Бялата принцеса

Лондон Тауър Лятото на 1498 г.

Връщаме се в Лондон и Хенри заявява, че ще прекараме една седмица в Тауър, преди да отидем в Уестминстър. Момчето преминава на кон под зъбчатата решетка на крепостната врата, изопнато като тетива. Очите му се стрелват към мен само веднъж и срещат моите, безизразни като неговите, а после той извръща поглед.

Както обикновено, лордовете, които имат домове в Лондон, отиват в големите си къщи и с нас в пределите на Тауър живее само малка свита, кралското домакинство. Кралят, Нейна светлост майката на краля и аз сме настанени в обичайните си покои в кралските апартаменти. Служителите на кралския шамбелан настаняват момчето в кулата Ланторн, с другите млади мъже от двора, и аз го виждам как прави малък жест с ръка, докато се обръща към каменната арка в стената около кулата, и усмивката му става по-лъчезарна, той вдига глава по-решително, сякаш отказва да вижда призраци.

Едуард Уорик е в Градинската кула, където някога държаха изчезналите принцове. Понякога виждам лицето му на прозореца, когато прекосяваме моравата, точно както хората казваха, че са виждали малките ми братя. Не ми е позволено да го посещавам; кралят заявява, че това ще го смути, и ще разстрои мен. Ще ми бъде позволено да отида по-късно — в някакъв неуточнен, по-подходящ момент. Момчето никога не поглежда към лицето на прозореца, никога не се отклонява към тъмния вход и тясното спираловидно каменно стълбище, което води към стаите над сводестия вход. Разхожда се из Тауър, градините и параклиса, сякаш е сляп за старите сгради, сякаш не може и не иска да види мястото, където Уилям Хейстингс бе обезглавен върху един пън заради верността си към стария си господар, моя баща, мястото, където некоронованият крал Едуард някога играеше на моравата, където момчето, което наричаха малкия принц Ричард, някога стреляше по мишените, преди двамата да потънат в мрака и да не излязат никога повече.