Дяволският кръг

16.

От всяка кутия, която отваряше, се вдигаше облак прах. След известно време кихането спря да помага и синусите го заболяха. В помещението имаше четири малки прозореца и две голи електрически крушки, но светлината не беше достатъчна за претъпкания таван. Все пак успяваше да различи надписите с черен маркер върху всяка от кутиите. Стари томове от Лукреций, Петрарка, Гьоте, Емерсън в кашон с надпис „Поезия“. Типично за Том Хол, който предпочиташе поетите философи. Представяше си как едрите му длани държат De Rerum Natura6. Как обръща пожълтелите страници, интелигентните сини очи минават по познатите текстове. Отвори следващия кашон с надпис „Биография“. Бозуел за Джонсън7, Франклин за себе си8. Дебел том от Елман върху Джойс, Йейтс, Уайлд и Бекет9. Не вадеше всеки том, достатъчно бе да погледне дъната на кашоните. Сам бе казала, че гримоарът е голяма книга. За съжаление, не срещаше кашон с надпис „Забранени книги“ или „Черна магия“.

Изтупваше разсеяно праха от дънките си, когато чу, че долу звъни телефон. В ъглите тук бяха сврени бюфети, стари скринове, бюра, някои стояха оставени насред празното пространство. Прегледа и тях, но не много внимателно. Когато разучаваше някое чекмедже, си представяше, че приятелката му е край него и вижда какво зяпа той. Усилието му изглеждаше напразно, както тя го бе предупредила преди два часа. Уил изгаси осветлението и слезе, трополейки по тясното стълбище.

Влезе в кухнята, за да измие ръцете и лицето си. Сам стоеше наведена над бюрото в кабинета и разглеждаше тома от Евелин на светлината на лампата. До ръката ѝ стоеше верният ѝ помощник — речникът. Още малко и щеше да научи латински език, четейки проклетата демонология.

— Доволен ли си? — попита тя.

— Не — отвърна той и се отпусна в стола срещу нея. — Нищо не намерих.

— Предупредих те. Претърсила съм всичко там.

— Къщата е стара, с повече шкафове, ниши и тайни отвори, отколкото човек може да…

— Щях да я почувствам — заяви жената убедено. Тя разтри лявото си рамо с дясната ръка. — Да я усетя. А не съм. Все едно, мисля, че знам къде е.

— Къде?

— Името, Уилям — строго го погледна тя. — Името. Без него сме наникъде.

— Не предполагах, че си се хванала на това.

Тя продължи да се взира в пространството известно време, след което наведе глава над книгата пред нея.

— Вече не знам на какво да вярвам — промърмори приятелката му.

— Сам — изправи се той, заставайки зад нея. — Не си най-големият библиофил, нали?

— Какво? — попита тя, без да мърда.

— Предполага се, че трябва да улавяш ъгълчето на страниците — каза той и повдигна главата, наведена над стария том. — Освен това е за предпочитане да носиш ръкавици, да стоиш малко по-далеч и да отгръщаш внимателно.

— Книгите са, за да се използват. Дядо винаги го е казвал.

— Така е. — Забеляза, че мускулите в горната част на гърба ѝ, от рамо до рамо, бяха втвърдени и на възли. Притисна основата на дланите си от двете страни на тила ѝ. — Употребата и грижата не са взаимно изключващи се. Позволи ми, няма да те заболи.

Постави длани върху врата ѝ и започна да я масажира внимателно. Съпротивата на тялото ѝ полека-лека намаля и тя се отпусна до такава степен, че сякаш всеки миг щеше да се свлече в ръцете му, ако не я беше задържал.

— Много ли е силно? — попита той, намалявайки леко натиска.

— Не. Добре ми е. Продължавай.

Тя се върна разсеяно към страниците. Уил надникна към хартията, изпъстрена с отдавна забравения правопис и отвратителните илюстрации. Виждаше само подчертаните имена.

Халфас, Хаврас, Хермес.

— Кой се обади по телефона? — попита той.

— Еди Прайс — отвърна тя след миг колебание.

— Сериозно? Онзи същият Еди, за когото говорихме? Какво искаше?

— Това, за което звъни постоянно. Къщата. Както и всяка друга по нашата улица.

Конър се стъписа за миг.

— Чакай малко, какво общо има той с бизнеса с нови домове?

— Той ги строи.

— Известно ми е — сети се Уил изведнъж. — Но защо те тормози… Да не искаш да ми кажеш, че стои зад Луси Ларком?

— Собственик е на „Прайс Кънстръкшън“. С него участват предприемач и още няколко души. Изграждат страшно бързо сгради из целия Кейп Ан.

Тя продължаваше да разлиства страниците.

Лабал, Ламиа, Леари.

— И защо се обажда той?

— Може да натиснеш по-силно вдясно — обади се тя. — Да, точно там. Защото вече два пъти отказах на Луси. А Еди е от хората, които не обичат да им се пречкат. Преди малко беше доста, как да кажа, груб.

— Като враждебен ли?

— Няма значение.

— Има — рече той. Тревожни мисли се надпреварваха в главата му. — Щом опитва да притеснява теб, нищо чудно да прави същото и с майка ми. А ако си го позволи, аз…

— Не позволявай това да те разсее.

Малфас, Мархосис, Мерихем, Мурмукс.

— Моля? — попита Саманта. Тя бе усетила трепването на ръцете му, преди той да го установи. — Какво има?

— Върни една страница — настоя той глухо. — Ето.

Мурмукс, известен още като Мурмур. Силует с мантия, яхнал гигантски лешояд. Къде другаде беше чел за него?

— Призоваване… — Раменете на приятелката му се стегнаха отново и тя продължи да прелиства припряно. — Призоваване на духове.

— Способен да омагьоса душите на умрелите, за да отговори на въпросите на призоваващия — довърши Уил. Част от това прочете, друга си спомни. — Познава философията, а името му означава „шепот“.

Дихателните му пътища се свиха болезнено, пред очите му заиграха кръгове. Дланите му изпуснаха раменете ѝ. Сам се обърна и го погледна.

— Онзи път, когато си го видял — тревожно се обади тя, — в Ню Йорк, когато си зърнал лицето му. Казал е някаква дума.

— Чух я в главата си — отговори той. Съзнанието му се опитваше да избяга от спомена. Отказваше да го върне там.

— Мъртъв — прошепна тя.

— Да. Нещо подобно.

— Възможно ли е да е било Мурмур?

Трябваше да седне. Прекоси стаята и се строполи на продъненото канапе с щръкналите пружини, на които не обърна внимание. Сам седна до него.

— Името ти е познато, нали? От Библията или отнякъде другаде?

— Не. По-скоро да. Възможно е да се среща в християнската митология. Но мисля, че съм се сблъсквал с него във фолклора. Английския или американския.

— Добре — кимна тя бързо, сякаш бе очаквала този отговор. — Тогава можем да кажем, че… — Замълча, като че чакаше разрешение да продължи в тази посока.

— Можеш да кажеш каквото искаш, Сам.

— Да речем, че фолклорът произлиза отнякъде. Знаеш обаче как се променя. Някъде в Англия или Ню Ингланд, там, откъдето хората идват, местните знаят това име. От своята наследствена традиция, без да го чуват в неделната проповед.

Конър чудесно знаеше как изходният материал се предава от поколение на поколение във времето и пространството. Беше наясно и накъде клони приятелката му.

— Възможно е.

— Трябва ни име като това — продължаваше тя. — Название, което нашите прадеди са познавали. Във всеки случай неозначаващо някое вавилонско божество или там каквото е.

— Ако Джони е бил обучен от дядо ти… — предположи Уил, чиято болка в гърдите бе започнала да отслабва. Стараеше се да мисли рационално. — Не съм сигурен дали това е точната дума. Но ако той е чел книгите на Том и е възприемал неговите идеи и интереси, това може да е точно онзи демон, когото е призовал.

— В такъв случай може би вече имаме следа.

Много се надяваше да е така, но през ума му мина друга мисъл.

— Защо, по дяволите, ще ми казва името си?

— Ами… — Ентусиазмът отпреди минута в гласа ѝ се беше изпарил. — … Възможно е да не го е изрекъл, а ти просто да си чул. Не забравяй, че това не е непременно наименование, както ние го разбираме. Може да е просто дума, която има важно значение.

Уил затвори очи, разтривайки челото си. Всичко това бе страшно объркано, да не говорим, че си изглеждаше направо нелепо. Потънаха в мълчание за минута-две.

— Сам — обади се той. — Къде е книгата? Гримоарът?

— Според мен е в дома на дядо ми — отговори тя тихо.

— Нали това тук е неговата къща?

— Не, имам предвид онази, в която живее сега.

Конър я изгледа объркан.

— Мислех, че е в старческия дом.

— Не съм твърдяла такова нещо.

— Какво по-точно ми каза?

— Че се е оттеглил от света — гласеше отговорът ѝ. Точната фраза, която бе употребила първия път. — В момента обитава малка къща на „Маунт Грей“. Тази тук е твърде голяма и не искаше около него да се мотаят други хора. Почти не излиза от там.

— А той… Справя ли се сам?

— Малко или много. Може да си приготви храна и се грижи за себе си. Има кола. Може да шофира, ако се наложи. Пазарувам повечето неща.

— Значи го виждаш редовно — не спираше да се изненадва Уил.

— Поне веднъж седмично. Понякога и по-често. Защо?

— Не знам. Просто си мислех, че е настанен някъде. Нямах представа, че е наблизо и ти прекарваш време с него. Да вървим, Сам.

— Чакай малко.

— Бил е там в нощта, когато е започнала цялата бъркотия. Обучил е Джони. Наясно е за книгата. Може да знае и много повече. Защо не ми каза, за бога…

— Той не е много добре — рече тя. — От няколко години не е съвсем на себе си. Затова.

— В какъв смисъл не е?

— Знае коя съм през повечето време. Но невинаги разпознава другите хора.

— Алцхаймер ли е?

— Няма диагноза. Има дни, в които е съвсем добре. Искам да кажа, напълно адекватен. Способен е да говори цял час, без да спира. Както едно време на лекциите. Употребява точните думи, историята е стройна, цитира както трябва своите философи. В един миг обаче светлината изчезва. Спира насред изречението и се заглежда в пространството. В други дни — въздъхна тя — едвам завързва обувките си.

— Получава ли домашна помощ?

— Няма нужда от това.

— Защото ти си там?

— Не ме превръщай в мъченица — възрази Саманта. — Този човек е единственият ми родител. Защо да не се грижа за него?

— Разбира се — съгласи се той. — Проблемът е, че с теб прекарахме толкова часове, даже дни, в разговори за какво ли не, за семействата, за легендите и тъй нататък. И през цялото това време си ходила да го посещаваш, а не си ми казала.

— Не ми се говори за това. — Личеше, че този отговор не е твърде убедителен. — Той е крехък. Много неща го разстройват, а напомняне за баба ми и Джони… може да наруши умственото му равновесие.

— Питала ли си го за нашия проблем?

— Не. Той е този, който обикновено подхваща разговора. Няма начин да се проведе нормална приказка, защото веднага започва да трепери и се обърква.

Тревожна и странна мисъл хрумна на Конър. Дали Том Хол не беше дал същата клетва?

— Много съжалявам — промълви той. — Щеше ми се да съм знаел по-рано. Бих искал да го видя.

— Помислих си го. Проблемът е, че ти си една от темите, които го разстройват.

— Заради онова, което се случи в онази нощ?

— Да.

Уил замълча. Старецът бе присъствал като добронамерен дух през всичките часове, прекарани в тази къща. Младият мъж знаеше, че Хол е жив, но въпреки това приемаше фигурата му като нещо призрачно. Информацията, че той живее горе на Маунт Грей, че тя го посещава често… Е, всеки човек има своите тайни, нали? Какво не беше споделил с нея? Възможно ли бе двама възрастни да си имат пълно доверие някога? Да не говорим за тези толкова необикновени обстоятелства.

Погледът му за пореден път попадна на снимката в рамка. Този път не отмести очи от нея. Том и Джейн Хол. На средна възраст, уловени за ръце пред някаква веранда. Щастливи.

— Мило е, нали? — обади се Сам. — Бяха толкова близки. Влюбени един в друг от деца. Той така и не можа да я прежали.

— Аз я видях — обади се Конър. — Джейн. Преди няколко дни на гробището зад църквата на Конгрегацията. Почистваше гробовете на семейство Хол. Надали е била тя, но във всеки случай много приличаше на нея.

Приятелката му замълча за толкова дълго, че той се извърна, за да я погледне. Видя паника, изписана на лицето ѝ.

— Какво толкова? Ти я виждаш непрестанно — отбеляза той.

— За мен е нормално — отговори тя. — Излиза, че ти все повече виждаш образи. Сякаш границата изтънява.

— Какво значи това?

— Границата между теб и тях. Между тук и… Не знам какво точно означава.

— Съдейки по изражението ти — нищо добро.

Тя прокара енергично пръсти през косата си.

— Трябва да разрешим проблема, Уилям.

— Наистина мислиш, че книгата е у него?

— Сигурно е там. Повече от очевидно е, иначе щях да съм я намерила.

— Значи я е скрил — заключи Конър. Спогледаха се за известно време, докато и двамата премислят факта. — Ще го питаме.

— Не — поклати тя категорично глава. — Вдругиден ще го водя при личния му лекар. За профилактичен преглед и кардиограма. Оставям го и след това отивам да го взема. Процедурите отнемат около два часа, а понякога и повече.

— Възнамеряваш в това време да претърсиш къщата?

— Не е задължително да го наричаш по този начин.

— Не. Мисля, че планът е добър — уточни Уил. — С едно допълнение.

— И какво е то?

— Ще дойда с теб.