Дяволският кръг

27.

Макар да бе най-възрастната от предишното поколение, Евелин Прайс не носеше мантия. Само пола от зелено кадифе, черен пуловер и сребърна верижка. В първия момент Уил реши, че на нея виси пентаграм, но бързо се сети, че лъчите на звездата са седем, в което имаше логика.

Седна на обруления от дъждове и вятър стар пън на ударения от мълнията бор и опря патериците до себе си. Старата Прайс сложи длан на рамото му. Нямаше как да улови ръката му от тази страна, защото тя бе превързана на гърдите му. Той се зарадва, че поне няма да стиска челото му. Саманта го хвана от другата страна, а Аби държеше нейната свободна длан. Следваха Моли Джордан, Нанси Честър, Джими Дъфи, Рут Браун, Юджийн Стафорд, Маргарет Прайс и така стигнаха обратно до Евелин. Някои седяха тихо, други пристъпваха нервно от крак на крак. Десет души от седемте фамилии. Младият Юджийн, сега с дънки и фланелка на „Металика“, очевидно никак не беше доволен, че отново взима участие в кръг, но пралеля му Рут не търпеше възражения. Конър знаеше, че след провала предишния път неколцина от присъстващите е трябвало да бъдат убеждавани да дойдат. Но ето че сега всички бяха тук.

Възрастната Прайс поде заклинанията на латински и част от групата ѝ запригласяха. На Уил тя му се стори някак царствена. Очите ѝ бяха затворени, но набръчканото лице изглеждаше изпълнено с живот и излъчваше сила. Вятърът развяваше бялата ѝ коса, а високите борове зад гърба ѝ се олюляваха. В центъра на кръга под метална решетка бе запален огън, около който горяха свещи. Пламъците им потрепваха, но не угасваха. Саманта беше на мнение, че церемонията трябва да се проведе в дневната на Аби, където се бе състояла и първата, но мнозина от участниците не искаха да се затварят след онази ужасна нощ преди две седмици и Евелин реши, че привечер в деня на празника на Вси светни моравата до гората ще бъде чудесно място за ритуала.

— Затворете очи — поръча ръководителката също като Том.

Конър се подчини и усети как енергията на групата нахлу в тялото му. Обзе го спокойствие. В същото време червеят на съмнението, който ужасното желание на стария професор Хол посади в него точно така, както бе предвидила възрастната вещица, надигна глава. И точно както тя бе поискала, той не се опита да се бори с него, а го остави да кротува, дребен и незначителен, в един ъгъл на съзнанието му. Пое си дълбоко въздух и стисна пръстите на Сам. Тя отвърна на жеста му по същия начин. Гласът на Рут Браун се извиси — ясен и чист над гласовете на останалите.

Никой не разбра как тя и Том се спасиха от горящата къща. Бяха останали последни в подземната стая и Джими нямаше възможност да се пребори с пламъците, за да стигне до тях. Но минути след като останалите го бяха осъзнали, те се появиха в гората зад сградата. Едната ръка на госпожа Браун бе превързана, а голяма част от косата ѝ — опърлена. Димът или някакви други наранявания влошили състоянието на стария Хол и той пристигна в болницата минути след като Уил бе настанен на същото място. Цялата нощ Сам бе сновала между стаите на двамата, но сърцето на възрастния мъж не издържа и той издъхна малко преди зазоряване.

Изписаха Конър пет дни по-късно. Мюриъл, по чието настояване той закопча предпазния си колан, не беше последвала примера му и лежеше в кома, от която не се очакваше да се събуди.

Евелин продължи заклинанията на английски.

Докато се възстановяваше в болницата, Уил успя да разкаже на приятелката си своята версия за случилото се в онази нощ преди толкова години. Двамата споделиха наученото и със старата Прайс. Седяха в кабинета на Том с древната книга със заклинания, която Рут бе успяла да грабне, бягайки от пожара. Евелин бе изгледала Конър с онзи продължителен, изпитателен поглед, който Сам така често му отправяше. Сетне кимна и се засмя с типичния си влажен, дълбок смях. Сякаш превратностите на живота бяха твърде много, за да му се вярва, и на човек му оставаше само да му се наслаждава.

— Това е съвсем друга история, нали? — бе казала тя докато разлистваше страниците на червената книга. Напълно различно заклинание.

Сега, на притъмнялата морава зад къщата, възрастната вещица Прайс замлъкна. В далечината се чуваха гласовете на деца, тръгнали да обикалят домовете за бонбони. Беше решено Саманта да продължи нататък, тъй като тя бе дала на духа онези инструкции преди години.

— Заявяваме — започна тя, — че ти изпълни както трябва задълженията, които ти бяха възложени, и те освобождаваме от тях. Задачата ти е завършена. По единодушната воля на всички присъстващи пускаме теб с името… Всички погледи се насочиха към Уил.

— Джон Пейсън — произнесе той достатъчно високо, та всички да го чуят.

Джими изруга едва чуто, Моли възкликна тихичко, но всички други мълчаха.

— Почивай в мир, Джони — обади се Евелин, — и поеми по пътеките, които не ни е дадено да познаваме, но са пред теб. Teithio yn ddiogel12. — Тя завърши с още няколко думи на латински, след което бавно пусна ръката на Конър. Кръгът се разпадна.

Сам го погледна. Уил само сви рамене. Чувстваше се отлично от толкова време насам. Това можеше да значи нещо или нищо.

— Ще видим — бе единственото, което отговори.

По лицето на старата Прайс личеше, че е доволна, което означаваше, че техническата част е минала както трябва. Някои от останалите изглеждаха смутени, другите — очевидно изпълнени с предпазлива надежда, побързаха да се сбогуват. Моли го прегърна и сякаш искаше да каже нещо, но се въздържа. Джими се държеше така, сякаш някой му е скроил номер. Сам го отведе настрани, което имаше незабавен успокояващ ефект. Горкият Дъфи. Дори да пренебрегнеше различията им, двамата с Уил никога нямаше да бъдат приятели. Не и докато между тях стоеше прекрасното русо привидение.

Рут Браун се приближи боязливо до Конър.

— Хубаво стана, че нещата бяха изпълнени правилно — рече тя.

За Уилям „правилно“ означаваше „от жени“. Той нямаше възражения по този въпрос.

— Благодаря, че спасихте гримоара — отговори той, но възрастната Браун само махна с ръка.

— Тя нямаше нужда от книгата. Нещата са вътре в нея. Някои от нас не са забравили старите обичаи. Работата е там…

— Да?

— Това тук стана добре. Нужно беше. Но все пак някъде има демон.

— И така да е, той съществува от осемдесет години — усмихна се Конър. — Или от осемстотин. Не съм аз човекът, който ще каже.

На лицето ѝ беше изписано такова съчувствие, че той се смути. Тя погали здравото му рамо с ръката без превръзка и си тръгна.

Един Батман, един Спайдърмен, вторият за тази вечер, ужасно наглед зомби с по-голямата си сестра, която може би беше скитник или много мръсна вещица. Сам щедро им раздаде бонбони.

— Скоро ще ти свършат запасите — напомни Уил. — Какво ще правим?

— Ще се сбият — отвърна тя.

— Много подходящо.

— Какво каза гаджето ти?

Понечи да обясни отново, че името ѝ е Бет и че му е само добра приятелка, но реши, че е излишно.

— Когато се върна, ще има изслушване — обясни той.

Трябваше да лекува раните си поне още седмица, преди да може да пътува, но съществуваха и други усложнения. Без съмнение Мюриъл бе подпалила пожара — доказателствата бяха налице. Не беше ясно обаче дали Конър е бил жертва, или съучастник. Защо например след събитието веднага се беше качил в колата ѝ? Майк Конти вярваше в неговата невинност, но чакаха заключението на щатското разследване. Освен със Сам Уил с никого не бе споделил останалата част от признанията ѝ. Не знаеше дали трябва да го направи и кога.

— Предполагам, ще ме пуснат.

— Щом наистина това е желанието ти.

— Не — веднага отвърна той, с което я изненада. — Обичам да преподавам. Харесвам студентите. Знам, че създадох проблеми с отсъствието си във факултета, но не мисля да се предавам. А и нямам намерение да изпия горчивата чаша до дъното. Мога да преподавам и на други места.

— Тук например.

— Все някъде — отвърна той. — Нямам намерение да се връщам да живея в Кейп Ан, ако това имаш предвид.

Тя само кимна.

— Но ти може да дойдеш в Ню Йорк.

— На гости ли?

— Като начало — рече той. — Какво има?

Трудно можеше да прави планове за бъдещето точно сега. Всеки от тях бе загубил човек, когото обичаше. Някой близък, символ на стабилност в объркания им живот. Излизаше, че не са познавали тези хора, че те са били обсебени, опасни души.

— Наистина ли помисли, че аз съм подпалила пожара? — попита тя с болка в гласа.

— О, Сам. В онзи момент не бях на себе си. Спомни си, че ти се опита да обвиниш мен. — И избяга изплашена, добави наум.

— Вярно е — промълви тя. В гласа ѝ прозвуча неизразима мъка. — Нямахме си достатъчно доверие.

Така било значи. Той се зачуди от кого бе по-разочарована — от него или от себе си.

— Точно така — съгласи се Конър. — За пет минути се усъмнихме един в друг. Само няколко ужасяващи мига. Каквито и недостатъци да имаш, ти си нормален човек.

— Благодаря.

— Имаш право да бъдеш мнителна, да проявиш слабост. Като всеки друг. Нямаше да успея да премина през всичко това без теб. Бога ми, надали щях да оцелея през последния месец. Знаеш го, нали?

След дълго мълчание тя кимна. Погали обратната страна на дланта му с пръст.

— Ню Йорк, а?

— Интересно място — сподели той. — С много възможности за пакости.

— Да не искаш да кажеш, че съм някоя размирница? — ухили се тя.

Поредно иззвъняване от входната врата. Още един Спайдърмен, придружен от каубойка и мобилен телефон с два щръкнали отдолу крака — най-добрата маска за вечерта. Човекът паяк беше спуснал маската върху изпотеното си чело, но не откъсваше очи от гипсирания крак на Уил.

— Това ли е твоят костюм? — попита хлапето.

— Да — потвърди той.

— И какво трябва да си?

— Неразумен шофьор. Нека ти е за урок — кимна към Сам. — А тя е вещица.

— Не ми прилича много — огледа я скептично момчето.

Конър не виждаше изражението на приятелката си в този момент, нито очите ѝ. Едва ли щеше да забележи нещо дори да я беше погледнал. Той не беше вече дете. Но по лицето на хлапето изгря весела усмивка, а после страх. Обърна се и изтича надолу по стълбите. Каубойката го изпрати с поглед, все едно е загубил ума си. Сам се изсмя и ѝ даде допълнително бонбони.

— Какво направи? — попита Уил.

— Само това, което той поиска — невинно отвърна тя. — Момчетата обичат да ги плашат.