Бялата принцеса

Манастирът „Сейнт Суидин“, Уинчестър Септември 1486 г.

Розово слънце в шафранено жълти облаци се спуска под перваза на прозореца ми в септемврийската вечер, когато се събуждам от следобедната си дрямка и лежа, наслаждавайки се на топлината по лицето си, съзнавайки, че това е последният ми ден на слънчева светлина. Тази вечер трябва да се нагиздя, да получа благопожеланията на придворните, да приема подаръците им и да се оттегля в уединение да очаквам раждането на бебето. Стаите, в които ще прекарам усамотението си преди раждането, ще бъдат затъмнени с капаци на затворените прозорци, дори слабата светлина на свещите ще бъде засенчвана, докато се роди бебето.

Ако Нейна светлост майката на краля можеше да обяви пред всички кога е било заченато бебето — цял месец преди сватбата ни, би се погрижила да ме затвори под ключ още преди четири седмици. Вече е написала в своята Кралска книга, че една кралица трябва да бъде затворена в уединение цели шест седмици преди очакваната дата за раждане. Трябва да даде прощална вечеря, а придворните трябва да я придружат до вратата на отредената за усамотението ѝ стая. Тя трябва да влезе там, и да не излиза повече (ако е рекъл Господ, допълва благочестивата дама), докато не минат шест седмици след раждането на здраво дете, когато бебето се изнася, за да бъде кръстено, а тя излиза, за да бъде пречистена в църква и отново може да заеме мястото си в двора. Усамотение в тишина и тъмнина, продължаващо цели три месеца. Чета думите, написани с елегантния ѝ почерк с черно мастило, изучавам мненията ѝ за качеството на гоблените по стените и завесите на леглото, и си помислям, че само безплодна жена е в състояние да измисли такъв режим.

Нейна светлост майката на краля е имала само едно дете, скъпоценния ѝ син Хенри, и от раждането му насам е безплодна. Помислям си, че ако ѝ се беше налагало да бъде изолирана от света по три месеца всяка година, нарежданията за усамотението преди раждане щяха да бъдат много различни. Целта на тези правила не е да ми осигурят уединение и почивка, те целят да ме отстранят от двора, за да може тя да заема мястото ми за по три чудесни, дълги месеца всеки път, когато синът ѝ ми направи дете. Съвсем просто е.

Но този път, като по чудо, шегата се оказва за нейна сметка, понеже след като ние, и тримата, ясно и публично сме обявили, че бебето е заченато през медения месец, благословено бърз резултат от януарската сватба, то би трябвало да се роди в средата на октомври и, следователно, по собствените ѝ правила, аз трябва да се оттегля в уединение чак сега, през първата седмица на септември. Ако ме беше затворила в мрака, когато от началото на бременността ми бяха минали само седем месеца и половина, щях да пропусна целия август, но аз бях свободна — с наедрял корем, но свободна — и се смеех тайничко в продължение на месец, когато виждах как я гложди отвътре тази измама.

Сега очаквам да прекарам само около седмица преди раждането в този унил полумрак, изолирана от външния свят, без да виждам друг мъж освен някой свещеник, и то през закрита със завеси преграда. После ще прекарам шест дълги седмици в уединение след раждането. Знам, че в мое отсъствие Нейна светлост с наслада ще ръководи двора, ще получава поздравления за раждането на внука си, ще надзирава подготовката за кръщението и урежда пиршеството, докато аз ще съм заключена в покоите си и никой мъж — нито дори съпругът ми, нейният син — няма да може да ме вижда.

Камериерката ми носи от гардероба зелена рокля за официалното сбогуване. Отхвърлям я с махване на ръка — толкова ми е омръзнало да нося зеления цвят на Тюдорите, и тогава вратата се отваря бурно, Маги влиза тичешком в стаята и се хвърля на колене пред мен.

— Елизабет, искам да кажа, Ваша светлост! Елизабет! О, Елизабет, спасете Теди!

Бебето сякаш подскача разтревожено в утробата ми, когато се смъквам от леглото и се хващам за завесите, щом стаята се люшва около мен и ми се завива свят.

— Теди?

— Вземат го! Отвеждат го!

— Внимателно! — предупреждава ме веднага сестра ми Сесили, като идва забързано до мен и ме закрепва на крака. Дори не я чувам.

— Къде го отвеждат?

— В Тауър! — проплаква Маги. — В Тауър! О! Елате бързо и ги спрете. Моля ви!

— Върви при краля — подхвърлям през рамо на Сесили, докато бързо се отправям към вратата. — Предай му почитанията ми и попитай дали мога да дойда да го видя веднага — сграбчвам ръката на братовчедка ми Маги и казвам: — Хайде, ще дойда с теб и ще ги спра.

Припряно тръгвам боса надолу по дългите каменни коридори, влачещите се поли на нощницата ми метат посипаните по пода билки, после Маги изтичва пред мен нагоре по виещото се каменно стълбище до етажа с детската стая, където тя, Едуард и малките ми сестри Катрин и Бриджет имат собствени покои, в които са настанени с домашните си учители и прислужничките си. Но после я виждам как отстъпва назад, и чувам тропота на тежки ботуши, слизащи по стълбите.

— Не можете да го вземете! — чувам я да казва. — Водя кралицата! Не можете да го вземете.

Докато слизат по завоя на стълбището, виждам първо обутите в ботуши крака на водача, после наситеноалените му тесни панталони, а след това — яркоалената му туника, обшита и гарнирана със златна дантела: униформата на кралските телохранители, новосформираната лична гвардия на Хенри. Зад него идва друг, и още един; изпратили са корпус от десет мъже да вземат едно бледо и треперещо малко момче на единайсет години. Едуард е толкова уплашен, че последният страж го държи под мишниците, за да не падне по стълбите; виждам как слабичките му крака се люшкат и ритат, така че те почти го отнасят до подножието на стълбите, където съм застанала. Прилича на кукла с кафяви разчорлени къдрици и широко отворени уплашени очи.

— Маги! — проплаква той, когато вижда сестра си. — Маги, кажи им да ме пуснат да стъпя!

Пристъпвам напред.

— Аз съм Елизабет Йоркска — казвам на мъжа отпред. — Съпруга на краля. Това е моят братовчед, граф Уорик. Не би трябвало дори да го докосвате. Какво си въобразявате, че правите?

— Елизабет, кажи им да ме свалят на земята! — настоява Теди. — Пуснете ме! Пуснете ме!

— Пуснете го — казвам на човека, който го държи.

Стражът рязко го пуска, но в мига щом краката на Теди докосват пода, той рухва на купчинка, плачейки от безсилен гняв. Маги се смъква в миг долу до него, прегръща го и го притиска до рамото си, приглажда косата му, гали го по бузите, милва го, за да го успокои. Той се дръпва назад от рамото ѝ, за да я погледне сериозно в очите.

— Вдигнаха ме от писалището ми в учебната стая — възкликва с пискливия си глас на малко момче. Потресен е, че някой се е осмелил да го докосне без негово позволение; цял живот е бил граф, бил е възпитаван само с нежност и грижливо обслужван. За момент, гледайки към покритото му с петна от сълзи лице, си помислям за двете момчета в Тауър, които са били вдигнати от леглата си, и не е имало кой да възпре дошлите за тях мъже.

— Заповеди на краля — казва ми кратко командирът на кралските телохранители. — Няма да му сторим нищо лошо.

— Станала е грешка. Той трябва да остане тук, с нас, неговите близки — отвръщам. — Чакате тук, докато отида да говоря с Негова светлост краля, моя съпруг.

— Заповедите ми са ясни — понечва да възрази мъжът, когато вратата се отваря и Хенри се появява на прага, облечен за езда, с камшик в едната ръка, със скъпите си кожени ръкавици в другата. Сестра ми Сесили наднича зад него, за да види Маги и мен, докато малкият Едуард се мъчи да се изправи на крака.

— Какво е това? — пита настойчиво Хенри, без нито дума за поздрав.

— Станала е някаква грешка — казвам. Изпитвам такова облекчение да го видя, че забравям да направя реверанс, а бързо тръгвам към него и хващам топлата му ръка: — Телохранителите мислеха, че трябва да отведат Едуард в Тауър.

— Трябва — казва Хенри кратко.

Зашеметена съм от тона му.

— Но, милорд…

Той кимва на телохранителя.

— Продължавайте. Вземете момчето.

Маги надава лек, слисан писък и обвива с ръце шията на Теди.

— Милорд — казвам настойчиво. — Едуард е мой братовчед. Не е сторил нищо. Учи в детската стая тук с моите сестри и със сестра си. Обича ви като свой крал.

— Да — изрича Теди ясно. — Обещах. Наредиха ми да кажа, че обещавам, и аз го направих.

Телохранителите отново са го заобиколили плътно, но чакат Хенри да проговори.

— Моля ви — казвам. — Моля ви, позволете на Теди да остане тук с всички нас. Знаете, че никога не би сторил зло на никого. Със сигурност не и на вас.

Хенри ме хваща внимателно за рамото и ме отвежда встрани от останалите.

— Би трябвало да си почиваш — казва. — Не биваше да се разстройваш от това. Не бива да се разстройваш. Трябва да се оттеглиш в уединение. Предвидено беше всичко това да се случи, след като се оттеглиш.

— Времето ми е наближило — прошепвам му настойчиво. — Както знаеш. Много наближило. Майка ти казва, че трябва да бъда спокойна; ако не съм, това би могло да навреди на бебето. Но няма как да съм спокойна, ако отведат Теди от нас. Моля те, нека да остане при нас. Чувствам се нещастна — хвърлям бърз поглед към пронизващите му кафяви очи, които внимателно оглеждат лицето ми. — Много нещастна, Хенри. Чувствам се разстроена. Обезпокоена съм. Моля те, кажи ми, че всичко ще е наред.

— Върви да си легнеш в стаята — казва той. — Аз ще се оправя с това. Не биваше да се тревожиш. Не биваше да ти казват.

— Ще си отида в стаята — обещавам. — Но трябва да имам думата ти, че Теди ще остане при нас. Ще отида, веднага щом се уверя, че Теди може да остане тук.

С внезапно чувство на ужас виждам как Нейна светлост майката на краля влиза в стаята.

— Ще ви отведа обратно в спалнята ви — предлага тя. Няколко от придворните ѝ дами влизат зад нея. — Елате.

Поколебавам се.

— Хайде — казва Хенри. — Вървете с майка ми. Аз ще уредя нещата тук, а после ще дойда да ви видя.

— Но Теди остава с нас — поставям условие.

Хенри се поколебава, и когато го прави, майка му ме заобикаля тихо, за да застане зад гърба ми. Обгръща ме с ръце, притискайки ме до себе си. За момент си помислям, че това е любяща прегръдка, но после чувствам силата в хватката ѝ. Две от придворните ѝ дами се приближават от двете ѝ страни и ме хващат за ръцете. Аз съм пленница, за свое пълно удивление, задържана съм. Една от дамите вдига Маги, а две я държат, докато кралските телохранители грубо вдигат Теди и го изнасят от стаята.

— Не! — крещя аз.

Маги се бори и рита, мятайки се, за да се добере до брат си.

— Не! Не можете да вземете Теди, той не е направил нищо! Не в Тауър! Не Теди!

Хенри хвърля един изпълнен с ужас поглед към мен, хваната здраво от майка му, бореща се да се освободя, а после се обръща и излиза от стаята, следвайки стражите си.

— Хенри! — крещя след него.

Нейна светлост майката на краля грубо притиска с ръка устата ми, за да ме накара да млъкна, и чуваме тропота от краката на стражите, които вървят надолу по галерията, после слизат по стълбите в дъното. След това чуваме как външната врата се трясва. Когато настъпва тишина, Нейна светлост маха ръката си от устата ми.

— Как се осмелявате! Как смеете да ме задържате? Пуснете ме!

— Ще ви заведа в стаята ви — казва тя спокойно. — Не трябва да се разстройвате.

— Разстроена съм! — изкрещявам. — Разстроена съм! Теди не може да отиде в Тауър.

Тя дори не ми отговаря, а кимва на дамите си да я последват, и те решително ме извеждат от стаята. Зад мен Маги е избухнала в сълзи, и жените, които я държаха, я свалят внимателно на земята, бършат лицето ѝ и шепнат, че всичко ще бъде наред. Сестра ми Сесили е ужасена от внезапната, бърза жестокост на разигралата се сцена. Иска ми се тя да доведе майка ни, но тя е вцепенена от шока, местейки втренчен поглед от мен към Нейна светлост, сякаш майката на краля се е сдобила с хищни зъби и ме държи в плен.

— Елате — казва Нейна светлост. — Трябва да си легнете.

Тя тръгва начело и жените ме пускат, за да я последват. Вървя зад нея, мъчейки се да си върна самообладанието.

— Ваша светлост, трябва да ви помоля да се застъпите за малкия ми братовчед Едуард — казвам, обръщайки се към вдървения ѝ гръб, бялата ѝ калугерска забрадка, вдървените ѝ рамене. — Умолявам ви да говорите със сина си и да го помолите да освободи Теди. Знаете, че Теди е малко момче, което не се е провинило в никакъв зъл умисъл. Вие го направихте свой повереник, всяко отправено към него обвинение би трябвало да се отразява върху вас.

Тя не казва нищо, вървейки начело покрай затворените врати. Следвам я сляпо, търсейки думи, които ще я накарат да спре, да се обърне, да се съгласи, когато тя отваря двойните врати на затъмнена стая.

— Той е ваш повереник — казвам. — Редно е да бъде под вашите грижи.

Тя не ми отговаря.

— Насам. Влизайте. Почивайте си.

Пристъпвам вътре.

— Лейди Маргарет, умолявам ви… — подемам, а после виждам, че дамите ѝ са ни последвали в сенчестата стая и една от тях е превъртяла ключа в ключалката на вратата и тихо го е връчила на Нейна светлост.

— Какво правите? — питам настоятелно.

— Това е стаята за усамотението ви преди раждането — отговаря тя.

Сега, за първи път, осъзнавам къде ме е довела. Това е дълга, красива стая, с високи сводести прозорци, закрити с гоблени, така че вътре да не се промъква никаква светлина. Една от придворните дами пали свещите, чиято жълта потрепваща светлина осветява голите каменни стени и високия сводест таван. Далечният край на стаята е закрит от параван, и аз виждам олтар и свещи, които горят пред дарохранителница, разпятие, изображение на Светата Дева. Пред паравана има молитвени столчета, а пред тях е огнището, и голям стол, и по-малки столчета, подредени в кръг, за да може да се води разговор. Разтърсена от смразяваща тръпка, виждам, че ръкоделието ми е на масата до големия стол, а книгата, която четях, преди да легна да подремна, е изнесена от спалнята ми и е отворена до стола.

Има още и маса за хранене и шест стола, вино и вода в красиви кани от венецианско стъкло на масата, златни блюда, готови за поднасянето на вечерята, кутия със сладкиши за в случай, че огладнея.

Най-близо до нас има внушително легло, с дебели дъбови колони и пищни завеси и балдахин. Импулсивно отварям раклата в долния край на леглото и там, спретнато сгънати и поръсени със сушени цветчета от лавандула, виждам любимите ми рокли и най-хубавото ми бельо, готови за обличане, когато отново ще ми стават. До раклата има легло за почивка през деня, и красиво резбована и гравирана кралска люлка, застлана и готова до леглото.

— Какво е това? — питам, сякаш не зная. — Какво е това? Какво е това?

— Вие сте в уединение в очакване на раждането — казва лейди Маргарет търпеливо, сякаш говори на слабоумен. — В името на здравето ви и на здравето на вашето дете.

— А Теди?

— Той беше отведен в Тауър в името на собствената си сигурност. Тук беше в опасност. Трябва да бъде внимателно охраняван. Но ще говоря за братовчед ви с краля. Ще ви съобщя какво казва. Несъмнено ще отсъди правилно.

— Искам да видя краля веднага!

Лейди Маргарет прави пауза.

— Хайде сега, дъще, знаете, че не можете да виждате нито него, нито който и да е мъж, докато не излезете от усамотението — казва тя сериозно. — Но ще му предам всяко съобщение или ще му занеса всяко писмо, което желаете да напишете.

— След като родя, ще трябва да ме пуснете да изляза — изричам задъхано. Сякаш в стаята няма въздух и дишам с усилие. — Тогава ще се срещна с краля и ще му кажа, че съм била държана като затворничка тук.

Тя въздъхва, сякаш съм пълна глупачка.

— Наистина, Ваша светлост! Трябва да се успокоите. Всички се съгласихме, че ще се оттеглите в усамотение тази вечер, знаехте много добре, че предстои да направите това днес.

— А вечерята и сбогуването с придворните?

— Здравето ви не беше достатъчно крепко. Сама го казахте.

Толкова съм удивена от лъжата ѝ, че я зяпвам:

— Кога съм казала това?

— Казахте, че сте разстроена. Казахте, че сте разтревожена. Тук няма нито безпокойства, нито тревоги. Ще останете тук, под моите напътствия, докато благополучно родите детето.

— Искам да видя майка си, искам да я видя незабавно! — възкликвам. Разярена съм, когато долавям, че гласът ми трепери. Но се страхувам от Нейна светлост в тази затъмнена стая, и се чувствам безсилна. Най-ранният ми спомен е как съм затворена в убежище, във влажен лабиринт от студени стаи под параклиса на Уестминстърското абатство. Изпитвам ужас от затворени пространства и тъмни места, и сега треперя от гняв и страх. — Искам да видя майка си. Кралят каза, че трябва да я видя. Кралят ми обеща, че тя ще бъде с мен тук, вътре.

— Тя ще дойде при вас за уединението ви — съгласява се тя. — Разбира се — замълчава. — И ще остане с вас, докато излезете. Когато се роди бебето. Ще сподели уединението ви.

Просто я гледам със зяпнала уста. Тя разполага с цялата власт, а аз нямам никаква. Аз съм на практика превърната в затворничка от нея и от установената традиция за кралските раждания, която тя постанови и която аз приех. Сега съм заключена в една сенчеста стая за седмици наред, а тя държи ключа.

— Аз съм свободна — казвам дръзко. — Не съм пленница. Тук съм, за да родя. Аз избрах да вляза тук. Не съм задържана против волята си. Свободна съм. Ако поискам да изляза, мога просто да го сторя. Никой не може да ме спре, аз съм съпругата на краля на Англия.

— Разбира се, че сте — казва тя, а после излиза през вратата, завърта ключа в ключалката отвън, и ме оставя. Заключена съм вътре.

Майка ми идва, когато става време за вечеря, хванала за ръка Маги.

— Дойдохме да се присъединим към теб — казва тя.

Маги е бледа, сякаш е смъртно болна, очите ѝ са зачервени от плач.

— А Теди?

Майка ми поклаща шава:

— Отведоха го в Тауър.

— Защо им е да правят това?

— Хората крещяха: „За Уорик!“, когато се сражаваха срещу Джаспър Тюдор на Север. Носеха знамето с мечката и окастрената тояга и в Лондон — казва майка ми, сякаш това е достатъчна причина.

— Биеха се в името на Теди — казва ми Маги. — Макар той да не искаше това от тях — макар че никога не би поискал това от тях. Той знае, че не бива да говори такива неща. Научих го. Знае, че крал Хенри е владетелят. Знае, че не бива да споменава династията Йорк.

— Няма обвинение срещу него — казва майка ми кратко. — Не е обвинен в държавна измяна. Не е обвинен в нищо. Кралят казва, че действа само в защита на Теди. Казва, че Теди може да бъде заловен от бунтовниците и използван от тях като техен символ. Казва, че засега Теди е в по-голяма безопасност в Тауър.

Смехът, в който избухвам пред тази зашеметяваща лъжа, се превръща в ридание.

— В по-голяма безопасност в Тауър! Братята ми в по-голяма безопасност ли бяха в Тауър?

Лицето на майка ми се сгърчва.

— Съжалявам — казвам веднага. — Прости ми, съжалявам. Кралят каза ли колко дълго ще задържи Теди там?

Маги отива тихо до огнището и се отпуска на едно столче за крака, извърнала глава.

— Бедното дете — казва майка ми. На мен отвръща: — Не каза. Не попитах. Взеха дрехите и книгите на Теди. Струва ми се, налага се да приемем, че Негова светлост ще го задържи там, докато се убеди, че не го заплашва бунт.

Поглеждам я — единствената от нас, която може да знае колко бунтовници се спотайват, очаквайки призив да се вдигнат в името на Йорк, виждайки последната схватка като подстъп към друга, а от нея към трета — а не като поражение. Тя е жена, която никога не вижда поражение. Питам се дали тя е техният водач, дали нейният решителен оптимизъм е това, което ги подтиква.

— Предстои ли да се случи нещо?

Тя поклаща глава.

— Не знам.