Дяволският кръг

24.

Уил лежеше спокоен, докато не се опита да помръдне. Лявата му ръка и десният крак потрепваха, но нито един друг мускул не реагираше. Изплаши се. Не знаеше ще успее ли да се пребори със сянката, която засега го гледаше мълчаливо, но пълната му безпомощност допреди миг го ужасяваше и в същото време вбесяваше. Промълви нещо неразбираемо и отново направи опит да се размърда.

— Спокойно — обади се познат глас.

Фигурата се раздели на две. Втората носеше мантия до земята.

— Хвани му краката — обади се първият силует.

Така както лежеше, Джими Дъфи му се стори много по-висок от действителното. Полицаят пристъпи напред и го стисна за раменете. Главата на Уил се удари в гърдите на мъжа, докато фигурата с мантията се опита с известно затруднение да вдигне долната част от тялото му. Конър усети как силите му се връщат и започна да рита. Човекът веднага го пусна.

— Какво правиш? — процеди Джими.

— Изрита ме — оплака се младежки мъжки глас, което искрено изненада Уил.

— За нищо не те бива, женчо — изръмжа Дъфи. — Можеш ли да станеш сам? — вече по-силно извика той в ухото на ударения от ток натрапник.

— Аз… Аз съм…

— Ще го приема за „да“.

Онези двамата подхванаха раменете му и го поведоха. Конър установи, че краката ще го послушат, и пристъпи. Влязоха през отворената врата и вътре се оказа, че е по-оживено от очакваното. В центъра на дневната се виждаше силно осветен квадрат. Канапето беше дръпнато, килимът — навит, точно както възнамеряваха да сторят със Сам преди няколко дни. Капак в пода с размери около метър на метър и половина стоеше отворен и от него надолу се виждаше тясна стълба. Светлината, която струеше нагоре, потрепваше, придружена от лек дим.

— Тясно е, за да слезем едновременно тримата — отбеляза полицаят.

Уил бутна с лявата си ръка момчето с мантията, а Джими — със схванатата си дясна. Успя да се задържи на крака. Дъфи тръгна пръв по стъпалата, подпирайки с едната си ръка натрапника, който бавно и внимателно заслиза надолу. Младежът, очевидно боейки се да докосне отново Конър, ги последва.

Долу имаше нещо като килия, висока не повече от два метра и достатъчно широка, та да побере една по-дълга маса и лавици, отрупани с книги. На масата горяха свещи, чийто пламъчета се издигнаха енергично от притока на свеж въздух. Оскъдната светлина позволяваше да се видят силуетите на петима души, насядали около масата. Начело се бе настанил човек с мантия и качулка, която скриваше лицето. Тъмночервена книга лежеше на масата пред него. Наметката беше сива и извехтяла от времето. По ръкавите и на колана бяха избродирани някакви символи.

Останалите четирима в помещението бяха жени и Уил ги разпозна, макар и не веднага. Моли Джордан, седнала отляво на фигурата с мантията, обърна лице към натрапника.

Изражението ѝ беше дружелюбно. Изненада се да види до нея Маргарет Прайс. Тя стискаше устни, а светлината на свещите хвърляше оранжеви отблясъци върху очилата ѝ, така че очите ѝ не се виждаха. Столът до нея беше празен. Срещу мъжа седеше много възрастна дама, която Конър не познаваше. Също с наметало. Два стола от близката страна бяха празни, но между тях седеше фигура, която се въртеше на стола си до подпрян на масата бастун. Едра, с прошарена коса, на вид по-стара с поне десет години, Нанси Честър се взираше в него с любопитство.

Младежът, който слезе долу последен, се настани на един от свободните столове. По обсипаното му с петна лице личеше колко е нервен, чак сега Уил си даде сметка, че хлапето има вид на тъкмо влязъл в пубертета. Лъскавата му черна мантия изглеждаше нелепо евтина. Все едно майка му я беше ушила преди няколко години за празника на Вси светии. С леко олюляване Конър се намести на празното място отдясно на фигурата с мантията в края на масата. Джими побърза да седне до него, сякаш се опасяваше, че натрапникът ще се спусне обратно към стълбата. Трябваха му няколко минути, за да осъзнае присъствието и на последния човек тук. В единия ъгъл със скръстени ръце стоеше млада жена. Русата коса почти скриваше наведеното надолу лице. Той за малко да произнесе името ѝ, но в този момент фигурата начело на масата се изправи и дръпна назад качулката.

— Добре дошъл, Уилям — поздрави го Том Хол с любезна усмивка.

— Чакаме те от много време — обади се Маргарет.

— Добре ли си — попита Моли. — Не ми изглеждаш много добре.

— Знаехме, че ще се появи — някак сърдито се обърна Маргарет към Том, сякаш те с нещо я дразнеха. — Трябваше да изключите защитата.

— Щом е толкова тъп, та да не почука първо — вметна възрастната жена с качулката в края на масата, — получи това, което му се пада.

На Конър никак не му хареса тонът на старата вещица, но беше склонен да се съгласи с нея.

— Какво става тук? — реши да изпробва гласа си той. И продължи по-уверено: — Защо сте се събрали?

— Оправяме нещата — рече Нанси Честър.

— Опитваме се да премахнем злото, което ти сторихме — додаде Моли енергично. Пламъкът на свещта заигра по широкото ѝ лице.

Госпожа Прайс изсумтя пренебрежително. Тя не беше имала нищо общо с предишните им действия и очевидно никак не ѝ харесваше, че е тук.

— Къде е Евелин — попита Уил. — Не трябваше ли и тя да присъства?

— Майка ми — рече Маргарет, докато наместваше очилата на носа си — не одобрява напълно това събиране.

— Тогава какво правиш тук?

— Ами ти? — бързо отвърна тя.

Аз нямах представа на какво ще се натреса, помисли той. Което не беше докрай вярно. Въпреки всичко отсъствието на старата Прайс никак не му харесваше. Беше неприятна персона, но поне ѝ имаше доверие. За разлика от останалите, събрани тук, сред които нямаше човек, на когото да може да се уповава напълно, колкото и да не му се искаше да е така.

— Събрахме се, за да ти помогнем в борбата ти — обяви домакинът на вечеринката. — Ако ни позволиш. Струва ми се, познаваш почти всички. А това — посочи той жената в отсрещния край на масата — е Рут Браун, която пристигна чак от Мейн. Юджийн Стафорд там — погледна той към младежа — е неин племенник и не само се съгласи да я докара до тук, но и да участва в нашата церемония.

Толкова им липсваха представители на фамилиите Браун и Стафорд, че се беше наложило да си внесат отвън. Трима в стаята бяха от семейство Хол. Имаше една Прайс и една Честър. Джими присъстваше от името Бранфорд и сега вече Уил знаеше, че е Пейсън. Което значеше, че и Том е наясно, след като нямаше никой друг от този клон. Дали другите го осъзнаваха сега, или този факт им бе известен открай време? А Сам?

— Както се вижда, има по един представител на всички — делово заключи Конър.

— Ние сме компания, в която съществуват множество противоречия и разправии — обясни възрастният Хол. — Но семействата винаги се съюзяват в момент на нужда. — Сините му очи искряха от интелигентност зад дебелите стъкла на очилата. Очевидно бе събрал сили, за да организира всичко това. Дали нямаше да загуби концентрация в даден момент? И дали уязвимият образ на безпомощен старец от онзи ден не беше само поза? Някакъв вид защита? Ако мислеше правилно, то излизаше, че Том е чудесен актьор, защото Уил бе напълно убеден, когато го виждаше объркан.

— Защо не ми каза нищо за това, когато бях тук последния път? — попита той, без да сваля очи от домакина.

— Защото нямаше нищо за казване — отговори Хол. — Едва когато те видях онзи ден, разбрах какво не е наред и как можем да го поправим.

— Защо тъкмо ти си човекът, който прави това събиране, след като така си объркал нещата преди?

— Не — припряно се намеси Моли. — Тогава беше призоваване. Не знаехме какво правим. Сега е прогонване.

— И искате да повярвам, че вече знаете какво правите?

Старецът поклати глава бавно и вдигна ръце, за да млъкнат.

— Церемонията беше проведена правилно. В критичен момент обаче настъпи разкъсване в кръга и нещата се объркаха.

— Изобщо не е трябвало да започвате — отбеляза Конър.

— Прав си — тъжно се съгласи Том и отпусна ръце. Човекът правеше опит да изглежда достойно в нелепата си мантия. — Мисля за това всеки ден от онази нощ насам. Но не мога да променя миналото.

Поне получи потвърждение. Сам правилно си спомняше, между мъжете е имало кавга. Но не дядо ѝ бе настоял Джони да не се занимава със злите заклинания. Старият Хол е опитвал да го инструктира как да ги използва и е смъмрил младия си ученик, когато се е изплашил. В крайна сметка Том е решил да ръководи церемонията. Същата, която Пейсън е съсипал, като нарушил кръга и се опитал да спаси сина си — прегрешение, за което бе заплатил с живота си.

— Защо изобщо се занимаваше с това? — попита Уил.

— Причината е същата, която е движела всеки мъж преди мен — отговори домакинът. — За да го направя. Да се срещна със създание извън нашия свят и добия познание, недостъпно за хората, като така обогатя познанието за нас. Това не са незначителни неща, млади момко. Нямаме представа каква част от информацията и разбиранията ни, които се предполага, че са постигнати от науката, всъщност са ни доставени от тези посланици.

— Не ми се вярва професорите да вярват в подобно търсене на кратък път.

— Това съвсем не е лесният път — отвърна Том.

— Очевидно. И какво възнамерявахте да ми направите в онази нощ?

Старецът премигна няколко пъти и не каза нищо.

— Кажи ми — удари масата с длани Конър, при което една от свещите се катурна.

— Дръж се прилично — обади се Рут Браун. — Не се говори така с по-възрастен.

— Ще говоря на този тук както си поискам — заяви ядосаният мъж.

— Майка ти не те ли е научила на по-добри…

— Дори нямаш представа за какво става дума — изсъска той, набрал отново сили. — Така че по-добре да си мълчиш.

— О, да — закима жената. — Прави сте. Дяволът се е вселил в него.

— Чу го, жено — скочи Сам, напускайки мястото си до стената. — Млъкни.

Това бе първото, което казваше, откакто Уил влезе в тясното помещение. До този момент бе разчитал на спокойствието, което се излъчваше от нея, но сега гневът ѝ направо го подпали. Всички видимо се сепнаха от думите на двамата.

— Не може ли да продължим с това, за което сме се събрали? — обади се Джими.

— Отговори ми — настоя Конър.

Том въздъхна тежко и сведе глава. Не защото се разкайваше. Младият мъж, който му бе задал въпроса, усети, че по-скоро обмисля как като преподавател се опитва да намери точните думи, за да обясни простичко една сложна идея. Над главите им проехтя гръмотевица и къщата потрепери.

— При призоваването на духове винаги съществува известен риск. Ако се направи както трябва, създанието бива уловено и задържано в собствения му вид. Или пък загубва форма при появата си.

— Това какво ще рече? — попита Юджийн Стафорд.

— Млъкни — обади се Рут.

— Провали ли се ритуалът, най-неприятното, което може да се случи, е сянката да си отиде. В някои, наистина редки, случаи пък се освобождава. Но дори тогава — продължи бързо старият Хол — съществува риск, защото повечето духове са добронамерени. Някои от тях без съмнение не са и може да поискат да останат.

— Говориш за обладаване — отбеляза Уилям.

— Случва се понякога. Може да поемат контрол над някого от присъстващите. Ако създанието е злонамерено и тялото, в което се вселява, е силно, знаеш за какво говоря, нали?

— Кажи го.

— Няма почти никакъв шанс злонамерена сянка да обладае мен например. Дори това да се случи, с цялото познание, което имам… Това ще е опасно.

— Какво общо има с Уил? — поиска да знае Саманта.

— Призованото създание търси да избере най-лесното за достъп и контрол тяло.

— Това на дете — отбеляза Конър.

— Мили боже! — възкликна Моли.

— Стар обичай е по време на призоваване да присъства и малчуган — обади се Рут Браун. Сякаш щом такава е традицията, то бе оправдано. — Духът се успокоява.

— За щастие — намеси се и Том, — това е и тялото, на което сянката успява да причини най-малко щети. Най-лесно става и освобождаването. При условие че не е оставен сам на себе си.

— Кажи го на братовчедката Синди.

Сините старчески очи го стрелнаха гневно.

— Синди имаше проблеми много преди това да се случи. Баща ѝ, Джералд, беше истински глупак. Не, не съм прав. Силен мъж, но пострадал по време на войната и така и не дошъл напълно на себе си. Не биваше да присъства на подобен ритуал.

— Звучиш така, все едно си бил там.

— Да, така беше. Човек може да се учи и от лошия си опит, не само от добрия.

— Значи — изправи се Уилям — съм се оказал наблизо, за да проваля бедите, които злото създание би могло да причини.

— Поставяш си твърде тежка присъда.

— Но пък е вярна.

— Никога нямаше да се стигне до това — упорстваше възрастният мъж.

— Има ли как да знаем? — Конър усещаше, че гневът му се укротява. Можеха да обсъждат миналото през цялата нощ. Майка му и Мюриъл искаха всички да страдат заради грешките си, но неговото желание се изчерпваше с това да стане отново цял и завършен. Погледна Сам и попита:

— Аз ли да го направя?

— Не знам — отвърна приятелката му, избягвайки да го погледне в очите. — Ти трябва да решиш.

Очакваше го. Тя нито го повика на това място, нито го спря да дойде тук, което значеше, че ѝ е трудно да реши. Фактът, че дядо ѝ е ръководил ритуала на сборището, бе достатъчен удар.

— Когато си призовал духа — обърна се Уил отново към Том, — с какво име се обърна към него?

— Нямаше наименование — отговори старецът. — Знаех, че така се прави. Глупаво е да повикаш само един, който дори може да не е реален. По-добре е да се отвориш за който и да е дух, който е наблизо.

— Тогава как, по дяволите, ще се освободиш от него?

— Продължаваш да не разбираш — спокойно обясни възрастният Хол. — Повечето от тях са добронамерени. Очаквах да се появят по собствена воля, да поприказват с нас за каквото си поискат и да си тръгнат, когато пожелаят.

— А имахте ли план какво да сторите, ако някой дух откаже да се махне?

— Има начин да научиш име — отвърна ръководителят на сборището неохотно. — Ако се стигне до това.

— И сега възнамеряваш да прибегнеш до него, така ли?

Старецът погледна смутено.

— Мислех, че ти знаеш наименованието — промълви той. — На онова създание, което е говорило с теб.

Конър насочи поглед към Сам, която имаше виновен вид и не смееше да вдигне лице.

— Продума нещо, което можеше да е то, а можеше и да не е. Има възможност да не съм го разбрал добре.

— Няма смисъл от ритуала, ако не е правилното име — изломоти Рут, поклащайки глава.

— Том, тогава не е добра идея да продължаваме — рече Маргарет.

— Чакайте — обади се Нанси Честър. — Има ли последствия, ако името е погрешно? Какво ще се случи?

Хол само сви рамене, очевидно объркан от неочаквания обрат на разговора.

— Просто нищо няма да се получи. Не мога да се сетя за нещо друго.

Уил погледна строго Рут Браун и стиснатите ѝ устни, сякаш тя се опитваше да се въздържи от изказване по въпроса. Това беше кръгът на Том, а не нейният, ето защо най-добре да си мълчи.

— Май Конър е този, който трябва да реши — обади се Джими. Което си беше достатъчно разумно.

— Нямаме дванайсет души — отбеляза Уилям.

— Дванайсет е най-добре — рече Том. — Но и девет са достатъчно.

Очите на всички се насочиха към Саманта, която стоеше настрани. В началото приятелят ѝ реши, че не е чула, но случаят не беше такъв. Младата жена следеше с поглед реакцията на Уил. Той нямаше представа какво е изписано на лицето му, нито какво виждаше тя. Това, което забеляза обаче, явно я подтикна към действие, защото отпусна ръце и пристъпи към масата. Конър понечи да седне на стола пред нея.

— О, не — намеси се Рут и приближи. — Мястото ти не е тук.

След кратък протест той се качи на масата и легна по гръб, мъчейки се да се отпусне. Старата Браун подреди ръцете и краката му така, че да сочат към четирите ъгъла на таблата. Вещицата свали маратонките и чорапите му със спокойствието на майка. След това подреди петте свещи. Една между коленете му, по една до всяко от бедрата и по една от двете страни на главата. Уил виждаше потрепването на пламъците, усещаше топлината на тези близо до ушите си. Най-накрая тя бръкна в джоба на мантията си и извади торбичка, от която пръсна нещо в пламъка на всяка свещ, мърморейки под носа си. Конър долови аромат на някаква подправка, градински чай или розмарин. Щеше му се да я попита какво прави, но реши, че най-добре да възприеме пълното мълчание на останалите.

След като приключи, Рут се върна в своя край на масата и улови с длани босите му крака. Юджийн Стафорд и Джими сложиха по една ръка върху нейните. Маргарет улови дясната ръка на Джими със своята лява, а за свободната ѝ се хвана Моли с нейната дясна. С лявата си длан Моли улови тази на Уил. На отсрещната страна на масата свободната ръка на Юджийн улови едната длан на Нанси Честър, за другата се хвана Сам, чиято свободна ръка улови свободната на легналия на масата. Всички бяха свързани, с изключение на Том, който нахлупи качулката на главата си и наведе лице надолу.

— Затворете очи — нареди възрастният мъж.

Конър се подчини и миг след това усети как ръцете на стария Хол стисват слепоочията и челото му. Тих, но мощен поток сякаш протече по крайниците, спря в стомаха и укроти мислите му. Там, където Сам държеше ръката му, усети особена топлина, а натъртената му дясна ръка и рамото определено се почувстваха по-добре. Не беше подозирал, че е толкова приятно да е свързан с други хора. Да е заобиколен от грижа и защита. Сълзи потекоха от очите му.

— Всичко е наред — обади се Том. — Нормално е. А сега искам пълното внимание на всички. Насочете енергията си към младия Уилям. Изчистете съзнанието си.

Започна да говори нещо на латински. По-възрастните жени повтаряха след него, сякаш това бяха познати слова, които напомняха молитва. Лежащият на масата мъж успя да улови значението на някои думи като „кръгът на сърцето“ и „енергията на земята“, но отдавна не беше се занимавал с тази мъртва реч, а и в момента мозъкът му не работеше добре. Усещаше, че съзнанието му се рее някъде, и започна да губи представа за времето. В един момент думите от латински преминаха на някакъв друг език, по-неясен и по-труден. Уелски или стара версия на келтски. Сега вече към гласа на Том се добави само този на Рут и на моменти дори тя замлъкваше, макар и за кратко. Сякаш старецът започваше текстове, познати единствено на него. Над главите им се чу продължителен гръм от приближаваща буря. Уил отново почувства, че за кратко не е на себе си, но скоро след това се опомни. Нужни бяха няколко минути, докато разбере, че думите, които чува, отново са английски.

— … Със силата на нашето единно желание и с помощта на обединената мощ на присъстващите тук те призоваваме в името на… — Конър отвори очи и видя надвисналото над него, зачервено от напрежение лице на възрастния Хол. — Кажи името — нареди му той.

В съзнанието на лежащия на масата се появи име. Неочаквано дори за него. Беше му на езика, готово да се изплъзне, когато се чу гласът на Моли:

— Чакай — рече тя и енергията на кръга се наруши. — Тук сме за прогонване, а не за призоваване.

Том се ядоса и Уил видя как по набръчканото му лице за миг пробяга уплаха.

— Първо трябва да го повикаме тук — рече старецът, все така концентриран над мъжа, чиято съдба се решаваше в момента. — После ще го прогоним.

— Не съм сигурна, че това е правилният начин — притеснено се обади Маргарет. — Рут, така ли се прави?

Конър не можеше да види лицето на госпожа Браун от мястото си, но жената мълчеше. Ръцете на Хол върху влажното му чело се отпуснаха леко, но миг след това натискът се засили. Уил усети как енергията протече отново в кръга и тазът му се повдигна леко от масата. Усещането не беше приятно.

— Кажи името — повтори ръководителят на сборището.

Мъжът на масата направи опит да каже нещо, каквото да е. Натискът върху главата му обаче бе толкова силен, че той само поемаше учестено въздух, чувстваше се толкова паникьосан, че мислите му съвсем се разпиляха.

— Говори — нареди още веднъж Том.

— Недей — обади се Саманта разтревожена. — Не го казвай, Уил.

Тя като че ли също притискаше ръката му, но едва по-късно той осъзна, че всъщност се опитваше да се освободи от хватката ѝ. Пръстите на дядо ѝ бяха толкова силно впити в челото му, че беше почти невъзможно да обърне лице към нея. Успя все пак да отмести очи и зърна сериозната ѝ напрегната физиономия, докато тя издърпваше един по един пръстите си от дланта му. Том побърза да върне главата на Уил в изходна позиция.

— Кажи името — нареди той за пореден път, сега вече заплашително.

— Какво правиш? — извика Конър, преодолял отчасти страха си. — Какво искаш?

Зачервеното лице на стареца бе на сантиметри от неговото, очите му щяха да изскочат всеки миг. Вбесен. Полудял. Миг след това изражението му бързо премина от гняв в изненада. Дори страх. Сякаш кръгът го държеше в плен, а не обратното.

— Искам само тя да се върне — прошепна той.

Саманта бе освободила най-сетне пръстите си от ръката на Уилям и връзката между всички присъстващи се разпадна. Проснатият на масата чу въздишки и стенания от всички части на помещението, столовете заскърцаха по пода. Крайниците му трепереха неудържимо миг-два, след което се успокоиха.

Обърна се по корем, при което бутна свещите, те паднаха на земята и той се изправи на колене. Том Хол се бе строполил на стола си. Ръцете му висяха отстрани, очилата се бяха кипнали на лицето му. От силното му, допреди секунди почти зловещо присъствие сега вече нямаше и следа. Беше като смазан, внучката му коленичи до него.

— Джейн — едва чуто промълви старецът.

— Тя не е тук — отговори Саманта и улови ръката му.

— Не трябваше да си отива. — Гласът му бе като на сърдито момченце. — Синди каза, че мога да я имам.

— Синди ли? — попита русото привидение до него.

— Не — обади се Уил. — Има предвид онова, което е било вътре в момичето. Демонът.

— Заключиха я в мазето. Тя каза, че ако я пусна, ще накара Джейн да ме обича.

— Баба те обичаше по своя собствена воля — обади се внучката му с пресекващ глас. — Но вече я няма.

— Виждах я — извика вдетиненият старец.

— Аз също, но само толкова. Тя никога повече няма да е тук, както преди.

— То ми обеща.

— Затова си го призовал в сборището в онази нощ — рече Конър. — Искал си да се яви, за да удържи на думата си.

Том мълчеше. Десетилетия се бяха изпарили, чувстваше, че отново е десетгодишно момче, влюбено в дванайсетгодишната Джейн, сключило сделка с дявола, за да бъде с нея.

— Щял съм да бъда твоят приемник. Както Синди преди — продължаваше мъжът, който допреди малко бе в хватката му. — Но баща ми се е намесил и ти си му изпратил мълния. Убил си го.

— Уили… — обади се Моли, която седеше, превита на стола си. Видът ѝ не беше по-добър от този на стария Хол. — Много съжалявам. Не биваше да ставаш свидетел на онова… Трябваше да се сетим за теб по-рано и някой да се качи горе. Беше толкова страшно. Едно момче не бива дори да зърва баща си в това състояние.

Думите ѝ прозвучаха странно. Съзнанието му ги преработваше, все едно бяха отрицателно натоварени частици, които отказваха да се свържат.

— Нищо не съм видял — рече той.

— Напротив, мили — рече Моли. — Ти тичаше до него.

— Не. Не. Слязох по задните… по задните стълби.

Образи просветваха в паметта му. Започна да му се повдига. Обърна се умолително към Сам за помощ. Тя отвърна спокойно на погледа му, без да го отклонява.

— Във вашата къща няма задно стълбище — рече тя.

Сребриста светкавица проблесна в стаята над главите им, последвана от силен тътен. Вихър мина през влажното помещение и изгаси всички свещи. Тишина. Чу се някакъв глас.

— Боже милостиви, то е тук — промълви Рут.