Дяволският кръг

11.

— Стари семейства ли? — Маргарет Прайс наливаше чай от поочукания чайник „Блу Уилоу“ в чашите от същия сервиз с обичайното си самодоволно изражение.

Уил с удоволствие забеляза, че напитката беше най-обикновена.

— Не. Уинтроп, Ларком, Ендикот. Те са тук най-отдавна.

— Имах предвид седемте фамилии — поправи се той.

— Вероятно — отговори тя.

Искаше му се да обърше надменната физиономия от лицето ѝ. Доловила напрежението му, Саманта стисна леко рамото му. Възрастната жена не пропусна този жест на близост.

Посещението тук не беше нито негова идея, нито на приятелката му. Сам беше телефонирала на Евелин, старата госпожа Прайс, с надеждата, че тя ще им помогне за „състоянието“ на Уил. Самият той беше против всичко това и с изненада разбра, че дамата, която беше сигурно над деветдесет, все още е жива. Евелин Прайс нямаше телефонен секретар, така че съседката му не можеше да остави съобщение. Въпреки това дъщеря ѝ, Маргарет, се обади на Сам на следващия ден и настоя двамата с Конър да дойдат на чай.

— Седемте фамилии не са живели тук повече от пет или шест поколения — продължи Маргарет. — Което не ги прави стари за тази част на страната.

— Преди това са били в Мейн — подсказа приятелката му.

— В района на Камдън Уорън. Капитани на кораби, адвокати. Мнозина от семейство Прайс бяха военни.

— Тези от Хол също — обади се Сам. — Преди това са живели в Англия, нали?

— Да. В Уест Мидланд.

— Прайс е уелско име, доколкото знам.

Маргарет изследва известно време лицето на Саманта.

— Чувала съм, че Прайс идва от уелския израз „ап Рийс“. Означава „синовете на Рийс“. Но не съм съвсем сигурна.

— Фамилията Честър носи името на града на границата с Уелс.

— Така се говори. Вие, Хол, сте от района на Ковънтри. Бранфорд — също.

— От Уелс в Англия — рече младата жена и продължи: — От Англия в Мейн и от Мейн — тук.

— Точно така.

— Никога не остават на едно и също място повече от седем поколения.

Възрастната им домакиня кимна категорично.

— Искате да знаете нещо за проклятието ли?

— Проклятие? — сепна се Уил и седна изправен на мястото си. Ребрата още го боляха от удара в скалите при бързото слизане онази нощ. На лявата му буза се виждаше синина, от която Маргарет дълго не откъсна поглед, без обаче да попита как я е получил.

— Внимавай с чая си, скъпи — предупреди тя и му подаде салфетка. — Бъркам ли?

— Не, напълно си права — намеси се Саманта. — Точно за него искахме да питаме.

Всъщност и тя не беше съвсем наясно защо бяха дошли. Нямаше онова доверие в Маргарет, каквото изпитваше към майка ѝ, но беше убедена, че поканата не е съвпадение. Уил изтъкна, че Евелин може и да не знае, че са се обаждали, но приятелката му беше категорична. Не може да пренебрегваш знаците. Сега тя хвърляше подробности напосоки, за да види дали ще уцели нещо. И щом домакинята им е решила, че са тук, за да научат нещо повече за проклятието, така да бъде.

— Нищо повече от легенда — небрежно отбеляза Маргарет. — А не исторически факт.

— Разбира се — съгласи се Сам.

— Много хора са далеч по-умели разказвачи от мен.

— Но те не са ни поканили на чай — отбеляза младата жена. — А ти.

Възрастната жена остави чашата си върху масичката от черешово дърво и се облегна назад върху поизносените възглавници на канапето. Късното есенно слънце проникваше през тънките завеси и придаваше сребрист оттенък на косите ѝ.

— Някога в Англия или може би по-отдавна в Уелс през Средновековието в селата вилнеел демон. Убивал говедата, крадял деца. Прилъгвал девствени девойки, отравял посевите. Изобщо обичайните неща, които правят демоните.

— Откъде се е взел? — поиска да разбере повече Конър.

И двете жени го изгледаха изненадано. Не се прекъсва разказвач. Той знае какво говори.

— Това не влиза в историята — рече Маргарет и продължи след кратка пауза. — Няколко смели мъже тръгнали да се срещнат с него. Искали да го съсекат или да го прогонят, но се провалили. Хората от околността отишли при своите водачи, тези, на които имали най-голямо доверие, с молба да спасят онези, осмелили се да тръгнат срещу злата сила. Мъдреци, свети хора, воини. Събрали се по един представител на всяко от семействата с авторитет и тръгнали да преследват врага. Той се изплашил от силата им и побягнал, но най-накрая те го заловили и завързали здраво. Естествено, не можеш да убиеш подобно същество, но успели да направят заклинание, с което го прогонили от света и изчадието се върнало обратно в пъкъла.

Тя спря, за да отпие глътка от чая си с мляко. Въпреки привидната ѝ скромност на Уил му направи впечатление стилът на езика и драматичните паузи на обигран разказвач. Може да смяташе легендата за пълна глупост, но очевидно я беше предавала неведнъж и в крайна сметка се наслаждаваше на историята.

— Демоните са древни създания — продължи тя, — и умни при това. Човек с човек не си приличат, но ето че имам възможност да разкажа на Професора нещо от неговия предмет.

— Няма проблем — колебливо я увери Конър. Не искаше да се намесва и най-вече държеше да не сбърка нещо. — Всяка традиция има своите правила. Това не е един от моите митове.

— Напротив — възрази жената с втренчен поглед. — Това е историята на всички нас. Наследници сме на тази традиция, както я наричаш.

— Продължавай, моля те.

— Дяволското създание опитало да се спазари. Предложило им богатство, дълъг живот, познание. Каквото си поискат. Не знам дали демоните имат власт да дават тези неща, но предполагам, че когато искаме да се спасим, сме готови да кажем всичко. Нали? Някои от мъжете се изкушили, но в крайна сметка удържали. Изпълнили ритуалите и магията за изгонването му свършила работа. Но преди да напусне този свят, изчадието проклело седмината. Хвърлило своята отрова не само върху тях, но и срещу децата им и децата на техните деца, както и всички следващи поколения.

Тя замълча в очакване на тяхната реакция.

— Какво е било проклятието? — попита най-сетне Уилям.

— А, да. — Маргарет се наведе, за да отпие глътка от чая си.

Той се запита дали би могъл да я удави в малката чаша.

— Версиите са най-различни — промълви тя. — Какво е то според теб?

Чума? Лудост? Склонна към омазняване кожа?

— Безпокойство — обади се Сам.

— Имам чувството, че вече си чувала легендата — рече възрастната жена и пак се облегна върху избелелите сини възглавници.

— Беше много отдавна — отговори приятелката на Конър. — Но звучеше малко по-различно.

— Чакайте — намеси се Уил объркан. — Това ли е проклятието? Безпокойство?

— Безпокойство е една много мека дума — обади се домакинята им. — По-скоро е силна тревожност. Непрестанно усещане за борба, за търсене. И никаква надежда за удовлетворение.

— Звучи като човешко състояние — отбеляза Конър.

Тя му се усмихна. Защото се съгласи с него или от съжаление към невежеството му?

— И какво станало нататък?

— После ли? Общността се разпиляла. Хората на това място се раздирали от недоверие и конфликти. — Тонът ѝ стана мрачен, бе насочила поглед към пода. — Възрастните се научили да живеят с усещането за загуба. Младите потеглили към нови земи. Онези, които помолили седмината да ги спасят, се обърнали срещу тях. Обвинявали ги за нещастията си. И ги прогонили.

На Уилям му се стори, че тя приема тази история твърде тежко, за да е просто легенда.

— Това се повтаря в годините — обади се Сам.

И двамата насочиха погледи към нея.

— Говоря за тревожността — продължаваше тя. — Страдат от нея, където и да отидат. Ето защо се местят от място на място, доколкото разбирам.

Маргарет въздъхна. Изглежда, вече съжаляваше, че е подхванала този разговор.

— Дадена генерация си намира нов дом. Земя, която напомня с богатството и загадъчността на предишната. Наследниците им изграждат живота си там. В природата им е да просперират, да станат лидери. Тогава едно от поколенията разрушава всичко постигнато. Младите хора се разпиляват отново.

— Как по-точно го разрушават? — попита Сам.

По-късно Уил си даде сметка, че това бе най-важният въпрос, зададен на събирането им, макар домакинята им да нямаше отговор. В момента обаче, в настъпилата тишина, той само искаше да се отърси от притеснителната магия на преданието.

— Опитвате се да кажете, че тези седем фамилии се движат в пакет? От континент на континент и във времето?

— Ето че преминаваме от легенда към история — отговори Маргарет, която не се разстрои от съмненията му. — А и историята не е от най-подредените науки. Децата от всяка генерация порастват и се разпиляват. Така е във всички фамилии. Дори не можем да сме сигурни какъв е броят им. Казваме, че са седем, но може да са шест или осем. Възможно е някои да са измрели, а други да са се включили в събитията по-късно.

— Наистина ли? — замислено попита Конър. — Кои например?

— Семейство Браун. Твърди се, че идва от Бронуин, старото уелско име. Говори се, че са се присъединили към фамилиите едва в Мейн. Винаги са били работници, а не лидери. Пейсън са другата въпросителна, ако питаш мен.

— Искате да кажете, че дори няма единодушие кои са тези седем прокълнати рода?

— Боже — засмя се възрастната жена. — За колко неща в този живот може да се каже, че има съгласие?

Защо, по дяволите, гледаме на всичко това толкова сериозно? — искаше да отбележи Уил. Само че никой не се интересуваше от неговото мнение. Беше се постарала да ги убеди, че това е просто легенда, макар тонът ѝ да сочеше нещо съвсем друго. Нямаше нищо, с което да я обори. Беше прекрачил прага на тази стая с разяждащо безпокойство.

— Смяташ ли, че сега се намираме в цикъла на разпиляването на младите? — попита Сам.

— Мисля, че е преминал — отговори домакинята им с известна тъга. — Вярно, че мнозина заминаха. Уилям тук е един от тях. Както и собствените ми деца. Но ти все още си тук, нали, мила? Ти си последната от истинските Хол. Докторът и Сали Честър нямаха деца. Едва ли е останал някой от Бранфорд или Стафорд.

— Има неколцина Браун — не се сдържа Конър.

— Да — съгласи се възрастната жена. — Но не мислиш ли, че те изчезват с тревожна бързина? Все пак нека не ги съдим прекалено строго. Истината е, че не въплъщават същината на онова, което са представлявали седемте семейства.

Уил знаеше, че Мюриъл би се поласкала от подобна оценка, и реши, че няма нужда да я оспорва.

— Всичко си отива — отбеляза меко Маргарет Прайс. — Историята, чувството за общност. Самите фамилии.

— Ами проклятието? — попита Конър.

Тя го гледа в продължение на няколко дълги минути, преди да проговори. Уил си мислеше, че изражението ѝ е някак нежно. Може би малко изморено, но не и високомерно.

— На първо място, трябва да ти намерим по-силни пазители — рече тя.

— Момчетата от семейство Дъфи са размирници — продължи Маргарет. — Целият им род. Всички го знаят. Може да им облечеш полицейска униформа, но това не променя нищо. Убедена съм, че онзи си е получил от теб каквото трябва, но не може да чакаме това отново да се случи и на друг. Не искаш например Саманта да пострада, нали?

— За какво говорите? — недоумяваше Конър, вече на тръни.

— Тревожа се за теб, Уилям — рече възрастната жена. — Майка ми — също. А тя по принцип не дава пукната пара за никого.

— Много мило от ваша страна, но няма…

— Не става въпрос за доброта — остро го прекъсна тя. — Някои от нас все още помнят задълженията си, това е. Поемаме отговорност за своите, все едно как са засегнати или какво правят.

— Аз ли съм засегнат?

— Ти как би го нарекъл?

— Никак — припряно отвърна той. — Може би суеверие. Параноя? Лош късмет? Животът е труден. Случват се всякакви неща и се налага да се справяме с тях. Защо трябва да има име?

— Защо тогава си тук?

— Майка ми падна по стълбите.

— А какво търсиш в дома ми?

— Да ви кажа правото, госпожо Прайс, нямам представа. Нали вие ни поканихте?

Тя пое дълбоко въздух, погледът ѝ вече бе строг. Ето това е, помисли си Конър. Сега вече ще излезе. В каквото и да вярваше тази жена, то беше погрешно, все едно каква роля си бе определила, за да коригира нещата. Но нещо все пак се случи. Тя изпусна бавно въздуха от дробовете си, без да заговори. Очите ѝ добиха предишната мекота.

— Налага ли се да имам определена причина, за да поканя стари приятели на чай? — продума тя накрая.

Уил разбра, че моментът е отлетял. Нямаше смисъл да настоява повече.

— Трябва да опитате тези захарни бисквити. По стара семейна рецепта са.

— Беше ли полезно според теб? — попита Конър разсеяно. Цялото му внимание беше насочено към малкия пакет в скута му. Маргарет му го връчи, преди да си тръгнат от дома ѝ. От майка ми, бе казала тя, пъхвайки го в ръцете му.

— Малко — обади се Сам. Тя шофираше. Лесно го убеди, че когато той е на волана, се случват неприятности. — Можеше да е по-полезно, ако ти не беше толкова неучтив.

— Това изобщо не е вярно.

— Знаеш, че съм права.

— Не се прави на света вода ненапита.

— Но поне не се отнасям неуважително към хората — отбеляза тя с известно колебание. — Чакай малко, наистина ли намекваш, че съм била груба?

— Тази жена е била такава с теб през целия ти живот.

— Нейното поведение не е причина и аз да се държа с нея по същия начин.

— Виж какво. — Той стискаше здраво твърдото съдържание на пакета. — Съжалявам, ако съм те накарал да се чувстваш притеснена. Откакто пристигнах тук, доброто ми поведение се изпари.

— Не става дума за това.

— Тя е изтъпена бойна брадва — настояваше Конър. — Щом не успява да е водещата, трябва да може да го понесе. Мислех си, че ще я накарам да проговори. Да каже нещо, което се опитва да скрие.

— Добре — замисли се приятелката му и насочи вниманието си към чистачките на колата. — Почти се получи.

— Не, твърде умна е.

— Всъщност според мен ѝ е казано да не говори много.

— Кой би ѝ забранил да говори?

— Какво ти даде? — попита тя за пакета.

— Книга.

— Точно каквото ти трябва.

Опитът ѝ да се пошегува го разведри.

— Каква е?

Уил свали опаковката и измъкна голям том. С позлатени ръбове, но без надпис на корицата или на гърба на кожената подвързия. Разлисти тънките страници, но отначало нищо не разбра. Схвана единствено, че томът е стар. Поне на двеста години, може би повече.

— На латински е.

— Можеш ли да четеш?

— На теория, да.

— Ще се оправим у дома.

Том притежаваше много книги на латински, гръцки, френски и немски език, както и речници, които да помагат при превода на тези томове. Щеше да се наложи Конър да се възползва от тях, защото засега мозъкът му направо отскачаше от думите. Мислите му бяха другаде.

— Тя знае за Джими — отбеляза той.

— Така е — съгласи се Сам.

— Не предполагах, че е казал някому за случката.

Съседката му бе чула за инцидента в гората, преди самият той да ѝ разкаже.

— Наложило се е да прегледат ръката му — каза тя. — Някой със сигурност знае нещо.

— Говори ли с него?

— Не. С баща му.

Кевин-старши. Навремето, когато се напиеше, той пребиваше Брендън, приятеля на Конър, който въпреки всичко твърдеше, че си го бил заслужил. Сега старецът умираше, болен от рак. Жена му беше починала. Най-малкият му син се биеше в Ирак, най-големият беше в затвора… И Уил бе затруднил живота му още повече.

— Какво ти каза? — попита той.

— Че Джими наранил ръката си, когато се сборичкал с някого. Наложило се да си вземе кратък отпуск, за да се възстанови.

— Не спомена ли моето име?

— Кога ще приемеш факта, че хората тук знаят всичко? — нетърпеливо попита тя. Дъждът се засили и приятелката му се наведе към предното стъкло, за да вижда по-добре. Караше бавно и предпазливо, за разлика от него. — Тези възрастни жени знаеха кога е бил първият ми цикъл. Бяха наясно кои момчета харесвам. Лицето ти им говори. Достатъчно е да седнеш срещу тях и могат да ти разкажат целия ти живот.

— Дано да преувеличаваш — рече той след малко.

— Никак даже.

— Трябва да се измъкна от този град.

— Няма да помогне — побърза да го увери тя. Сякаш нещо го налагаше.

— Откъде знаеш?

— Не виждаше ли онази сянка и преди да пристигнеш? Още в Ню Йорк?

Беше ли ѝ казал? Най-вероятно… толкова много неща бе споделил с нея.

— Ти просто искаш да съм наблизо — усмихна се той.

— Така е — отбеляза Сам тихо, без да се усмихва. — Никога не съм предполагала, че ще заминеш.

— Кога? В колежа ли?

— Знаех, че това ще се случи. До известна степен предполагах накъде ще се ориентира животът ти. Че ще завършиш, ще си намериш работа в големия град. Всички го виждаха. От друга страна обаче, не беше реалистично. Фактът, че няма да живееш тук и ще ме оставиш.

— Сам. Ние дори не бяхме достатъчно близки, когато заминах.

— Така ли го чувстваше?

Да, би бил най-честният отговор. Но толкова много неща от живота си тогава не помнеше, защо и това да не е едно от тях?

— Дали пък не трябва ти да си тръгнеш?

— Ха-ха — засмя се тя. Все едно бе изтърсил някоя глупост.

— Но защо? Какво те задържа тук?

— Не мога да го направя — заяви тя слисано и го погледна.

— Можеш, разбира се. Разчисти онзи мавзолей и замини. Чух, че Луси Ларком прави щедри предложения.

— Майка ти нали няма да продава? — Нотки на паника се долавяха в гласа ѝ.

— Тя дори не е споменавала за подобно нещо. — Мюриъл го беше уверила, че няма предстоящи планове, и предложи да не споменава за тях пред Аби, за да не я разстройва. — Луси не те ли е питала?

— Не може да продаде тази къща — настояваше Сам. — Не още.

— Но защо, за бога?

— Защото всичко започна там. Онова… Нещо с теб. Трябва да си там, докато не оправим нещата. Жизненоважно е.

— О, боже! — въздъхна той. — Ще трябва ли да легна в чамов сандък, напълнен с местна почва?

— Говоря сериозно, Уилям.

— Там е работата. Знам, че е така. Но кълна се, трябва да се измъкнеш от Кейп Ан повече, отколкото аз. Ако искаш, ще те отвлека.

— Не мога да напусна този град — спокойно заяви тя. — На някои от нас е писано да останат. Всичко, което съм, е свързано с мястото и хората. Добре е да го знаеш.

Нищо подобно не знаеше, но увереността в гласа ѝ го накара да замълчи. Това и книгата — също. Беше примитивна, но го привличаше и той не можеше да отдели очи от нея.

— Майка ѝ поискала да ми я предаде — рече той. — Какво ли означава това?

— Щом е от Евелин, значи има послание.

— Какво ли е?

— Не зная — отвърна Сам, — зависи от книгата. Разбра ли вече за какво става дума?

— Да — увери я Уил, съдейки по защрихованите, зачертани на места фигури, гърчещи се в пламъци. — За демонология.