Дяволският кръг

21.

Не можа да заспи до настъпването на утрото, а после пък се събуди трудно, поради което тримата стигнаха в полицейското управление малко преди обед. Тръгнаха си няколко часа по-късно. Джими закара Сам до дома ѝ, а Уил се опита да не се подразни от този факт. Взе ключовете от колата от майка си, докато крачеха към нея.

— Имаш ли нещо против аз да карам — попита, докато запалваше мотора.

— Не — отговори Аби. — Няма нищо. — Съгласи се така, сякаш изтърпяваше наказание.

Конър избра да минат по Крейн Бийч, без да има конкретна причина. Вероятно защото бяха идвали тримата с Джо, докато бяха семейство.

— Как мина? — попита майка му, след като се отдалечиха от управлението.

— Добре. Присъства детектив от отдел „Убийства“ в Бостън. Не знам дали това е част от процедурата. Искаха да знаят най-вече защо Прайс се е чувствал заплашен от мен.

— И ти какво им каза?

— Че според него съм имал нещо общо със странните смъртни случаи в града. — Синът ѝ очакваше някаква реакция, но и не се изненада от липсата на такава. — Нямаше смисъл да го премълчавам. На практика Дъфи ме обвини в същото, ето защо Майк трябваше да знае.

— Еди беше луд — отсече Аби.

Вие всички сте луди, помисли той. А и аз заедно с вас.

— Джими не вярва, че си убил някого — продължаваше тя. — Защо ще го мисли?

— Причината е, че много от старите ти приятели са починали. Всичките на около петдесет и няколко, а някои и по-млади.

— Ти ли сложи пистолета в ръката на Еди? — попита тя. — Ти ли натисна спусъка? Ти ли бутна Дъг Пейсън през прозореца?

— Мамо, стига.

— Можеш ли да предизвикаш инфаркт? Или да изпратиш мълния?

— Няма нужда да ме убеждаваш — отсече той.

— Глупакът ревнува Сам от теб.

— Това е само едната част — съгласи се Конър. — А може би по-голямата. И да, не мога да контролирам светкавиците.

— Знам — рече тя и извърна лице към прозореца. — Малко хора го умеят в наши дни.

— Чакай малко. Не ми казвай, че Джейн Хол е имала такива способности.

— Твърдеше, че няма — отговори Аби. — По-скоро не искаше. Не правеше нищо, за което да няма достатъчно сериозно основание. Дядо ѝ обаче със сигурност е знаел как.

— Сериозно?

— Да. Гледала го като малка. Естествено, трябвало да има облаци, не можеш да предизвикаш явлението, когато небето е ясно. Така че трудно е да се каже дали е било съвпадение. Тя обаче не се съмняваше. Изричал някакви слова от дъното на гърдите си и движел ръцете си. — Аби показа жеста, който самата тя никога не беше виждала в действие. Силно дръпване надолу. — И мълнията се спускала.

Голям тъпак съм, помисли си Уил. След всичко, което знаеше, образът грабна въображението му. Някакъв прошарен стар янки — учен или фермер, навива ръкави след вечеря, изкачва близкия хълм, за да докара огън от небето, за радост на внучката си. Тази магия напомняше по-скоро на приключенските истории и приказките, които бе чел като дете. Същите, които в крайна сметка преподаваше. Едно бягство от грозния обикновен живот. Оказваше се, че няма начин да избягаш от неприятната част дори ако вълшебството е истинско.

— Това някак съвпада с модела — отбеляза синът ѝ. — Нали? Жените лекуват и преподават. Докато мъжете им само създават проблеми.

— Не — възрази майка му и го потупа по коляното. — Не вярвай в това. Мъжете могат да бъдат добри и мъдри, а жените — достатъчно опасни.

С напредването по пътя разстоянието между къщите ставаше все по-голямо. Пейзажът бе доминиран от зелени пасища, прекъсвани от стари каменни зидове, ограждащи овощна градина или хамбар. Листата на дърветата в далечината светеха в златисто и кафяво.

— Мюриъл каза да те питам за баща ми. Нарече го „баща ти“ и не съм сигурен, че имаше предвид Джо.

— Да — съгласи се Абигейл. — И аз така мисля.

Продължиха да пътуват в мълчание. Покрай овощните градини „Гудейл“, покрай дългите редици кленове, които водеха до някогашни хамбари. Много коли бяха паркирани на самата трева, семейства събираха ябълки, похапваха понички със сайдер. Дали изясняването нямаше да се случи най-сетне? Или бе започнало от думите на Мюриъл предишната вечер? Тя отдавна трябваше да ти каже. А може би още преди това, когато Том Хол го сбърка с Дъг Пейсън? Възможно ли беше да го е знаел отдавна, просто да го е отминавал?

— Търсех нещо специално — изведнъж отрони майка му с горчивина. Мислите ѝ идваха от някакви дълбоко потънали в съзнанието ѝ места. — Някой деликатен. Залитах по интересни личности. Опитвах да намеря човек с пламенни чувства. Като Джо, с неговия смях, но и избухлив характер.

— А Джони Пейсън? Него… С какво те привлече той?

— С харизмата си? С магнетизма? Джони имаше коса като огромен ярък ореол. Все едно гледаш слънцето. Пълен с енергия и в същото време толкова спокоен, толкова уверен. Сякаш пазеше тайна, известна единствено на него.

— Не си могла да устоиш? И какво се случи?

— Двамата с Джо имахме малък апартамент в Сан Диего близо до базата. Бяха му го дали, защото сме женени. Той чакаше да получи назначение. Джони пристигна и остана при нас за няколко дни. Пътуваше от място на място, преспиваше тук-там при приятели. На Джо никак не му беше приятно, но го търпеше заради мен. Един ден отиде в базата, имаше работа там. Двамата с Джони останахме сами, пушихме джойнт, говорихме си за дома, за хората, които познавахме. За това колко страшно нещо е войната. И така едното доведе до другото.

— Спести ми подробностите.

— Бях на деветнайсет — каза в своя защита Аби. — Не го забравяй. Срещнах Джо, когато бях на седемнайсет, оженихме се година по-късно. Не бях спала с никого преди това. В крайна сметка той се оказа различен от онова, което си представях.

— Агресивен?

— Тъжен. По-изплашен. Често невъздържан. И ето че щеше да ме остави, а можеше и да го убият.

Пътят минаваше през ивица бежова морска трева. От двете страни имаше вода. Вече се виждаше синята линия на Атлантика. Прекосяваха ниско възвишение, сякаш бяха на остров насред океана. Разкривени ябълкови дървета растяха по склона вляво, а отдясно се издигаше тромавият силует на остров Хог. Черните порти на имението „Крейн“ на следващия завой бяха затворени за деня. Веднага след него пътят завиваше рязко към морето.

— Само веднъж ли се случи? — попита синът ѝ, отвратен от себе си заради самия факт, че проявява любопитство.

— Да. Един-единствен път. След всичките опити, които двамата с Джо… Все едно… Не казах на Джо, исках, но просто не можах. Няколко седмици по-късно му се обадих в Хаваи и му казах, че съм бременна.

— Знаеше ли тогава, че е от Джони?

— Надявах се да не е, но сигурно съм го усещала.

— Татко кога разбра? — Татко? Джо? Конър не знаеше вече как да го нарича.

— Нямам представа — унило отговори Аби.

— Как така… Чакай малко. Той е наясно, нали?

— Да. Искам да кажа, че никога не сме говорили, но беше очевидно, че знае.

— Как е възможно никога да не сте го обсъждали?

— Баща ти… Знаеш, че гневът му винаги беше насочен към някакъв предмет. Беше участвал в сбивания във военните кръчми, но никога не е вдигал ръка срещу мен или теб. — Тя му хвърли бърз поглед. — Не те е удрял, нали?

Уил можеше да отговори, че потрошаването на мебели или телевизори е било ужасяващо почти толкова, колкото да те нашамарят, но отговори само:

— Не.

— Единствения път, когато се опитах да поговорим за мен и Джони, той ме повали на земята.

— Наистина?

— Насини ми окото — потвърди майка му, — но това беше нищо в сравнение с изражението на лицето му. Бях абсолютно сигурна, че кажа ли още една дума, ще ме убие.

Синът ѝ спря много внимателно колата на празно място, недалеч от дюните, и изключи мотора. Дълбока тъга притисна гърдите му.

— Това е… Грубо. Никога не съм го знаел, не е трябвало да…

— За бога, Уили, не е нужно да се извиняваш от негово име.

— Кога според теб е разбрал — попита той с известно усилие.

— Честно ли? — Тя мълча известно време, сякаш нямаше намерение да отговори. — Още щом те видя за първи път — рече тя най-накрая.

Не започвай разговор, който нямаш намерение да завършиш, каза си Конър. Никога не бе станал близък с баща си. Презираше този човек, а ето че сега изпита огромна тъга от новата информация, от това закъсняло с десетилетия разкритие.

— Затова ли ни напусна?

— Не — бързо отвърна Аби. — Всъщност кой може да каже със сигурност? Оженихме се твърде млади, това е. Не се познавахме достатъчно. Страхувах се да говоря с него. Срещна Пати в службата си, те прекарваха много време заедно. И знаеш как е…

— Ясно — промълви мъжът зад волана задавено. — Кога смятахте да ми кажете?

— Исках — прошепна тя. — Много пъти. Ти наистина ли не знаеше?

— Да. Откъде да разбера подобно нещо?

— Мислех си, че някой… Или поне, че подозираш.

Наистина беше го усетил, макар да не можеше да го определи точно. Седяха, потънали в мълчание. Майка му потреперваше от време на време.

— Излиза, че човекът, убит от мълнията на стълбите, е бил мой баща.

— Биологичният. Джо е твоят баща. Твоят единствен баща.

— Какво правеше Джони горе? — попита Уил, пренебрегвайки семейната привързаност. Мозъкът му избутваше проблема настрани. Може би това беше извинение да не мисли за него, но му беше все едно. Искаше да чуе отговор. — Мюриъл смята, че съм бил застрашен в онази нощ.

— Мюриъл — въздъхна жената до него с досада.

— Да, същата. Какво е правила в колата навън?

— Откъде да знам? Чакала е Джони, предполагам.

— Спомена, че искала да ме изведе от къщата. И тогава каза „ние“. Значи някой вътре също е имал това за цел. Според нея сте щели да ме включите в церемонията.

— Не — погледна го Аби ужасена. Очите ѝ бяха зачервени. — Не, разбира се… Никой там нямаше да те пипне.

— Не може да си толкова сигурна — остро отбеляза той. — Защото изобщо не си била на себе си.

— Ще ме упрекваш вечно, нали? — вече ядосана попита тя. — Нали? — Бутна вратата с рамо и изскочи навън. Тръгна към пясъчната ивица.

Канеше се да я последва, когато обърканото му допреди миг съзнание започна да подрежда парчетата. Седеше, без да мърда, докато процесът приключи и картината се подреди. Най-сетне успя да я види най-общо. Майка му се беше загубила вече между дюните. Най-сетне Конър напусна колата и я последва.

Вятърът вече духаше откъм океана и покритото с леки облаци слънце пръскаше мека топлина. Аби бе постигнала равномерна крачка, когато я настигна. Не го погледна, щом застана до нея.

— Упоили са те, за да не се месиш.

Видя как тя няколко пъти отвори уста в продължение на половин минута. Искаше да възрази, но все не успяваше.

— Наистина се чувствах така, сякаш съм упоена — рече тя най-накрая. Вятърът и шумът на вълните почти заглушиха думите ѝ. — А съм сигурна, че нищо не бях взела.

— Джони се е качил, за да ме вземе за церемонията. Може би Мюриъл е била съучастник. И ти вероятно си чула разправията между тях.

Жената обви тялото си с ръце. Поклащаше глава отново и отново не толкова като отрицание, а по-скоро в знак на съпротива.

— Невъзможно е да са го направили.

— Не е задължително всички да са участвали. Няма основание да се предполага, че Моли и Джени например са знаели.

— Копелета — яростно рече тя. Този път гласът ѝ прозвуча съвсем естествено. Тонът ѝ го разтревожи. — Ако наистина са ми го причинили… и са се канели да направят това и с теб, то са заслужили ужасните неща, които им се случиха.

— Недей така.

— Сериозно говоря — настояваше тя. Сетне се извърна към него. — Но, миличък, не вярвам да е бил Джони. На някого от другите може да му е хрумнало нещо такова, но той знаеше, че си негов син. Никога не би ти причинил нещо лошо.

— Така ли? — Какво друго да каже човек. — Може да не е гледал на нещата по този начин. Но е бил на близо метър от вратата на стаята ми. И докато церемонията се е провеждала долу, той е бил горе. Имал е някаква причина.

— Ще говоря с Моли — реши Аби след няколко минути. — Минали са години, но…

— Вече опитах да разбера нещо от нея — обясни Уил. — Каза ми каквото можеше.

— А Нанси Честър? Май че само ние трите останахме.

Конър сложи ръце на раменете ѝ.

— Сигурно е обвързана с клетвата. Както и всички останали. Дори Мюриъл, която е дошла след това. Еди беше единственият шанс и той направи каквото можа. Оценявам желанието ти да помогнеш, но последното, което искам, е още някой да се забърква във всичко това.

— Какво ще правиш?

— Опитвам се да не правя нищо — рече той. — След всички неприятности, които причиних.

— Не ти, кръгът създаде всички лошотии. Мислех си, че си се спасил от тях, че вече са в историята…

— Сам иска да провери някои неща — Не знаеше колко може да сподели за книгата със заклинания. Вероятно нищо. — Поръча ми да кротувам.

— Вярваш ли ѝ? — попита Аби.

— Защо не? — Отговор не получи и реши да не настоява. — Тук е студено. Да се прибираме.

Майка му не възрази и тръгнаха обратно към пясъчните склонове на дюните. Огромна чайка с черен гръб излетя уплашена от приближаването им. Сянката ѝ, по-голяма от самата птица, увисна над главите им няколко дълги минути, преди да се насочи към морето.