Дяволският кръг

12.

Виното си го биваше. Сол не беше го подвел. Абигейл не можа да изпие повече от една чаша, а Сам се почерпи с не повече от глътка. Ето защо се наложи Уил и Мюриъл да унищожат по-голямата част от бутилката, но все пак се справиха. Конър направи вариация на соса „Болонезе“. Повече лук, по-малко месо и здравословна порция вино. Очевидно на всички им се понрави. Дори Мюр, която никога не одобряваше онова, което някой друг е сготвил, го одобри.

— Естествено, че ще ѝ хареса — прошепна Сам, докато те двамата изнасяха празните чинии към кухнята. — Нейното малко момче е сготвило.

При друг случай тонът ѝ щеше да го ядоса, но в този момент Конър бе в твърде добро настроение, за да се поддаде. Приятелката на майка му и съседката им не се обичаха и той не можеше да направи нищо по въпроса. Решението беше да не ги кани на вечеря в един и същи ден, но сега му се искаше нещата да станат така, както ги е замислил. Желаеше скъпите му хора да са около него. В отговор смушка леко Саманта, след което я целуна по челото. Това бе необичаен жест от негова страна, но нищо не помрачи настроението му през цялата вечер, а и главата ѝ бе на равнището на брадичката му, косата ѝ — топла и лъскава. Тя не се отдръпна. Той стисна ръката ѝ и тя опря чело в гърдите му. Останаха така няколко мига.

Шумният смях на Абигейл ги стресна и Сам отстъпи назад. От мястото си Уил не можеше да види какво става в дневната, но чуваше гласа на Мюриъл. Беше тих и забързан, по начина, по който тя обикновено разказваше смешни истории. Майка му се засмя отново. Синът ѝ не беше чувал този звук от няколко години и това го изпълни с добро настроение. Напрежението между старите приятелки очевидно вече не съществуваше, което бе най-важното. Конър се надяваше това да стане тази вечер и очевидно не можеше да скрие задоволството си. Най-сетне нещо се случваше както трябва.

— Извинявай — рече приятелката му. Не беше ясно за какво се отнася. За коментара ѝ? За това, че се сепна? Че му позволи да я докосне?

— Май изпускаме някоя забавна история — подхвърли той. — Сигурно е свързана с мен. — Изненадан бе как Мюр успяваше да влезе под кожата на Аби.

— Ще измия чиниите по-късно. Нека отидем при тях.

— И аз ли трябва да вляза?

— Не — разочарован отговори той. — Ще те изпратя до вас, ако искаш.

— Ела с мен — рече тя настойчиво.

— Трябва да съм добър домакин.

— Тогава заповядай по-късно. — Тя пристъпи към него, снишавайки глас, така че думите да са по-убедителни, и продължи: — Трябва да погледнем онази книга.

Беше оставил подаръка от Евелин Прайс у тях. Знаеше, че ще му е нужен латинският речник, а и не искаше книгата да стои в дома на майка му. Нито за миг не забравяше за нея, но точно сега не му се мислеше за прашасалите страници.

— И аз съм любопитен, но…

— Не става дума за прост интерес — настояваше тя, — важно е.

— Също толкова важно е да прекарам известно време с майка си, което не съм правил достатъчно напоследък.

— Да, добре — кимна съседката му към другата стая, откъдето долитаха смехове. — Късмет с нея тук.

— Тя скоро ще се разкара — рече той.

Въпреки всички приказки на Сам, че го познава, между тях съществуваше известна неловкост. Мюриъл бе тази, която знаеше какво му е нужно във всеки даден момент, без да е необходимо той да казва каквото и да било. Дали Сам виждаше това? Това ли бе причината да ненавижда тази жена?

Той я улови за ръка и влезе с нея в дневната.

— Шшшт — предупреди Аби, щом ги забеляза. Беше се навела над рамото на приятелката си и двете се кикотеха весело. Може би коментираха съседката. Или него. Възможно е да си разказваха мръснишки истории, които децата не бива да слушат. Потрепващият пламък на свещта им придаваше заговорнически вид. Направи му впечатление, че очите и на двете жени са насочени някъде между Сам и него. В очите на Мюриъл прочете хладно одобрение, а в тези на майка си — топла усмивка. Погледна надолу и видя, че продължава да държи ръката на Саманта. В същия миг тя стисна по-здраво пръстите му, за да не би той да ги измъкне. Нейната длан се впи в неговата и тя погледна към другата приятелка на семейство Конър предизвикателно.

— Имам нужда от цигара — рече Мюр.

— Аз също — отбеляза Саманта.

— Така ли? — подозрително и в същото време развеселена я изгледа Мюриъл. — Добре, да вървим.

— Навън — изкомандва Абигейл.

— Да, да, знаем.

Сам внезапно дръпна ръката си. Миг след това вратата се затвори зад двете жени и той изведнъж остана насаме с майка си. Седна на стола до нея, все още топъл от тялото на Мюриъл.

— Изглеждаш щастлива — отбеляза Уил.

— Защо да не съм? — Аби отпусна длан върху неговата, изоставена съвсем наскоро. — Много мило от твоя страна да организираш това… Беше забавно.

— Преди години тук идваха много твои приятели. Искам да кажа, когато още живеех тук.

— Беше толкова отдавна — каза тя с копнеж. Късо подстриганата ѝ глава бе започнала да се покрива с коса, която много скоро щеше да скрие белега. Болната все още беше твърде слаба, но кожата ѝ вече изглеждаше розова и грееше. Поради липсата на дългата прическа и загубената по време на комата плът скулите и тъмните очи изпъкваха още повече. Пламъчетата на свещите танцуваха в очите ѝ, усмивката бе игрива. Тя изглеждаше добре, макар да не приличаше много на себе си…

— Обикновено около теб винаги е имало хора.

— Това си спомняш ти — рече Аби. — Но след смъртта на Джони всичко се промени.

— Така ли?

— Да. Истинските ми приятели продължиха да се отбиват. Останалите поеха към следващо преживяване. В онези дни най-важното сякаш беше да си прекарваме добре и къщата беше истински Бъмърсвил.

— Може би са се страхували — предположи Уил.

Погледите им се срещнаха, но тя бързо отмести своя.

— Нищо чудно — отговори тя. — Смъртта несъмнено е плашеща.

— Не съм разбрал. Била си изоставена.

— Това е силна дума. Изоставена. Сигурна съм, че те не го възприемат така.

— Но усещането е подобно, нали?

— Предполагам — призна тя. — Честно казано, и аз нямах голямо желание да ги виждам. Караха ме да се сещам за онази нощ. Ние с теб минахме през тежко изпитание. Имахме нужда от време заедно. Това беше нашето специално време.

Синът ѝ кимна, без да реагира по друг начин. Дори не беше ядосан, което можеше да се нарече прогрес. Странно бе наистина как двама души помнят съвършено различни неща от едно и също събитие. В нейната глава това беше тяхното специално време. Той я помнеше като привидение. Сгушена в одеялото на канапето. Заплакваше, щом го видеше, и спираше, когато той изчезнеше от погледа ѝ. Или беше почти в несвяст под влиянието на разни наркотици, приятелите ѝ идваха, за да приготвят някаква храна за тях двамата. Кой беше прав? Замаяната възрастна или петгодишното момче? И двамата? А може би нито единият, нито другият?

— Мюриъл беше една от верните приятелки.

— Мюриъл — почти пренебрежително подхвърли тя. — Кралицата на детството ти.

— Беше внимателна към нас.

— Един бог знае най-добре — съгласи се Аби. — Имало е случаи, в които нямаше да се справя без Мюр. Но това беше по-късно.

— Тя не беше ли част от спиритическия кръг?

— Не. Тя бе твърде малка. На около осемнайсет, деветнайсет? Почти дете. Мисля, че дойде един или два пъти. Дори тогава, толкова млада, човек можеше да усети колко силно презираше всичко, което вършим.

Това съвпадаше с информацията в главата на Уил, но въпреки това той се сепна. Мюриъл винаги беше наоколо, доколкото си спомняше. Затова си мислеше, че е част от групата.

— А и също така… — започна Абигейл и вдигна ръка, за да разтрие уморените си очи. Сякаш не успяваше да завърши мисълта си, но най-сетне думите изплуваха в паметта ѝ. — Имаше нещо към Джони.

— Наистина ли?

— Излишно е да споменавам, че тя не дойде веднага, след като онова падна върху него.

— Само тя ли е изпитвала чувства към него, или…

— Нещо повече. Бяха двойка, предполагам. Нищо че Мюр бе толкова млада. — Тя поклати глава от някакъв спомен.

Пръстите на Конър потропваха ритмично върху масичката, докато той сам не се спря. Изля утайката от бутилката от вино в една от празните чаши. Не помнеше чия беше — неговата или на семейната приятелка, за която сега научаваше неочаквани детайли. Нямаше намерение да го изпие. Толкова много разкрития, за толкова много неща не беше се замислял досега. Трудно му беше да подреди парченцата от пъзела.

— Кога се сближихте вие двете?

— Не стана веднага. Посещавахме заедно часове по изкуствата. Тя непрестанно надничаше над рамото ми, опитваше се да копира стила ми.

— Бях на десет или единайсет тогава.

— Точно така.

— Помня, че ни посещаваше и преди това. Водеше ме на пазар. Ходехме на панаира „Топсфийлд“. Идваше на мачовете ми в Малката лига.

Аби го гледаше внимателно.

— Възможно е да е правила всичко това. Не бях от най-внимателните майки. Израснах във време, когато цялата общност се грижеше за децата. Така беше тогава. Ти непрестанно беше във и извън къщите на хората. През половината време не знаех къде си. Оставаше често да пренощуваш у семейство Хол. И у нас идваха да преспят деца, някои от тях почти не познавах. Всеки тук се грижи за останалите… Такъв е обичаят.

— А твоята история с Джони не успя ли да ви раздели? — не се сдържа той.

— Това между мен и него приключи, преди те двамата да се сдушат. А по-късно, не знам, може би тъкмо това ни сближи. Не че сме го обсъждали много.

— Но той е останал в спиритическия кръг, след като сте се разделили.

Тя разтри очи с двете си ръце и го погледна строго.

— За това ли искаш да говорим? — попита Аби. — В тази чудесна вечер?

— Ти сама пожела да започнем разговора. Преди седмица, докато беше в болницата.

— Прав си — въздъхна тя. — Отново имах онези сънища.

— За какво?

— За теб. За нощта, в която Джони загина. Ужасна история. Трябваше да ме оставиш тогава да ти кажа. Вече не си спомням много добре.

Той взе чашата и разлюля червената утайка. Права беше. Възстановяването ѝ позволяваше да включи отново защитите си. Да изрови всички спомени от селенията, където те се рееха, да ги заключи отново зад портата на своя замък.

— Спиритическият кръг беше твоят свят — отбеляза той. Опитваше се да намери пипнешком пътя към нея. — Нали? Нещо като твое изобретение.

— Не, не. Подобни групи е имало в този район от поколения. Бях малка, когато участвах в кръга на Джейн Хол.

— Жената на Том?

— Да. Много мила възрастна дама. Спокойна и мъдра. Знаеше всичко за всичко.

Бабата на Сам. От гроба си продължаваше да изпраща уроци по билколечение.

— Като твоите ли бяха? — попита той, подсмихвайки се неволно. — Наливане с вино, държане на ръце, припяване?

— Нещо такова — отговори майка му, без да се обижда. — Нямаше алкохол. Пеенето беше главно работа на Джейн. Изпълняваше думите на уелски. Всички останали я слушаха със затворени очи.

— Защо уелски?

— Може да е било келтски. Някакъв език, който не разбирах. Имаше енергия в него.

— Усещаше ли се? — промълви Уил.

Очевидно бе, че тъмните ѝ очи се обърнаха навътре в спомените към онова време и място.

— Бях вън от кръга. Стоях в ъгъла и кротувах. Не се докосвах до тях. Такава беше заповедта, да не се пипа нищо. Виждах обаче как енергия като електричество преминава от време на време през онези жени. Изпъваха гръб, размахваха ръце.

— Наистина ли?

— Понякога се случваше. Друг път просто плетяха и клюкарстваха. Бъбреха си за старото време. А, да, и за лекуването, щях да забравя.

— Разкажи ми — тихо и спокойно предложи той.

— Джейн поставяше длани върху човека на мястото на болката му. Това е стара медицина, лечението с длани. Мисля, че има хора, които още го правят. При ревматизъм и артрит. Но тя сложи своите върху стомаха на Едгар Бранфорд, когато се разболя от ужасен рак. И човекът живя още петнайсет години. А после, много след това, когато Джейн се разболя и кръгът ѝ почти се разпадна, Луси Ларком забременя, но се разбра, че има усложнения. По това време аз бях бременна с теб. Старата Хол се надигна от леглото и отиде при Луси. Сложи ръцете си на издутия ѝ корем и промърмори някакви думи. Три месеца по-късно Дани се роди, здрав като бик.

— Хм. — Поставянето на дланите, както и много други неща, които научаваше, му звучеше познато. Идеята, че Джейн Хол е била лечителка, не му се струваше непозната.

— Не ми се вярва жените в наши дни да имат тази сила. Беше забавно да го наблюдаваш.

— Значи си била там.

— При Луси ли? Да. Джейн имаше нужда от помощ.

— Том не можеше ли да помогне?

— Той ни закара. Боже, на всичко беше готов за жена си… Двамата имаха силна връзка. Лечението и всичко, свързано с него, беше женска работа. Знам, че звучи глупаво, но не помня да е имало мъже в групите на старата ни съседка. Те идваха при нея, за да ги избавя от болежките им. За по-възрастните това беше нещо в реда на нещата. Все едно отиваш на доктор. Но не участваха в кръга.

— В твоя обаче участваха.

— Да — рече Аби. Ъгълчетата на устата ѝ потрепнаха. — Разрешавах и на момчетата да участват.

— Защо?

— Струваше ми се нормално. На момичетата им харесваше, че те са наблизо. Внасяха ентусиазъм, нови идеи. Докторът и Нанси Честър бяха обиколили света. Разказаха ни за маите и ацтеките. Дори за друидите в Англия, откъдето всъщност сме всички ние. Джони пък говореше за навахо. Мисля, че така се казваха, и за броениците и молитвите им. Опитахме ги. Пробвахме всичко. Искахме сами да разберем. Джейн ме допусна да присъствам на нейните събирания, когато станах достатъчно голяма, но после се разболя. Научих много от нея, но не разбирах добре за какво точно става дума. Исках да го разбера истински.

— Не можеше ли някоя от другите жени да те посвети?

— Нямах представа какво знаят и какво умеят. Джейн бе единствена. Загубихме много с нейната смърт.

— Ами Евелин Прайс? — изтърси Конър за своя изненада.

— Евелин. — Абигейл бе не по-малко изненадана. Не толкова от името, а от това, че синът ѝ го спомена. Връщането на спомените ѝ беше нарушено и тя се взря в лицето му. — Да. Можех да отида при нея, но нямах представа дали тя знаеше как да помогне.

Външната врата се хлопна и това ги стресна. Миг по-късно в стаята при тях влезе Мюриъл. Лицето ѝ пламтеше, а зениците ѝ бяха разширени.

— Цигарите май са били повече от една — отбеляза Аби.

— Да. Хубаво си побъбрихме.

— Вие двете със Сам ли? Наистина?

— Тя къде е? — попита Уил, смутен от нейното отсъствие.

Приятелката на майка му го погледна бързешком, след което прегърна Абигейл.

— Прибра се у дома. Аз също се прибирам.

— Толкова рано? — попита болната домакиня, която изглеждаше наистина изморена. — Не искаш ли кафе или нещо още?

— Не. Добре съм си. — Тя приближи Конър и шумно го целуна по ухото, облъхвайки го с аромата на изгорял тютюн. — Благодаря за прекрасната вечеря, Уили. Беше много приятно. Трябва да го правим по-често.

Тя отново изчезна и вечерта приключи.

Младият мъж се мъчеше да не се пита какво е наложило съседката им да си тръгне, без да разменят и дума повече. Тя не си падаше по любезностите, а и вечерта не беше много по неин вкус. Беше присъствала просто за да е с него.

— Отиди да я видиш — предложи Аби.

Той я изгледа внимателно. Във всеки случай не беше чак толкова изморена, та да не прозре какво го вълнува, също както Сам. Добре щеше да е да се прибере в Ню Йорк, където нямаше жени, които да четат мислите му.

— Сигурен съм, че всичко е наред.

— Добре, аз обаче съм накрая на силите си — отбеляза майка му, което Конър виждаше добре. Чудеше се дали не прекали с въпросите, или да продължи да настоява. Със сигурност имаше още какво да разкаже. Много повече от споделеното, а и той искаше да го чуе.

— Отивай да си лягаш. Ще разчистя тук.

— Виждаш, че съм много по-добре.

— Така си е — съгласи се той, хвърляйки към нея предпазлив поглед.

Тя понечи да се изправи, но се строполи отново на канапето.

— Ако всичко е наред при прегледа утре, може би няма да е зле да си заминеш. Да се върнеш в колежа.

— Опитваш да ме разкараш? — засмя се той.

— Не искам да си тръгваш — тъжно отбеляза Абигейл. — Просто…

— Няма да ме уволнят — увери я Уил, без да е напълно сигурен. — От години повтаряш, че малко време прекарвам при теб. И беше права.

Тя впи уморен поглед в лицето му.

— Но не съм сигурен, че присъствието ми е добро за теб.

Тя знаеше. За Джими и всичко останало. В този град нямаше тайни. Той скръцна със зъби и погледна настрани. Без повече избухвания, порасни вече.

— Добре съм — рече Конър. — Никъде няма да ходя, докато не се уверя, че ти си наред. Разбра ли ме?

— Мисля, че да — спокойно рече Аби.

— Добре. Сега си лягай.