Дяволският кръг

17.

Тротоарът бе покрит с оранжеви кленови листа. Дъбовете упорито поддържаха зеления си цвят, само на отделни места листата вече кафенееха. Обещаният от Бет формуляр пристигна предишния ден, Уил го попълни и отиде да го пусне в пощата. В момента, в който прекрачи прага навън, забеляза Еди Прайс на отсрещната страна на улицата.

Беше същият едър мъж, който се движеше със заплашителна самоувереност въпреки шкембето и сребристите ивици, проблясващи в някога черната му коса. Конър проследи с поглед как той влезе в смесения магазин „Грийн Епъл“ и го последва. Нямаше определен план, но инстинктът му подсказваше, че му се удава възможност, която не е за изпускане. Застана до входа на търговския обект и се огледа. Не се виждаше патрулка, което го подсети за Джими, чийто случай не привлече много внимание. На улицата бяха паркирани една зад друга множество коли и Уил се опита да познае коя е на Еди. Вероятно бе онзи син пикап марка „Форд“. Той надникна през прозореца, сякаш търсеше доказателство за нечестна игра.

Миг след това чу тътрене на тежки обувки по плочите и скърцане на кожено яке. Обърна се и видя, че Прайс приближава към автомобила си, крепейки хартиен плик с логото на магазина. На лицето на едрия мъж бе изписан гняв от факта, че някой проявява любопитство към возилото му, и отвори уста, за да се развика. Щом позна синът на Абигейл, ускори крачка и стисна устни. Без да се бави, той стъпи на платното и отиде до вратата на водача.

— Еди.

Конър заобиколи от другата страна пикапа и двамата се срещнаха пред вратата на шофьорското място. Възрастният мъж бе с цяла глава по-висок. Близко разположените му очи изгледаха младия от главата до краката с нещо, подобно на презрение. С рязко движение бутна торбата с покупките си в гърдите на Уил. Той я улови миг преди Прайс да я пусне, след което мъжът отвори вратата и влезе в колата.

— Как е майка ти? — попита Еди с дрезгав глас, явно от цигарите. Очевидно изпитваше болки в едното коляно, защото отне време да се намести на седалката.

— Добре — отвърна младият мъж. До гуша му беше дошло от този въпрос. — Съвсем наред си е. За твое съжаление.

— Какво, по дяволите, ще рече това? Никога не съм ѝ мислил злото.

— Да, но сигурно ти е минало през ума, че ще ти продам къщата на безценица, ако нея я няма.

— Предложението изобщо не е за пренебрегване. Много повече от онова, което някой друг би дал.

— А може тя да не иска парите ти, защото обича дома си — предположи Конър.

— Тази мухлясала колиба? — Прайс посочи хартиената торба и младият мъж му я подаде. — Ако има сграда, която се нуждае от събаряне, това е нейната. Лично ще се кача на булдозера, за да я бутна.

— А имението на Хол?

— Какво за него?

— То е чудесно. Но ти искаш да разрушиш и него, прав ли съм?

Еди сви устни замислено. Уил добре знаеше какво си мисли.

— Ако това те вълнува толкова, може да го обсъдим — рече възрастният предприемач след миг.

— Как по-точно?

— Ако оставим на мира дома на Хол, ще се съгласиш ли да продадеш къщата на майка ти?

Какъв е смисълът? — поиска да попита Конър. Тяхната сграда е на четири пъти по-голям парцел. Аз лично не я притежавам. Какво има да дискутираме тогава? Почти чу думите на Сам: Разсейваш се.

— Искам да поговорим — каза Уил. — Не става дума за имоти.

— Нещо като малката ти беседа с Джими Дъфи ли? — презрително се усмихна възрастният здравеняк. — Това ли ти се върти в главата?

Тъмните му очи се впиха в лицето на младия мъж, но след секунда-две се отклониха. Мускулите на лицето му потрепваха.

Той се страхува от мен, неочаквано осъзна Конър. Този затлъстял грубиян и психопат се бои от мен.

— Двамата с Джими имахме недоразумение.

— Добре, но то мен не ме засяга.

— Само ти можеш да дадеш отговор на въпросите ми.

— Нямам нищо общо — излая Прайс и удари волана с дебелата си длан. — Просто бях там. Онова тъпо копеле беше виновно.

— Знам — отговори Уил. — Само че него го няма и не мога да го попитам.

— Много хора от онова време вече не са сред нас.

— Стига, не съм ангел на смъртта.

— Това го разправяй на останалите — гласеше бързият отговор на Еди. — Чух, че си ходил при Моли Джордан.

— Да, и знаеш ли? Още е жива.

— Засега.

— Изслушай ме.

— Не, ти ще ме чуеш — настоя едрият мъжага и се наведе към дръжката на отворената врата, пред която стоеше Конър.

Той отстъпи, за да я освободи, и Прайс я затръшна.

— Няма да се дам така лесно като другите. Ясно? Мога да се погрижа за себе си. Държа оръжие под седалката си.

— Браво на теб — отбеляза Уил.

— Не ме интересува дали си добър, или лош и какви намерения си имал. Нито пък дали нещо се е закачило за теб. Все ми е тая, ясно? Мъртвият си е мъртъв. Не се доближавай никога до мен. Не се мотай и до пикапа, и до дома ми. Направиш ли го, заклевам се, ще те гръмна. Разбра ли? Следващия път, когато те срещна, ще те пречукам.

Младият мъж кимна. Пристъпи към прозореца, за да каже нещо успокоително.

— Стига аз да не те видя пръв — тихо продума той. Нямаше идея как тези думи излязоха от устата му.

Еди го изгледа продължително. Също като Джими в онази нощ. Неочаквано очите му се разшириха и той бързо ги отклони.

— Проклет кучи син — прошепна и завъртя ключа на таблото. — Защо си вреш носа във всичко това?

Мощната кола потегли и задната гума едва не мина през крака на Конър, който остана по средата на платното. Усети, че подлата усмивчица още е на лицето му, и побърза да я изтрие. Имаше чувството, че бе видял разговора като на филмова лента, все едно изобщо не е присъствал.

Седни. Нищо повече. Никакви думи, никакви мисли. Просто седни и бъди себе си.

Коленете ми.

Болки в тялото? Да. В главата също. Не им обръщай внимание. Приеми болката и мислите. Не прави и не казвай нищо. Само дишай, ако трябва. Мълчи и опитай да се успокоиш.

Трябваше обаче да стане. Къщата тънеше в мрак и той приближи до огрения от луната прозорец. Фигурата е там, до храстите. Първо е сянка, после е момиче, после отново сянка. Ту изчезва, ту се появява. Мрак, златиста коса, отново мрак. Какво ли означава? Не може да е и двете. Доближава стъклото.

Събуди се. Уил стоеше насред стаята, изпълнен с недоумение как се е озовал там. Нещо го беше събудило. Вик. Котки, които се бият в храстите? Отново. Далечен крясък, май от човек. Саманта? Не, просто я е сънувал. Застана до прозореца и се загледа към полето. Домът на Хол тънеше в мрак, освен едно помещение. На първия етаж, може би кабинетът. В два сутринта? Светлината подскочи и той чу отново вика, за трети път.

Нахлузи дънките си и след миг вече тичаше навън, нямаше спомен как е слязъл по задните стълби. Студеният нощен въздух пощипваше голата му кожа. Сухи бурени и ситни камъни се забиваха в босите му крака. Той бягаше с все сили, защото тя беше в беда.

Боровите клони изподраха кожата върху ребрата. Тънка вейка го перна точно над окото. Видя или по-скоро долови движение пред главния вход още докато беше между дърветата, но щом стигна верандата, нямаше никого. Спря на средното стъпало задъхан. До слуха му стигаха всякакви звуци. Дребно животинче, шмугнало се в храстите. Дървени стъпала, проскърцващи под краката му. Онова, което му се стори, че са човешки стъпки, отекваше встрани от къщата и той се насочи в тази посока. В този момент видя, че външната врата е открехната. Бутна я с ръка и пристъпи напред. Откъм кабинета струеше приглушена светлина. Уил отиде до него и видя, че настолната лампа е оставена на пода, а лицето му се освети. Един от столовете лежеше обърнат на земята, до него лежеше някаква дебела книга с изпомачкани страници, латинският речник. Забеляза приятелката си едва по-късно. Седеше в един ъгъл със скрито в сенките лице. Тръгна към нея и видя как тя трепна. Беше се свила на топка, мълчеше с поглед, закован в нищото, толкова неподвижна, сякаш се надяваше да не бъде забелязана.

— Сам — рече той и направи крачка към нея. Бавно и предпазливо.

Сега вече я виждаше съвсем ясно. Беше с бяла фланелка и по бельо. Очите — широко отворени, а в ръката си стискаше някакъв предмет. Нож за отваряне на писма. Държеше го пред себе си като кама. По всичко личеше, че е готова да се отбранява с него, ако той приближи още повече. Конър приклекна на по-малко от метър от нея.

— Сам. Аз съм, Уил.

Погледът ѝ омекна. Тя изпусна оръжието и то изтрополи на пода. Протегна ръце към приятеля си. Той долази до нея на колене и я прегърна. Вкопчи се в него, сякаш се боеше да не би някой да я откъсне от обятията му. Смутен от поведението ѝ, той упорито се вслушваше в шумовете на къщата. Коленете го заболяха, пот изби по челото му.

— Беше тук — хрипливо произнесе изплашената жена.

— Някой е нахлул при теб, така ли?

— То беше тук, в къщата.

— Сянката — промълви той. Негласно се бяха разбрали да не използват друга дума.

— Да — с разтреперан глас прошепна тя. — Усетих я в съня си. Събудих се, но чувството остана. Помислих си, че търси нещо. Слязох тук долу.

— Исусе, защо? Трябваше да…

— Чувствам се по-сигурна в тази стая. Енергията е по-силна.

Той хвърли поглед към подгънатите под нея голи крака и забеляза знаците на пода. Окръжност, издрана в дъските около нея. Без съмнение бе очертала символите с ножа за отваряне на писма.

— Направила си заклинание за защита.

— То е било тук преди това, разхвърляло е предмети. Чувствах как се движи из къщата.

— Сам. — Съзнанието му отказваше да се изправи пред онова, което очевидно се случваше. — Когато влязох в кабинета, ти се изплаши от мен.

— Помислих, че се връща. Ти влезе и аз…

— Но аз не приличам на сянка. — В гласа му неволно се прокраднаха умолителни нотки.

— Понякога, когато си сърдит — шепнеше тя, — долавям същата сила в теб. Точно като тази, която е и в сянката.

Несъзнателно ръцете му започнаха да се отпускат, но тя се вкопчи още по-здраво.

— Уил, трябва да ти кажа. Преди се страхувах да го направя, защото се боях да не ме намразиш.

— Това няма как да се случи.

— Грешката е моя — рече тя с глава, притисната в гърдите му. — Когато призовеш демон, трябва да можеш да го управляваш. Да му съобщиш защо го викаш и какво искаш да направи. В противен случай той те обсебва. Тогава прави това, което иска. Свободен е.

Защо му казваше всичко това?

— Когато дойде при мен в полето — продължаваше Сам, думите ѝ отекваха в гръдния му кош, — видях създанието край теб. Знаех, че трябва да направя нещо. Не познавах добре правилата. Чувствах обаче, че то изчаква моето действие. В книгите пише, че ако в такъв момент не му дадеш заповед, ще се случи беда.

— Какво му нареди? Какво поиска от него?

— Да те пази. Повелих му да те пази.

Думите, които бе чул от нея в онази нощ. Сега вече имаха някакъв смисъл. Не беше разбирал защо случващото се в сборището се бе свързало с него. Не с участващите, а с петгодишното дете, което спеше в стаята си на горния етаж. Питаше се защо са му го причинили… Но всъщност не са били те, а неговата Саманта.

— Съжалявам — мълвеше тя. — Нямаш представа колко много.

— Била си малка — обади се той спокойно. — И уплашена. Но си проявила голяма смелост, за да го направиш. Трябвало е да решаваш бързо. Кой знае какво е можело да последва, ако не беше го споменала.

— Не разбирах. За теб се оказа ужасно.

— Значи онези хора са били прави — трябваше да признае Конър. — Аз съм причината за всичко, което се случва.

— Не си ти.

— Все същото е. Остава въпросът как онова нещо е изтълкувало твоята заповед. Сигурно е възприело участниците като мои врагове. И убивайки ги, ме пази.

— Чакай малко — с по-уверен глас го прекъсна приятелката му. — Не знаем със сигурност, че сянката има нещо общо със смъртта на онези хора. Продължаваш да мислиш за другите. Трябва да се фокусираш върху себе си. Сигурно е, че си обладан и трябва да те освободим.

Капките пот, които се стичаха по челото, му влизаха в очите и той премигна, за да махне щипането.

— Кървиш — обади се Сам. Отдели глава от гърдите му и огледа лицето му. Докосна с два пръста раната върху главата му. Би трябвало да усети болка, но всъщност му подейства успокоително. — Тук също — отбеляза тя, забелязвайки драскотината на гърдите му. Допря устни, топли и меки, до мястото. Уил изпита облекчение.

Милваше гърба ѝ и постепенно дланта му се плъзна под фланелката. Ръката му минаваше по издатините на гръбначния ѝ стълб. Започна все по-настойчиво да притиска ръце по раменете ѝ и надолу чак до началото на бедрата. Устните ѝ се движеха бавно по гърдите му. Когато посегна да разкопчае дънките му, той вдигна фланелката ѝ нагоре. Притискаха се вече неудържимо един към друг.