Дяволският кръг

18.

Седна на стъпалата пред къщата, за да изпие сутрешното си кафе. Чакаше Сам да изпълни обещанието си.

Обикновено майка му спеше до късно, но днес бе станала рано. Точно навреме, за да го види как се промъква през кухненската врата само по бельо. Дори да се бе разтревожила от отсъствието му, с нищо не го показа. Пожела му само добро утро, като не успя да скрие тънката си усмивка, докато наливаше вода в допотопния чайник. За разлика от останалите жени в общността, Аби никак не се тревожеше от връзката на сина си със Сам. Като имаше предвид преценката ѝ за хората, Уил не виждаше нищо успокоително в това. Във всеки случай бе убеден, че съседката им не е заплаха за него.

Тя бе превързала раните му предишната вечер. След това се натискаха известно време на пода в кабинета, после подновиха ласките си, но този път в спалнята ѝ. После го помоли да остане, според него не твърде охотно. Самият той обаче нямаше намерение да си тръгва и лежа отпуснат върху завивките до нея. На всеки десет минути ръцете ѝ се протягаха към него за прегръдка.

От горещата вода в банята охлузванията го заболяха, но на дневна светлина те съвсем не изглеждаха сериозни. Вероятно вълшебните способности на приятелката му бяха ускорили зарастването. Махна превръзката. Облече се и слезе долу, за да си поговори с Аби, преди да излезе, за да изпие кафето си на стъпалата отвън. Наближаваше единайсет и вече си помисли, че Сам е променила решението си, когато забеляза бялата ѝ хонда да приближава по улицата. Той прекоси с бързи крачки алеята и се мушна в колата до нея. Младата жена натисна газта и течността в чашата му едва не се изплиска навън. Изобщо не го поглеждаше.

— Бях започнал да се тревожа — обади се той.

— Винаги седя с него пред кабинетите — отбеляза тя припряно. — Наложи се да почакаме повече днес.

— Ще имаме ли достатъчно време да търсим?

— Не знам. Загубих двайсет минути, за да дойда за теб.

— Но пък ще бъдем двама.

— Все едно. Трябва да го взема и не бива да закъснявам. Направо пощурява, когато се налага да чака.

Три часа по-рано тя бе нежна и беззащитна. Милваше косата му, усмихваше се, молеше го да не бърза да си тръгва. Дори се наложи да ѝ припомни плана им и че ще закъснее да закара Том на прегледите. Сега се държеше хладно и сдържано. Излишно беше да се изненадва, това често се случваше с жените. Вероятно се тревожеше от факта, че най-накрая са показали чувствата си, но някак очакваше Сам да е различна.

— Съжалявам, ако съм те разочаровал. Ти беше уязвима и не трябваше да…

— По-добре млъкни. Да не мислиш, че решението беше твое?

Все едно му удари плесница, но той предпочете да отмине с мълчание. Дясната ѝ ръка пусна волана, намери неговата лява и я стисна.

— Не се извинявай — рече тя. — Беше чудесно. Не ми се беше случвало от много време.

— На мен също.

— Не че това беше причината да е толкова хубаво — добави жената до него.

Той стисна пръстите ѝ в отговор. Не искаше да рискува с думи. Знаеше, че Сам има какво да добави.

— Просто не съм сигурна. Не знам дали се предполага да го правим.

— Според мен няма правилно и неправилно — отговори той. — Просто се случи, никой не е казал, че ще се повтори.

— Жалко. Това сигурно означава, че…

— Значи — обади се той след четири-пет секунди мълчание, — че не искаш да загубиш приятел заради малко секс.

Тя мълчеше, но той усети, че е налучкал истината.

— Няма да ме загубиш, ясно? Каквото и да се случи, всичко между нас ще бъде наред.

— Хората обикновено говорят така, но после забравят обещанията си.

— Аз не съм Джими.

— Той не е лош човек. Сексът просто усложнява отношенията.

— Невинаги причината е в него.

Потънаха в мълчание, но тишината не бе неловка, а в знак на разбирателство. Тя не пусна ръката му, докато не поеха по стръмния път към къщата на Том. Маунт Грей беше висок хълм, обрасъл с борове и покрит с едри камъни, сврян между морето и магистралата. Върхът и склонът от вътрешната страна принадлежаха на общината и се използваха от туристи и алпинисти. На страната към океана се виждаха няколко сгради. Хижата на стария Хол се намираше в най-високата част и бе най-изолираната от всички. Хондата се плъзна и се завъртя няколко пъти на чакълената настилка. Сам се бореше с волана.

— Наистина ли идваш тук два пъти седмично?

— Понякога. Защо според теб колата ми е толкова разнебитена?

Най-сетне завиха в алеята, очевидно предназначена за много превозни средства. Единственото в момента бе стар зелен джип.

— Точно от такава имаш нужда по този път — отбеляза Уил. — Защо не размените колите си?

— Трябва да го направя. Той почти никога не шофира. — Говореше съвсем тихо. Сякаш постройката, пред която се намираха, можеше да я чуе. Или пък дърветата. — Хайде — отвори тя вратата от своята страна.

„Хижата“, както я наричаха, голяма почти колкото дома на майка му, бе на два етажа и опираше в склона отзад. Сградата се сливаше с боровете и дъбовете наоколо. Килим от покафенели борови иглички поглъщаше напълно шума от стъпките им, което смути Конър. Не беше толкова трудно да се досети за причината. Имаше усещането, че е крадец, което всъщност не беше далеч от истината. Разбира се, че имаше нужда от тази книга много повече от Том в момента. Старецът щеше да се разстрои, ако дойдеше да го пита за нея. Което не можеше да извини факта, че са тук, за да вземат нещо, което не им принадлежи.

Сам спря пред входа. Приятелят ѝ чу, че тя прошепва някакви думи. Сетне постоя няколко секунди с ръка върху дръжката и едва тогава пъхна ключа в бравата.

Миг по-късно бяха вътре. Посрещна ги голяма стая. Кухнята и трапезарията се намираха вдясно, по тавана на просторна дневна вляво се виждаха греди. Над всичко това — скосен таван с два големи прозореца, през които можеха да се видят слънцето и дърветата. Къщата беше стара, но личеше, че е реконструирана през последните десет-двайсет години. Мебелите бяха прости и доста овехтели. Прокъсаното на места канапе допираше едната от стените, в чийто ъгли имаше мухъл и която бе покрита с шкафове с книги. Някои изглеждаха стари, но не достатъчно, а и общо взето, не бяха толкова много, колкото Уил очакваше. В дъното се виждаха три врати и стълбище, водещо към горния етаж.

— Уютно е — отбеляза той.

— Така ми се струва — съгласи се тя. — На него му харесва тук.

— Откъде започваме?

— Не и от библиотеката — отговори Сам, забелязала накъде е насочено вниманието му. — Там вече съм проверила. А и не вярвам дядо ми да я остави на толкова очевидно място.

— Тъмночервена корица, около трийсетина сантиметра, без особени белези — обади се Конър, повтаряйки нейното описание и въпреки всичко оглеждаше рафтовете. Може приятелката му да я беше пропуснала, а и нищо чудно да се натъкне на някой друг том, който би представлявал интерес.

— Това поне си спомням. Ти търси тук, аз ще проверя в спалните горе.

— Добре е да сме заедно — възрази той, когато тя тръгна към стълбището. — Може да видиш нещо, което аз пропускам, и обратното. Трябва да си изработим система.

— Имам свой собствен метод — подхвърли тя през рамо и продължи нагоре.

Уил отдаде поведението ѝ на притеснението, че ще рови в нещата на дядо ѝ, но все пак се почувства зле. Трябваше да действат в екип. Той пристъпи към библиотеката. Реши да не пропуска нито един том. Ако видеше обложка или гръбче, което можеше да мине за червено, започваше да разглежда изданието. История, биографии, есета, книги върху изкуството на Ренесанса и Барока. Темите бяха разнообразни, а книгите — покрити с прах. Оставаше с впечатлението, че старият Хол вече не чете както преди. Нямаше достатъчно място, за да скрие гримоара зад останалите заглавия, но въпреки това той продължи да търси. Нищо.

Масите до стените, възглавниците върху канапето, дъбовият бюфет. Нищо. Малко вероятно бе да се намира в кухнята, но Конър огледа и там. Мина към вратите. С изненада установи, че никоя от тях не води към мазе. Едната бе вход на баня, друга — на килер, а третата — на малка, пестеливо мебелирана спалня. Обикновено двойно легло, скрин и лавица с книги — пожълтели, с меки корици. Дороти Сейърс10 и Ерик Амблър11. Без съмнение изданията подсказваха, че това е стая за гости. Макар да бе малко вероятно Том да бе посрещал някого тук.

След близо час Уил напусна гостната и завари Сам в дневната. С протегнати ръце и затворени очи тя се въртеше бавно в центъра на овехтелия ориенталски килим. Той не каза нищо, за да не я разсейва, но тя спря с лице към него и отвори очи.

— Ела.

Съучастникът ѝ се подчини и спря на няколко стъпки от нея. Жената грабна ризата му и го привлече към себе си.

— Застани тук. Така. Сега си затвори очите.

— Защо? — попита той, но се подчини.

— Какво чувстваш?

— Започва да ме боли глава.

— Ето тук — почти го удари в стомаха. — Какво усещаш тук? А зад очите? Или в гърлото? Щом аз го долавям, значи и ти можеш. Какво изпитваш, докато стоиш тук?

Присъствие. Доловимо. Злокобно. Старият му приятел беше някъде тук. За част от секундата се почувства така, сякаш никога не се бе отделял от него.

— Дъските на пода са неравни — преглътна той мъчително.

Сам въздъхна подразнена. Когато отвори очи, тя проверяваше казаното от него, прехвърляйки тежестта на тялото си от крак на крак.

— Прав си — заключи тя. — Има нещо отдолу. Хайде да вдигнем килима.

Отидоха до канапето, за да го преместят и да навият постелката. Наведени, хванали единия край, видяха как в рамката на вратата се появява силует. Сивата преди коса бе напълно побеляла, а сините очи зад дебелите стъкла на очилата гледаха напълно безизразно. Добре познатата интелигентност липсваше. Въпреки всичко Уил лесно позна собственика на хижата.

— Дъги? — леко уплашено рече възрастният мъж, взирайки се в натрапника, който стоеше насред дневната му.

Саманта сякаш си бе глътнала езика и приятелят ѝ имаше чувството, че всеки миг ще избяга от стаята. Тя очевидно се овладя бързо и застана до него.

— Не, дядо, това е Уил Конър. Нали помниш, синът на Абигейл.

— Уил — омекнаха мигом чертите на стареца. — Как си?

— Добре съм, благодаря, че попитахте, господин Хол. — Стомахът му се сви от притеснение, засрамен от името и на двамата. Дали да не минат направо към въпроса защо са дошли?

— Какво правиш тук? — попита внучката дядо си.

— Нямаше ме сред записаните за кабинета на доктор Гарднър — отговори Том, тръгвайки към кухнята, — така че днес бях само при Милър.

— Как се прибра?

— Джими беше дошъл с баща си. Той ме докара.

Конър поиска да изтича до прозореца, за да се увери, че Джими все още е наблизо. Съдейки по изражението на Сам, не ѝ беше никак приятно, че бившият ѝ мъж е докарал стареца в най-неподходящия момент. Единствено възрастният мъж остана напълно спокоен и дори не попита какво правят в дома му.

— Някой иска ли кафе? — попита той, докато вадеше пакет замразен зелен фасул от фризера.

— Не, благодаря — обади се Уил. — Пих достатъчно тази сутрин.

Очевидно разочарован, домакинът върна обратно пакета.

— Предполагам, малко е рано за питие — рече той. — Уили, как вървят лекциите ти?

— Уил вече е доцент — обади се Сам, която видимо не знаеше как да овладее ситуацията.

— Знам това, но щом е получил академична титла, значи може би преподава?

— Всичко е наред — рече Конър. — Водя курс по американска литература за първокурсници и семинар по мит и фолклор. — Забеляза, че Том не слуша много внимателно. Оглеждаше се в кухнята, сякаш търсеше нещо. Присъствието им със сигурност го смущаваше, без да е наясно каква е причината. — Знаете ли — обади се неканеният гост, — всъщност е вече дванайсет. Бих изпил едно питие.

Истински късмет бе, че Сам успяваше да контролира вътрешните си сили. Иначе погледът ѝ като нищо щеше да го умъртви. Старият Хол, от друга страна, се развесели и отиде да търси алкохол. Настаниха се в дневната. Внучката му взе шишето с уиски и наля в две малки чаши от кехлибарената течност за себе си и Уил и злонамерено много — за Том. Известно време възрастният мъж съзерцаваше чашата си, сякаш се чудеше какво да прави с нея, но после гаврътна съдържанието ѝ наведнъж. Притвори очи за миг, а когато ги отвори отново, изражението му напомняше на някогашния професор.

— Bibamus, moriendum est — произнесе Том със силния баритон, който Конър помнеше.

— Така си е — съгласи се гостът, макар че изборът на тост бе смущаващ. Да пием, защото ще умрем. Той не изпразни своята чаша, но пое сериозна глътка. Течността опари венците му, успокоителна топлина обгърна гърдите му. Сам не докосна питието си.

— И така — обади се Хол с приятелски тон, настанявайки се удобно в проскърцващия си стол. — Какво търсите вие двамата?

Уил се канеше да проговори, но приятелката му побърза да обясни:

— Старата книга със заклинания. Онази, от която Джони е бил обсебен.

— Да — съгласи се старецът — Тази книга. Не беше единственият, нали? — додаде той, стрелвайки я с поглед.

— Интересувах се само защото вие двамата прекарвахте толкова много време над нея.

— Наистина обръщах доста внимание на Джони — поклати Том глава с известно съжаление.

Конър очакваше възрастният домакин да продължи, но внучка му се намеси:

— Още ли е у тях тази книга?

— Не съм я виждал от години. Нека да помисля…

— Господин Хол — обади се настойчиво Уил, когато стана ясно, че колкото и да опита да си спомни човекът, отговор няма да дойде скоро.

— Моля те, наричай ме Том.

— Том. — Беше малко необичайно, но защо пък не? Спокойното държание на професора възвърна частично парализираното мислене на натрапника. — За какво беше този том?

— За какво ли? Ами някакви стари семейни неща.

— Прощавайте, но доколкото разбирам, става дума за родословно дърво и различни рецепти.

— Наистина има рецепти — изкиска се мъжът. — Така си спомням поне. Малко ботаника, билки. Насоки за човешките отношенията, за света. Свързани със състоянието на тялото и на духа. Някога хората са записвали такива работи в книгите. Със сигурност не е нещо уникално.

— Има и заклинания — обади се Конър. — Нали?

— Срещат се най-различни ритуали, молитви, напътствия за лечения. Може да се нарекат и заклинания.

— Вярвате ли в техния резултат? — попита той, като се наведе напред. — Смятате ли, че имат някаква сила?

— Думите имат сила — рече старецът и го погледна в очите. — Знаеш го много добре.

— Имат силата, която им придаваме — продължи Уил.

— Така е. До известна степен. Не сме беззащитни. Можем да решим дали да се подчиним, или не. Езикът е в състояние да раздруса могъщата мисъл и да победи по-немощната. Следователно думите притежават сила. Може би имат много власт над хората, които не са готови да се съпротивляват.

Сам беше права. Движенията му бяха неуверени, краткосрочната памет не функционираше. Ала под тези повърхностни поражения мисълта на професора бе будна както и преди. Конър с удоволствие установи този факт, но той го и смути. Ако Том бе в състояние да отговори за минали пропуски, Уил нямаше достатъчно основания да не се изправи срещу бившия си ментор.

— Умът на Джони слаб ли беше, или силен? — попита той. — Можеше ли да устои на думите? Онези от заклинанията?

— За съжаление, младият Пейсън беше мечтател — отбеляза Хол, поклащайки глава.

— Не го ли усетихте? — не спираше гостът, макар да звучеше като обвинител. — Как му позволихте да си играе с такава книга?

— Уил — предупредително прозвуча гласът на приятелката му.

— Не, няма нищо — обади се старецът. — Не бях достатъчно внимателен с Джони, това е вярно.

— Опита се да му помогнеш — защити го Сам. — Помня добре.

— Взех ентусиазма му за сила — отговори възрастният мъж. — А именно тя му липсваше. Трябваше да го ръководя по-мъдро.

— Да го ръководите ли? — обади се Конър. — Трябваше да заключите гримоара. Ако искрено сте вярвали в неговата мощ, сте бил длъжен да го изгорите.

— Наистина? — с искрена изненада попита Том. — Ти това ли би направил? Да изгориш книга? Знанието не бива да се крие, Уилям. То е, за да се изследва и разширява.

— Цялото познание ли? И това за призоваване на разни адски същества?

— Е, всички имаме своите демони. — На лицето на стареца се появи едва забележима усмивка. — Предполагам, твоите са по-интересни от моите.

Наложи се Конър да овладее надигналия се в гърдите му гняв. Колкото и нормален да изглеждаше възрастният Хол, очевидно уменията му не бяха вече същите. Вероятно нямаше спомен или не разбираше колко много бяха изстрадали той и Аби заради безразсъдството на Джони.

— Нямате представа за какво говорите — бе единственото, което каза.

Том протегна успокоително ръка.

— Не ти се присмивам. Не зная с какво си имаш работа. Не съм съвсем в течение. Сам ми разказа някои неща, но…

— Не търся съчувствие — прекъсна го младият мъж.

— Няма подобно нещо.

— Моля ви за помощ да се освободя от нещо опасно.

— Точно за това говоря — рече професорът, вдигайки показалец, за да е по-убедителен. — Ти сам каза „опасно“. Е, ти знаеш най-добре. Но те моля да помислиш за това колко тревоги си причиняваме със собствените си идеи. Със страховете си.

Мисля, че съм чувал тази реч, помисли си Уил.

— За гърците — продължи Хол — демонът е бил посредник между хората и боговете. Може би дори самият Бог. Без злонамерен подтекст. Платон слага знак за равенство между термина „демон“ и познанието. Сократ пък има свой демон, който му шепне мъдрости и го пази от грешки. Не го контролира. Не му казва какво да прави. Просто го направлява.

— Това е метафора — обади се Конър. — Несъзнаваното, което говори на съзнаваното.

— Разбира се — съгласи се Том с усмивка и отново се облегна назад в скърцащия стол. — Освен ако не е точно така.

— Смятате, че има нещо повече?

— Именно — професорът насочи показалеца си към него. — Има нещо повече, само върху това искам да помислиш. Дали смятам, че на върха на планината се е настанил белобрадият Зевс, стиснал мълния в ръка? Дали изпраща свои пратеници при нас, смъртните? Вярвам не повече от теб. Също толкова мисля и че свети Петър ме чака пред вратите на рая. Християните създават лошите демони. Дяволите. Злото. Трябва да си чел за всичко това, щом го преподаваш.

— Така е — съгласи се Уил, мъчейки се да запази спокойствие, — преподавам го като мит.

— Добре — изстреля възрастният мъж с вече зачервено лице. — И ето че този мит се появява и те захапва за задника.

— Дядо, спри — намеси се внучката му, силно разтревожена от посоката на разговора им.

— Мислиш си, че може би нещо повече се случва — продължи професорът. — И къде отиваш да търсиш обяснение? В християнските фантазии и нравоучения. Вместо в по-старото и по-ясно разбиране на феномена. Именно там се ровеше Джони. Това се надява да открие и всеки истински изследовател. Контакт с онези пратеници, които обикновено ни носят познание и утеха.

Конър затвори очи и пое дълбоко дъх.

— Как не разбирате? Това не е нещо, което сам съм избрал. Наложено ми е. А и няма нищо успокоително или поучително в него. То е мрачно и грозно.

— Бремето ти тежи — отбеляза Том съчувствено. — Не се съмнявам, че е така. Но онова, което описваш, не е плод на външен натиск, а твоят страх. Съпротивата ти.

— Срещу какво?

— Посланието, което демонът се опитва да ти предаде.

— Иска да ми каже нещо ли?

— Възможно е — не толкова уверено отговори Том. — Ти единствен можеш да ни осветлиш.

— Уверявам ви, нямам и най-малка представа.

— В такъв случай ще трябва да помислиш повече, млади човече.

Наложи се Уил отново да поеме дълбоко дъх. Можеше да продължи тази размяна на реплики, но дали имаше смисъл? Онзи Том Хол от спомените му, странният мъдър заместник на дядо, който имаше силата да го освободи от лудостта, не съществуваше. А може би никога не е съществувал. Мъжът пред него, или по-скоро останалото от него, бе потънал в мистицизма на седемте фамилии, както и всички те. Жените Прайс, Саманта, Еди, Джими, Моли, майка му. Дори гласът на разума на Конър звучеше някак кухо.

— Ако вие двамата сте свършили — припряно се намеси Саманта, — може ли да се върнем на темата за гримоара?

— Книгата — извърна лице към нея Том и примигна, сякаш тя току-що се беше появила. Местеше поглед ту към нея, ту към госта си в очакване на обяснение. Лицето му постепенно се отпусна. Губеха го. — Тя не ви е нужна.

— Защо?

— Не ви върши работа без име. Трябва първо да имате него.

Внучката му коленичи до стола на дядо си и улови ръцете му в своите.

— Смятаме, че го открихме.

Очите му, уголемени от дебелите стъкла на очилата, се впиха в лицето ѝ.

— Така ли? — прошепна той.

— Нуждаем се от тази книга. Много е важно. Моля те.

Той кимна няколко пъти с неуверено треперливо движение.

— Знаеш ли — запелтечи той, отклонявайки поглед от нея. Дори се наведе леко настрани. — Струва ми се, че в крайна сметка се отървах от изданието. Дори мисля, че го дадох на някого.

— Не — тихо промълви тя и поклати глава. Надяваше се да не е вярно.

— Трябва да си легна — продължи старецът, провлачвайки думите си. — Дойде ми твърде много за един ден. Ще ми помогнеш ли да се кача по стълбите, мила? После ти и твоето момче можете да си вървите.

И двамата бяха напрегнати по обратния път, но и обнадеждени. Във въздуха витаеше тревожно очакване, сякаш бяха на прага на предстоящо решение. Или пък на нова фаза в отношенията им. В момента обаче мълчанието им бе по-скоро мрачно.

— Той лъже — обади се пръв Конър.

— Не говори така.

— А как? Никога няма да даде гримоара просто така. Няма начин да е загубил следите му.

— Той е стар и объркан — отбеляза тя хапливо, без да отлепя очи от пътя. — А и ти го вбеси.

— Аз ли го ядосах?

— Да — отсече приятелката му. — Винаги, когато трябва да научим нещо от някого, започваш кавга.

— Всеки, когото срещнем, се държи с мен като с пълен боклук, а това са все хора, които не живеят с…

— Използваш цялата си енергия да философстваш, наместо да се фокусираш върху това, от което имаш нужда.

Направи му впечатление, че беше вече „ти“, а не „ние“.

— По дяволите, Сам… — Той се спря и отново пое дълбоко дъх. Паузата не успокои тревогата му, но поне не каза някоя глупост. — Не желая да се карам с тях. Но това, което знаят, е важно. А ние не можем да го разнищим докрай.

— Може би не трябва да го разбираш. Няма човек, който да го осмисли напълно. Такова е по природа. Да можехме да намерим онази книга.

— С какво щеше да помогне? — попита той. Въпросът прозвуча глупаво, но не знаеше какво друго да каже.

— Ще се върна и ще потърся отново — предложи тя без особен ентусиазъм. — Сама.

Уил усети, че пропастта между тях се разширява с всяка следваща минута. Тя се отдръпваше от него. Въпреки уверенията ѝ за приятелство той бе прекрачил границата, нахлувайки в пространството, което я свързваше с дядо ѝ, най-скъпоценната връзка, която имаше. И това бе напълно разбираемо. Внезапното ѝ охладняване го наскърби повече, отколкото можеше да изрази.

— Много съжалявам — рече той.

— За какво?

За какво наистина? За това, че е бил себе си? За всичко, случило се досега, или което тепърва ги очакваше?