Дяволският кръг

9.

Преследваха го. В огледалото Уил не можеше да види дали Джими Дъфи е в полицейската кола, която се появяваше в огледалото за обратно виждане. Патрулката спазваше дистанция, а когато Конър намалеше, автомобилът зад него завиваше и изчезваше. Колко ли души работеха в тукашния участък? Не го спомена пред Сам или пред когото и да било, но при първа възможност щеше да потърси сметка от ядосания бивш съпруг на приятелката си. Остави колата на майка си при стария си приятел Тони Паскарели и излезе на ниската бетонна бариера, разделяща автомобилния сервиз и магазина за алкохол, като оглеждаше улицата с магазини. Цветарница, кафене, поща, смесен магазин. Търсеше с поглед сините светлини на покрива на патрулката. Не видя нищо такова и бутна стъклената врата на „Каск енд Флагън“, след което прекрачи прага.

Очилата, приведената стойка и най-вече избелелите червени панталони марка „Нантъкет“ — всичко това бе сигурен знак, че пред щанда стои Чарли Уинтроп.

— Не, не. Само скромна вечеря с приятели — казваше мъжът на касата. — Това е първата ни възможност да се съберем с други хора, откакто Бенджи замина да учи.

— Много добре — отвърна Сол Марковиц, стоящ зад щанда. Беше собственик на „Каск енд Флагън“ и макар да имаше хора, които работеха за него, среброкосият сприхав мъж бе вечно на поста си. — Доволен ли е от Харвард?

— За бога, не и думата с „Х“! — възкликна Чарли. — Не, не. Малкият е в Принстън.

— Да, разбира се — кимна продавачът, напълно равнодушен към грешката, която бе допуснал.

— Сега дъщеря ми Ани — продължаваше клиентът — замисля да кандидатства в онзи храм на арогантността в Кеймбридж.

— Наистина ли?

— Съжалявам да го кажа, но да. Съвсем достатъчна причина да разплаче стария си баща. А, виж ти, младият Уилям.

— Здравейте, господин Уинтроп — отговори Конър, който се надяваше да е останал незабелязан.

— Господин? — засмя се човекът, докато раздрусваше енергично ръката на новодошлия. — За всички тук съм Чарли. Моля те, наричай ме и ти така. Виж се само, изглеждаш… Как е майка ти?

— Добре. У дома е от вече два дни и се възстановява.

Макар да беше безсрамен сноб, Уинтроп се държеше дружелюбно с Аби и открай време бе мил с Уил. Прости дори на младия мъж, че не постъпи в Принстън, и го бе уверил, че „Амхърст“ е добро учебно заведение, все едно какво се говори.

— Предай ѝ, че ще мина да я видя скоро.

Чарли грабна стека с бира и бутилката вино, махна за сбогом и бързо тръгна към вратата. Той винаги бързаше, според Конър причината бе метаболизмът му.

— Младият Уилям — подхвърли продавачът равнодушно.

— Сол, всички в града знаят, че синът му постъпи в Принстън.

Най-тънката възможна усмивка разтегна бледото лице на търговеца.

— „Кендъл-Джаксън“ — рече мъжът зад щанда. — И стек кутийки „Корона“. Голям разход.

— Мислех, че харесваш Чарли.

— Така е — отвърна Сол, — но заради тези стиснати протестанти тук ще фалирам. Радвам се, че майка ти се оправя.

— Ходи из къщата, без да се препъва вече. Много скоро ще я изведем навън.

— Не съм я виждал от известно време.

— Шегуваш ли се? Не може да си позволи цените тук… Пазарува от „Капи“.

— Не ми казвай дори думата с „К“ — простена продавачът.

— Търся добро качество спагети и сос с червено вино.

Собственикът на магазина присви очи и стоя замислен за един кратък миг.

— „Палацо дела Торе“. Втората пътека, в средата на италианските стоки. Само деветнайсет долара, по-добре вземи две.

Конър последва съвета, след което зави към отдела с уиски. Приведена стара вещица стоеше пред рафтовете и се наложи да я заобиколи, за да вземе бутилка „Мейкърс Марк“. Искаше му се да върне на Сам бутилката, която унищожиха онази вечер двамата. Възрастната жена се придвижи настрани, но внезапно замръзна. Той очакваше да заговори или поне да вдигне очи към него. Тя обаче не сваляше поглед от скъпа бутилка „Макалън“. Отпуснатото ѝ, покрито с жълтеникави петна лице беше напълно безизразно. Уил почувства внезапен студ и изведнъж осъзна, че източникът му всъщност е старицата. Младият мъж отстъпи назад, но чувството на хлад не изчезна.

Едва опази трите бутилки, докато стигна до касата. Сол бързо ги маркира, без да забележи колко е разстроен.

— „Сокс“ ще се справят ли според теб? — попита продавачът.

„Ред Сокс“ бяха загубили два пъти подред от „Оукланд“ и по всичко личеше, че бързо ще отпаднат от плейофите.

— Според мен след три поредни загуби и това е възможно — смело предположи клиентът. — Прав ли съм?

— Проклятието си е проклятие — отвърна собственикът на магазина.

— Значи е безнадеждно?

— Гледай сега. — Сол опря длани на щанда и погледна сериозно. — Трябва да вземат треска от батата на Бейб Рут. Разбираш ли? Да я забият в сърцето на Бил Букнър и да я заровят под основата на хоум базата на стадиона на „Янките“.

— Няма да е лесно — рече Конър. — Не знаех, че си такъв езичник.

— Опитвам се да възприема обичаите на местните.

Сол отклони поглед, Уил го последва. Старицата стоеше на десетина стъпки от тях и го гледаше втренчено. Едва сега той си даде сметка, че я познава, но вледеняващата проницателност на воднистите ѝ сини очи напълно парализираше паметта му. Мозъкът му направо блокира. Погледът ѝ падаше не върху лицето му, а върху тялото, но някак встрани. Сякаш виждаше нещо зад него. На врата ѝ висеше тънка сребърна верижка. Когато тя я улови, за да извади онова, което висеше на другия ѝ край, Уил си помисли, че продавачът ще се мушне под щанда. Това, което се показа обаче, бяха очилата ѝ за четене.

— Кой е написал тези етикети, Сол? — промърмори тя с хриптящ глас, без да обръща каквото и да е внимание на младия мъж, в когото преди секунда се взираше. Тя си сложи очилата. — Нищо не мога да прочета.

Докато Марковиц излизаше пред щанда, за да ѝ помогне, Уил грабна торбата и почти избяга от магазина.

Вече навън пое дълбоко дъх, заслушан в тихото подрънкване на бутилките в ръцете си. Опитваше се да си спомни думите на Мюриъл. Проектираше страха и недоверието си върху всеки, когото срещнеше. Ала Сол също бе усетил нещо.

Когато влезе отново в гаража, братята Паскарели се бяха навели над мотора.

— Нещо като удар или стържене, или какво? — питаше Тони.

— По-скоро тап-тап-тап — отговори Ърни. — Не го ли чуваш?

— Добре де — обади се Конър. — Откога фаровете имат нещо общо с мотора?

— Тази кола не е виждала сервиз повече от година — отбеляза Тони, без да вдига поглед.

— Иначе се движи добре — намеси се Уил, знаейки чудесно, че няма да му обърнат внимание. — Искам само да оправите фара.

— Предупредих те, че ще каже това — рече Ърни презрително, изправи се и се отдалечи, за да си потърси друго занимание.

— Какъв му е проблемът?

— Нищо, свързано с теб — сви рамене Тони и вдигна глава от мотора на автомобила. — Просто му е омръзнало от стиснати клиенти, които не се грижат за колите си.

— Тони…

— Знам, знам. Това е машината на майка ти. Но маслото е толкова малко, че направо се чудя как частите не блокират. А сега Ърни чу и някакво чукане.

— Въпросното „тап-тап“.

— Именно.

— Знаеш ли каква е причината?

— Дори не съм го чул. Ърни обаче има по-остър слух.

Ърни Паскарели беше най-добрият механик в околността и се справяше с голям брой модели и марки. Само че работа за двеста долара обикновено приключваше със сметка от петстотин или осемстотин. Абигейл никога не караше колите си в сервиз. Даваше на Мюриъл да поправи нещо дребно от време на време или Уил ги караше при братята Паскарели, но той предпочиташе да говори с Тони.

— Какво трябва да се направи според теб?

— Може би нищо — реши автомонтьорът, докато избърсваше омазаните си пръсти в мръсен парцал. — Щом не ти създава проблеми. Дръж обаче ушите си отворени. Какво, по дяволите, гледаш?

Конър си даде сметка, че отново сканира улицата. Извърна лице към Тони, който се взираше в него въпросително. Бяха връстници. Учиха в един клас от началното училище до гимназията. Заедно със Сам, Кристин, Брендан Дъфи, Дани Ларком. В главата му се завъртяха толкова много имена на стари приятели, за които не се бе сещал от години.

— Само проверявам дали Джими Дъфи няма да се появи — рече той.

— Джими ли? — засмя се механикът. — Защо, да не би да спиш с жена му?

— Бивша съпруга. И не, не се занимавам с нея — отвърна Уил, изведнъж осъзнал, че трябваше да смени реда. — Значи преследва и други от ревност?

— Чувал съм само за един. Някакъв надут пуяк, май беше бояджия от Глостър.

— Надут бояджия ли?

— Казват, че бил художник или нещо такова. Случи се някъде преди година. Не знам дали продължава да се занимава с него, но имам да му казвам нещо, когато се появи наоколо.

— Значи минава от тук, така ли?

— Много често. Поне преди. Той, Брендън, аз и Ърни играехме покер всеки петък. На дребно де. Залагахме по няколко долара и изпивахме по няколко бири, докато играем.

— Как е Брендън?

— Не знаеш ли? — изненада се Тони и поклати глава. — В затвора в Уолпол е. Здравата преби някакъв загубеняк в един бар в Саути. Направо го изпрати в болница.

— По дяволите — промълви Конър. — Брендън винаги е бил кибритлия, а и с добро телосложение.

— Наистина — съгласи се механикът, насочил поглед към почернелите си нокти. — Не му беше за първи път. Горките момчета Дъфи. Знаеш, че майка им почина преди години. Старецът им си отиде от рак. Кевин е в армията и сега е в Ирак. Брендън в затвора. Сестра им, Мари, се омъжи в Ню Хампшър и не иска да има нищо общо с братята си. Смята, че ще влияят зле на децата ѝ.

— Боже, Тони — простена Уил. — Тъжна история.

— Искам само да кажа, че на Джими никак не му е лесно. Не му обръщай внимание.

— Пита ли за мен?

— Да — отговори старият му приятел. — В интерес на истината пита.

— Така ли? И какво искаше да знае?

Тони вдигна поглед и се ухили хитро.

— Дали си оправил фара на колата на майка си.