Бялата принцеса

Дворецът Уестминстър, Лондон 28-ми ноември 1489 г.

Болките започват в ранните часове на сутринта, събуждайки ме с дълбоко раздвижване в корема. Майка ми идва при мен в мига, когато изпъшквам, и държи ръцете ми, докато акушерките загряват ейл и поставят иконата така, че да мога да я виждам, докато траят родилните ми мъки. Хладната ръка на майка ми е на челото ми, когато съм потна и изтощена, и погледът ѝ е прикован в моя, докато тя ме убеждава с тихия си глас, че няма болка, че няма нищо друго освен едно божествено хладно плаване по спокойна река — това е, което ми помага да преживея дългите часове, докато чувам плач и осъзнавам, че всичко е свършило и че имам бебе, и поставят малкото ми момиченце в ръцете ми.

— Синът ми заповядва да ме почетете, като кръстите Нейна светлост принцесата на мен — внезапната поява на лейди Маргарет рязко ме връща в действителния свят и зад гърба ѝ виждам как майка ми сгъва бельо, свежда глава и се мъчи да не се разсмее.

— Какво? — питам. Още съм замаяна от родилния ейл и от магията, която майка ми съумява да изплете, та болката да намалява и времето да минава по-леко.

— Много ще се радвам да ѝ бъда кръстница — лейди Маргарет продължава мисълта си. — Желанието да ми окаже почит е толкова присъщо на сина ми. Само мога да се надявам вашето момче Артур да ви бъде такъв добър и любящ син, какъвто е моят към мен.

Майка ми, която бе родила двама кралски сина, които я обожаваха, се извръща и прибира бельото в една ракла.

— Принцеса Маргарет от династията на Тюдорите — казва Нейна светлост, наслаждавайки се на звука на собственото си име.

— Не е ли суета да кръстиш едно дете на себе си? — обажда се майка ми със сладък тон от ъгъла на стаята.

— Ще бъде кръстена на моята светица-покровителка — отвръща лейди Маргарет, без ни най-малко да се разстрои. — Не е за моя собствена прослава. Освен това, собствената ви дъщеря избира името. Нали, Елизабет?

— О, да — казвам покорно, твърде уморена, за да споря с нея. — Главното е, че е здрава.

— И красива — отбелязва прекрасната ми майка.

Тъй като в Лондон има толкова много болни от едра шарка, не организираме голямо кръщение, а аз съм пречистена в църква насаме и се връщам в покоите си и в живота на кралския двор без пищно празненство. Знам също и че Хенри няма да пилее пари, за да ознаменува раждането на принцеса. Ако беше още едно момче, щеше да организира голям празник за всички и да нареди от фонтаните по улиците да се лее вино.

— Не съм разочарован, че е момиче — уверява ме той, когато ме посреща в детската стая и го откривам със скъпоценното бебе на ръце. — Имаме нужда от още едно момче, разбира се, но тя е най-красивото, най-изящното момиченце, което се е раждало някога.

Заставам до рамото му и се вглеждам в лицето ѝ. Тя е като малка розова пъпка, като венчелистче, с ръчички като малки морски звезди и нокти като най-миниатюрните мидени черупки, които е изхвърлял някога приливът.

— Маргарет, на майка ми — казва Хенри, като целува покритата ѝ с бяла шапчица главичка.

Братовчедка ми Маги пристъпва напред да вземе бебето от нас.

— Маргарет, на теб — прошепвам ѝ.