Бялата принцеса

Дворецът Уестминстър, Лондон Август 1487 г.

Връщаме се в Лондон, за да се подготвим за моята коронация. Хенри влиза царствено в града и присъства на благодарствена служба за победата си в „Сейнт Пол“. Възнаграждава преданите, дори онези, които нямаха голям избор, освен да бъдат верни, тъй като бяха в Тауър; освобождава Томас Хауард, графа на Съри, и моя полубрат Томас Грей от затворничеството им.

Архиепископ Джон Мортън е назначен за лорд-канцлер, което само кара мен и други да се запитаме каква е тази помощ, която е могъл да окаже един отец на Църквата на един крал, за да бъде възнаграден по такъв начин.

— Шпиониране — казва ми Томас Грей. — Мортън и Нейна светлост майката на краля заедно ръководеха най-голямата шпионска мрежа, която светът някога е виждал, и сега никой не влиза или излиза от Англия, без кралят да разбере за това.

Моят полубрат седи с мен в приемната ми, а музиката за танците заглушава думите ни. Докато дамите ми упражняват нови стъпки в един ъгъл на стаята, ние разговаряме в друг. Вдигам ръкоделието си да прикрия лицето си, така че никой да не може да види устните ми. Толкова се радвам да го видя след толкова дълго време, че не мога да сдържа широката си усмивка.

— Видя ли почитаемата ни майка? — питам.

Той кимва.

— Добре ли е тя? Знае ли, че ще бъда коронясана?

— Добре е, напълно щастлива в абатството. Изпраща ти обичта си и най-добрите си пожелания за коронацията.

— Не мога да го убедя да я освободи да се върне в двора — признавам. — Но той знае, че не може да я държи там вечно. Няма основание.

— Не, но има повод — казва моят полубрат с крива усмивка. — Знае, че е изпращала пари на Франсис Лъвъл и Джон дьо ла Поул. Знае, че е обединила всички привърженици на Йорк, които заговорничат срещу него. Под носа на Хенри, под твоя нос, тя е ръководила собствена шпионска мрежа, от Шотландия до Фландрия. Той знае, че тя на свой ред, е свързвала всички заговорници с херцогиня Маргарет във Фландрия. Но онова, което напълно го подлудява, е фактът, че не може да го огласи. Не може да я обвини, защото да го стори, би било все едно да признае, че е имало заговор срещу него, подбуден от майка ни, финансиран от леля ти, и подпомогнат от баба ти, херцогиня Сесили. Не може да признае пред Англия, че оцелялата династия Йорк е изцяло обединена срещу него. Разобличавайки заговора, той показва заплахата, която представляват. Би представил публично един заговор на жени в полза на дете от техния род. А то представлява неопровержимо доказателство тъкмо за онова, което Хенри иска да отрече.

— Какво е то? — питам.

Томас обляга брадичка на ръката си, така че пръстите му закриват устата. Никой не може да разчете думите му по устните, когато прошепва:

— Изглежда, сякаш тези жени работят в полза на един принц на Йорк.

— Но Хенри казва, че тъй като в Англия не е дошъл принц на Йорк, готов да се възползва от победата, то такъв принц не може да съществува.

— Такова момче би било прекалено ценно — възразява Томас. — Заговорниците не биха го довели в Англия, докато победата не бъде окончателна, а крайбрежието — напълно безопасно.

— Ценно? — повтарям като ехо. — Говориш за един мним принц, фалшив символ. Самозванец.

Той ми се усмихва. Томас е постоянно държан под арест на едно или друго място в продължение на цели две години: във Франция отпреди битката при Бозуърт, а накрая и в Тауър. Няма да каже нищо, което ще го върне отново зад решетките.

— Претендент. Разбира се, той би могъл да бъде единствено такъв.

Хенри остава в Лондон само достатъчно дълго, за да увери всички, че победата му над бунтовниците е пълна, че никога не е бил в каквато и да е опасност, и че коронованият крал, когото са представили с парадно шествие в Дъблин, сега е само едно изплашено момче, хвърлено в тъмница; после взема със себе си най-доверените си лордове и поема отново на север, от едно имение в друго, и по пътя си провежда разследвания и научава кои лордове не са успели да подсигурят пътищата, кой прошепнал на някой друг, че няма нужда да подкрепя краля, кои са извърнали поглед, докато бунтовническата армия профучавала покрай тях като буря, и кои са оседлали конете си, наточили мечовете си и предателски потеглили да се присъединят към нея. Непреклонно, задълбавайки в подробностите и мълвите, в изречените край портите клюки и оскърбленията в кръчмите, Хенри проследява и открива всеки, чиято вярност се е поколебала, когато се надигна призивът за Йорк. Твърдо решен хората, които се присъединиха към бунтовниците, да понесат наказанието си, някои — екзекутирани като предатели, но повечето — наказани с разоряващи глоби, а придобитото по този начин да влезе в кралската хазна. Осмелява се да стигне на север чак до Нюкасъл, дълбоко в преданите на Йорк земи, и изпраща посланици в двора на Джеймс III Шотландски с предложения за мирен договор и за бракове, които да скрепят договорите. После поема обратно към Лондон, като герой-завоевател, оставяйки Севера съкрушен от смърт и дългове.

Повиква момчето Ламбърт Симнъл в залата си за аудиенции и свиква целия си двор; Нейна светлост майката на краля, развълнувана свидетелка на делата на сина си; мен с дамите ми начело с двете ми сестри, с братовчедка ми Маги до мен; леля ми Катрин, усмихнато придружаваща победоносния си съпруг, Джаспър Тюдор; всички верни лордове и онези, които успяха да се представят за верни. Двойните врати се разтварят с трясък, кралските телохранители забиват пиките си в пода със силен звън и изкрещяват името „Джон Ламбърт Симнъл“, и всички се обръщат да видят едно мършаво момче, замръзнало на прага, докато някой го бутва навътре и той прави няколко стъпки в стаята, а после се свлича на колене пред краля.

Първата ми мисъл е, че той наистина прилича много на брат ми, такъв, какъвто беше, когато го видях за последно — русо, миловидно момче на десетина години, а когато майка ми и аз измъкнахме тайно брат ми от убежището в онази тъмна вечер, той беше също такъв, светлокос и слаб. Сега, ако е жив някъде, би бил на около четиринайсет, би се превръщал в млад мъж. Това дете никога не би могло да мине за него.

— Напомня ли ви за някого?

Кралят ме хваща за ръката и ме отвежда от стола ми до неговия, за да премина през дългата стая до мястото, където е коленичило момчето, със сведена глава, с открит и уязвим тил, сякаш очаква да бъде обезглавено още тук и сега. Всички мълчат. В личните ни покои има стотина души и всички се обръщат да погледнат момчето, докато Хенри се приближава към него, а детето свежда глава още по-ниско и ушите му пламват.

— Някой да смята, че той му изглежда познат?

Суровият поглед на Хенри обхожда семейството ми, сестрите ми, свели глави, сякаш са виновни, братовчедка ми Маги с очи, приковани върху малкото момче, което прилича толкова много на брат ми, моят полубрат Томас, който се оглежда с безразличие наоколо, твърдо решен никой да не го види да трепва.

— Не — казвам кратко. Той е с крехко телосложение като брат ми Ричард и има късо подстригана руса коса като неговата. Не мога да видя лицето му, но зърнах лешникови очи като тези на брат ми, а отзад на главата му, на тила му има няколко детски къдрици, точно като тези на Ричард. Когато седеше в краката на майка ми, тя усукваше къдриците му около пръстите си, сякаш бяха блестящи златни пръстени, и му четеше, докато му се доспеше и беше готов да си ляга. Видът на това коленичило малко момче ме кара да си спомня отново за брат ми Ричард, за пажа, когото изпратихме в Тауър да заеме мястото му, за изчезналия ми брат принц Едуард, и за братовчед ми Едуард Уорик — братът на Маги — сами в Тауър. Сякаш някъде съществуват цяла поредица от момчета, момчета от династията Йорк, до един светлокоси и очарователни, до един — въплъщение на надежди; но никой не може да бъде сигурен къде са те тази вечер, или дори изобщо живи ли са, или мъртви, или са нереални, създания на въображението, или претенденти като този.

— Не ви ли напомня на вашия братовчед Едуард Уорик? — пита ме Хенри, като говори ясно, така че целият двор да може да чуе.

— Не, съвсем не.

— Бихте ли го сбъркали някога с мъртвия си брат Ричард?

— Не.

Той се извръща от мен, сега, след като тази поетична драма е изиграна и всеки може да каже, че момчето е коленичило пред нас, а аз съм го погледнала и съм го отхвърлила.

— Следователно всеки, който е мислил, че той е син на династията Йорк, е бил или измамен, или измамник — заявява Хенри. — Или глупак, или лъжец.

Изчаква всички да разберат, че Джон дьо ла Поул, Франсис Лъвъл и собствената ми майка са били глупци и лъжци, а после продължава:

— И така, момче, ти не си този, за когото се представяше. Моята съпруга, една принцеса от династията Йорк, не те разпознава. Щеше да каже, ако ти беше неин родственик, както твърдиш. Но тя казва, че не си. Тогава кой си?

За момент си помислям, че детето е толкова уплашено, та е изгубило дар-слово. Но после, все така с наведена глава и забит в земята поглед, той прошепва:

— Джон Ламбърт Симнъл, ако е угодно на Ваша светлост. Съжалявам — добавя смутено.

— Джон Ламбърт Симнъл — Хенри произнася бавно името, превърта го върху езика си, като заядлив учител. — Джон. Ламбърт. Симнъл. И как изобщо стигна от учебната стая дотук, Джон? Защото това е било дълго пътуване за теб, и скъпа и отнемаща много време неприятност за мен.

— Зная, сир. Много съжалявам, сир — казва детето.

Някой се усмихва съчувствено при звука на тънкото гласче, но улавя яростния поглед на Хенри и извръща очи. Виждам, че лицето на Маги е бяло и изопнато, а Ан трепери и пъхва длан в ръката на Сесили.

— Прие ли короната на главата си, макар да знаеше, че нямаш право на нея?

— Да, сир.

— Прие я под лъжливо име. Беше положена на главата ти, а ти си знаел, че плебейската ти глава не я заслужава.

— Да, сир.

— Момчето, чието име си приел, Едуард Уорик, ми е вярно, признава ме за свой крал. Както и всички в Англия.

Детето е останало без глас; само аз съм достатъчно близо, за да чуя тихото му хълцане.

— Какво каза? — изкрещява му Хенри.

— Да, сир — треперливо изрича детето.

— Значи това не е означавало нищо. Ти не си коронован крал?

Очевидно детето не е коронован крал. Той е едно изгубено малко момче в един опасен свят. Хапя долната си устна, за да се сдържа да не заплача. Пристъпвам напред и внимателно слагам длан в ръката на Хенри. Но нищо не е в състояние да го възпре.

— Приел си свещения елей върху гърдите си, но не си крал, нито си имал каквото и да било право над елея, свещения елей.

— Съжалявам — дочува се лекото хълцане на детето.

— А после влезе в страната ми начело на армия от наемници и коварни бунтовници, и беше изцяло, напълно разгромен от мощта на моята армия и Божията воля?

При споменаването на Бог, Нейна светлост майката на краля пристъпва леко напред, сякаш тя също иска да сгълчи детето. Но то остава коленичило, главата му се свежда по-ниско, почти е притиснало чело в тръстиките на пода. Няма какво да каже нито на властта, нито на Бог.

— Какво да правя с теб? — пита Хенри реторично. От зашеметените изражения на придворните разбирам, че внезапно са осъзнали, също като мен, че това е престъпление, за което се полага човек да бъде обесен. Престъпление, за което се полага обесване, изкормване и разсичане на четири. Ако Хенри предаде това дете на съдията, то ще бъде обесено за врата си, докато прималее от болка, после палачът ще го посече, ще прокара ножа от гениталиите му до гръдната кост, ще изтръгне сърцето му, белите дробове и стомаха, ще ги запали пред изцъклените му очи, а после ще му отсече краката и ръцете, един по един.

Стискам ръката на Хенри.

— Моля ви — прошепвам. — Милост.

Срещам ужасения поглед на Маги и виждам как тя също е осъзнала, че Хенри може да доведе тази жива картина до смъртоносен завършек. Освен ако не изиграем напълно различна сцена. Маги знае, че мога да разиграя невероятно представление, и че може да се наложи да го направя. Като съпруга на краля, аз мога да коленича публично пред него и да поискам снизхождение за един престъпник. Маги ще излезе напред и ще ми свали шапчицата, и косата ми ще се спусне на вълни около раменете, а после тя ще коленичи, всичките ми дами ще коленичат зад мен.

Ние, в династията Йорк, никога не сме правили такова нещо, защото баща ми обичаше да раздава наказания или милост по собствена преценка, понеже нямаше време за театрални прояви на жестокост. Ние, в династията Йорк, никога не сме били принудени да се застъпваме за едно малко момче срещу отмъстителен крал. В династията Ланкастър го правеха: Маргарет Анжуйска е падала на колене за заблудени хора от неблагороден произход пред благочестивия си съпруг. Това е кралска традиция, призната церемония. Може да ми се наложи да го направя, за да спася това малко момче от непоносими страдания.

— Хенри — прошепвам. — Искате ли да коленича за него?

Той поклаща глава. И изведнъж ме обзема силен страх, че той не иска да се застъпвам и да моля за милост, защото е твърдо решен да заповяда детето да бъде екзекутирано. Стисвам отново ръката му.

— Хенри!

Момчето вдига поглед. Има ясни лешникови очи, също като малкия ми брат.

— Ще ми простите ли, сир? — моли той. — Ще се смилите ли? Защото съм само на десет години? И зная, че не биваше да го правя?

Възцарява се ужасна тишина. Хенри се извръща от момчето и ме повежда обратно към подиума. Сяда, а аз сядам до него. Усещам внезапно дълбоко туптене в слепоочията, докато си блъскам ума какво мога да направя, за да спася това дете.

Хенри посочва към него.

— Можеш да работиш в готварниците — казва той. — Да въртиш шишовете. Струва ми се, че ще си доста чевръст в кухните ми. Ще го направиш ли?

Момчето поруменява от облекчение, а сълзите изпълват очите му и рукват по розовите му бузи.

— О, да, сир! — възкликва то. — Вие сте много добър. Много милостив!

— Прави каквото ти се нарежда, и може би ще се издигнеш до готвач — казва му насърчително Хенри. — А сега върви на работа — щраква с пръсти към един чакащ слуга. — Заведи мастър Симнъл в кухните, кажи, че го пращам аз, и им нареди да го впрегнат на работа.

Разнасят се тихи ръкопляскания, а после сред придворните избухва буен смях. Хващам ръката на Хенри, и също се разсмивам, толкова голямо е облекчението от решението му. Той се усмихва, усмихва се на мен.

— Нима си помислихте, че ще воювам с такова дете?

Поклащам глава, а в очите ми има сълзи от смях и облекчение.

— Толкова се страхувах за него.

— Той не е направил нищо, бил е техният малък символ. Онези зад него са хората, които би трябвало да накажа. Онези, които са го подучили, заслужават да отидат на ешафода — очите му обхождат придворните, докато те разговарят помежду си и споделят облекчението си. Той поглежда леля ми, Елизабет дьо ла Поул, изгубила сина си, която държи здраво ръцете на Маги, и двете плачат. — Истинските изменници няма да се отърват толкова леко — казва той злокобно. — Които и да са те.