Бялата принцеса

Дворецът Уестминстър, Лондон Есента на 1494 г.

Провъзгласяването на Хари за херцог на Йорк е последвано от двуседмични празненства — две седмици, през които той яде необичайна храна на пищни пиршества, обличат го като малък крал, стои буден до твърде късно, докато му се завие свят от изтощение, а после, уморен, плаче, докато заспи, за да се събуди на сутринта в състояние на непоносима възбуда и в очакване на още един бляскав ден.

Дори аз, критична към фалша на това удостояване с титла, мога да видя как моето момче Хари се издига до висотата ѝ и изпитва наслада от нея. Той е изключително забавен в суетата си; нищо не му харесва повече от това да бъде център на възхищение и средоточие на вниманието, а през тези дни всички хвалят интелигентността, силата и красотата му, и малкият Хари се облива в руменина като червената роза на Ланкастър под неспирното им възхищение.

Артур, винаги по-тих и по-сериозен от буйния си брат и шумната си сестра Маргарет, седи до мен по време на голямата църковна служба, в която Томас Лангдън, епископ на Уинчестър, помага на архиепископа да провъзгласи Хари за Йоркски херцог. По време на пиршеството, когато Хенри вдига Хари върху една маса, за да могат всички да го видят, Артур само казва тихо:

— Надявам се да не пее. Копнееше да пее пред всички.

Засмивам се.

— Няма да му позволя да пее — уверявам го. — Макар че наистина има прекрасен глас.

Млъквам рязко, защото Маргарет, вече обезумяла от ревност заради вниманието, което обръщат на брат ѝ, се смъква от стола си и дръпва пелерината на краля. Ужасена, бавачката ѝ хуква след нея, прави нисък реверанс на краля и моли за извинение. Но ние сме пред хора, честваме влиянието и властта си. Това не е кралят, чисто сърце започва да блъска гръмко при внезапния звук от оръдеен салют; който в миг изпада в ярост, от която лицето му побелява; това е Хенри такъв, какъвто иска да го виждат хората. Този Хенри няма нищо против, че децата му са станали от столовете си, и че не се държат както трябва. Това е този Хенри, който се е научил какво трябва да прави, за да изглежда като крал пред хората. Аз сама го научих. Той се смее гръмогласно, сякаш е искрено развеселен, и вдига Маргарет, така че тя застава редом с брат си и маха на придворните. Той прави знак на бавачката на Елизабет и тя подава бебето, така че всички могат да видят трите деца едно до друго.

— Децата на Англия! — изкрещява съпругът ми възторжено, и всички надават ликуващ възглас. Той протяга ръка, подканвайки Артур и мен да се присъединим към тях. Артур се изправя неохотно и дръпва назад стола ми, така че и двамата да отидем при краля, който стои, обвил ръце около по-малките си деца, и шестимата да приемем аплодисментите, сякаш наистина сме актьори в пиеса.

Хари се обръща към баща си и прошепва нещо. Баща му се навежда да чуе, а после плясва с ръце, за да призове за внимание, и всички замлъкват.

— Синът ми, Йоркският херцог, ще пее! — обявява той.

Артур ми отправя продължителен, непроницаем поглед и всички стоим мълчаливо и слушаме, докато Хари, със сладък лек сопранов глас, пее „Весел поздрав към пролетта“, и всички потропват по масата или тананикат хоровата част, а когато свършва, избухват в напълно спонтанни аплодисменти. Двамата с Артур се усмихваме, сякаш сме в истински възторг.

В края на двуседмичните празненства има турнир, и принцеса Маргарет е определена да връчи наградите. Налага се да давам нареждания на Хари от кралската ложа, тъй като той не може да понесе разочарованието, че отказвам да му позволя да язди понито си в турнира, и дори не го пускам да мине с шествието по арената.

— Можеш да стоиш тук и да махаш на хората, а можеш и да отидеш в детската стая — заявявам твърдо.

— Трябва да остане — оспорва думите ми моят съпруг. — Тълпата трябва да го види. И трябва да го видят усмихнат.

Обръщам се към намусения си малък син.

— Чу краля — казвам. — Трябва да махаш и да се усмихваш. Понякога трябва да правим неща, които не искаме. Понякога се налага да изглеждаме щастливи дори когато сме тъжни или ядосани. Ние сме кралската фамилия на Англия, трябва да ни виждат могъщи и ликуващи. Трябва да изглеждаме радостни.

Хари винаги се вслушва, когато някой се позовава на суетността му. Нацупено свежда меднорусата си глава само за миг, а после пристъпва до предния край на кралската ложа и вдига ръка да помаха на тълпата, която надава одобрителен рев. Ликуващите възгласи го изпълват с вълнение, той се усмихва широко и помахва отново, после подскача като малко агънце. Зад него синът ми Артур също вдига ръка да помаха, и се усмихва. Внимателно, незабелязана от тълпата, хващам здраво задния край на жакета на Хари и го задържам неподвижно, преди да посрами всички ни, като прескочи ниската стена.

Когато участниците в турнира излизат на арената, рязко си поемам дъх. Очаквала съм да носят зеления цвят на Тюдорите, вечния зелен цвят на Тюдорите, неизменната пролет в царуването на моя съпруг. Но той и майка му са им наредили да се облекат в цветовете на Йорк, за да окажат почит на новия малък херцог на Йорк, и да напомнят на всички, че розата на Йорк е тук, а не в Мехелен. Всички са в синьо и наситеното червено на моя род, цветовете, които не съм виждала, откакто Ричард, последният крал от династията Йорк, потегли към смъртта си при Бозуърт.

Хенри зърва изражението ми.

— Изглежда добре — казва той с безразличие.

— Наистина — съгласявам се.

Присъствието на Тюдорите е подчертано с розите, с които е украсена арената — бели за Йорк, размесени с червените на Ланкастър, а понякога — новата роза, която отглеждат във все по-големи и по-големи количества за случаи като този: розата на Тюдорите, с червена сърцевина на белия цвят, сякаш всеки Йорк всъщност е Ланкастър по сърце.

Всички са поканени на турнира, и пристигат всякакви англичани: верни и предатели, както и онези, които още не са решили на чия страна са, а те са мнозина. Лондон е пълен с хора, лордове от всички графства в Англия са дошли с домакинствата си, всеки земевладелец е дошъл със семейството си, на всички е наредено да дойдат, за да отпразнуват удостояването на Хенри с благородническа титла. Дворецът е пълен, в голямата зала няма дори един свободен сантиметър, всеки ляга да спи, където успее да намери място. Странноприемниците по протежение на две мили във всяка посока се пукат по шевовете, по четирима души спят на едно легло. Всички частни домове приемат гости, дори конюшните подслоняват хора, които спят в яслите със сено над конете. И точно това съсредоточаване на толкова много лордове и поземлени аристократи, граждани и плебеи, това събиране на целия народ на Англия, дава възможност на Хенри толкова лесно, толкова ужасно лесно да арестува всички, които подозира в измяна или нелоялност, или дори в неуместно изречена дума.

В мига щом турнирът приключва и преди всички да потеглят към дома, Хенри разпраща личните си телохранители, и хора — както невинни, така и виновни — биват грубо измъкнати от местата, където са отседнали, от къщите си, някои — дори от леглата си. Това е сериозен удар срещу всички, чиито имена Хенри е събрал от времето, когато момчето беше споменато за пръв път, досега, в момента, когато хранеха най-малко подозрения, така че попаднаха в капана на Хенри. Това е блестящо измислено. Безмилостно е. Жестоко е.

Правниците не са предупредени, повечето от тях са дошли на турнира като гости, писарите още си почиват. Обвиняемите не могат да намерят никой, който да ги представлява, не могат да намерят дори приятелите си, които да изпратят огромните глоби, които Хенри им налага. Хората на Хенри ги отвеждат толкова бързо, по цели дузини наведнъж, в един град с приспана бдителност след дните на веселие, накарали жителите му небрежно да забравят, че са управлявани от крал, който никога не е безгрижен и разсеян, и почти никога — весел.