Бялата принцеса

Остров Уайт Лятото на 1499 г.

Когато излизам от усамотението, се озовавам в един двор, твърдо решен да се весели. Ще направим дълго пътуване покрай южното крайбрежие, минавайки през Кент, Съсекс и Хампшър, сякаш там никога не са вдигали меч срещу краля, сякаш никога не са събирали войска за момчето. В Портсмут трябва да се качим на кораб и да отидем на остров Уайт — неясният синкав силует, който се мержелее на хоризонта. Ще бъдем щастливи. И което е по-важно, хората ще ни видят, че сме щастливи.

Усмивката е прилепнала на лицето на Хенри като маска. Където и да отиде той, лейди Катрин е облегната на ръката му, красивият ѝ нов кон, черна кобила, пристъпва рамо до рамо с неговия боен кон. Той е започнал отново да язди бойния си кон, сякаш за да напомни на всички, че е както крал, така и пълководец. Тя накланя глава, когато той говори с нея, усмихва се, докато слуша. Когато той е весел, можем да я чуем как се смее, а когато я помоли, тя му пее — шотландски песни, песни от планинската част на Шотландия, изпълнени с меланхолия по една изгубена земя, докато той каже: „Лейди Катрин, изпейте ни нещо весело!“, тогава тя се засмива и подема някой канон и целият двор се присъединява.

Наблюдавам ги, сякаш се взирам надолу отдалече. Виждам ги как вървят заедно, но само смътно чувам какво си говорят. Наблюдавам ги, както знам, че кралица Ан, съпругата на моя Ричард, наблюдаваше мен от високия си прозорец, когато се разхождахме в градината отдолу и той слагаше дланта ми в сгъвката на ръката си и аз се накланях към него, копнеейки за докосването му. Не мога да виня лейди Катрин, задето е впримчила краля на Англия, понеже аз извърших точно същото. Не мога да я виня за това, че е млада — по-млада е с осем години от мен — а това лято аз съм така уморена, сякаш съм на деветдесет години. Не мога да я виня заради това, че е красива — всички кралски дворове са луди по красотата, а тя е наслада за окото. Но най-вече не мога да я виня, задето накара краля да извърне глава от мен, неговата законна съпруга, защото мисля, че тя прави единственото, което може, за да спаси съпруга си.

Не мисля, че тя е запленена от краля така, както той — явно — е запленен от нея. Мисля, че тя го държи точно там, където иска да го вижда: на една ръка разстояние, но достатъчно близо, за да го достигне, ако протегне ръка, точно толкова наблизо, за да може да му влияе, да го развлича, да го успокоява, и да смекчава гнева му, за да опази съпруга си жив.

Сигурно е чула — та кой не е? — слуховете, че ще направят опит за спасяване на претендента. Херцогиня Маргарет изпрати делегация да види любимия ѝ племенник, покровителстван от нея, и всички мислят, че им е заръчала да му прошепнат да чака; че ще дойде помощ. Всички знаят, че тя ще се опита да го спаси. Тя има голямо влияние в Европа, а най-великите крале все още наричат себе си приятели на момчето, макар да им е казано, че той е самозванец. Събира се подкрепа за момчето; ако съпругата му успее да го опази жив за още един сезон, все някой ще го измъкне.

И въпреки това кралят все така не предприема нищо срещу момчето, а го държи затворено, допускайки постоянно посетители при него. Лейди Катрин е винаги до Хенри, винаги наоколо, с бърза усмивка и тих въпрос, за да му напомни да бъде милостив към момчето, за което е допуснала грешката да се омъжи. Бърза да му покаже, че е способна да прощава и навярно — кой знае? — един ден може да обикне друг? Не е нужно момчето да умира, за да я освободи, защото тя вече обмисля анулиране на брака. Хенри, редом с нея всеки ден, често предлага тя да пише на папата, за да помоли да бъде освободена от брака си. Това не би било много повече от обикновена формалност. Тя е била подмамена да встъпи в брак с мъж, представящ се под лъжливо име. Била е напълно заслепена от една копринена риза. Това може да бъде променено само с едно писмо от Рим. Тя го уверява, че обмисля въпроса, поставя го пред Бог в трите си ежедневни молитви. Понякога му отправя свенлива усмивка и казва, че се изкушава от мисълта отново да бъде неомъжена жена, да бъде свободна.

Хенри, влюбен за първи път през живота си, изпаднал в глупашко блаженство, я следи с очи, усмихва се, когато тя се усмихва, и ѝ вярва, когато тя го уверява, че го смята за велик владетел, могъщ крал, който може да прости на едно нищожество като съпруга ѝ. Че разбира величието му по милостта, която той проявява. Той я кани в залата си за аудиенции, когато при него идват хора с прошения, и хвърля погледи към нея, за да се увери, че тя слуша, когато той проявява великодушие, като опрощава някоя глоба или отменя присъда. Тя се обляга на ръката му, когато той говори с посланика от Испания, който тактично — когато говори пред жената, която ще направи вдовица — не изисква момчето и Теди да бъдат убити веднага, макар че монарсите на Испания продължават да настояват за годежа между Артур и тяхната дъщеря и смъртта на двамата млади мъже.

Отсядаме в замъка Карисбрук, зад сивите каменни стени, които го заобикалят, и излизаме на езда всеки ден в тучните зелени ливади наоколо, където чучулигите се издигат в синьото, почти безоблачно небе. Лейди Катрин заявява, че никога не е виждала такова хубаво лято, а кралят казва, че всяко английско лято е такова и че след като поживее повече в Англия, след като години наред се наслаждава на английските лета, ще забрави студените дъждове на Шотландия.

Той идва в стаята ми поне веднъж седмично и спи в леглото ми, макар често да заспива веднага щом се отпусне на възглавниците, уморен от езда по цял ден и танци вечерта. Знае, че съм нещастна, но гузно не смее да ме попита какво има, от страх пред възможния ми отговор. Мисли си, че може да го обвиня в изневяра, в това, че предпочита друга жена, че изменя на брачните ни обети. Иска да избегне всякакъв подобен разговор, затова ми се усмихва лъчезарно, върви наперено редом с мен, идва в леглото ми, казва весело: „Бог да те благослови, скъпа моя, лека нощ!“, и затваря очи, не дочакал отговора ми.

Не съм такава глупачка, че да се оплаквам от разочарование в любовта. Не съм такава глупачка, че да плача, задето съпругът ми извръща поглед от мен, извръща го и го отправя към по-млада, по-красива жена. Не от несподелена любов са натежали краката ми и не искам да танцувам, или дори да ходя, а сърцето ме боли, когато се будя. Не е заради несподелена любов към Хенри, нито от болката на една предадена съпруга. А заради момчето в Тауър и страха ми, моят усилващ се страх, че сме далече от Лондон, така че стражите, на които Хенри е наредил да го пазят, и техните приятели из уличките и хановете могат да заговорничат, да кроят интриги и да изпращат съобщения, могат да изплетат достатъчно дълго въже, за да се обесят, и да повлекат и момчето да увисне на въжето заедно с тях, и че във всички тези разкази за хора, които идват постоянно при момчето в стаята му, не става дума за грешки, които се дължат на леността на стражите, че всичко това е част от историята, която Хенри съчинява — че момчето от Турне, синът на пазача на шлюза, вероломен и малодушен до последно, заговорничи потайно с други мъже в сенките, и ги води като глупци към смъртта им.

Хенри изобщо не дава да му проличи, че мисли за момчето или за братовчед ми Теди. Весел е като крал, сигурен в трона си, убеден, че има кой да го наследи, и уверен в бъдещето си. Когато испанският посланик му говори мрачно за предатели, които все още живеят в плен, Хенри го тупва по гърба и му казва да увери техни испански величества, че кралството е в безопасност, всичките ни беди са приключили, инфантата трябва да дойде веднага, и тя и Артур ще се оженят незабавно. Няма пречка.

— Все още съществува момчето — отбелязва посланикът. — И Уорик.

Хенри щраква с пръсти.