Дяволският кръг

2.

Мюриъл била в къщата, когато се случило. Двете с Абигейл спорели за поредния сън на Аби, в който виждала, че синът ѝ е в опасност. Това не било новост — и преди имала такива кошмари. Този път обаче се появило нещо, което я разтревожило повече от обикновено.

— Опитах се да я успокоя — обясняваше жената. — Но май по-скоро ѝ навредих. Тя тръгна да излиза през задната врата. Знаеш колко опасни са проклетите стъпала там.

Начупени и неравни. Като дете Уил непрестанно беше предупреждаван да не тича по тях. Ще се спънеш и ще си счупиш главата, крещеше обикновено Аби. Май попадна в собствения си капан, мамо.

— Лека кома — повтори той думите на приятелката на майка си. — Какво е това?

— По-добро е от дълбоката, предполагам. Трябва да дойдеш, Уили. При първа възможност.

Рано на следващата сутрин той се качи във влака от Пен Стейшън. Ню Йорк бе потънал в лятна зеленина, но багрите, които нахлуха през прозореца на влака, се смениха с есенни веднага щом стигна Ню Ингланд. Килим от бежов папур и пожълтяла морска трева покриваше блатата край Саугус2. В родния му Кейп Ан листата на кленовете блестяха в оранжево, а не беше дори октомври. Майка му както винаги беше избрала най-подходящия момент. Семестърът тъкмо започваше и факултетът трудно щеше да намери кой да го замести. Още повече че дори самият той не знаеше колко време щеше да се наложи да отсъства.

Мюриъл Браун го чакаше на гарата, макар че по телефона бе казала, че ѝ се налага да пътува извън града. Стоеше подпряна на очуканото си субару, облечена в износени дънки и кожено яке. Кестенявата ѝ коса все така стоеше преметната на едното ѝ рамо, а лешниковите ѝ очи следяха всяко негово движение.

— Какво е станало с лицето ти? — попита тя.

— Паднах.

— Здравата е било.

— Толкова зле ли изглеждам?

— Не. — Тя го прегърна бързо. — Даже си много хубав.

— Ти също — отвърна Уил.

— Лъжец.

Истината беше, че тя имаше измъчен вид. Мюр беше на четиресет и осем, с пет години по-млада от майка му, но изглеждаше по-стара от нея. Явно физическите тренировки и природната издръжливост не можеха да се преборят с цигарите и уискито. Или страда от някаква генетична предразположеност? Доста от роднините ѝ бяха починали, преди да навършат петдесет. Той отхвърли тези мисли и се вгледа в дяволитата ѝ усмивка, която раздвижи нещо в душата му. Реакция, неизкоренима от времето на първите му романтични трепети. Като тийнейджър Конър си падаше малко по нея, очевидно искрата не беше изчезнала напълно.

— Първо в болницата или вкъщи? — попита тя.

— Болницата.

— Така и предположих. Влизай.

Субаруто подскочи и двигателят угасна. Уил помнеше, че семейната приятелка е добър шофьор, значи колата беше вече много стара. На задната седалка се виждаха няколко пътни чанти.

— Къде заминаваш?

— Ню Хампшър. При майка ми. Трябваше да тръгна рано тази сутрин, но исках да съм тук, когато пристигнеш.

— Съжалявам, че съм объркал плановете ти.

— Обадих се на Джо. — Никога не казваше „баща ти“, винаги го назоваваше по име. — Снощи, след като говорих с теб.

Съобщи го предпазливо, сякаш знаеше, че е сбъркала. Което, естествено, беше така, но Конър оценяваше усилията ѝ да направи всичко, за да помогне на него и Аби.

— Благодаря ти.

— Ще чака да се чуете, преди да предприеме каквото и да е. — Тя го погледна, докато колата се движеше по криволичещия път покрай дъбове, борове и обрулени дъсчени къщи. — Пиян ли беше? Когато падна?

— Малко — отговори той.

— Не е моя работа, но не си ли вече голям, за да се натряскаш така, че да се търкаляш после по стълбите?

— Стана по тъмно, тротоарът беше мокър и се спънах в някакви пластмасови туби.

— Добре.

— Не се напивам и не падам всеки ден, Мюр. — Даде си сметка, че прозвуча прекалено отбранително. Коя си мислиш, че си, му се искаше да попита, да не си ми майка?

— Все едно — подхвърли тя, докато натискаше газта, за да изкачат подхода към магистралата, след което се включи в движението, без дори да се огледа. Умението ѝ да шофира винаги възхищаваше Уил, който така и не си купи кола. Известно време пътуваха в мълчание. Листата на дърветата наоколо бяха започнали да пожълтяват. Над главите им се виеше пуйков лешояд.

Болницата, висока тухлена сграда, се издигаше при първото отклонение към Глостър. Прилича на място, където отиваш, за да умреш, помисли си Конър. Но какво знаеше той? Не е имало време да я настанят другаде.

Мюриъл отказа да влезе с него.

— Не искам да съм първият човек, когото ще види, когато си отвори очите. Ругаеше ме, докато падаше.

— Сигурен съм, че дори няма да си спомни.

Докосна ръката ѝ. В отговор тя стисна пръстите му и се усмихна замислено. Наведе се към него, почти легна върху коленете му. Пресегна се и отвори с отривисто движение капака на жабката с опакото на ръката си. Уил подскочи.

— Прощавай — рече тя, докато ровеше в тясното пространство, за да намери лист и нещо за писане.

— Няма нищо. — Какво си помисли? Че ще го целуне може би?

— Това е номерът на мобилния ми телефон. — Приятелката му подаде листчето. — Обади ми се, за да ми разкажеш всичко. Нейната кола е тук. Помолих един човек да я докара, за да можеш да се прибереш. Сега наистина трябва да тръгвам. Майка ми ще се тревожи.

— Много мило от твоя страна, че си била до нея. — Тревожеше се, че си тръгва. Беше единак, но не му се искаше да бъде сам в такъв момент.

Прегърнаха се отново, малко стеснително, но най-сетне Конър излезе от колата. Навън го посрещна хладен бриз. Не беше спал цели две нощи и студеният вятър го събуди. Спря за миг, за да дойде на себе си, и се отправи към стъклената врата.

Интензивното отделение се намираше на първия етаж. Дежурната сестра беше слаба и със строго лице, но се държеше любезно. Лекарят щял да се появи на следващата сутрин, въпросите за състоянието и лечението на болната трябвало да се зададат на него. Това, което можеше да му каже, бе, че майка му има оток на мозъка, но с медикаменти успели да спрат натрупването на течност, така че не се е наложило да отворят черепа. Сърдечната дейност и дишането били стабилни. Включили са респиратор, но само като предпазна мярка.

— Звучи оптимистично — отбеляза Уил.

— Имали сме и много по-тежки случаи — отговори сестрата.

— В кома е все пак.

— Така е. Забелязват се слаби мускулни движения. Спазми на лицето и ръцете, но не се е събудила още.

— Очаквате това да се случи, така ли?

— Въпрос към лекуващия лекар — рече сестрата с отработен с годините равен тон.

— В това състояние е вече цял един ден. Това не е ли дълъг срок?

— Повече от шест часа е сериозно — отбеляза сестрата. — Все пак е рано да се правят заключения. — След тези думи го остави насаме с майка му.

Абигейл. Бяха обръснали косата около мястото на удара, а косата, притисната от бинтовете, изглеждаше тънка, без блясък. Нямаше и следа от лъскавите черни къдрици, които познаваше. На ръката ѝ бе поставен абокат, прозрачна маска покриваше устата и носа. Кожата бе по-бледа от обикновено, под очите личаха синини от удара. Най-силно го порази отпуснатата кожа на лицето. Останалите без кръв устни, хлътналите бузи. Конър се опита да си спомни време, в което това лице да не е било пълно с живот. Имаше своите лоши моменти. Като всеки човек, разбира се. Но дори тогава личеше, че в нея кипи енергия, готова да бликне всеки момент. Рядко я виждаше заспала, но дори задрямала на канапето, тя непрестанно се движеше. Дългите ѝ ръце се мятаха, очите играеха под клепачите, устните се свиваха и отпускаха. Сега обаче бе мъртвешки тиха.

Той придърпа тежкия пластмасов стол, който бе оставен до вратата, точно до ръба на леглото. Краката изскърцаха пронизително по плочките на пода. Хвана лявата ръка на майка си и я покри с дланите си, изненадан от това колко е студена. После си припомни, че крайниците ѝ винаги са били студени, дори приятелите ѝ често се шегуваха с този факт. Забравил ли беше? Кога за последен път бе докосвал тази ръка? На Коледа, преди девет месеца. Няколко години не беше ходил да я види. Прекараха по-голямата част от ваканцията в караници. Аби питаше защо още не се е срещнала с Хелън, защо не идва да я вижда по-често, защо не се е обадил на баща си в Сиатъл… Същият „баща“, за когото предупреждаваше сина си, че не може да му има никакво доверие. Уил пък я мъмреше, че не поддържа къщата, че не внимава за финансите си, за пиенето и пушенето: Ще получиш удар, преди да навършиш шейсет, и ще трябва да се грижа за теб. Беше ѝ ядосан непрестанно — заради изпълненото с травми детство, откачените ѝ приятели, ексцентричното ѝ поведение. Тя го караше да се чувства неудобно.

Знаеше, че гневът му е оправдан, както и че няма да отмине лесно. Сега обаче не можеше да мисли за него. Опря горещото си чело върху ледената ръка и затвори очи. Усещаш ли, мамо? Усещаш ли, че съм тук? Очакваше в гърдите му да се надигне мъка. Искрено се надяваше това да се случи. Щеше да го освободи от ступора, в който се намираше. Изпитваше единствено тъга и изтощение. Студеният крайник не реагира по никакъв начин.

По-късно седна до регистратурата, за да попълни формулярите, които Мюриъл бе започнала по-рано през деня. Той беше този, който трябваше да се подпише. Не схващаше много значението на думите, но поне разбра, че дава съгласие да взима медицински решения от името на майка си и да плати всичко онова, което мизерната ѝ осигуровка не успяваше да покрие. Абигейл преподаваше изкуство в частното „Алтърнатив Скул“, също така понякога заместваше колегите си от обществените училища, така че Уил бе свикнал да покрива някои от разходите ѝ. Подписа се под датата на три места, след което бутна формулярите към дежурната сестра.

— Кафе? — попита я той.

— Имаме автомат. Надолу по коридора, след това завивате надясно и продължавате до края.

— Благодаря.

Във въпросната ниша бяха разположени няколко вендинг машини. За сладкиши, за сандвичи, за кафе. Пред последния стоеше жена в избелели дънки и пепелявозелена риза, подобна на онези, които носеха медицинските сестри. Отне му само миг, за да осъзнае, че тя не гледа кое кафе да избере, а не сваля поглед от него. След известно време осъзна, че я познава.

— Здравей, Уилям.

Стори му се по-дребна от преди. Блестящата някога коса бе вече с цвят на слама. Меките черти на лицето — по-остри, но ведрият поглед бе точно такъв, какъвто помнеше. Тази усмивка някога го смущаваше и беше знак за нещо страшно или поне неизвестно. Само дето всичко това се случваше много отдавна. Много преди да се сприятелят, а сетне загубиха напълно връзка един с друг.

— Саманта.

— Кога си ме наричал така? — попита тя.

Нямаше нито една бръчка по лицето, макар че, ако правилно си спомняше, беше две години по-голяма от него. Той по-скоро ги чувстваше като двеста.

— Извинявай, Сам.

— Така е по-добре. Искаш ли кафе?

— Точно за това съм тук. — Умората в гласа му беше очевидна.

— Как е тя? — попита старата му приятелка и се извърна, за да пусне монети в допотопната машина.

— Разбрала си за майка ми?

— Наясно съм с почти всичко, което се случва тук. Ходих да я видя преди малко. Поседях до леглото, поговорих ѝ.

Тя му подаде картонената чашка с димяща течност. Черно, без захар, така както той го пиеше. Не я попита как знае, нито предложи да плати. Такава, каквато я помнеше, не си падаше по прекалената любезност. Тя не си взе нищо и той се запита защо е стояла пред машината.

— Благодаря — рече Конър. — За кафето и че си отишла да я видиш. Оценявам го. Няма промяна.

— Колата ѝ е в южната част на паркинга. Мюриъл Браун ме помоли да я оставя там.

— Спомена, че някой е докарал колата… Не знаех, че си ти. Май има много неща, за които да съм ти задължен.

— Работата е там, че… — вирна тя брадичка и прокара напред-назад стъпалото на единия си крак. — … Необходим ми е транспорт, за да се прибера.

— Да, разбира се. Ами, аз смятах…

— Да останеш до края на времето за посещения — довърши Саманта мисълта му. — Няма проблем. Трябва да се видя с някои хора, а и винаги мога да си намеря някаква работа за вършене.

— Чудесно. Благодаря ти.

— Престани.

— Добре — съгласи се смутен той. Опита се да си спомни кога я бе видял за последно или поне бе чул нещо за нея. Петнайсет години? Знаеше, че преди време се беше омъжила. — Къде живееш сега?

— Майка ти не ти ли каза? — Тя сякаш по-скоро се забавляваше, отколкото се изненадваше, а вероятно се бе досетила, че майка му говореше твърде малко напоследък. — Върнах се в къщата на дядо ми. Отново сме съседи, Уилям.