Дяволският кръг

19.

Седеше в претъпканото помещение, пиеше воднистата бира и наблюдаваше как една мечта загива. Отново. Мюриъл и Сол седяха от двете му страни, също притихнали, но останалите посетители в кръчмата не приемаха събитията така спокойно.

— Какво правят те, по дяволите?

— За бога, Грейди, извади го този.

На телевизионния екран над барплота Педро Мартинес изглеждаше изтощен. Беше изиграл седем силни ининга, помрачени само от две отделни хоумръна на Гамби, и „Ред Сокс“ започваха края на осмия с пет на две срещу „Янките“. Това бе седмият мач от шампионата на Американската лига. Предстояха сериите за Световното. Ала за Педро, направил повече от сто хвърляния, беше време да се оттегли на резервната скамейка. Коментаторите го знаеха. Всеки в Ню Ингланд, да не говорим за пенсионерите във Флорида и бостънци из цялата страна, а и в целия свят, навярно стояха залепени за телевизионните екрани с убеждението, че играчът трябва да бъде изваден от полето. Единствен Грейди Литъл, мениджърът на „Ред Сокс“, си затваряше очите.

Две директни точки от омразния Джетър. Възгласи на възмущение из целия бар. Литъл най-сетне се насочи към издигната плоча на питчъра.

— Слава богу — въздъхна Тони Паскарели.

Когато Уил и Мюриъл влязоха в „Мърфис“, той единствен го поздрави. Приятелката на майка му бе казала, че иска да излезе, и успя да го убеди да я придружи, за да гледат победата на „Сокс“ някъде другаде в по-голяма компания. Конър се съгласи неохотно и горчиво съжали, когато пристигнаха в претъпканата кръчма. Срещнеха ли погледа му, всички отклоняваха очи. Дали не се плашеха от магия? Той дори не познаваше повечето от присъстващите, но очевидно те знаеха кой е Уилям Конър. Сол Марковиц седна на тяхната маса до стената може би от съжаление. Благоприятното развитие на мача отклони вниманието на повечето до злополучния осми ининг. Грейди напусна плочата, но Педро продължаваше да стои там и моментното облекчение сред посетителите в бара се превърна в объркване.

— Какво прави този?

— Ще вкара Ембри, за да застане лице в лице с Мацуи. Няма друг избор.

Ала това не се случи и Мартинес хвърли удобна топка на опасния батър японец, а Джетър и Уилямс без проблем стигнаха до хоума. Ударът на Посада изравни резултата. Конър погледна Сол, който само сви рамене.

— Проклятието си е проклятие — промърмори той.

Отлично казано, помисли си Уил.

Безпогрешният Мариано Ривера унищожи съпротивата на батерите на „Сокс“ и играта продължи с допълнителни ининги. Атмосферата в кръчмата стана напрегната и враждебна. Конър улови скритата агресия на мъжете и жените наоколо. Също както Сам твърдеше, че усеща неговия гняв. Сега знаеше, че той има миризма на гореща, гранясала мазнина.

— Да си вървим — рече Мюриъл внезапно. И без да чака отговор, се изправи и тръгна към вратата. Уил се колебаеше. Не си тръгваш в критичната точка на мача, особено когато играят „Сокс“ и „Янките“ — излиза, че предаваш отбора си. Все пак смяташе, че дължи на семейната приятелка повече внимание, отколкото на играта. Пусна двайсетдоларова банкнота на масата, кимна на Сол и се изправи. Няколко строги погледа го последваха до вратата. Предател.

В колата чуха по радиото как Аарон Бун направи победния хоумрън. Слушаха и рева на тълпата на Янки Стейдиъм, която празнуваше с пълно гърло. Поредната глава в трагичната история на техния любим отбор. Жената замахна и изключи радиото.

— Не беше тяхната година — отбеляза тя със спокойствието на човек, имунизиран против разочарованията в живота.

— Никога не е — отбеляза Конър. — Мислеше си, че ще ме нападнат, нали? Тълпата в „Мърфис“. Затова ли искаше да ме измъкнеш от там?

В началото на мача на Уил му се бе сторило, че Еди Прайс влиза в бара, след което бързо си тръгна, но не беше съвсем сигурен. Предишния ден мислеше, че е видял Джейн и Алис Хол да вървят, хванати за ръце, по една от улиците, ето защо не вярваше много на очите си. Границата изтънява. Между тях и теб. Между тук и там. Въпреки предупрежденията и чувството си за вина Сам не беше се появявала от два дни. Той не знаеше книгата ли търси, или се мъчи да забрави за съществуването му. И кое от двете беше за предпочитане. Спътничката му не отговори на въпроса.

— Историята ти със съседката май тръгна в друга посока — рече тя.

Не беше разумно да си мисли, че всички държат да го провокират. Причината очевидно беше в него. А Мюриъл открай време си беше директна.

— Приятели сме — отговори той. — Надявам се това да не пречи на никого.

Тя само сви рамене и докато палеше цигара, свали прозореца от своята страна.

— Зависи — небрежно подхвърли, издишвайки кълбо дим. — Трудно е да си другарче с откачена жена. — Последва кикот, наподобяващ кудкудякане. — Би трябвало да го знам.

— Смяташ, че е луда, така ли?

— Странна е. Излишно е аз да ти го казвам.

— Ти не я познаваш — заключи той и вдигна ципа на якето си, предпазвайки се от нахлулия през отворения прозорец студ. Във всеки случай бе за предпочитане пред задушаващия дим на цигарата. — Чакай, преди малко майка ми ли имаше предвид?

— Пошегувах се. Никога не съм наричала Аби луда.

— Какво се случи в онзи ден? — най-внезапно попита той.

— Защо не го забравиш? — въздъхна тя. — Майка ти е единственият човек, който може да ти помогне. Дори не бях в къщата, когато мълнията падна, чаках в колата.

Говореха за различни неща. Не беше схванала въпроса му, но даваше по-интересни отговори. Дали да не усъвършенства тази техника на разговор и да я приложи и на други?

— О, питаш за деня, в който Аби падна по стълбите, нали?

— Да, но можеш да довършиш мисълта си.

— Просто лош избор. Не ѝ беше ден тогава. Държеше се като в сън. Говореше с мен, но виждаше само онова, което бе в главата ѝ. После ме погледна с онази нейна ужасена физиономия…

Уил забеляза мъка в очите ѝ.

— Все едно вижда дявола в твое лице — уточни той. Знаеше го, без да се пита как точно го е научил.

— Да, така. След това излезе през вратата.

— Горката Мюр — рече той. — Не мога да ти кажа колко пъти съм усещал този поглед, откакто съм тук.

— Сигурно ти харесва — избоботи тя. — Така няма да бързаш да си ходиш.

— Защо беше в колата в нощта на инцидента?

— Боже, решил си да изстискаш всичко от мен. — Тя се стараеше да намери типичния за нея саркастичен тон, но гласът ѝ пресекваше от тревога и скръб. — Искахме да те махнем от там — изрече тя с такава бързина, че той се обърка.

— Да ме измъкнете ли? Кой го предложи?

— В къщата беше опасно за теб. Щяха да те включат в церемонията, да те използват. Трябваше да те изведем от там, но не се получи.

— За какво, по дяволите, говориш? — Колата губеше инерция, а замръзналото изражение не напускаше бледото лице на жената до него. Изведнъж Конър се сети за Моли Джордан. — Отбий — рече той.

Тя отклони колата встрани от пътя. Още преди да спрат напълно, отвори вратата, наведе се и повърна. Мразовит въздух изпълни купето, а Уил не можеше да направи нищо срещу това. Логиката му диктуваше, че ако тя е била въвлечена в последствията, какъвто беше споменът му, то със сигурно е участвала в клетвата. Но Мюриъл си беше такава. Не вярваше в подобни глупости. Ако бе под нечий контрол пряко желанието си или под наблюдение, тогава какво друго можеше да е истина?

Приятелката на майка му се отпусна на седалката. На лицето ѝ вече нямаше страх, а най-вече смущение.

— Не трябваше да ям онези начоси. Проклетият Сол знае, че ми е трудно да им устоя. Би ли ми дал кърпичка, мили? В жабката на колата са.

Той извади пакета и тя избърса устата си. Затвори вратата и запали колата. Следващите минута-две мълча.

— Мисля, че прекаляваш с усилията си.

— Така ли?

— Да — потвърди тя. — Излишно е да се мъчиш да разплетеш половината от нещата, които се опитваш да разбереш. Знаеш всичко, което ти е необходимо. Само дето не го виждаш, защото ти липсва парче от информацията.

— Добре — въздъхна той. — И какво е то?

— Попитай Аби за баща ти.

— За баща ми ли? — Това пък най-малко очакваше. — Какво общо има той?

— Повече, отколкото предполагаш, повярвай ми. Но не мога да ти кажа. Редно е да го чуеш от майка си. Отдавна трябваше да ти е казала.

Очевидно нямаше начин да я трогне достатъчно, за да му разкрие какво знае, а и тя бе толкова категорична. Нещо обаче го смущаваше. И ето че го чу. Баща ти, бе казала тя. А не Джо, както винаги го наричаше.

— Получи си отговора и се разкарай от това място — продължи Мюриъл. — Лично ще те закарам до Ню Йорк, ако трябва. Дори да не го направиш заради опасностите, които те чакат, направи го заради болката, която причиняваш на всички тук.

Минаваха по завоя пред дома на Сам, когато Уил забеляза полицейския автомобил, паркиран на пътя.

— Спри — каза той. — Тук. Веднага.

Жената се подчини, но не без възмутено изсумтяване.

Конър се взря в патрулката, но вътре нямаше никого.

— Какво? — попита Мюриъл.

— Този идиот ме преследва, откакто съм в града.

— Кой?

— Джими Дъфи. Това тук трябва да е неговата кола, дори вратата е хлътнала там, където… Няма значение.

Телефонът ѝ иззвъня и ги прекъсна. Тя слуша известно време.

— Да, с мен е — каза. — Не, на самата улица сме, какво става? Да, добре. Обади ми се, когато можеш. — Тя затвори капачето със замах. — Майка ти.

— И?

— Нещо става в къщата. Джими е пристигнал и тя не иска ти да си там… Уил!

Той отвори вратата от своята страна и изскочи навън, преди да е натиснала спирачката. Очакваше, че ще го последва, но дори не погледна назад. Вече тичаше. Онова копеле сега тормозеше майка му. Ще му счупи и другата ръка.

Беше вече късно вечерта, повечето къщи наоколо тънеха в мрак. Лампата на верандата пред дома на Аби бе запалена, на няколко места вътре също светеше. Конър почти беше стигнал стълбите, когато забеляза движеща се тъмна сянка в задния двор. Поколеба се. Дали не мярна руса коса? Смени посоката и се спусна през малката нива встрани. Внимаваше да не се препъне. Долови някакви гласове, които си подвикваха, но нищо не разбираше. Неравна линия от високи сенки бележеше началото на гората зад сградата и сякаш гласовете идваха тъкмо от там. Не виждаше къде другаде можеше да са отишли, ето защо заобиколи розовите храсти и се насочи към дърветата.

В двора беше тъмно, но между дъбовете и боровете цареше пълен мрак и се наложи да забави крачка. Вдигна ръка пред лицето си, за да се предпази от клоните, които можеха да го надерат отново. Стъпките му вдигаха достатъчно шум по сухите листа и корените, но въпреки това чуваше и движението на другите. Нечий мъжки глас ругаеше. Искаше да извика на Сам, но се въздържа. Лунна светлина се промъкваше между клоните и той чакаше, за да види дали някой ще мине покрай дърветата.

— Уил? — долетя отдалеч гласът на Сам.

— Насам — извика той.

— Млъкни — стигна до него гласът на Джими, който очевидно бе само на няколко крачки. — Легни на земята.

В същия миг съвсем близо до Конър се чу остро щракване. Стори му се, че е минала цяла вечност, но вероятно само миг след това мозъкът му обработи информацията, че куршум се е ударил в дърво съвсем наблизо. Най-вероятно е бил предназначен за него. Цялата кръв от главата му се стече в краката и той се строполи замаян на колене. Макар и случайно, това бе правилното движение, помисли си. При следващото щракване и гръм цялото му тяло подскочи.

— Копеле — процеди дълбок сърдит глас. — Казах ти да стоиш далеч от мен.

Уил се намери на земята, впил пръсти в студената пръст. Устата му беше пълна с борови иглички, сърцето му биеше толкова силно, все едно щеше да предизвика земетресение. Мозъкът му не работеше. От шока и от липсата на кислород едва успяваше да обработи случващото се, да не говорим за взимане на решения. След дълго колебание се престраши да вдигне леко глава и погледна тялото си с надеждата, че случаен лунен лъч го е осветило. Излизаше, че само викът му е предизвикал стрелбата.

— Слуга на Дявола — провикна се сърдитият глас само на няколко метра от него. Човекът заваляше думите. — Къде си?

— Успокой се, Еди — призоваваше Джими. — Това е глупаво.

— Ти не се меси, кучи сине.

Конър видя с крайчеца на окото си как от дулото на оръжието изскочи пламък, последван от гърмеж. Сега и двамата мъже мълчаха. Тъкмо се престраши да рискува и да се огледа, когато нещо тежко го прасна отстрани. От удара, а и от обзелия го ужас, той се извъртя и падна по гръб. Нечий едър силует се надвеси над него. Уил успя да различи само голямата обувка, която го бе изритала, както и проблесналия на лунната светлина револвер.

— Ставай — заповяда му Прайс.

— Защо? — дрезгаво попита Конър. Смути се от това колко приглушено звучаха думите му. — Можеш да ме застреляш и така. — Това трябва да беше неговият друг вътрешен глас, който се обади. Той никога не би изрекъл такава глупост. Въпреки това май той го беше казал. — Не съм те приближавал. Ти влезе в бара.

— Не — поклати се чорлавата глава. — Говоря за предишната вечер. И ще ми отвърнеш, че това не си бил ти, нали?

— Точно това ще ти кажа. Ще ми повярваш ли?

— Не — отвърна Еди и насочи оръжието си към него.

— Защо тогава не излезе и не се изправи лице в лице с мен? — припряно попита Уил. Почти отчаяно. — Щом си решил, че съм аз, да беше дошъл да ме застреляш още тогава. А се шмугваш сега покрай къщата на майка ми като някой страхливец.

Изведнъж сетивата му се изостриха болезнено. Сякаш някой насочи лунната светлина и можеше да види ясно всяко дърво наоколо заедно с лицето на противника си. Смътни звуци се носеха отдалеч. Дребни животни шумоляха в тревите, изплашени от нашествието на хора наоколо. Почти виждаше в съзнанието си тях четиримата в тази мистична гора на детството им и си помисли колко забавно ще е да умре именно тук. Женски глас се носеше някъде от къщата, но той го чуваше така, все едно вика в ухото му. Редеше някакви неразбираеми слова.

Върна се към потрепващата ръка, насочила оръжие към него. От гняв или от страх, не можеше да прецени, но и вероятно нямаше никога да разбере. Пожела си само нещо да се случи, преди да повърне или да се подмокри.

— Еди, спри веднага — заповяда Джими съвсем близо. — Пусни оръжието на земята.

Едрият мъжага издиша шумно. Като човек, разбрал, че върши нещо нередно. Рязко се извърна.

— Казах ти да не се месиш.

Два изстрела долетяха от близо пет метра. Прайс се люшна назад, настъпвайки ръката на Уил. Конър успя да издърпа пръстите си изпод тежката обувка и да се изправи. Мъчеше се да се задържи прав на краката си. Миг след това приклекна, олюлявайки се няколко секунди. Сетне се строполи настрани.

Дъфи се появи с бавни стъпки измежду дърветата. Слаба, тънка сянка с протегнати напред длани, които стискаха пистолет. Някъде далеч се чуваше чупене на клони.

— Падна ли? — попита полицаят.

— Да — съвсем тихо рече Уил. А после по-силно: — Да.

— Пистолетът още ли е в ръката му?

— Не зная — отговори Конър и пролази до падналия мъж.

— Все едно, стой далеч.

Чупенето на клони приближаваше. Бързо и безразсъдно, препъвайки се в корените на дърветата, Сам се носеше към тях.

— Уил — извика тя.

— Тук съм — отвърна той високо.

— Стойте и двамата, където сте — настоя Джими, очевидно не се и надяваше да го послушат.

Тя излезе на светло с размахани ръце, за да отстрани последните клони, които я скриваха. Без да забавя крачки, Саманта се препъна в протегнатия крак на Еди и се строполи върху приятеля си.