Дяволският кръг

7.

— Не мисля, че аз съм най-точният човек, който да ти обясни нещата — рече тя, докато оставяше чаша с димяща течност пред него. — Мога само да си представям как се чувстваш, за мен всичко това е нещо обичайно. Но предполагам, не разполагаш с по-добър вариант.

Уил обгърна с треперещи пръсти горещата чаша. Течността бе мътна, жълтеникава и миришеше на билки. Не искаше да прекъсва приятелката си, нито да се държи скептично. Най-добре бе да не мисли, разбира се. Особено за онова изплашено, наранено привидение, което видя в кухнята.

— Около нас непрестанно има нечие присъствие — започна Сам, която се настани срещу него с чаша от същата странна напитка. — Хората просто не го забелязват. Може би са го усещали, докато са били деца, но после спират. Като теб например. Те са приятели, които не съществуват по същия начин, както останалите. Дори е възможно това, което виждаме, да не е истинският им образ, а само обвивка, с която ги дарява мозъкът ни.

Тя губеше вниманието му, но той мълчеше. Сам видимо разбираше.

— Помниш ли Тоби?

Веднага се сети за името, но се наложи да потисне импулса да отрече. Инстинктът на невежия. Сякаш някой друг контролираше ума му, и то от десетилетия. Успокой се. Изчакай. Малкото, обрасло с дървета дере зад къщата. Зелени листа през май. Саманта си тананика монотонна песен или някакво заклинание, докато те я наблюдават в захлас. Те. Двамата. Уил и Тоби Раунд се кискат с пламнали лица. Тоби, малкото момче, което живее сред дърветата.

— Той не беше истински — отсече той, но не прозвуча особено убеден в думите си.

— Или Алис?

Съвсем обикновено бледо, сивооко момиче, което вечно имаше унила и сериозна физиономия. Позволяваха ѝ да седи край тях, защото им беше жал за нея. В началото, когато се запознаха, бе по-голяма от тях. После изведнъж се превърна в тяхна връстница, а сетне стана по-малка и накрая изчезна. Не беше се сещал за нея от двайсет и пет години.

— Плод на развинтените ни въображения. Аз измислих Тоби, а ти — Алис. Децата имат такива приятели.

— Така е — съгласи се тя.

— Но те са само в представите ни.

— Може би не са това, което изглежда. Изпий си чая.

Уил надигна чашата. Течността бе горчива и позната на вкус.

— Дядо ми направи генеалогично изследване — рече Саманта. — Събираше книги и проучваше родословното ни дърво. Разгръщала съм ги. Четох за една Алис Хол, която трябва да е била моя пралеля. Умряла в тази къща на седем години от испанска треска. Дори намерих нейна снимка. Искаш ли да я видиш?

— Според теб са духове?

— Избягвам тази дума, защото те са по-скоро идеи, които носиш, предават се през поколенията…

— Културни характеристики — довърши той вместо нея.

— Точно така. Благодаря, Професоре. Все едно, не върши работа.

— Но ти имаше предвид точно това.

— Знам, че хората оставят нещо от себе си. Особено ако са млади или умират по жесток начин. Това е реално, но не са те.

— Още ли ги виждаш? — не се стърпя той да попита.

— Срещала съм Алис, но беше отдавна. Баба обаче ми се явява редовно.

— Кога?

— Непрестанно. Дори днес в градината с билки. Често е там.

Дали да не ѝ се довери и да ѝ повярва? Няма нищо лошо в това да отвориш съзнанието си, но в случая можеше да загуби разсъдъка си.

— Кристин ли видя? — попита тя.

Течността се спусна в гърлото му, гореща и стипчива. Едва се удържа да не я изплюе. Време беше да спре да се изненадва от действията на Сам. Да приеме, че тя знае всичко за него, каквото и да е то.

— Защо го казваш?

— Защото тя умря на днешния ден.

— Разбира се. — Конър въздъхна. — Не очаквах някой друг да помни.

— Държеше на нея — продължи Сам. — Обичаше я.

— Не. Бяхме само на седемнайсет… Бях привързан…

— Това, което е важно за теб, е важно и за мен.

— Моля те, престани. — Нямаше напрежение в думите му. Не можеше да ѝ нареди какво да изпитва. Очевидно обяснението, че е станал възрастен човек през последните петнайсет години, през които имаше пълен и сложен живот далеч от погледа ѝ, нямаше да има никакво значение. Бе забравил за нея и всичко тук, само че тя не беше оставила него. А сега се оказваше, че Уил е живял в заблуда и все още принадлежи към това прокълнато място.

— Значи така става? — попита той. — В годишнината на нечия смърт?

— Поне според мнозина. Свързват го с времето или мястото, а границата между видимото и невидимото е тънка. Много религии го проповядват.

— Но не и ти?

— Може да се каже — съгласи се тя. Облегна се назад и вдигна обутите си в маратонки крака на масата. — Няма как да знам, след като непрестанно имам видения. Според мен това се случва при хора с такива способности, а те се предават в семействата. В нашето също.

— Но не и в моето — възмути се той.

— Напротив, ти си наполовина Хол. Може да се проследи назад във времето, а и е свързано с този град. Нищо чудно хората с видения да са привлечени от местата, където виждат по-ясно.

— Каквото е градът?

— Чашата пред теб не е, за да си топлиш ръцете. Изпий чая, ще те успокои.

Той пое още една глътка. Горчиво-сладкият вкус му се стори познат.

— Какво има вътре?

— Лайка, върбова кора, малко мед и още нещо.

— Майка ми ми вареше подобна напитка — спомни си Конър. — Или нещо подобно. Даваше ми го, когато бях разстроен. Пак лайка с мед, но нейната беше по-сладка.

— Приготвяла ти е, естествено — рече Сам и се изправи, за да отиде до шкафовете. — Убедена съм, че е използвала всякакви лекове, които ти със сигурност не помниш. Все пак е от фамилията Хол.

— Което значи, че е магьосница? — остро реагира той.

Приятелката му го изгледа продължително. Светлината отгоре огря главата ѝ и русата коса му заприлича на ореол.

— Това е още една от думите, които не използвам. — Тя доближи масата и остави пред него лепкав буркан с мед и лъжица. — Ето, подслади го.

— Вече не ги горят на клада с публични церемонии, както някога — подхвърли насмешливо Уил. — Може да отидеш до Салем и да се включиш в сборището им.

— Не е нужно да ходя чак до там, за да го правя — отбеляза тихо Саманта и отново се настани на стола си.

— Така ли? — Изкуственото му перчене мигновено угасна.

— Те са тук — категорично заяви домакинята с нотки на укор. — Във всички градове наоколо. Повечето вършат делата си, без да вдигат шум около себе си. — Затвори очи и ги отвори миг след това. — Не се считам за една от тях.

— Каква си ти тогава?

— От поколения насам жените от семейство Хол са лечителки. Още от времето, когато са живели в Мейн, а вероятно и по-отдавна, докато са били в Англия. Влизат в хармония с мястото, където се намират, опознават дърветата, растенията, билките и енергиите. Понякога пеят и нареждат, но мисля, че това, което правят, е по-скоро молитва. Разбираш ли? Ритуал. Така церят различни болести, помагат на хората.

Конър усети как потъва в думите ѝ, в магията им. Идеята за тази общност на жени го успокояваше и обгръщаше. Лъжа е, предупреждаваше вътрешният му глас.

Тръсна глава, сякаш да се отърве от някакъв сън.

— Историята е хубава, Сам. Но моята майка беше хипи наркоманка. Тя не беше знахарка.

— Всяко поколение преоткрива значението на тази дума. Да не мислиш, че прародителите ни не са пушили и яли билки, дървесни кори и цветя просто за да видят какви са на вкус? Не си мисли, че халюциногенните гъби са открити сега.

— Стига, моля те — възрази Уил. — Медицинските опити на твоите прародители лечители нямат нищо общо с онова, с което се занимаваха майка ми и нейните приятели.

— Имаха желание, но им липсваше обучение.

— Какво обучение?

— Предполага се, че във всяко поколение има пазител на знанието. Понякога се случва да е повече от един и той има грижата да предаде опита и тайните на младите, които да продължат традицията.

— Това не се ли е прекъснало в даден момент?

— Нямам представа — отговори тя, поглеждайки го. — Възможно е да са настъпили промени.

Казваше по-малко от онова, което знаеше всъщност. А това беше необичайно за иначе прямата Сам.

— Теб не са те учили — отбеляза Конър, — но знаеш как работи системата.

— Така е.

— Кой ти разказа всичко това?

— Дядо ми.

— Том Хол? — стъписа се Уилям. — Той те научи на всичко? — Всъщност имаше логика, ако погледнеше тези стари семейни истории от друг ъгъл.

— Да — отговори тя. — Той проучи местната история. Знаеше всичко за седемте фамилии. Когато говореше за тях, обикновено се усмихваше, за да изглежда, все едно са легенди, но беше наясно. Старата госпожа Прайс — също.

— Маргарет ли?

— Не, майка ѝ. Винаги се държеше мило с мен… Така и не разбрах защо.

— Може да е виждала нещо в теб — предположи Конър. Запита се дали младоликият вид на Маргарет Прайс не беше плод на неговото объркано въображение.

— Мисля, че е възможно да е така. И не защото ме харесваше толкова много, а по-скоро за да ме държи под око. Задаваше въпроси, сякаш усещаше нещо.

— Твоята сила на вещица.

— Все едно защо — отвърна тя. — Но смятам, че и ме научи на разни неща.

— Магии и заклинания ли?

— Не, никой не ми ги е предавал. Усвоих някои сама.

— Наистина? И как?

На лицето ѝ отново се появи израз на неудобство. Доближаваха се до онова, за което тя искаше да говорят, но колкото и странно да бе, той бе този, който се опитваше да го измъкне от нея. Нямаше проблем. Чаят го успокои, а и без това бяха стигнали твърде далеч. Уил вече бе готов да чуе всичко.

— Преди няколко дни — започна той — спомена, в онази нощ с бурята, когато Джон Пейсън умря, че си ме призовала и аз съм дошъл. Какво искаше да кажеш?

— Джони… — Сам пое дълбоко дъх и продължи: — По онова време той прекарваше много време в нашия дом. Помниш ли?

— Не. Събитията от онези дни са ми доста мъгляви.

— Казваше се Пейсън, но произхождаше от семействата Стафорд и Хол. Всъщност претендираше, че е свързан с всичките седем фамилии. Обичаше да се нарича „липсващата брънка“.

Конър приключи с чая си. Така и не си сложи допълнително мед.

— Не знаех, че неговото поколение се е интересувало от историята и седемте семейства — рече той. — Мислех, че са се вълнували от мира, любовта, наркотиците и рокендрола.

— Джони бе малко по-възрастен от останалите. На двайсет и осем или и девет години, беше пропътувал целия запад, цялата страна.

— Обикалял е къде ли не — отбеляза Уил, който се бе наслушал на всичко това по време на краткия престой на починалия Пейсън при семейството му в Калифорния, преди баща му да замине за Виетнам.

— Именно — рече приятелката му. — Живял при дзен учител в Лос Анджелис, останал известно време в индиански резерват, прекарал време при лечители и дъвкал кактуса мескалин. Когато най-сетне се прибра тук, косата му беше дълга до коленете, носеше сребърни гривни. Беше се надъхал с идеи за Космоса, времето и съзнанието.

— Няма как да помниш всичко това — рече Конър. — Била си на шест или седем години.

— Помня много повече от останалите хора. А и са ми разказвали.

Направи му впечатление, че макар да го подканваше да пие от чая си, почти не докосваше своя. Побутна буркана с мед към нея, което предизвика лека усмивка на лицето ѝ.

— Не. Щом ти го пиеш горчив, и аз ще мога.

— И така, Джони пристига тук — подкани я той да продължи.

— Питам се защо. Никой не искаше да говори за него след нощта на инцидента. Според мен е дошъл не само за да се срещне със семействата ни, с лечителите, или вещиците, както ти ги наричаш… Но и заради друго, не знам дали ще разбереш. Дзен, ловене на сънища, земни богини, култове… Още едно парченце от мистичното цяло.

— Така ли го виждаш? — искрено полюбопитства Уил.

— И за разлика от другите традиции — продължи тя, — беше роден в точно тази. А дядо ми беше насреща. Събираше всевъзможна информация, помагайки на хората да намерят своя път.

— Каквото стори за майка ми.

— Напълни рафтовете с книги, в които има всичко.

На Конър му стана ясно. Джони бил пълен с идеи, с любов към света, а се върнал с празни ръце. Без средства, без семейство — починали или заминали — имал само брат си Дъг. Трябвал му е някой, който да му помогне, да го ръководи. Срещнал Том Хол с неговата библиотека, която може да помогне на един млад човек като него да изследва своята тема. Да изследва миналото си, да събере информация, за да намери смисъл на живота си. Старецът със сигурност го е залял с информация.

— Дядо ми много го харесваше — продължаваше Сам, отговаряйки на незададените въпроси на госта си. — Той харесваше всеки, любопитен към книги и знание. Все още тъгуваше за баба Джейн и вероятно е имал нужда от човек, към когото да насочи вниманието си. Двамата с Джони станаха доста близки.

— Май господин Пейсън е бил в състояние да омае всеки.

— Несъмнено знаеше как — съгласи се приятелката му. — Взимаше ума на младите хора с половинчатата си философия, умееше да прикотква възрастните като дядо ми или доктор Честър. Слушаше по цял следобед самохвалствата на доктора, който си мислеше, че познава ритуалите на африканските племена.

— На дядо ти трябва да му е било тежко. Разбираш ме, заради смъртта на Джони.

Помнеше, че Том беше там в онази нощ. Опитваше се да успокои майка му, говореше с полицаите, макар да имаше онова отнесено изражение, което се виждаше по лицата на всички.

— Така си беше. Здравата се бяха скарали преди инцидента. — Погледът ѝ се рееше някъде над лявото му рамо. Сякаш там виждаше някого, който ѝ казваше какво се е случило.

Уил потрепери неволно и едва се сдържа да не погледне зад гърба си.

— Имаше една книга — продължаваше Сам. — Специален том, който беше обсебил вниманието на Пейсън. Стар, на поне сто години, с архаичен правопис. Предавал се от поколение на поколение в семейството.

— Гримоар — предположи Конър. — Книга със заклинания.

— Според мен дядо нямаше нищо против в началото, но след известно време започна да се сърди.

— Знаеш ли защо?

— Заради нещо в нея. — Тя затвори очи, сетне прикова поглед в масата. Гледаше навсякъде другаде, но не и в него. — Отбелязал е една страница с няколко косъма.

— От коса ли?

— Да, за да не си личи. Но въпреки това дядо ги забелязал, нищо не му убягваше.

— Както и на теб — додаде Уил. Опря длани на масата и се наведе напред, за да привлече вниманието ѝ. — Какво е имало на тази страници?

— Призоваващо заклинание — погледна тя смутено.

— Призоваващо какво?

— Намирало се в раздел, който не бива да бъде използван. Зли магии за промяна на форма. И призоваване.

— Призоваване на какво, Сам?

— От онези, с които викаш разни хора — уточни тя, сякаш той не можеше да разбере. — Много гласове, които заедно генерират енергия. Мисля, че ги е упражнявал в групата на Абигейл.

— На майка ми…? — Нещо го стисна за гърлото и той не можа да продължи.

— За какво говорим? — кипна Саманта. — Сборище, храм, спиритически кръг. Наречи го както искаш.

— Не става дума за това какво харесвам или не — заекна Конър. — Но има значение.

— Само защото си преподавател. Това са просто думи, Уилям.

— Има значение какво си мислят, че правят. — Непрестанно навлажняваше устни, за да продължи да говори. Приятното спокойствие, възцарило се доскоро в душата му, бе излетяло като дим. — Преподавам митове и фолклор. Знам много добре какво значи „сборище“ и какви създания призовават членовете му.

— Всичко това са чисто и просто приказки.

— Значи не е същото, така ли?

— Има неща, които са сред нас и познаваме. — Приятелката му внимаваше в подбора на думи, а вниманието ѝ отново беше съсредоточено върху него. — Също като Тоби и Алис. Наречи ги духове, сенки, каквото решиш. Но има и други, които не са от тук и чиято същност е неизвестна.

Уил бе твърдо убеден, че това тук не се отнасяше за Кейп Ан.

— Неща, които повечето от нас никога не са видели, а и никога няма да срещнат. Но от време на време те преминават. Някои от тях са могъщи. Свържем ли се с тях, преживяването е завладяващо. Съзнанието ни не може да го приеме. Дори не помним с какво сме се сблъскали, остава единствено чувството, че си завладян. Даваме им имена. Наричаме ги богове, ангели…

— Демони — добави той.

Единственият ѝ отговор беше нищо неизразяващият поглед.

Конър се облегна назад. Бяха паднали надълбоко в заешката дупка. Дали той не събираше сили за да продължи, или бързаше нагоре към повърхността? Дали нямаше да се смее на всичко това на следващия ден? Нищо чудно, но сега съвсем не му беше забавно.

— Значи това се е случило в онази нощ — рече той накрая. — Джони донесъл магията, а те се опитали да призоват някое от онези създания. Тези от сборището на майка ми.

— Така мисля.

— Нещо обаче се е объркало.

— Да.

— Какво?

— Не зная — прошепна Сам. Очите ѝ се напълниха със сълзи. Уил не помнеше да я е виждал разплакана. Нали? Всеки човек плаче, но приятелката му винаги е била над тези земни реакции, които показват обикновените хора. Изгледа го смутено, изправи се и излезе от стаята.

Краката му се бяха схванали от дългото седене на твърдия стол. Стана бавно, но усети, че му се вие свят, а докато стигне до коридора, тя вече беше изчезнала. Той обаче знаеше къде да я намери.

Кабинетът тънеше в сумрак. Единствено от бюрото се носеше лек лъч светлина. Като се изключат прозорците и четирите фотографии в рамки, цялото пространство по стените бе покрито с рафтове с книги. Тъмното дърво, потъналите в прах рамки поглъщаха жадно искриците от настолната лампа на бюрото, нищо не я отразяваше. Саманта се бе навела над нея с гръб към вратата и със скръстени ръце.

— Тук ли е? — попита той.

Думите му потънаха в дървото, кожата и хартията.

— Търся я — отговори тя. Излишно беше да обяснява, че търси книгата. — Не мога да я открия, а търся постоянно през последните няколко дни.

— Прочела си заклинанието за призоваване. — Спомни си как видя подгизналото от дъжда момиче в лъчите на фенера. Символите, начертани в калта около краката ѝ. — Изпълнила си го същата вечер.

— Не мисля, че разбирах. — Сам се извърна леко към него и лампата освети лицето ѝ. — Искам да кажа, нямах представа какво означава то, но знаех какво желая и научих всичките стъпки.

— Какво си искала?

— Това, от което има нужда всяко дете — отговори тя. — Приятел. На другите хора им се получаваше толкова лесно, а аз така и не успях да схвана как става. И досега не знам. В началото не го забелязвах, мислех си, че имам приятели. По-късно осъзнах, че никой не ги вижда. Не бяха като другарчетата на останалите. Ето защо научих заклинанието и призовах един. Призовах теб. Направих така, че с теб да се свържем. — Тя вдигна очи. — Забавно, нали?

Нямаше никакъв смисъл отново да посочва, че тогава той бе навън, защото нещо в къщата го бе изплашило. Всъщност той тичаше през полето. Право към нея, защото момичето беше нещо познато, макар че в ония дни го плашеше. Но не и толкова, разбира се, колкото онова, което го преследваше.

— Ти сама каза, че нещо е пристигнало заедно с мен.

— Видях как мълнията удари бора — отвърна Сам. — Не разбрах, че е отскочила към къщата. После чух писъците. И си помислих… — Устните ѝ потрепериха. Тръпки обзеха цялото ѝ тяло.

Уил пристъпи напред и я прегърна. В началото тя се стегна, не беше свикнала да е в нечии обятия. Постепенно се отпусна.

— Реших, че аз съм… — прошепна тя. — Че моето заклинание е предизвикало това. Дълго време бях сигурна, че съм убила Джони.

— Не — промърмори Конър, като не спираше да я люлее леко. — В същата вечер имаше силна буря.

— По-късно — преглъщаше тя мъчително, почти залепила лице в рамото му — реших, че в къщата са правели това, което аз правех навън. И че нещата са се объркали. Не знам. Но накрая Джони загина. И нещо се появи. Може би онова, което те са се опитвали да повикат, или друго…

— Ти си видяла нещо — продължаваше да я люлее той, притворил очи в очакване да чуе още.

— В нивата — дишаше тежко тя. — Зад гърба ти. Сянка. Повече я усетих, но и видях. Не помня някога да съм се чувствала толкова изплашена.

— Какво стана? — попита той.

— Ти влезе в моя кръг и вече беше в безопасност. Сянката нямаше да ни приближи.

— Тогава ти мърмореше някакви думи — спомни си той. Не можеше да възпроизведе командите ѝ от онази нощ, бе твърде отдавна.

— Заклинание за закрила. А то бе прекалено слабо, за да повлияе на… създание като това.

— И въпреки това ние с теб не пострадахме по никакъв начин.

— Така е — съгласи се тя и се отдръпна леко назад, за да го погледне в очите. — Не ни доближи, но и не си отиде. Нали?

Уил усети как тялото му натежава, а главата олеква. Боеше се, че всеки миг ще се строполи на земята. Не бяха помръднали, а имаше чувството, че вече тя крепеше него, а не той — нея.

— Не мога да се прибера в къщата тази вечер — рече Конър. Ужасът почти го беше задавил.

— Остани тук. Остани при мен.

Нямаше и следа от спокойствието ѝ. За първи път я виждаше толкова уязвима. Слабо, изплашено човешко създание като него. Помисли си, че тогава в полето се бе опитала да предотврати идването на въображаемо чудовище. Каквато и да беше истинската причина за общия им страх, постъпката ѝ е била проява на смелост, и то твърде голяма за толкова малко момиче. Изпита нежност както към детето тогава, така и към жената сега.

— Аз съм твой приятел — промълви Уил.

— Знам.

— Прости ми, че забравих.

— Не, никога не си спирал да го помниш.