Дяволският кръг

10.

Свечеряваше се. Мракът след залеза настъпваше много бързо след есенното равноденствие. Не биваше да изпуска от поглед виещия се пред него път, но и патрулката, която отново го следеше. Движеше се на стотина метра дистанция. Уил ускори, полицейската кола — също, докато не се залепи за него. Нямаше сирена, само синята светлина на покрива просветна веднъж. Конър изчака и спря в първото уширение на пътя.

Джими нямаше вид на ядосан, а само на развълнуван, когато се появи пред прозореца.

— Какво направих този път? — попита спреният шофьор с възможно най-спокоен глас.

— Нищо — отвърна полицаят. — Трябва да поговорим.

— Виж, тя е моя приятелка още от времето, когато…

— Не става дума за Сам — прекъсна го нетърпеливо онзи.

— Така ли? А за какво?

— За нещата, които се случват — уклончиво каза Дъфи.

— Това ли е представата ти за разговор?

— Не тук, насред пътя.

— Тогава къде? — попита Уил. — В управлението ли? Щом искаш да говорим, защо не дойдеш у нас?

— Пробвах няколко пъти, но теб все те нямаше.

— Там съм всяка вечер. Можеш да ме откриеш на най-забутания път, но не и в дома на майка ми, така ли? Що за полицай си ти?

— Прекаляваш, Конър.

— Не, ти си този, който прекрачва границата. Това си е тормоз. И аз няма да участвам. — Уил протегна ръка към ключа за запалване. Бързо я отпусна. — Много съжалявам за Брендън. Не знаех.

— Не си знаел — повтори Джими. — А бяхте приятели, нали?

— Преди. Не сме поддържали връзка след гимназията. Съжалявам и за тази история със сестра ти. Предполагам, не ти е лесно.

Устните на Джими се движеха, без да издават звук. Точно както в онази нощ преди седмица.

— Майната ти — процеди той. — Не става дума за мен.

— Добре — отговори Уил. — Щом изяснихме, че няма причина да ме спираш…

Полицаят удари длани върху вратата на колата и се наведе навътре. Отдръпвайки се пред очевидната заплаха, шофьорът на автомобила долови неприятния му дъх.

— Всеки път, когато се появиш в града, се случват гадости — заяви Дъфи. — Мислиш, че никой не забелязва ли? Е, аз обаче го виждам. А и не съм единствен.

Конър го изгледа продължително, но Джими не се помести. Също като ченгетата от телевизионния екран чакаше признание за вина. Е, нямаше да го получи. Уилям запали колата и натисна бутона за вдигане на прозореца. Униформеният дръпна пръстите си в последния момент. Беше побеснял. Имаше вид на човек, който всеки миг ще разбие стъклото с чело. Уил го остави няколко секунди, за да види дали ще се опита, и потегли.

Сега трябваше да се отдалечи бързо и да се скрие в друг път, за да се прибере колкото се може по-бързо. Само че той не направи нищо такова. Движеше се бавно и чакаше отново да види патрулката в огледалото за обратно виждане. Тя наистина се появи и Уил усети как мускулите на лицето му се стягат. Трябваха му няколко минути, за да установи, че всъщност се усмихва. Не му беше до смях обаче. Усети чуждото присъствие в главата си. Това го разтревожи, умът беше другаде. Работеше по следващата стъпка.

Десен завой по Орчард Роуд. Полицейската кола го последва. Конър се наведе към почистеното предно стъкло и се взря в сгъстяващия се мрак. Липсваше табела за „Олд Форест Лейн“, ето защо трябваше да внимава. Сви рязко в тесния път между гъстите дървета, ниски тънки клони одраскаха купето на автомобила. Джими пропусна завоя и Уил намали, за да види дали ще се върне, за да продължи преследването. Настилката беше разбита, рядко се използваше. И двете возила щяха да пострадат, но това на Дъфи беше служебно.

Патрулката най-сетне се появи, полюшвайки се по пътя. Фаровете хвърляха призрачна светлина във вътрешността на колата на Конър. Дланите му върху волана изглеждаха необичайно. Твърде едри. Ускори. Ямите в асфалта бяха пълни с кал и колата подскачаше и се люлееше. При поредната дупка главата му се удари в тавана. Зави му се леко свят, но сякаш това поне проясни мислите му. С бистротата на болката. Не беше толкова късно, но гората тънеше в пълен мрак. След остър завой Уил спря внезапно и изгаси мотора. Полицейската кола не се виждаше още и той отвори вратата и излезе навън. Пръстта миришеше на влага и блато. Позната миризма. Бе прекарвал много време тук като малък. Петдесет години по-рано на това място имало сечище, където учениците от гимназията палели огньове и танцували. Може би продължаваха. От другата страна на пътя се намираше блатото. Трудно за преодоляване денем, невъзможно — нощем. Зад него, отвъд няколко дървета, почти отвесно се издигаше скала. Имаше някакви пътеки или можеше да се изтеглиш към върха, като се хващаш за издатините. Беше го правил много пъти, но преди години.

Чу звука на другия автомобил, видя светлините. Нямаше начин Джими да го заобиколи. А да кара на заден до Орчард Роуд, щеше да е много сложно. Конър усети гадничката усмивка да разтяга отново лицето му, а стомахът му потрепна пакостливо, след това тръпката мина по цялото му тяло. Отстъпи встрани от пътя и мина между дърветата.

Фарове огряха колата на майка му, чиято врата от страната на шофьора бе останала отворена. Чу ругатните на Джими, долитащи през отворения прозорец. Полицаят спря, остави автомобила с работещи двигател и светлини, изскочи навън и приближи возилото отпред. Огледа вътрешността му. Сякаш Уил може да се е скрил зад седалките? Може би търсеше някакво доказателство. Наркотици или нещо, с което да оправдае арест. Дали не беше забравил ключовете на таблото? Не, ето ги в джоба му.

— Конър — провикна се Дъфи към дърветата, където Уил стоеше. На около десетина стъпки от него. — Къде си?

Уил се обърна и тръгна към скалата, разчиствайки сухите листа и мъховете, преди да се улови здраво. Наклонът не беше голям, така че се изкатери без особено усилие. Вдигаше обаче шум и чу как Джими се провира между дърветата.

— Какво правиш? — попита полицаят, когато видя, че Конър се е извисил над него. — Слизай долу. Не се дръж като идиот.

Гневът в гласа на униформения отстъпваше пред нещо друго. Нещо като предпазливост? Или несигурност? Миг след това Уил чу, че онзи се катери по скалистия склон зад него. Двама мъже, които си играеха като момчета. Или може би обратното. Щом стигна до широка издатина на десетина метра над земята, Конър почувства, че приливът на адреналин постепенно намалява. Седна на влажната пръст. Вдигна краката си и допря колене в челото си. Усети напрежение в главата си. Мигновен спазъм под клепачите предизвика появата на образ в съзнанието му. Образуваше се насред ярка светлина и горещина. Прост пейзаж и друга скала. Катери се, мъчи се да стигне върха, където мъж с мургаво лице му се усмихва. Така, братко, само още няколко стъпки. После ще си починем и ще поговорим с небето.

— Уилям? — обади се Джими съвсем наблизо.

Конър погледна надолу и видя набитата фигура на полицая да се подава от ръба на издатината. Силуетът му се очерта на фона на небосклона. Очевидно не забелязваше седналия в сянката противник.

— Тук съм.

Дъфи направи няколко неуверени стъпки към него и приклекна. Все още не виждаше ясно.

— Какво, по дяволите, си намислил? Защо дойде тук?

— Някой ме преследва — отговори Уил.

— Стига, човече.

— Да си спомня младостта. Тук, на хълма, беше лагерът на скаутите. Може би на още трийсетина метра нагоре.

— Така е — съгласи се Джими. — Никога не съм бил скаут.

— И аз. Идвал ли си тук?

— В гимназията. Да пия.

— Не си ли ходил в гората? Има много пътеки.

— Брендън го правеше — раздразнен отбеляза полицаят. — С теб.

— Мисля, че и ти излезе с нас един-два пъти.

— Може да е бил Кевин. Кажи ми какво правим тук?

— Не съм те молил да ме следваш.

— Направи го донякъде — контрира го Дъфи. — С поведението си. А сега ме заклещи тук.

— Какви гадни неща се случват, когато съм в града?

— Така ли искаш да говорим? — Джими чоплеше мъха и заприлича на малко момче. Дете, но с пистолет на колана.

— В нищо не те обвинявам. Просто казвам…

— Изплюй камъчето де.

— Умират хора.

— Всеки ден. Да не би вече да е незаконно?

— Случиха се разни събития през последните шест-седем години. Като започнем с това, че Еди Прайс застреля доктор Честър.

— Инцидент по време на лов — спонтанно отбеляза Конър. Имаше известни подозрения за стрелбата въпреки многогодишното приятелство между двамата. Носеха се слухове, че очарователният доктор и жената на Еди, Сали, са станали прекалено близки.

— Може — рече Джими. — После Нанси Честър я блъсна кола, докато се връщаше от вечеря. Комоцио, счупен крак. Никой не си призна. Луси Браун падна в градината си. Инфаркт. На петдесет и три и здрава като кон.

— Случва се.

— Така си е. После Марти Бранфорд умря при изтичане на газ. И това не е подозрително, нали?

— Вярно. — В гласа на Уил започна да се прокрадва раздразнение.

— Всеки път, когато се случваше някоя гадост, ти си беше тук.

— Откъде знаеш? — Не биваше да го казва. Прозвуча отбранително. Конър наистина беше в града при тези инциденти, но това нищо не значеше.

— В молитвената група на майка ти имаше дванайсет души.

— Спиритически кръг — поправи го Уил. Молитвена група! Всъщност толкова ли беше далеч от подобно нещо? — Нямаше постоянен състав. Хора се включваха и напускаха.

— В нощта, когато Джони Пейсън е умрял, имало дванайсет — настояваше Дъфи.

— Предполагам, имаш свидетели.

— Майка ми е била сред тях — призна полицаят. — Тя сама ми каза.

Гледай ти. Уил смяташе семейство Дъфи за нова кръв. Ирландци от работническата класа в Бостън, нямаха нищо общо с глупостите на старите фамилии. Беше забравил, че Джени Дъфи беше от семейство Брендън. Изненада се, че тя е била там същата нощ. Но пък обясняваше защо синът ѝ е толкова заинтересован.

— Дванайсет души — рече отново Джими. — Повечето от тях млади. Седем от тях вече умряха, някои от насилствена смърт, други може да се нарекат инциденти.

Носеха се приказки, че има проклятие. Тогава. Първите десетина години след онзи инцидент, когато трима души умряха, други си отидоха от този свят трагично. Какъвто беше случаят на Моли Джордан, чиято единствена дъщеря Кристин загина при катастрофа. Бе шофирала колата на майка си, за да вземе гаджето си, Уил Конър. След време сплетните спряха, но може би отново са плъзнали сред местните. Уилям толкова се бе отчуждил от това място и хората му, че не беше наясно с настроенията и клюките тук.

— Какво общо има това с мен? — попита той.

— Не знам — след кратко мълчание рече Джими. — Съвпадения някакви.

— Майка ти почина от рак на белите дробове, нали?

— Беше започнала да се оправя — промърмори Дъфи. — Всички така казваха и после изведнъж се влоши.

Случва се, понечи да отвърне Уил, но се спря навреме.

— Джими, бях на четиринайсет, когато тя почина. И едва деветгодишен, когато Дъг Пейсън се хвърли през прозореца.

— Знам.

— Какво общо имам аз с всичко това според теб?

— Нямам представа — изръмжа полицаят, изправи се и прокара припряно ръка през косата си. — Нямам предвид, че ти си направил нещо.

— Но и не твърдиш противното.

— Може би е свързано с теб. С някого или с нещо… Всеки път през последните седем години.

Една мисъл се оформи в този момент — дали тази идея не му е внушена от Сам? Беше му неприятно, но имаше логика. Едва ли Джими се е сетил сам, или го е сънувал. По-скоро е обяснение, в което се е вкопчил, за да оправдае антипатията си към Конър.

— И ето че отново се случи — възкликна полицаят.

Ето че отново се случи. Изтощеният мозък на Уил се помъчи да проумее смисъла на фразата, но думите трудно се преработваха. В следващия миг скочи вбесен. Спусна се към мъжа насреща.

— Какво искаш да кажеш?

Дъфи загуби равновесие и разпери ръце, за да го спре.

— Чакай малко.

— Какво намекваш, нещастнико? — изръмжа Уил. Гласът сякаш не беше неговият. — Да не мислиш, че съм бутнал собствената си майка надолу по стълбите?

Залитайки към лицето му, успя да улови носа на Джими. В следващия миг отворената длан на полицая халоса отстрани главата му и Конър загуби равновесие. Ушите му писнаха и той стисна очи. Задиша дълбоко. Това не му помогна, а само насити с кислород яда му. Гневът направо извираше през порите на кожата му. Когато отвори очи, униформеният му се видя някак смален.

— Успокой се — обади се Джими разтреперан.

Уил впи пръсти в раменете му. Дъфи се вкопчи в ръцете му и се опита да се освободи, но противникът му го държеше като в менгеме. Лицата им бяха на по-малко от педя едно от друго. Това на полицая бе изкривено. Погледите им се срещнаха и очите му се ококориха. От устата му се откърти стон, тялото му се заизвива бясно от усилието да се освободи.

Сепнат, Конър го пусна. Другият мъж политна и изчезна. Уил видя как едната ръка на онзи се размаха и след това — нищо. Миг по-късно чу тъп звук от падане, последван от шумолене на листа в основата на скалата. Той пристъпи предпазливо и погледна надолу. Долови някакво движение, но нищо не видя.

— Джими?

Обърна се и тръгна надолу. Усещаше, че странният глас бе напуснал съзнанието му, и знаеше, че това е добре. Празната глава помага за концентрацията. Слизането в тъмното беше опасно, особено след като мускулите му потрепваха.

Плъзна се няколко пъти, веднъж скалист ръб го удари силно в ребрата. Чу стенание, последвано от собствените му стъпки в сухите листа долу.

— Джими — повика той, този път по-силно, към сенките.

Приведена фигура се придвижи между клоните, разлюлявайки по-ниските издатъци от дърветата, докато стигна пътя. Видя светлините от фаровете на патрулката. Дъфи. Обърнат настрани, наведен, едната му ръка висеше безпомощно, а другата сочеше мъжа, с когото се бяха сблъскали преди няколко минути.

— Стой далеч от мен.

Уил не знаеше какво да отговори. Едва помнеше какво всъщност се случи и кой започна всичко. Полицаят беше пострадал и имаше нужда от помощ, но приближеше ли го, само щеше да влоши нещата. Униформеният се побори известно време с дръжката на вратата, най-сетне влезе в автомобила си и затръшна вратата след себе си. Осветен от горе до долу от фаровете, Конър стигна до колата на майка си.

Присвил очи, Джими се наведе напред. Сякаш се мъчеше да разбере що за създание стои пред него. Задвижи возилото на заден ход и пое по тесния път. Уил бе сигурен, че ще нагази в блатото, но онзи успешно мина завоите и скоро изчезна от погледа му. Шумът на мотора постепенно се загуби. Последва непрогледен мрак. Едра граблива птица излетя от близкото дърво и изчезна в сенките. Едва в този момент на Конър му хрумна, че Дъфи изобщо не посегна към пистолета си, а можеше.

Не помнеше как е напуснал гората. Сигурен беше, че тръгна напред по пътя, а не назад, като другия мъж, и вероятно бе изминал целия път до Сийвю Роуд. Един господ знае какво бе причинил разровеният асфалт на окачването на колата. Известно време се движеше, без да знае накъде. В един момент се озова пред полицейското управление. Търсеше ли нещо? Суетящи се служители, които организират преследване на неговата личност? Уил Конър: най-издирваният в Кейп Ан. Не видя нищо такова. А и знаеха къде да го открият. Пое към вкъщи.

Там също цареше спокойствие. Майка му бе приготвила задушени зеленчуци с марокански подправки. Хапна малко направо от тенджерата, застанал пред печката. Стори му се вкусно, но нямаше голям апетит. Отвори си бира и влезе в дневната, където без звук по телевизията вървеше мачът между Бостън и Оукланд. Абигейл спеше на канапето. Провери как диша, преди да седне да догледа мача, и потъна в дълбок сън много преди „Ред Сокс“ да измъкнат победата в края на единайсетия ининг.