Дяволският кръг

26.

Той мълча цяла една минута. Тишината трая толкова дълго, че Конър вече беше убеден, че тя разбра. Усетила е, че нещо се промени между тях след последните ѝ думи. А може би чакаше той просто да осъзнае значението им. Да осъзнае, че миризмата на цигари не можеше да прикри и миризмата на бензин. Или че тъкмо нейният глас му бе извикал да излезе от къщата точно преди да блокира входа с джипа и да подпали сградата.

Преди това сигурно е имало много сигнали за тревога. Можеше да ги разчете, ако не ставаше дума за дългогодишната му покровителка. „Кралицата на неговата младост“, както Абигейл я наричаше. Не без ирония. Дали майка му знаеше? Тя единствена би могла да разбере и да го пази в тайна. Уил прокара пръст по покритото с изпарения предно стъкло. Защо трябваше да е точно Мюриъл?

— Каква е истинската история с майка ти? — попита той.

Нужно ѝ беше малко време, преди да отговори.

— Не ѝ остава много — тихо отговори жената от шофьорското място. — От последното ми посещение е в безсъзнание.

— Значи не те очаква.

— Не. От години няма представа коя съм.

— В деня, когато пристигнах… — В паметта му изникна споменът от този мрачен следобед. — Беше се приготвила за дълго пътуване. Защото не знаеше кога ще се прибереш, нито дали изобщо ще се върнеш. И най-вече не беше сигурна дали майка ми ще се събуди, а ако това се случи, дали ще помни някои подробности… Като например, че си я бутнала по стълбите.

— Не съм правила подобно нещо.

— Така ли?

— Тя спря внезапно и неволно се бутнах в нея. А и не успях да я хвана и да я задържа.

— Но сте се карали — настояваше Конър. — Тя те гледаше така, сякаш вижда дявола. Сама го каза. Майка ми е знаела нещо. Спорили сте, тя се е изплашила от теб и е опитала да избяга, а ти си я подгонила.

— Никога не бих ѝ причинила зло, Уили.

— Но го направи. Нарани я.

— Беше нещастен случай.

— Ами останалите? — попита той. — И те ли бяха инциденти?

— Не — призна Мюриъл. Посегна към кутията с цигари и кибрита. Ръцете ѝ трепереха, но лицето ѝ беше спокойно. — Не и от вида, за който си мислиш. Всеки от тях заслужаваше да умре. Просто се отваряха възможности. Не е като да съм ги търсила.

— Ти ли беше в онзи хотел с Дъг Пейсън?

— Точно това имах предвид — рече тя. — Не, не бях. Той ми се обади. Пиян. Плачеше по телефона колко много му липсва Джони, колко виновен се чувствал заради това, което се случи. Как искал да умре заради мъката. Не се обаждаше за първи път по този начин. И все трябваше да го успокоявам. Ненужен загубеняк.

— Ти какво му каза?

— В предишни случаи му затварях. Но в онзи момент ми писна. И знаеш ли какво му отвърнах? Дъги, точно това трябва да направиш. Да се самоубиеш. Рано или късно няма да издържиш, затова вземи да сложиш край и да спестиш неприятностите на всички, които те слушат.

— Приел е съвета ти.

— Да — рече тя без никакво разкаяние. — Първото смислено нещо, което свърши в живота си.

— Не се ли почувства гадно след това?

— Че защо? — процеди тя. — Поиска ми съвет и аз му го дадох. Би ли го нарекъл убийство?

— Не — колебливо отвърна той. — Но и не е точно…

— Дъг Пейсън бе възрастен човек, който сам взе решение. В най-лошия случай ускорих неизбежното. Същото важи и за Лиза.

Конър можеше да се закълне, че стана по-студено. Елиза Стафорд беше направила същото. Поиска му се да ѝ запуши устата и да ѝ каже: Спри, не искам да слушам повече. В същото време едва се сдържаше да не отвори вратата и избяга. Толкова далеч, че никога повече да не види това същество, което вече не познаваше.

— Тя нали се удави по време на нощно къпане?

— Да де. И щеше да свърши така дори да не ме познаваше. Или да се удави, или да излети от пътя, докато шофира. Беше по-голяма пияница и от Дъги, а и много си падаше по рисковани преживявания. Общо взето, луда глава. Откачена до глупост.

— Подтикнала си я по някакъв начин.

— Бяхме с общи познати в „Мърфис“ или както се казваше барът тогава. Убеждаваше едно от момчетата да отиде с нея до Чебако. Понякога отрепките ходят до езерото, за да се изчукат, а после да поплуват. Най-често се мотаеше там сама, но точно тази вечер си търсеше компания.

— И ти отиде с нея.

— Взехме нейната кола — отговори Мюриъл. — Аз карах, тя беше пияна до козирката. На седалката имаше бутилка уиски. Да, аз го купих, но дали аз го наливах в гърлото ѝ? Принудих ли я да скочи в ледената вода? Поисках ли да плува след мен в най-дълбоката част на езерото?

— Не съм бил там.

— Тя направи всичко това по свое собствено желание — обяви жената зад волана. — Когато се схвана и се паникьоса, реших да не ѝ помогна. Просто доплувах обратно до брега. Облякох се и си тръгнах. Пеша. Отне ми около час.

— Боже мили, Мюр! — простена Уил.

— Нима някой загуби от смъртта ѝ? Какво друго щеше да направи с живота си, освен да заразява хората с разни срамни болести или да убие някое хлапе с колата си? Според теб тя заслужаваше ли да живее повече от Джони?

Как да ѝ го каже? Как да ѝ обясни, че тази поредица от ужасяващи преднамерени бездействия е много по-страшна от спонтанен акт на насилие?

— Ами Джени Дъфи?

— Защо я споменаваш?

— Нищо ли не стори? — попита той.

— Да не мислиш, че мога да причинявам рак? Умря достатъчно трудно и без моя помощ.

— А останалите? — глухо отрони Конър. Искаше това да приключи колкото се може по-скоро.

— Откъде знаеш, че има още? — Не можеше да се прави, че не знае, или нямаше желание. — Казах на Луиз за нейното гадже. За онзи стар козел, доктор Честър, който чукаше Сали Прайс. Само това. Всеки друг можеше да ѝ го подшушне — целият град беше наясно.

— И?

— Тя просто откачи. В началото си кротуваше. После изпя на Еди, бях сигурна, че ще отиде при него и… знаеш как свършва историята.

— Луиз как прие последствията?

— Както се очакваше, полудя — с известно задоволство отговори Мюриъл. — Тя беше най-гадната от всички, Уили, най-противната.

— Беше твоя братовчедка.

— Знам. Огромна самохвалка, че и отгоре. Занимаваше се единствено с клюки, и то най-противните. Отвратителна жена. Тъкмо нея са изпратили да те вземе! Лиза ми каза след това. Ако Джони не беше я спрял… — Доскорошната му закрилница сякаш се канеше да го докосне, но очевидно се спря. — Беше най-неприятна от всички. С нея трябваше да започна. Тя е единственото ми изключение.

— Какво значи това?

— Не чаках съдбата да свърши своята работа, а поех положението в свои ръце. Подозираше, че имам някакви намерения за Лиза. Обвини ме за смъртта на доктора, наместо да съди за това голямата си уста. Направи всичко възможно да ме натопи. А нищо чудно да съм си търсила оправдание.

— Ти какво направи?

— Луиз страдаше от сърдечна недостатъчност. Имах у дома едно специално лекарство. Дори не знам какво има в него. Напръстник, със сигурност, освен всичко останало. Трябваше да взима по съвсем малко.

— Но ти се погрижи да поеме по-голяма доза.

— Налях в чая ѝ — поясни Мюриъл. — Седяхме в градината у тях, наслаждавахме се на бриза… Бяхме приятелки и често го правехме. Предполагам, че лекарството няма вкус. Изпи цялата си чаша. Погледна ме особено. Сякаш нещо ставаше в стомаха ѝ. Гледах как последната искрица живот я напуска. Тя дори не падна, просто остана така на стола си. Останах дълго до нея. Всеки можеше да ни види, но не се случи. Чаках да се почувствам зле, но единственото, което си мислех, беше: Вече никой няма да пострада заради теб, кучко.

Конър я погледна и забеляза, че очите ѝ са пълни със сълзи, в пълно противоречие с жестоките думи. Не посегна към хартиените кърпички, което щеше да е доказателство, че е разстроена. Корава жена. Дожаля му за нея.

— Аби — промълви той след малко. — Тя е приготвила лекарството за теб.

— Така е — призна тя едва чуто.

— Разбра ли какво си направила?

— Не веднага. Просветна ѝ преди няколко седмици. Сещаш се, във въпросния ден. Онези нейни сънища, в които някой се опитва да се качи при теб, за да ти причини зло, пак я тревожеха. Казах ѝ направо, че това е била Луиз. Подробно ѝ обясних какво мисля за скъпата ми братовчедка.

— Не е ли знаела преди това?

— Никой не предполагаше. Всички смятаха, че сме приятелки. Аби много се разстрои. Знам колко близки бяхте, каза тя, нали приготвих онова лекарство за нея. След което млъкна. Май се сети какво е станало. Трябваше да отрека, но вече бях много изморена.

— И тогава те е погледнала с онзи неин поглед — прекъсна я Уил. Целият се беше стегнал. Сякаш щеше да я удари всеки миг. Да защити майка си с триседмично закъснение.

— Тя скочи от масата — рече Мюриъл, поклащайки глава. — Не беше ужасена, а по-скоро изплашена. Страхуваше се от мен, все едно щях да ѝ направя нещо!

— Толкова абсурдно ли ти се струва?

— Естествено — провикна се тя. — Тя беше жертва на тези копелета точно толкова, колкото и ти. Мразех тази нейна безпомощност. Не ми харесваше да поверявам твоята безопасност на човек като нея, но за нищо на света нямаше да я нараня. Бях много ядосана. Очевидно ми е личало. Тя побягна и аз я последвах.

Стана ми ясно, помисли си той. Вече всичко придобиваше смисъл. Не беше правилно, но тя имаше своите причини. Логиката на отмъщението ѝ обаче бе смразяваща. Ако самият той беше по-възрастен и по-различен човек, дали също нямаше да постъпи по подобен начин? Дали Джими не бе прав за него?

— А Нанси Честър? Марти Бранфорд? — попита той.

— Нямам нищо общо със случилото се с тях — махна тя с ръка. — Странно, нали? Така става с проклятията. Хората пострадват и умират и сами. Когато човек търси съвпадения, ги намира.

Наистина съществуваше редица от случайности, която можеше да бъде наречена „модел“. По странен начин параноята у хора като Джони и нуждата у разсъждаващите хора да отхвърлят необяснимия страх се бяха оказали най-голямата защита на Мюриъл. На моменти е била изключително предпазлива и прекалено безразсъдна в други. А ако някой беше седнал и помислил, може би вече щяха да са я разкрили.

— Защо се върна в града — поиска да знае Уил, — след като Аби излезе от комата?

— Никога не съм си признала пред нея в прав текст. Може паметта ѝ да е направила каша от всичко чуто. Просто рискувах.

— Или защото си знаела, че никога няма да те издаде.

— Нищо подобно — въздъхна тя. — Карах напосоки по пътищата на Ню Хампшър. Разглеждах картата на Канада, чудех се накъде да поема… — сви тя рамене. — Но не ми е в кръвта да бягам. Тук е домът ми и съм готова да посрещна онова, което ме очаква. Не се срамувам от действията си и дори смятам, че мнозина биха ме подкрепили, ако знаеха.

— Нима очакваш да съм един от тях?

„Кралицата на неговата младост“ мълчаливо пъхна ключа в таблото и запали колата.

— Луиз не е единственото ти изключение — обади се той. — А събитията от тази вечер?

— Прав си.

— Много хора нямаха нищо общо със сборището отпреди години.

— Но и доста от присъстващите бяха замесени. Не можех да повярвам, че се залавят отново с тази гадост. Не са ли си взели поука? Или са толкова дяволски тъпи, та не заслужават да живеят, или наистина са продали душите си на дявола. И в двата случая не им се полага друго освен огън. Исках да съм сигурна, че си излязъл пръв, както и хлапето Стафорд.

— А Сам?

— Приятелката ти също — съгласи се тя неохотно.

За миг през ума на Конър мина мисълта, че може би и Сам е била предвидена в списъка за изгаряне. В главата му се въртяха толкова много въпроси. Луташе се през лабиринта на последните двайсет и осем години, из задънените пътеки на съзнанието си… Едно нещо заемаше мислите му толкова силно, че не забеляза кога Мюриъл е тръгнала на заден ход, за да върне колата на пътя.

— Къде отиваме? — попита той.

— Все едно — рече тя и зави надясно по Сийвю Роуд, след което обърна назад към мястото, откъдето бяха дошли. В посока, обратна на дома. Извън от града. — Преди време предложи да ме придружиш. Сега идваш с мен. Докато всичко, което се случи, отзвучи.

— Няма как да бъде забравено скоро — остро възрази Уил. С изумление забеляза колко силно натиска тя газта. — Стига, Мюр. Не може да бягаме.

— Само гледай.

Знаеше, че трябва да окаже по-сериозна съпротива, но съзнанието му още се опитваше да нареди целия пъзел от събития. Стигна до една тъмна част, чието място бе опитвал да намери неведнъж. Реши все пак да опита.

— Защо не продължи? — попита той. — В годините между Елиза и доктора? Какво те накара да спреш?

— Нито съм започвала, нито съм преставала — отвърна тя видимо подразнена. — Просто чаках удобен момент.

Минаха с твърде голяма скорост покрай „Севън Корнърс“. Движеха се на острите завои в самия център на шосето с гъсти гори от двете страни. Една кола да се появеше насреща, и с тях беше свършено.

— Цели четиринайсет години не ти се откри нито една възможност? — настояваше да знае той. Струваше му се невероятно. — Вие, момичетата, си помагахте непрестанно. Готвехте една за друга, грижехте се за децата.

— Не ме включвай в това.

— Но беше част от живота тук. Разбираш от автомобили. — Гърлото му съвсем беше пресъхнало, нервите му бяха опънати докрай. — Поправяше колите им. На майка ми, на останалите. Моли Джордан например. Помня, че тя караше при теб своята, за да я погледнеш. Спомних си го преди няколко дни.

Жената на шофьорското място поклащаше бавно глава, но мълчеше. Изражението ѝ беше застинало. Никога досега не бе го лъгала, нямаше да го направи и сега, стига да проговореше. Бяха стигнали до най-неприятната част на разговора.

— Не си харесвала и Моли — продължи той. — Какво направи?

Колата започна да губи скорост. Отминаха отклонението за Маунт Грей, но горящата сграда не се виждаше.

— Мюриъл, какво направи?

— Знаеш — процеди тя. След това дълго мълча. — Това беше колата на Моли. Никой друг не я караше.

Така ли беше наистина? Кристин беше взела книжка съвсем скоро преди злополучната катастрофа. Шофирала бе няколко пъти, и то колата на баща си. Във въпросния ден сигурно за първи път се качваше в автомобила на майка си. Значи това е била причината. Чудовищно съвпадение. Нещастието бе изплашило убийцата и тя прекратила зловещата си дейност. После ѝ се открила възможност да се справи с омразната Луиз — само няколко изпуснати думи. Клюка. Напълно достатъчно, за да бъде подновен смъртоносният цикъл. Кристин обаче си оставаше най-ужасният случай. Никое от това, което бе свършила, не беше оправдано и Мюриъл го знаеше.

— Така значи — обади се глухо тя по едно време. — Приключваш с мен, така ли?

Конър бе толкова тъжен в този момент, че успя да отрони само:

— Отбий.

— Виж, ето го и твоето момиче.

И наистина фаровете осветиха дребна фигура, която крачеше насреща им по банкета. Въпреки разстоянието русата коса грееше. Сам трябва да е стояла в гората, за да не бъде намерена.

— Спри колата — вече настойчиво поиска той.

— Наистина ли? — попита тя с равен глас. — Добре.

Уил усети, че возилото потрепери и гумите се плъзнаха по ситните камъчета отстрани на пътя. Шофьорката стисна волана. Бе натиснала спирачки, но твърде рано.

— Намали — настоя той.

Тя стисна устни с напълно безизразно лице. Автомобилът сякаш ускоряваше движението си и изненадана, Саманта вече тичаше към предното стъкло.

— Спри — изкрещя Конър. — Мюриъл, спри.

Не му оставаше нищо друго, освен да блъсне ръката ѝ със своята лява и да стисне кормилото с дясната си ръка. Завъртя го с всички сили. Видя как стъписаното лице на приятелката му мина на по-малко от метър от страничния прозорец. Субаруто се олюля за миг, удари се в покрита с трева издатина на банкета и полетя във въздуха.

Усещаше главата си като надут балон, който всеки миг ще се пръсне. Миришеше му на гореща пластмаса, чувстваше как нещо около него цъка. Сигурен беше, че очите му са отворени, но виждаше замъглено. Ръцете му висяха безпомощни над главата, но и в същото време надолу. Сякаш светът се бе преобърнал.

— Уил — чу приглушен глас.

Към него се движеше нечие тяло, което се опитваше да си пробие път през смачканото купе. Чу пукот на счупено стъкло.

— Дръж се. Тук съм.

Внимавай, опита се да каже, но през залепналите му устни излезе само хрипкав звук.

Коси докоснаха челото му и усети дъха ѝ върху лицето си. Ръце се протягаха към гърдите му, към стомаха, докато най-накрая откриха предпазния колан, който неясно как се беше озовал над него. Мина малко време, докато токата отскочи и се оказа освободен. Главата му полегна на гърдите ѝ, а ръцете и краката му се стовариха в болезнена купчина. Простена неволно.

— Съжалявам — прошепна Сам нежно в ухото му. — Не говори. Много скоро ще дойде помощ. Чуваш ли ме? Добре. Тук съм, с теб. Ще се оправиш. Моля те, само се дръж.