Дяволският кръг

6.

Абигейл седеше в леглото, когато Уил пристигна.

— Здравей, мамо.

— Ела тук — повика го тя тихо и потупа завивката. — Ела до мен.

Той се отпусна на твърдия матрак и потъна в прегръдката ѝ. За три дни нямаше как да е загубила много мускулна маса, но ръцете ѝ му се сториха много тънки. Замириса му на сапун и дезинфектант. Останаха така известно време, докато и синът ѝ не я обгърна с ръце. Миг след това наклони тялото си към нея и Аби отпусна глава на рамото му.

— Моето момче — промълви тя.

— Само твое — отговори Уил и погали косата ѝ.

— Значи това чакаше — подхвана майка му с лека ирония в гласа, — да падна и да си счупя главата.

— Можеше да се ограничиш с ръка или крак — отвърна той. — Пак щях да дойда.

— Прав си. Винаги преигравам.

Леко заваляше някои от думите, но в общи линии, звучеше изморена. Очевидно комата съвсем не е време за почивка, както изглеждаше на пръв поглед. Най-сетне тя го пусна и се облегна назад върху възглавниците.

— Изглеждаш ужасно — рече му.

— Аз ли? — засмя се той. — Виж кой го казва.

— Аз поне имам извинение.

— Е, и на мен не ми беше лесно през последните няколко дни. Едва снощи спах добре — излъга я Конър. Безсънието нямаше нищо общо с майка му, а по-скоро със Саманта, която бе решил, че ще отбягва за известно време.

— Разкажи ми какво пропуснах — обади се Аби.

— През последните три дни ли? Немного.

— И какво от това? Нямам ли право да съм в час със събитията?

Сподели какво са констатирали лекарите за състоянието ѝ. След това направи сбито резюме на разговора с баща си, за срещите с Мюриъл, Саманта, Джими Дъфи, Маргарет Прайс. Предаде ѝ най-сърдечните им поздрави.

— Сам мина днес — рече тя. Изражението ѝ бе някак колебливо. — Беше много мила…

— Идваше при теб всеки ден — докладва Уил.

— Горкото момиче. Както и преди, се държи като дванайсетгодишна.

— Тя си е такава — изтърси той, без да иска. Нямаше намерение да защитава съседката им. Дали не го водеше само желанието да противоречи на майка си? — Минала е през много тежки моменти.

Абигейл го изгледа продължително.

— Често ли се виждаше с нея?

— Не толкова — призна той. — Но ми помогна много.

— Беше луда по теб — рече майка му с умиление. — Личеше, че си ѝ не само любимец, но и най-добър приятел, по-малкият брат, който никога не е имала.

— А аз я приемах като зловещата сестра, която никога не съм искал — отговори Конър с надеждата, че така ще приключи темата. — Какво казаха лекарите тази сутрин?

— Ще проверят рефлексите ми и други неща. Отново. — Тя затвори очи. Очевидно мисълта за нови изследвания я изморяваше. — За да видят дали имам нужда от по-дълга физиотерапия.

— Разходи ли се вече?

— До тоалетната и обратно. Искат да стана по-стабилна, преди да ме изпишат.

— Значи още няколко дни?

Аби му отправи характерния си спокоен поглед. Тази уравновесена версия на майка му бе направо обезпокоителна.

— Заради мен не можеш да си гледаш работата, скъпи, много съжалявам.

— Не се тревожи.

— Наистина, чувствам се ужасно.

— Моля те, не мисли за това — настоя той с енергичността на чувството за вина. — Имам нужда да съм тук.

— Не трябваше да минеш през това сам. Можем да… А как е Мюриъл? Тук ли е някъде? Не си спомням.

— Замина при майка си — отвърна Уил и взе дланта ѝ между своите.

— Майка ѝ… О, да не би алцхаймерът да се е влошил?

— Така разбрах. А и малко се тревожи от срещата с теб.

Тя го погледна недоумяващо, точно както той бе очаквал.

— Карали сте се, когато си паднала — обясни синът ѝ.

— А, да — каза Аби. Очевидно смътните спомени се мъчеха да изплуват. — Тя беше там. Господи, горката Мюр.

След известно отсъствие местният акцент винаги дразнеше слуха на Уил.

— Тя ми изглеждаше доста притеснена за случилото се.

— Имах странни сънища — прошепна тя. — От онези отвратителни кошмари…

— И докато беше в кома ли?

— И тогава. Но преди това, последните няколко седмици, се бяха засилили. Все ми се явяваше нощта, когато Джони умря.

Джон Пейсън беше синеок, русокос неудачник, син на едно от старите семейства. Всички го обичаха, поне всички възрастни. Уил беше едва петгодишен, когато той умря. В спомените му изникваше образът на шумен едър мъж, който не му се нравеше особено. Джони беше един от непостоянните приятели на Аби и член на нейния кръг. Именно той бе ударен от паднала мълния на най-горното стъпало на задното стълбище в къщата им, на двайсетина стъпки от спалнята на Конър.

— Може би е най-добре да не мислиш за това точно сега — предложи той.

— Не можеш да избираш какво да сънуваш, миличък. Но си прав. Защото те са наистина реални, продължавам да мисля за тях и когато съм будна. Просто има неща, които предпочитам да забравя, но не мога.

Очите ѝ помръкнаха от мъка и тя спусна клепачи. Тези мисли ѝ се отразяваха зле, обаче имаше ли начин да ги спре? Хвана ръцете ѝ между своите. Бяха все така студени, но поне сега долавяше живот в тях.

— Баща ти тук ли е? Ще дойде ли? — поиска да знае тя.

— Не — отвърна Уил.

— Ясно.

— Казах му да не тръгва. Дори настоях, в интерес на истината.

— Не го мрази, Уили.

— Не го мразя — увери я той.

— Вината не е негова. Моя е. Винаги обърквам нещата.

— Престани. Стига.

— Искам да говоря — заяви Абигейл.

— Нека не е днес. Някой друг път.

— Моля те, кажи на Мюриъл, че всичко е наред и че не съм сърдита. Би било хубаво, ако ме посети тук.

— Ще ѝ кажа — обеща той.

Настъпи и последният ден на септември, годишнината от смъртта на Кристин Джордан. Уил беше решил да не мисли за това. Студеното утро предвещаваше тъмен и дъждовен ден, но до следобед небето се изчисти и времето се стопли.

Тревата в задния двор искреше в яркозелено, осветена от лъчите на есенното слънце. Конър стъпваше с боси крака по прохладните стръкове, отпивайки от бирата си, доволен и отпуснат, както не се беше чувствал от много дни, а може би седмици насам. Успя да напазарува продукти в магазина на Шоу, без да среща нито един познат. Отби се във фермата за ранни ябълки и сайдер. От две нощи и кошмарите го бяха напуснали. Бирата бе първата след онази вечер при Сам и този път консумираше алкохол за удоволствие, а не за да забрави. Следващият ден бе първи октомври. Началото на месеца на магьосниците щеше да доведе и майка му у дома. Загледа се в лехата с бели слабоноги3 очертала малката градина с рози. Няколко от храстите бях изсъхнали, но други четири още цъфтяха — една жълта и три червени. Обеща си да ѝ купи нови корени, за да замени загиналите. Дали пък да не почака до пролетта? Сети се, че някъде там, под здравите растения, почиваха останките на приятеля му от детството, котарака Артър. Малък камък с „А“ отгоре бележеше мястото, но с годините буквата се беше изтрила. Той отправи поглед надолу по улицата към къщата на Мюриъл. Мислеше, че може да се е прибрала вече, но алеята за коли си стоеше все така пуста. Оттатък нивата, между боровете, се виждаха светлините в сградата на Хол, но не съсредоточи вниманието си натам, защото продължаваше да страни от Сам.

Слънцето потъна зад дъбовете, застудя и Уил се прибра. В къщата също вече бе хладно и той обиколи потъналите в сумрак стаи, за да притвори прозорците. Върна се в кухнята, включи осветлението — само една крушка работеше — и реши да си сготви нещо за вечеря. Хладилникът и рафтовете вече бяха пълни, готови да посрещнат всяко хрумване на майка му, но той не се чувстваше достатъчно гладен. Може би щеше да стъкми леко ястие, например супа. Допи бирата, изправен над мивката. Наслаждаваше се на аромата на тревата отвън и на слабоногите, добили синкав оттенък в сумрака. Явлението траеше минути, докато белите цветчета увехнеха. Потръпна. Остави алуминиевата кутийка от бира и протегна ръка, за да затвори прозореца.

Окъпано в меката светлина на лампата, помещението се оглеждаше в стъклото на прозореца. Очертанията бяха неясни и разкривени. Въпреки това ясно различи шкафовете със стъклените им врати, стоманените и керамичните съдове на отсрещната стена, ръждясалия чайник, кацнал на допотопната газова печка… Белия хладилник. Силуета на вратата към дневната. Слабичка фигура с кестенява, дълга до раменете коса и фланелка с червено петно отпред.

Уил?

Дрезгав глас. Напрегнат, но познат. Носът бе смазан от предното стъкло на колата, а вратът — прекършен. Кой му казваше това?

Уил?

Изплашена, умоляваща. Тя нямаше представа къде е, нито какво се случва. Искаше от него да ѝ обясни, да я успокои. Той обаче не беше в състояние да го направи. Потръпна и затвори очи. Бавни, тътрещи се по линолеума стъпки наближаваха. Краката ѝ бяха натрошени на много места. Откъде го знаеше? Кой може да е бил толкова жесток, та да му разкаже всичките тези подробности? Какво не се разказва след една такава смърт? В малките градове всичко се знае. Слухове, клюки, истини и измислици се преплитат.

Уил?

Нервните окончания на тила и гърба му започнаха да го болят в очакване на допира ѝ. Сигурно вече беше зад него. С протегнати ръце. Малка студена длан с безчувствени пръсти всеки миг щеше да го докосне. Очакваше да чуе дишането ѝ, но кръвта бушуваше в ушите му и заглушаваше всичко. Не знаеше какво ще види, ако се обърне — погребаха я в затворен ковчег и не можа да я види в онзи последен миг. Макар че дори тогава нямаше да види самата нея, а просто останките ѝ. Защо не се обърне сега? Със сигурност гледката нямаше да е по-лоша от това, което въображението му бе създало през всичките тези шестнайсет години. Тя се нуждаеше от него. Не чу ли молбата в гласа ѝ? Къде отиде смелостта му?

Уил отвори очи и се обърна.

Мина много време, преди тя да отвори вратата. Когато най-сетне се появи, не каза нищо, просто не сваляше очи от него. Гледа дълго и внимателно лицето му. Уил можеше само да предполага какво виждаше там. Той не намираше думи, но това беше без значение, защото на нея не ѝ трябваха, за да прочете какво става в душата му.

— Влез — рече Саманта най-накрая и отстъпи, правейки му място да мине.

Конър не помръдваше. Олюляваше се на няколко стъпки от прага. Някакъв инстинкт го бе довел тук и сега влиянието на момента го отпусна. Той дойде на себе си и промълви:

— Имам нужда да разбера какво става с мен.

— Знам — отвърна тя и пристъпи към него. Улови ръцете му и го придърпа навътре. — Хайде, влез.