Бялата принцеса

Дворецът Удсток, Оксфордшър Есента на 1497 г.

Отряд прашни, изтощени вестоносци препускат бясно, предавайки съобщението от една станция на друга, сменяйки конете, когато те се уморят и окуцеят; един от мъжете задъхано предава запечатан пергаментов свитък на друг: „За краля, в двореца Удсток!“, е единственото, което казва единият на другия, и нов кон с нов ездач се устремява напред по прашните есенни пътища, които не са много повече от изровени пътеки, за да язди от разсъмване, докато стане твърде тъмно да различава дълбоката кал по пътя от прораслата трева край него, докато се види принуден да легне да спи, понякога увит в наметалото си, под някое дърво, неспокойно очаквайки първата утринна светлина, за да потегли с гръмък тропот към следващата станция със скъпоценния свитък. „За краля, в двореца Удсток!“

Дворът се подготвя да излезе на лов със соколи, ездачите възсядат конете си, двуколките с редиците закачулени птици излизат бавно от помещението с клетките, соколарите тичат успоредно с двуколките, говорейки успокояващо на заслепените от качулките птици, обещавайки им полет и храна, ако са послушни, спокойни и търпеливи сега, и те стоят гордо на пръчките: без да клюмат, без да пляскат с криле.

Хенри е изискано облечен в тъмнозелено кадифе, с тъмнозелени кожени ботуши за езда и зелени кожени ръкавици. Полага огромни усилия да изглежда като крал, който живее от собственото си богатство и се чувства сигурен и спокоен сред придворните си, щастлив в кралството си, обичан от народа си. Само новите бръчки около присвитата му уста издайнически намекват, че е човек, който живее със стиснати зъби.

Близо сме до отворените порти на двореца Удсток, когато чувам тропот на копита по пътя, и когато се обръщам, виждам изтощен кон и приведен над шията му ездач, който го подтиква да продължава напред. Кралските телохранители веднага се събират пред краля, а шестима от тях се обръщат и застават в редица пред мен, и аз забелязвам, удивена, че вдигат оръжията си на рамо, а после свалят пиките си и ги забиват в земята. Видели са един-единствен човек да препуска към двореца ни, и вече се готвят за нападение. Явно наистина мислят, че един човек може да дойде в нашия двор, докато се готвим да излезем на лов със соколи, и да посече Хенри, краля на Англия, на място. Наистина мислят, че трябва да застанат между мен и който и да било поданик на това кралство. Виждам страха им и си давам сметка, че изобщо не знаят какво е да си кралица от рода Йорк.

Те държат пиките си здраво, в отбранителна линия, докато мъжът дръпва силно поводите, умореният му кон се подхлъзва и почти спира, а после тръгва към нас. „Съобщение за краля“, казва мъжът, с глас, дрезгав от прахта, полепнала в гърлото му, а Хенри разпознава пратеника си, слага длан върху рамото на един от телохранителите си, избутва го встрани и се приближава към треперещия кон и изтощения ездач.

Мъжът скача от седлото, но е толкова отпаднал, че краката му се подгъват и трябва да сграбчи ремъка на стремето, за да се задържи прав. Той пъха ръка в жакета си и изважда протрит и изпоцапан, запечатан пакет.

— Откъде? — пита Хенри тихо.

— Корнуол. Най-далечната западна част на Корнуол.

Хенри кимва и се обръща към придворните.

— Трябва да остана и да прочета това — провиква се той. Гласът му е умишлено небрежен, усмивката, която се насилва да отправи към всички тях, е като гримаса на човек, измъчван от болка. — Малко работа, просто малко работа, която ще ме задържи за миг. Вие потегляйте, ще ви настигна!

Хората започват да разговарят тихо и се качват на конете, а аз правя знак на коняря си да задържи коня ми, заставам до Хенри и ги гледам как преминават. Докато двуколката със соколите минава покрай нас, един от соколарите привързва кожените завески, за да останат птиците на хладно и чисто, докато стигнат до полята, където ще започне ловът; тогава ще свалят качулките и птиците ще разперят криле и ще се озърнат със светнали очи. Едно от момчетата тича отзад, носейки резервни ремъци и каишки с поводи. Когато свежда глава в поклон, докато минава покрай краля, зървам лицето му: Ламбърт Симнъл, повишен от службата си на кухненски прислужник, вече кралски соколар, верен служител на краля — претендент, открил щастието.

Хенри дори не го вижда. Не вижда никого, докато се обръща и влиза през източната врата, която води нагоре по големите стълби към залата му за аудиенции. Следвам го, а там, в покоите му, го чака майка му, която гледа през прозореца.

— Видях вестоносеца да идва отдалече — казва му тя тихо, сякаш очаква да чуе възможно най-лошата новина. — Моля се от мига, когато видях прахта по пътя. Знаех, че става дума за момчето. Къде е слязло на суша?

— Корнуол — отговаря той. — А аз вече нямам приятели в Корнуол.

Безсмислено е да му казвам, че той вече няма приятели в Корнуол, понеже сломи гордостта им и сърцата им, и обеси мъжете, които корнуолците обичаха и следваха. Чакам мълчаливо, докато Хенри разкъсва обвивката на писмото и изважда листа. Виждам печата на графа на Девън, Уилям Кортни, съпруг на сестра ми Катрин, и баща на обичния ѝ син.

— Момчето е слязло на суша — казва Хенри, четейки бързо. — Шерифът на Девън нападнал лагера му със силен отряд — той прави пауза; виждам го как си поема дъх. — Всички хора на шерифа дезертирали и преминали на страната на момчето в мига, когато го видели.

Лейди Маргарет притиска длани една към друга като за молитва, но не казва нищо.

— Графът на Девън, моят шурей — Хенри ме поглежда, сякаш аз нося отговорност за Уилям Кортни. — Графът на Девън, Уилям Кортни, щял лично да атакува, но преценил, че те са прекалено силни, а той не може да се довери на хората си. Отстъпил към Ексетър — той вдига глава. — Момчето едва е слязло на суша, а вече има подкрепата на цял Корнуол и на голяма част от Девън; а вашият зет е отстъпил към Ексетър, защото не може да е сигурен, че войниците му ще му останат верни.

— Колко? — питам. — Колко войници има момчето?

— Около осем хиляди — Хенри избухва в безрадостен смях, подобен на лай. — Повече, отколкото имах аз, когато слязох на суша. Това е достатъчно. Достатъчно да завземе трона.

— Ти беше законният наследник! — възкликва разпалено майка му.

— Графът на Девън, Уилям Кортни, е хванат като в капан в Ексетър — казва Хенри. — Момчето е започнало обсада — той се обръща към писалището си и изкрещява да доведат писарите му. Майка му и аз отстъпваме назад, когато мъжете дотичват в стаята и Хенри дава заповеди. Лорд Добни трябва да потегли да срещне войските на момчето, и да помогне на Уилям Кортни в Ексетър. Друга армия, командвана от лорд Уилоуби де Броук, трябва да удържи южното крайбрежие, така че момчето да не може да се измъкне. На всеки лорд в страната е наредено да събере мъже и коне и да се срещне с Хенри, за да потеглят към Западните земи. Всички трябва да дойдат, не може да има оправдания.

— Искам да ми бъде доведен жив — казва Хенри на всеки от своите писари. — Напишете това на всички командири. Трябва да бъде заловен жив. И им кажете да доведат и съпругата, и сина му.

— Къде са те? — питам. — Съпругата и синът му? — Не мога да понеса мисълта, че младата жена с бебето си, младата жена, която може да ми бъде снаха, се намира сред армия, която е започнала обсада.

— Сейнт Майкълс Маунт12 — казва Хенри кратко.

Нейна светлост майката на краля възкликва раздразнено при мисълта как момчето и неговият син се вплитат в историята за Артур — легенда, която тя така усърдно се опитва да свърже с нашия син.

Писарите подават заповедите, от които капе горещ восък, и Хенри полага върху тях своя пръстен с печат и изписва с остър криволичещ размах на перото: HR: Henricus Rex. Спомням си за прокламацията, която видях, подписана с RR: Ricardus Rex, и осъзнавам, че по земята на Англия отново стъпват двама мъже, които претендират, че са крале, отново има две съперничещи си кралски фамилии, и този път аз се разкъсвам между двете.

Чакаме. Хенри не може да се насили да отиде на лов със соколи, но ме изпраща да обядвам в шатрите в гората заедно с ловците, да играя ролята на кралица, която вярва, че всичко е наред. Вземам със себе си децата, яхнали малките си понита, а Артур, възседнал ловния си кон, язди гордо до мен. Когато един от лордовете ме пита дали кралят няма да дойде, казвам, че ще дойде след малко: задържан е от някакви дела, нищо важно.

Много се съмнявам, че някой ми вярва. Целият двор знае, че момчето е някъде покрай нашите брегове; някои от тях сигурно вече знаят, че е слязло на суша. Почти със сигурност някои от тях се готвят да се присъединят към него, може дори да носят в джобовете си писмото, с което ги призовава.

— Не ме е страх — казва ми Артур, сякаш се вслушва в думите, за да разбере как звучат. — Не се страхувам. А вие?

Поглеждам го с открито лице и искрена усмивка.

— Не се страхувам — казвам. — Изобщо.

Когато се връщам в двореца, там е пристигнало отчаяно съобщение от Кортни. Бунтовниците са проникнали през портите на Ексетър, а той е ранен. Тъй като стените са били превзети, той е сключил примирие. Бунтовническата армия проявила милост, не е имало плячкосване, дори не са го взели в плен. Проявявайки почтеност, те го освобождават, а в замяна той им позволява да продължат нататък по Големия западен път, да се отправят към Лондон, и им обещава, че няма да ги преследва.

— Пуснал ги е да си вървят? — питам невярващо. — Да продължат към Лондон? Обещал е да не ги преследва?

— Не, ще наруши обещанието си — казва Хенри. — Ще му заповядам да наруши думата си. Обещание, дадено на бунтовници, не е нужно да бъде спазено. Ще му наредя да тръгне зад тях, да възпре отстъплението им. Лорд Добни ще връхлети върху тях от север, лорд Уилоуби де Броук ще атакува от запад. Ще ги смажем.

— Но той е дал обещание — казвам неуверено. — Дал е дума.

Лицето на Хенри е мрачно и гневно.

— Никое обещание, дадено на това момче, не важи пред Бога.

Слугите му влизат с шапката му, с ръкавиците, с ботушите му за езда, с пелерината му. Друг слуга изтичва до конюшните, за да поръча да приготвят конете му, телохранителите се събират в двора, един вестоносец потегля, за да поръча да приготвят всички топове и оръдия на Лондон.

— Отиваш при армията си? — питам. — Потегляш?

— Ще се срещна с Добни и неговите хора — казва той. — Ще ги превишаваме по численост в съотношение три към едно. С такава численост ще го победя.

Поемам си рязко дъх.

— Потегляш веднага?

Той ме целува разсеяно, със студени устни, почти мога да усетя мириса на страха му.

— Мисля, че ще победим — казва. — Доколкото мога да бъда сигурен, мисля, че ще победим.

— А какво ще правиш после? — питам. Не смея да назова момчето и да попитам как смята Хенри да постъпи с него.

— Ще екзекутирам всеки, който е вдигнал ръка срещу мен — казва той мрачно. — Няма да проявя милост. Ще наложа глоби на всички, които са ги оставили да минат и не са ги спрели. След като приключа, в Корнуол и Девън ще са останали единствено мъртъвци и длъжници.

— А момчето? — питам тихо.

— Ще го доведа в Лондон във вериги — казва той. — Всички трябва да видят, че той е нищожество. Ще го поваля в прахта, а когато всички разберат най-сетне, че той е просто някакво момче, а не принц, ще наредя да го убият.

Поглежда пребледнялото ми лице.

— Ще трябва да го видиш — казва горчиво, сякаш аз съм виновна за всичко това. — Ще поискам от теб да го погледнеш в лицето и да отречеш, че той е принц. И те съветвам да се постараеш да не изречеш нито дума, да не отправиш нито един поглед, да не издадеш дори шепот, нито дори дъх, които да покажат, че си го разпознала. На когото и да прилича, каквото и да говори, каквито и глупости да бълва, когато бъде попитан: по-добре се постарай да го гледаш с поглед на непозната, а ако някой те пита, не го познаваш.

Помислям си за малкия си брат, детето, което майка ми толкова обичаше. Спомням си как разглеждаше книжки с картинки на скута ми, как тичаше из вътрешния двор в Шийн с малък дървен меч. Казвам си, че видя ли веселата му усмивка и топлите му лешникови очи, няма да мога да се удържа да не посегна да го докосна.

— Ще се отречеш от него — заявява Хенри. — Или аз ще се отрека от теб. Ако някога, дори само с една дума, една прошепната дума, с първата буква на една дума, дадеш на някого, на когото и да е, да разбере, че разпознаваш този самозванец, този плебей, това вероломно момче, тогава ще те изоставя и ти ще живееш и умреш в абатството Бърмъндзи, както майка си. В немилост. И никога вече няма да видиш нито едно от децата си. Ще им кажа — на всяко от тях — че майка им е блудница и вещица. Точно като майка си, и нейната майка преди това.

Обръщам се с лице към него, с опакото на ръката си избърсвам целувката му от устата си.

— Не е нужно да ме заплашваш — казвам ледено. — Можеш да ми спестиш обидите си. Зная какъв е дългът ми на кралица, дългът пред сина ми. Няма да лиша от наследство собствения си син. Ще постъпя така, както смятам за правилно. Не се страхувам от теб, никога не съм се страхувала от теб. Ще служа на Тюдорите заради сина си — не заради вас, нито заради вашите заплахи. Ще служа на Тюдорите заради Артур — истински, законороден крал на Англия.

Той кимва, облекчен да види безопасност за себе си в неоспоримата ми обич към моя син.

— Ако някой от вас, от фамилията Йорк, заговори за момчето по друг начин, освен като за непознат млад глупак, ще наредя да го обезглавят още същия ден. Ще го видите на Тауър Грийн с глава на дръвника. Мигът, в който ти или сестрите ти, или братовчедка ти, или който и да е от безбройните ви братовчеди или незаконородени родственици разпознае момчето, е мигът, в който подписвате заповедта за екзекуцията му. Ако някой го разпознае, този някой ще умре заедно с него. Разбираш ли?

Кимвам и се извръщам от него. Обръщам му гръб, сякаш не е крал.

— Естествено, че разбирам — изричам презрително през рамо. — Но ако смяташ да продължаваш да твърдиш, че той е син на лодкар-пияница от Турне, трябва да помниш, че не бива да нареждаш да го обезглавят като принц на Тауър Грийн. Ще трябва да наредиш да го обесят.

Изненадвам го: той надава сподавен смях.

— Права си — казва той. — Името му ще бъде Пиер Осбек, роден, за да загине на бесилката.

С иронично уважение се обръщам отново към него и му правя нисък реверанс, и в този момент разбирам, че мразя съпруга си.

— Явно ще го наричаме както пожелаете. Можете да назовете трупа на младия човек с каквото име пожелаете, това ще бъде ваше право като негов убиец.

Не се помиряваме преди той да потегли, и така съпругът ми тръгва на война без топла прегръдка за сбогом от мен. Майка му му дава благословията си, вкопчва се в поводите на коня му, гледа го как потегля, шепнейки молитвите си, после поглежда любопитно към мен. Застанала със сухи очи, аз го гледам как потегля начело на стражата си, триста души, за да се срещне с лорд Добни.

— Не се ли страхувате за него? — пита тя: очите ѝ са влажни, старите ѝ устни треперят. — За собствения си съпруг, който отива на война, в битка? Не го целунахте, не го благословихте. Не се ли страхувате, задето потегля да се изложи на опасност?

— Всъщност много се съмнявам, че ще се приближи кой знае колко до бойното поле — казвам жестоко, обръщам се и влизам във вторите най-хубави покои.