Дяволският кръг

22.

Намасте, бейби.

Здравей, Джони. Как сте?

Добре, нали, Мюр? Здрасти, момче, ела тук.

Не.

Какво има? Чичо Джони е твой приятел.

Не те харесвам.

Чу ли това, Аби? Не се нравя на хлапето.

Просто се стеснява.

Е, все едно. И аз бях притеснителен като малък. Също като теб, Уили.

Името ми е Уилям.

Мюриъл те нарича Уили. А нея я харесваш, нали? Че кой може да ѝ устои? Аз самият съм луд по нея.

Остави го, Джон.

Виждаш ли как жените се тълпят около мен? Такива са те, винаги тичат след мъжете. Владеят ни със своята добродетел. Но ние с теб ще бъдем от един отбор.

Не му пълни главата с глупостите си.

Обяснявам му как стоят нещата между половете. Баща му го няма и някой трябва да му каже.

Татко ми е войник.

Вече не. Сега е генерален предприемач.

Не е генерал, а сержант.

Гледай ти. Не, това, което прави един генерален предприемач, е да строи къщи за богатите. Защото те непрестанно искат още и още.

Пил ли е тази сутрин?

Защо питаш нея? Аз нали съм тук?

Татко ми е войник.

Както искаш. Къде е сега? На фронта ли е отишъл? Затова ли го няма тук, при сина му?

Той е в Калифорния.

Военна зона с мексиканците и китайците. На чия страна е татко ти според теб?

Трябва да вървим.

Бащи. Все гледат да те прецакат, нали, хлапе?

Престани, Джони.

Винаги така става, когато се опитваш да кажеш истината. Все някой се мъчи да ти затвори устата.

Затова ако си мълчиш, никой няма да обърне думите ти срещу теб.

Чуваш ли? На деветнайсет е, а вече всичко знае. Ако искаш да разбереш нещо, питай Мюриъл. Тийнейджърка мъдрец. Разбра ли?

Добре.

Хайде, тръгваме си.

Та ние току-що дойдохме?

Ще се видим с вас по-късно.

Не и ако се срещна с теб преди това.

Възрастните му обърнаха гръб. Нещо ужасяващо започна да се случва. Знае, че когато го погледнат отново, лицата им ще са противни и значи трябва да бяга. Към вратата ли? Не вижда такава. Стълбите? Не, не и по тях. Но навън. Някак. Трябва да се махне.

Болката от сблъсъка на ръката му с рамката на леглото го събуди. Възглавницата лежеше на пода, чаршафите се бяха усукали около краката му. Тънка ивица светлина се процеждаше изпод щорите на прозореца. Обзе го усещането за присъствието на половин дузина сенки, сгушени до него. Разпръснаха се из тъмните ъгли на стаята, щом ги потърси с поглед.

— Точно така, крийте се, мизерници…

Уил застана в седнало положение и огледа зачервените кокалчета на ръцете си. Беше си причинил хубав брой натъртвания. Кой да знае, че справянето със създания от отвъдното прилича на уличен бой? Пресегна се и дръпна кордата на щората и тя излетя нагоре. Нахлулата светлина го заслепи. Утрото отдавна бе настъпило с характерното за есента меко сияние. Слънцето губеше силата си. Червените и оранжевите листа скоро щяха да покафенеят и после да окапят. Клоните на дърветата щяха да се оголят. Сезонът на продължителен мрак наближаваше. А днес бе особено важен ден.

Мюриъл затръшна капака на багажника, където бе струпала какво ли не. Замръзна на място, когато видя, че Уил приближава по алеята с вид на призрак.

— Толкава зле ли изглеждам?

Тя се усмихна и поклати леко глава, за да се освободи от обзелото я странно усещане.

— Можеш ли да повярваш, че за части от секундата не те познах?

— Разбира се — отвърна той и се подпря на колата с ръце, пъхнати в джобовете. Въпреки слънцето денят беше студен. — Тръгваш отново при майка си?

Тя кимна печало и приближи до него.

— Именно. Трябва да остана там, колкото е необходимо.

— Съжалявам, Мюр.

— Тя се справи изключително добре за човек от семейство Браун. Повечето от нас не стигат и осемдесет. Аз също нямам подобни планове.

— Не говори така.

— Много съжалявам, че се налага да те оставя с всичките тези откачалки — и прокара леко опакото на ръката си по косата му. — Знаеш какъв ден е днес, нали?

— Датата, на която Джони е починал. — Поколеба се за миг. — Или трябваше да кажа „татко ми“?

— Значи най-накрая ти е казала. — Приятелката на майка му изглеждаше натъжена от тази новина. — Крайно време беше.

— И ти можеше да ме осветлиш.

— Не е моя работа… Тя е човекът за това. Мъчително ли беше?

— Не — увери я той. — Мина нормално. Тя май мислеше, че вече знам.

— Разстрои ли те?

— Странно е, но тук всичко е такова. Трябваше да съм свикнал досега.

— Това не прави Джо по-малко твой баща. И ти го знаеш. Винаги съм го съжалявала.

— Необичайно е да го чуя от теб — отбеляза той.

— Какво? Нямам нищо против него. Освен че е гадняр и не мога да му простя, че те изостави.

— Права си, освен това.

— Но и на него не му беше лесно. Ти как си? След онази нощ?

— Ами, още съм жив.

— Нови посещения от Майк Конти?

— Не засега.

— Веднага щом нещата се изяснят и ти разрешат да пътуваш, се махни от тук и не се връщай. Мястото е прокълнато. Всичките тези хора заслужават да горят в ада.

— А ти защо не заминеш?

Очакваше обичайния отговор. Прекарала е целия си живот в Кейп Ан. На някои хора е писано да си тръгнат, а на други да останат. Тя обаче го изненада за пореден път.

— Работя по този въпрос — рече тя и го погледна закачливо. — Може да взема да дойда при теб в Ню Йорк. Какво ще кажеш?

— Жилището ми е много малко — усмихна се Уил. — Но можеш да разчиташ на канапето ми.

— Шегувам се. Не мисля, че съм способна да живея с друг човек. Макар че ние с теб може и да успеем. Когато беше малък, дори си го представях. За да те махна от тук.

— Искаше да ме отвлечеш ли?

— Да те спася, е точният израз. Прозвуча малко злокобно, извинявай.

— Мюр — засмя се той и стисна рамото ѝ. — Ти наистина ме спаси. Иначе щеше да е незаконно.

— Защо дойде? — попита тя.

— Не знам. Джони ми каза, че ако искам да знам нещо, трябва да питам теб.

— Джони ли? Кога?

— Снощи — отвърна той, давайки си сметка, че тя не е схванала закачливостта в гласа му. — В съня ми.

— Не си прави майтап с това — почти заплашително рече тя.

— Кой казва, че не съм сериозен? — Разбра, че зад заплашителния ѝ тон всъщност се крие болка. — Съжалявам, беше кошмар.

— Джони, значи? И ти каза да ме попиташ за нещо, така ли?

Конър долови нови нотки в интонацията ѝ. Любопитство или дори надежда. Бързата смяна на нюанси в поведението ѝ го стресна. Очевидно биологичният му баща е бил повече от временно увлечение за младата Мюриъл и той съжали, че е опитал да се пошегува.

— Сънят ми представляваше по-скоро спомен за него, неща, които е подхвърлял.

— Той беше луд по теб, Уили. Никога не го е показвал твърде, но те обичаше.

Уил се усмихна горчиво и преглътна шумно, преди да зададе въпроса, който се надигаше в него.

— Затова ли е искал да ме въвлече в призоваването? Защото е бил привързан към мен?

— Не. Не си разбрал.

— Поправи ме тогава. А, да. Не можеш.

— Ако става дума за онази глупава клетва — започна тя приглушено, — не давам пет пари за нея.

На думите ли ѝ вярваше, или на отношението към това, за което говореше? Тя видимо се вълнуваше все повече и повече. Не искаше да я разстройва, не и Мюриъл.

— Какво си мислиш, че знаеш? — попита тя.

— Че моят „татко“ се е качил горе, за да ме вземе, когато мълнията е паднала върху него.

— Прав си — наведе се тя към него. — Искаше да те изведе от къщата.

Това е проблемът на паметта. Изкривява всичко. Не можеше да свърже извисилата се над него фигура на Джони в съня си с любящия мъж, който заедно с майка му и Мюриъл се е опитвал да го измъкне. Ако бе успял да го разбере, отдавна да е наясно със случилото се.

— Той е бил твой съюзник.

— Много повече, отколкото аз чувствах. Просто бях твоя кандидат-майка, а той — истинският ти баща. И никой от двама ни не вярваше на онези хаховци.

— Откачалки като майка ми ли?

— Не и тя — сряза го дългогодишната ѝ приятелка. — Тя просто не беше на себе си.

Възможно ли е да е било така? Има ли някаква вероятност да е истина?

— Кой тогава е водел церемонията в онази нощ? Щом не е бил Джони, тогава кой?

Тя затвори очи и отстъпи назад.

— Не бях в къщата. А и баща ти не ми казваше всичко.

— И нямаш никаква идея?

— По-добре не мисли за това.

— Сега вече е късно — рязко отвърна той и пристъпи напред. — Щом си стояла отвън, няма как да знаеш дали Джони е правел точно това. И дали не е играел двойна игра.

— Не — настояваше тя. — Правеше се, че е с тях, но единствената му цел беше да те спаси. После щяхме да те заведем на сигурно място, докато нещата се уталожат.

— И как по-точно щеше да стане?

— Те знаеха — отчаяно продължи тя, като отстъпваше все повече назад. Прокарваше ръка по главата и косата си, опъваше с пръсти лицето си. — Знаеха какво се каним да направим и го убиха.

— Не, умрял е след удара на мълнията.

— Така де, мълнията. Бях в шок. Седях в колата и го чаках. После видях онази бяла светлина и чух писъците. — Тя очевидно преживяваше отново ужаса, като не смееше да го погледне. — А когато ми казаха… Когато той ми каза да си затварям устата, просто си тръгнах.

— Кой?

— Като изплашено момиченце — промълви тя. — Като страхливка.

— Кой? Кой ти каза да си мълчиш?

— Възрастният мъж — извика Мюриъл. Обърна се и направи три стъпки, след което се строполи на земята.

Конър се спусна към нея. Тя така внезапно се срина пред очите му, че той не успя да реагира адекватно. Накара я да седне и видя, че очите ѝ са отворени, а лицето — спокойно. Дори леко се усмихваше. Сякаш бе преодоляла нещо и сега бе горда от това. Направи опит да се изправи, но той я спря.

— Трепериш — обади се току-що пострадалата жена. — Всичко е наред, Уили. Добре съм. Истината е, че никога не съм била по-добре.

— Не биваше да настоявам да говориш за онази нощ.

— Свърши се — гласеше категоричният ѝ отговор. Опря глава на рамото му и го изгледа с обич. Очите ѝ бяха на сантиметри от неговите. — Сега вече всичко приключи. Онези думи вече не ме държат в плен. Разчупи се.

Възможно ли беше всичко да се е случило точно така? Волята на един да преодолее нечия друга? Щеше му се да е наясно с правилата. Сам щеше да знае. Къде, по дяволите, беше тя?

— Ще ми дадеш ли повече информация за мъжа? — предпазливо този път попита Уил. — Онзи, възрастния?

Тя примигна няколко пъти, обикаляйки с поглед лицето му с лешниковите си очи. Сякаш каквато и победа да бе завоювал мозъкът ѝ допреди няколко минути, сега бе напълно заличена.

— Кой ръководеше ритуала?

— Наистина не знам, скъпи. Но според мен е бил доктор Честър. Дори съм убедена в това.

— И той те накара да се закълнеш, така ли?

— Събра ни накуп като говеда — промърмори тя с отвращение. — Каквито всъщност и бяхме май. Обясни ни как никой друг извън кръга не бива да разбира. Трябваше да запазим тайната. Не мисля, че знаехме дори какво обещаваме. Аз със сигурност не помня.

Доктор Честър. Имаше логика. Най-възрастният в групата, запознат с различни култури. Двамата с Джони бяха споделили новите идеи с членовете на кръга, непознатите ритуали. А и според Аби имал мантия за церемонии.

— Той е мъртъв — отбеляза Конър.

Мюриъл кимна.

— Няма какво да направиш, а и никога не си могъл. Помогни ми да се изправя, моля те.

Уил я вдигна на крака. След миг-два тя вече пазеше равновесие и изглеждаше добре. Дори прекрасно. Изпълнена с нова енергия, готова да се противопостави на целия свят.

— Трябва да полегнеш поне за малко — отбеляза той.

— Невъзможно. Чака ме път. Няма да си простя, ако тя умре без мен там. Аз съм последното ѝ дете.

— Искаш ли да те придружа?

— Какво добро момче си ти. — Вдигна ръка и подръпна яката на ризата му. — Така ще се махнеш от тук. Но не, трябва да си при майка ти. И не бива да излизаш тази вечер. Нали разбираш какво ти казвам?

— Да, да — потвърди той. — Тази вечер е годишнината. Но пък и всички от кръга са мъртви.

— Не всички. Ето че Еди си отиде съвсем наскоро. А имат и деца. Ами Джими? Създал си си много врагове.

— Знам.

— Остани си у дома. Нека си в безопасност. Обещай ми.

— Вече обещах на майка си.

— Добро момче. — Тя отпусна ръката си и се усмихна.