Дяволският кръг

25.

Думите на възрастната жена сякаш сгъстиха още повече мрака. Около масата се чуваше мърморене, което бе разцепено от писък. Нечий глас се извисяваше над останалите. Джими призоваваше за спокойствие, но виковете му се губеха в шума. Столове се обръщаха, крака трополяха по стълбите. Уил се опита да слезе от масата, но усети как някаква силна ръка го стисна за китката и го задържа.

Мюрмюр, дълбок пресеклив глас кънтеше до самото му ухо. Мюрмюр, чу той отново.

Конър се помъчи да се отскубне. Сигурен беше, че ако в този момент се появи светлина, ще види на сантиметри от очите си изгорялото грозно лице. И мъртвите очи. Кожата му настръхна при мисълта за това. Стомахът му отново се надигна.

— Махни се от мен — изкрещя той, но думите потънаха в шума наоколо.

Чудовището се подчини и той се строполи от масата. Рамото му се блъсна в някакъв стол, а челото му се удари в пода. Изправи се и се запрепъва нагоре по дървената стълба. Дъфи продължаваше да ги призовава да се успокоят, но никой не го чуваше. Уил спря в тъмната стая горе. Завесите бяха все така спуснати и единствената светлина в помещението идваше от отворената входна врата. Загледа се в нея за известно време, докато реши какво да прави.

— Излез от къщата — чу той женски глас и се спусна напред. Бос и разкървавен се затича навън в нощта.

С няколко скока се озова между дърветата. Остри камъни и издадени над земята коренища се забиваха в голите му стъпала. Виждаше между клоните как облаците ту се сгъстяват, ту се събират над главата му. Лунна светлина осветяваше гората. Мотор на кола изръмжа зад гърба му, но миг след това се чу удар. Сякаш в паниката си шофьорът се бе блъснал в изпречило се дърво. Първата мисъл на Конър бе да отиде да провери как е човекът вътре, но съзнанието му беше твърде объркано. Краката не го слушаха. На двайсетина метра от гората към него приближаваше силует. Едър, олюляващ се, неестествен.

Трясък, светкавица и той изскача от леглото. Тревожни крясъци се носят отдолу. Усеща някакво дебнещо присъствие. Трябва да излезе. Побягва през калното поле.

— Не — извика той високо, но фигурата се приближи.

Върни се, каза си той. Главата му се цепеше от болка, стомахът му се бунтуваше. Върни се.

Трясък, светкавица и той скача от леглото. Гласовете, присъствието. Отваря вратата и излиза в коридора. Миризма на прегоряло изпълва ноздрите му. На най-горното стъпало на стълбите лежи фигура, от нея се вдига дим. Иска да я заобиколи на пръсти. Опитва се да не гледа. Но въпреки това го вижда. Това, което се открива пред очите му, не може да е истина. Маска за Вси светии. Сигурно някой му прави номер. Твърде отвратително е, за да е реално. Прекалено ужасяващо е, за да го запомни.

Изведнъж се озова в гората. Фигурата беше там преди него. Сграбчи ушите му и го принуди да гледа безформеното му лице. Уил държа очите си отворени, доколкото можа.

Здравей, момче.

Краката му се подкосиха и той падна на колене. Блъскаше с длани мокрите листа, докато повръщаше и изхвърляше отровеното си детство на горещи струи.

Най-сетне седна изтощен. Поемаше въздух с пълни гърди, вече беше по-спокоен. Треската сякаш беше отминала и той трепереше от студ. Гигантската фигура я нямаше и Конър се запита дали ще я види отново. Трябваше да провери как са останалите от групата, но в момента искаше само да събере сили. Слаба червеникава светлина започна да огрява дърветата наоколо. В първия момент той реши, че това е изгревът, който наднична над върха на Маунт Грей. Но бързо съобрази, че посоката не е вярна. Загледа се през дърветата отляво и видя оранжеви пламъци. Къщата гореше.

Саманта.

Изправи се и се затича, преди кръвта да е стигнала до разранените му стъпала. Когато остави дърветата зад гърба си, покритата с чакъл алея за колите вече беше силно осветена. Видя, че младежът от семейство Стафорд тича с всички сили надолу по склона към пътя, препъвайки се в полите на мантията си. Засега огънят вилнееше вътре в сградата, но пламъците скоро щяха да се разраснат и да я обгърнат отвън. Зеленият джип беше врязан във външната врата и на практика блокираше изхода. Някой се мъчеше да се измъкне от хижата, катерейки се по покрива на колата.

Уил се спусна натам, опита се да намери опора на предната гума или на бронята, протегна ръце и хвана Моли. Над главата ѝ се извиваше стълб от черен дим. Тя се вкопчи в ръцете му, Конър се оттласна с всички сили назад и я изтегли от другата страна на джипа. Стовариха се един върху друг на чакълената настилка.

— Има ли още някого вътре? — попита той, докато се изправяше отново.

— Не съм сигурна — отвърна Моли. — Мисля, че Нанси беше зад мен.

С огромно усилие той се покатери върху покрива на автомобила и се плъзна от другата му страна, за да влезе в къщата. Стъпи върху парче килим — единственото нещо във всекидневната, което не гореше. Стените, мебелите, всичко бе окъпано в пламъци. Димът висеше на повече от метър над пода. Само за няколко секунди от високата температура по кожата му се надигнаха мехури. Огледа се бързо, но не видя никого. Обърна се и бягайки от водовъртежа на огъня, стъпи върху бронята на колата отвън, покатери се по покрива и скочи до Моли.

— Не я видях — извика той. — Къде са всички останали?

— Нямам представа. Повечето се качиха по стълбата преди мен.

Южната страна на сградата все още не беше засегната от стихията и той се насочи натам. Зад ъгъла видя как някой се опитва да се измъкне през един от прозорците. Нечии силни ръце избутваха Нанси Честър, която кашляше, задавена от дима. Уил се спусна да я улови и я положи върху тревата. Бързо се изправи и предложи помощ на човека след нея. Улови раменете на Джими Дъфи, обгърнат от сивия дим. Мъжът се подпря на спасителя си, след което скочи на земята, но не успя да се задържи на крака и се търкулна настрани. Лицето му бе цялото в сажди, дишаше трудно.

— Как си? — попита го Конър.

Онзи само кимна.

— Остана ли някой вътре?

— Не знам — закашля се Дъфи.

— Ами Сам?

— Изтича след теб. Мислех, че те е намерила.

Той се огледа. Сякаш очакваше приятелката му да се появи отнякъде.

— Уил — чу някой да го вика. — Уилям. — Това беше Маргарет Прайс, която звучеше разтревожена. Луташе се из гората и очевидно го търсеше.

Мъжът тръгна в обратна посока към входа на къщата. Оглеждаше се на светлината на пламъците. Воден от внезапен импулс, се върна към източния склон, там, откъдето бе дошъл преди малко.

— Сам — извика той, докато крачеше бързо, но сега оглеждаше по-внимателно. Раните по стъпалата, а и цялото тяло страшно го боляха. — Саманта.

Стори му се, че забеляза някакво раздвижване малко по-надолу. Заобиколи някакво дърво, отстрани с ръка една ниска фиданка и се озова на малко сечище. Видя я в гръб, русата коса разсейваше всяко съмнение, че може да е друга жена.

— Сам — повика я той.

Трудно виждаше лицето ѝ, но тялото беше изпънато като струна и сякаш готово да нападне. Беше предположил, че търси него, но тя мълчеше и той усети враждебността ѝ. Пристъпи напред, но тя се дръпна. В този миг му хрумна ужасяваща мисъл. Джипът. Ако приятелката му не използваше хондата си, в такъв случай е карала джипа, както той сам ѝ беше предложил преди няколко дни. Беше излязла от къщата веднага след него. Тя или някой друг му беше извикал да напусне сградата.

— Какво си направила? — попита той. Думите, сурови и обвинителни, се отрониха от устата му, преди още да ги е осмислил и да си даде сметка, че тя вече е пристъпила леко и предпазливо напред.

— Какво сторих аз ли? — извика тя. Гласът ѝ беше писклив и наситен с болка. — Ти, ти какво направи?

— Не, Сам, чуй ме.

Олюлявайки се, той тръгна към нея, но тя побягна и се скри от очите му. Обидена или още по-лошо — изплашена от него. В началото беше твърде изненадан, но щом се съвзе, тръгна да я догони. Склонът беше прекалено стръмен и за да не падне по очи, се наложи да тича по нанадолнището. След десетина метра се хвана за стъблото на най-близкия бор, за да убие скоростта. Неравностите по кората разраниха дланите му, по които полепна и смола. Сам не се виждаше. Чу удряне на клони някъде вляво и препъвайки се, тръгна натам.

Думите ѝ не му даваха мира: Ти какво направи? Дали просто размяташе обвинения, или имаше и още нещо? Само минути преди това беше решил, че е започнал да разбира какво става с него, какво точно е избягвало съзнанието му през всичкото време. Дали пък някоя подробност не му убягваше? Дали тялото му не беше причинило някому зло, докато мозъкът му бе съвсем другаде? Не помнеше да е наранил някого. Не той подпали къщата. Как би могъл?

— Сам — извика той отново, но не получи отговор.

Намираше се толкова ниско по склона, че къщата вече не се виждаше и пламъците не осветяваха пътя му. Почти нищо не различаваше, но някъде на двайсет-трийсет метра надолу мярна сребриста ивица. Пътят, осветен от луната. Около него не се чуваше никакво движение. Едва ли беше изостанал много, но неясно как я бе загубил от поглед. Поради липса на по-добра идея реши да излезе на шосето.

Отмина и последните дървета, когато забеляза насред платното малка купчина. Приближи и я вдигна. Разкъсаната мантия на Юджийн Стафорд. Дано момчето да бе облякло и нещо друго под нея. Направи поредна обиколка, заслушан и загледан наоколо, мобилизирайки бездруго изтерзаните си сетива. Нищо. Къде беше хондата? По-нагоре пред алеята за коли пред къщата? Дали да не търси Сам с нея? Ами ако е решила да остане в гората?

Сякаш в отговор на мислите му до слуха му стигна шум от мотор. Миг след това фаровете на автомобил се спуснаха по завоите на пътя от върха на хълма. Уил застана на банкета, но лъчите на фаровете го уловиха, и то преди да реши дали да не отстъпи назад към дърветата. Остана, докато познатото превозно средство спря до него. Прозорецът от страната на шофьора се спусна.

— Влизай — рече Мюриъл.

— Какво правиш тук? — попита изненадано Конър.

— Идвам за теб.

— Трябва да намеря Саманта.

— Добре. Ще я потърсим. А сега влизай в колата, бързо. Онази лудата е след мен.

Без много да му мисли, той заобиколи и седна на мястото до нея. Приятелката на майка му натисна газта, преди той да успее да затвори вратата. Лицето ѝ излъчваше решителност. Вътре се носеше миризма на цигари и още нещо.

— Не си заминала.

— Не — призна тя. — Ама и ти си голям лъжец. Знаех си, че ще се домъкнеш тук.

— Не е твоя работа да се грижиш за мен.

— А чия е? Те трябваше да изгорят.

— Коя е лудата?

— Маргарет Прайс. Ако беше чул как ме проклинаше, вече трябва да са ми пораснали рога и опашка. — Мюр погледна в огледалото за обратно виждане. — Като стана дума…

Уил обърна глава и видя светлините на кола, която бързо ги настигаше.

— Не ме е страх от нея — рече той. — Спри и да видим какво иска.

— Няма да е много разумно.

Стигнаха подножието на хълма и жената, която току-що го бе качила, трябваше да намали, преди да поеме по Сийвю Роуд. Фаровете зад тях бяха вече толкова близо, че проникнаха в купето на тяхната кола. Много скоро последва сблъсък и Конър изхвърча напред, удряйки чело в предното стъкло.

— Луда кучка — извика Мюриъл и увеличи скоростта след завоя. Гумите изсвириха и Уил се люшна към вратата. — Сложи си колана, за бога.

Той се подчини. Ударът не беше толкова силен, но въпреки това го стресна. Погледна назад и видя, че волвото бързо ги настига.

— Защо те кълне?

— Заради теб — отвърна му, без да го поглежда или намалява скоростта въпреки острите завои.

— Как така заради мен?

— Щом ти нямаш представа, сметни колко знам аз.

— Нищо не съм направил — настояваше той, надявайки се наистина да е така.

— Никой не те обвинява.

— Мислех, че стана случайно.

— Кое?

— Това, че ни блъсна. Ти намали бързо и тя просто…

— Ще ти се — процеди под зъби тя. — За трийсет години не можа да разбереш колко опасни са тези хора. Убиха баща ти. Един господ знае какво бяха замислили за тази вечер. Погледни се само. Къде са ти обувките?

Маратонките му наистина липсваха. Вероятно са се стопили в пожара.

— Изглеждаш ужасно.

Той се огледа. Краката му бяха мръсни и окървавени, разкъсаните му дънки и ризата — изпъстрени с петна. Можеше само да се досеща как изглежда лицето му. Как да ѝ обясня, че всъщност причината бе в самия него? Как да започне да говори за нещата, които проумя едва тази вечер? Преди да се опита дори, тя направи рязък завой вляво.

В първия момент реши, че иска да се забият в дърветата. Едва след това забеляза страничния тесен път. Всъщност това бе краят на стария Форест Лейн. За миг осъзна колко близо са до него. Бяха навлезли близо двайсетина метра по разбития асфалт, когато Мюриъл изключи мотора. Обгърна ги мрак. Конър се извърна и огледа пътя отзад. Около осем секунди по-късно волвото на Маргарет подмина светкавично тясното отклонение. Избягаха ѝ.

— Умен ход — обади се той. Обърна се и видя, че спасителката му го гледа втренчено.

— Какво?

— Не само гласът ти звучи като неговия. Ето че използваш и неговите думи.

— На Джони ли?

— През последните няколко дни се изразяваш като него.

— Умен ход? Това „джонизъм“ ли е?

— Да — отвърна тя и се усмихна разсеяно. — „Умен ход, Брауни“.

— Брауни ли?

— О, да. Беше измислил десетина прякора за мен. Брауни, Тийн кралица, Мюр-Мюр.

Ушите му писнаха. Сякаш внезапно се бе изправил, макар, естествено, да не беше помръднал.

— Какво? — чу се да казва той.

— Последното му беше любимо. Не си ли ти най-умната, Мюрмюр?

Прозвището беше най-естественото. А и напълно логично бе Джони да я нарича по начина, по който я наричаше Аби. Само че не просто Мюр, а Мюрмюр. Уил просто бе забравил как акцентът по тези места размиваше някои гласни…

Мурмур.