Дяволският кръг

1.

— Какво стана с нея?

— Беше просто сън, Бет.

Приятната стая за сбирки в университета бе препълнена с преподаватели и студенти. Дори в ъгъла, в който се бяха уединили Уил и Бет, трябваше да си крещят, за да се чуват. Той отпи голяма глътка от бирата си и огледа тълпата — откри няколко познати лица, които посещаваха неговия семинар, и техни колеги, все от по-горните курсове. Горките зубрачи, бяха скупчени заедно и от тях се носеше чувство за безпокойство.

— Не вярвам да се свърши — рече Бет.

— Кое?

— Бирата. Карай по-полека.

В превърнало се в мит минало тези събирания бяха поводи за здраво напиване и всеки път се раждаше история за поне един преподавател, изложил се почти героично. Последните години те минаваха далеч по-кротко, под формата на сериозни дискусии, придружени от газирана вода с лимон, а ръцете, с които едно време се вдигаха наздравици, сега бяха пълни със соленки. Уил специално бе поръчал на масата с напитки да има поне бира — водниста и лека, но все пак бира.

— Трябваше да си вмъкнем нещо по-силно.

— Та да миришеш на уиски на декана Уагнър — засмя се Бет.

Асистентката на Уил Конър беше висока, с тъмни очи, гърлен смях и остър ум. Тази вечер беше в настроение да задава въпроси.

— Сънят се основава на нещо все пак — не спираше тя. — Веднъж ми разказа. Имало е буря, гръмотевица ударила къщата и…

— Някой умря. Да.

— Но нали момичето е било само в съня ти?

— Не — отговори той. Беше забравил, че е говорил вече с нея за тревожните събития от детството си. Бе се опитал да ги представи по-забавни, макар за него съвсем да не беше така. Разговорът тогава се водеше на по няколко питиета, а Бет не е от хората, които забравят. Защо ли спомена и тази вечер за съня си? Имаше нужда да поговори с някого и знаеше, че асистентката няма да сподели това с никой друг. Ето че след толкова време отново се чувстваше обладан. В началото това се случваше само по веднъж в седмицата, после два пъти, а сега е всяка нощ. — Тя беше там, в полето. Не помня подробности. Бях само на пет.

— Значи ти е била съседка.

— Да.

— И нейните родители ли бяха хипита?

— Не знам. Живееше с дядо си. Професор в Дартмут. Домът им бе пълен с книги — по целите стени, от пода до тавана. А ти защо питаш за нея?

— Защото в съня си опитваш да я стигнеш. Струва ми се, че тя е ключът.

— За какво?

— За тълкуването.

— Какво толкова има за тълкуване? — подразни се Уил. Бутилката с бира вече беше празна, а си бе дал дума да спре след втората. — Сънищата са просто боклук на подсъзнанието.

— Добре. — Бет отпи от содата си. — Тогава защо изобщо ми го разказа?

— Не знам — промърмори той. — Не мога да спра да мисля за нея.

— Сигурна съм. Но не питам само за момичето.

В началото реши, че тя има предвид Аса — „героиня“ в семинара му „Мит и фолклор“. Млада дама с тяло, обсипано с пиърсинги и боядисана в розово коса. Плъзгаше се из тълпата като змия и очевидно се бе насочила към тях двамата.

— Извинявай. За Хелън ли говориш?

— Има ли някоя друга?

Не и от години, помисли си Конър с известна тъга. Няма да има още дълго време.

— Не съм говорил с нея от няколко седмици.

— Охо! — Бет изглеждаше искрено изненадана. — Значи е реална тази…

Раздяла? Толкова проста дума за нещото, което се беше случило. Двамата с Хелън, влюбени един в друг от гимназията и вече прехвърлили трийсетте, бяха заедно вече четири години, от две живееха заедно. За този период бе виждал семейството ѝ повече, отколкото собствената си майка. Тревогата отново се надигна. Уил стисна очи. Тъмнината, миризмата на изгоряло, виковете на майка му в нощта, когато бягаше. Но от какво?

— Не бяха хипита — рече той, потискайки зараждащата се паника. — Родителите ми…

— Извинявай, не исках да…

— Не, не, разбирам, че ги представих по този начин. Не и баща ми, по-скоро бандата на майка ми. Къси дънкови поли, дълги коси, окултни напеви… Все пак става дума за хиляда деветстотин седемдесет и пета. Можеше ли да не си хипи тогава?

— Със сигурност — съгласи се Бет. — Това е състояние на ума. И все още се срещат — с прибрани на опашка посивели коси, носят собственоръчно боядисани тениски, вързани на възел над пъпа. Някои даже превръщат това в бизнес.

— Връщат се на мода — отбеляза Уил.

— Как се наричаше? Онзи сеанс, който майка ти и приятелите ѝ са провеждали?

— Спиритически кръг — отговори той с известно неудобство, мъчейки се да сподели ентусиазма на Бет.

— Спиритически кръг — повтори възхитено Бет. — С кого са се опитвали да влязат в контакт?

— Убий ме, не знам — казва и вдига рамене. Какво не би дал за едно истинско питие. — С Бог? С извънземните? С Великия дух?

— Професор Приказка — провикна се някой толкова близо, че Конър подскочи. Оказа се Аса. Дълга зелена пола обгръщаше хълбоците ѝ, пръстен с фигура на череп висеше от дългия ѝ нос. Косата ѝ тази вечер беше по-скоро червена, отколкото розова, а изпъкналите очи направо се впиваха в него. — Криете се от нас.

— Няма такова нещо — излъга той.

Аса бе в компанията на неизменния си закрилник Виктор и на онзи с ризата на карета… Пийт? Преподавателят непрестанно слагаше прякори на студентите си и за него това момче открай време си беше Карето.

— Професор Приказка ли? — повтори асистентката му едновременно предпазливо и развеселено. — Не ми се вижда много мило.

— А ти коя си? — поиска да узнае Аса с вдигната вежда и заядлив тон.

— Бет Гонзалес. А ти?

— Аса Уейт. — Двете си стиснаха ръцете, подобно на боксьори пред кантара. — Ти трябва да си асистентката по американска литература на Професора, нали?

— Точно така — отговори Бет. А ти трябва да си онова хахо, за което Уил спомена.

— Сам се нарече по този начин още първия ден — обясни Виктор с приятна усмивка, която се появи за миг и потъна в черната му брада.

— Което беше направо страхотно — отбеляза Аса. Яркочервените ѝ устни загатваха, че или бе пила нещо, или се е натискала с някой първокурсник, преди да дойде на събирането. — Нещо като: ето това съм аз и това ще правим, така че ако ви харесва, останете, в противен случай — да ви няма.

— Нямах за цел да ви предизвиквам — опита се да поправи недоразумението Уил. — По-скоро изразих нещо като самоирония.

— Доволни ли сте от семинара? — попита Бет с майчинска интонация. Изглеждаше толкова по-възрастна от тези хлапета, макар разликата във възрастта им надали надвишаваше пет-шест години.

— Много — обади се Виктор. — Страхотно е.

— Не предполагах, че мога да попадна на подобно нещо — заяви Аса. — Смятам да напиша доклад за инкубите.

— Чакай, това не е ли онова, което те спохожда нощем и…

— И изсмуква съня ти — допълни Карето.

— Ляга върху теб — стрелна Аса с поглед многознайния си колега — и изсмуква жизнената ти енергия. Но има и друго. Инкубите са от мъжки пол, женските се наричат „сукуби“.

— А ти какво си решила? — попита Бет. Всички не сваляха очи от нея. — За кое от двете ще пишеш?

— И за двете. — Аса се наведе напред. — Ще направя проучване, но мисля да разчитам най-вече на личния си опит.

— Ясно — ведро заключи асистентката и се обърна към Карето. — А ти?

— Не предполагах, че ще е толкова сериозно — ухили се малко нервно той.

— Очакваше, че ще си четем „Хари Потър“ — саркастично подхвърли Виктор.

— Не е вярно. По-скоро се надявах на Толкин.

Всички се засмяха.

— Ще стигнем и до него — обади се преподавателят им. — Келтската митология е доста комплексна, но е в основата на много по-късни вярвания. Трябва да сте благодарни, че въведох Карл Юнг още първата седмица.

— Психология — пренебрежително отбеляза Аса.

— При Юнг има много повече от това — отбеляза преподавателят. — Но в крайна сметка за какво друго говорим?

— Стига, Професоре — опита се да възрази младата жена. — Вече сме в новото хилядолетие. Всеки е свободен да вярва в каквото си поиска, без да се срамува. Даже скоро духовното ще вземе превес над материалното.

— И докъде ще ни доведе това? — попита Карето.

— Преди леля ми си падаше по готиката — започна да пояснява Аса. — Търпяла подигравки в училище, опитала да посегне на живота си, такива неща. В момента се е присъединила към кръг на уика и никога не е била по-щастлива. Чувства се напълно удовлетворена. Не казвам, че това е и моят избор, но все пак…

— Глупости — махна с ръка колегата ѝ. — Стига, моля те, уика.

— Вижте — намеси се Уил, — нека не се отнасяме с пренебрежение, Каре… Пийт.

— Нали не вярвате на тези глупости, доцент Конър?

Всички насочиха погледи към него. Включително и Бет.

— Това, което ме интересува, а и стана причина да започна познатия ви курс лекции, е да разбера по-добре импулса за зараждане на митове. Защо го правим? Защо във всички култури са създадени различни версии на едни и същи истории? Защо търсим в другите светове нещото, което не можем да видим тук?

— Но това нещо не е реално — не спираше Пийт. — Подобно дирене е продукт на съзнанието. Прав ли съм?

— Така е — съгласи се Уил. — Или се споделя от колективното съзнание на дадена група. Което не го прави по-малко значимо.

Аса бе забила поглед в чашата си. По стиснатите устни личеше, че е много разочарована.

— Ще отида да потърся нещо за хапване — заяви тя и понечи да се отдалечи, но спря. — Видях една книга на витрината на „Аргоси“, но не ми разрешиха да я разгледам по-добре. Деветдесет процента съм сигурна, че беше за магии. Ще я взема и ще я донеса в часовете, та да взривя дребните ви мозъчета.

— Направи го — окуражи я преподавателят ѝ. — Ще бъде страхотно. Само не я кради.

Тя се усмихна и бавно се отдалечи. Виктор и Пийт я последваха, махвайки за сбогом.

— Е — въздъхна Бет, — ти я описа съвсем точно.

— Винаги съм на нокти в нейно присъствие.

— Нали си даваш сметка, че е наистина откачена?

— Нека не я съдим — посъветва я той. — Ще е съвсем на мястото си там, откъдето идвам.

— Вещичката ли?

— Наръчникът за магии — уточни Конър.

— Дали наистина я е видяла в „Аргоси“?

— Съмнявам се. Но такива книги съществуват. В тях пише как се правят ритуалите. — Уил замълча колебливо. — Нашият съсед, професорът, май имаше такива.

— Дядото на момичето от съня ти? Вярно ли? Чел ли си някоя от тях?

— Не. И не започвай да ме анализираш отново, моля те.

— Няма да те тормозя повече — отвърна тя. — Но не мога да пропусна да отбележа, че си имал много откачено детство.

— Така е, а пък гледай колко скучен и разумен станах.

— Опитваш се да ги разбереш. Онези, смахнатите, с които си израснал и от които си избягал в крайна сметка. Неслучайно си избрал и тази тема на лекциите си.

— Това е обидно омаловажаване, госпожице Гонзалес. Очаквам повече от вас.

— Ще се опитам да разширя мирогледа си. Може да оставя прозореца си отворен тази вечер и да видя дали нещо ще се промъкне при мен.

Думите на Бет продължаваха да звучат в главата му, докато пътуваше с таксито към вкъщи. Разбираше, че общо взето, бурната атмосфера на неговата младост, желанието на възрастните да разказват стари истории и да вярват в невидимото подхранват творческото му мислене. Едва ли щеше да прекарва дълги часове в изучаване и преподаване на фолклора без събитията отпреди години. Това, от една страна. А от друга, се опитваше да разгадае майка си. Каквото и познание за тайнствата да е съществувало в семействата, живели в този малък град, северно от Бостън, то е потънало в забвение преди много поколения. Абигейл и нейният антураж пушеха трева, наливаха се с вино, пееха с цяло гърло парчетата от мюзикъла „Коса“ и мечтаеха да са в Удсток. Нямаше нищо за разбиране, освен едно-единствено нещо, което може би никой не бе в състояние да му обясни. То доведе и до последния скандал между жената, която му бе дала живот, и него.

Случи се преди три седмици, в самото начало на семестъра. Тя се обади да му каже, че напоследък често сънувала нощта, когато Джони почина, и че искала да поговори със сина си. Лично. В отговор той побесня. Години наред я беше разпитвал и умолявал да му даде малко повече информация за онзи инцидент, но тя винаги отказваше да говори. Сега, внезапно, това не търпеше отлагане. В яда си той ѝ заяви, че няма да може да я посети през септември, което беше самата истина. Истина бе също, че през последните десетина години върху спомените от онази ужасяваща вечер се бе образувал белег. И то въпреки волята му. Но в един момент бе престанал да пита, бе успял да потисне желанието да научи повече. В резултат на това през годините кошмарите неусетно престанаха, но след нейното обаждане всичко се върна. Сънищата и въпросите нахлуха отново в съзнанието му и не му даваха мира.

Помоли шофьора на таксито да го остави на няколко пресечки от дома му, за да повърви пеша и да разсее натрупаното напрежение. Слезе от автомобила и забеляза малък бар в една от уличките, пресичащи Второ Авеню. Над вратата висеше табела с жълти букви: Тринити пъб. Неоновият блясък на буквите сякаш го призова. Конър се приближи и влезе. Вътре цареше сумрак, беше шумно и претъпкано с хора, но поне посетителите бяха възрастни, а не колежанчетата, от които вече му писваше. Намери си място на бара. Седна и се загледа в екрана високо горе над него — вървеше мач между „Янките“ и „Балтимор“. Предполагаше се, че две хиляди и трета ще е годината на „Ред Сокс“, но на Уил не му се вярваше. Това се повтаряше всяка година.

Поръча си уиски, което изпи на две глътки, а след него обърна и една бира. Алкохолът притъпи напрежението, стиснало гърдите му, и почувства, че е време да си ходи. Не погледна никого, а и никой не му обърна внимание, „Янките“ правеха на пух и прах питчъра на противниковия отбор и водеха пет на два. Да, време беше да си ходи. Залепи шумно парите на плота и с рязко движение нахлузи сакото си.

Вятърът навън освежи Уил и той долови миризмата на Ийст Ривър. Беше съвсем близо до жилището си. Светлината, която струеше от витрината на деликатесния магазин на ъгъла, стигаше чак до авенюто. Чинарите на разбития тротоар свеждаха клони над уличното платно. Пресечката беше слабо осветена и той се препъна. Тревожността се беше уталожила и вече усещаше, че е леко замаян от изпития алкохол. Точно до магазина дребно хлапе поливаше някакви бидони, в които доскоро явно бяха съхранявали стоки. Момчето изви маркуча и отстъпи, за да направи път на Уил. Тротоарът бе хлъзгав от препарата за миене и подпийналият мъж внимаваше къде стъпва. В този момент нещо се случи. Силуетът на младежа, който попадаше в периферното зрение на Конър, се разкриви. Не гледай, каза си той. Не се обръщай към него, просто продължи по пътя си. Но не се сдържа. Трябваше да погледне.

До него в сянката на тухлената стена се появи зловеща маска. Черни устни разкриваха редици жълти зъби. Кървясали очи се пулеха от пиянско лице с хипнотизираща настойчивост. Лоша енергия струеше от лицето… злонамереност или по-скоро стремеж към унищожение, толкова мощен, че оцвети въздуха наоколо. Точно така — беше нещо… защото какво друго беше това? Не и човек. Устата увисна и се залюля, произнасяйки мудно няколко срички, които се отрониха от разнебитеното гърло:

Мурмур1

Уил се олюля. Залитна по посока на уличното платно, настъпи пластмасовите туби и се строполи. Коленете, лактите и накрая челото му се удариха в бетонната настилка. Мислите му се отдръпнаха, мозъкът му отказа да обработи видяното или каквото и да било друго.

Приглушено гърлено звучене на гласове. Някои се смееха, други бяха ужасно сериозни. Тропот от стъпки на паника, последван от ослепителна мълния.

Грапавата кора на стъблото на черничевото дърво изпълни полезрението му. Издигаше се нагоре към сивеещото се небе на Манхатън. Никакви звезди. Нечия сянка надвисна над Конър и той трепна, покривайки лице с длани.

— Господине, добре ли сте? Чувате ли ме?

Хлапето се опитваше да разтърси здраво падналия на земята непознат. Уил се свести, махна ръцете от очите си и се вгледа в лицето му. Очевидно беше от латиноамерикански произход, а над пълната му горна устна тъкмо избиваха мустачки. Само това липсваше на нещастното момче — някакъв добре облечен тип да се строполи, препъвайки се в бидоните му, и да се нарани. Мечтата му да живее в Щатите щеше се изпари за миг.

— Всичко е наред — рече мъжът, но от гърлото му се отрони само шепот.

Младежът протегна отново ръка и този път падналият я пое. Опита се да се подпре на дървото, за да се изправи по-плавно, но не успя. Светът се завъртя около него. Лакътят му беше ожулен, нещо в челото му пулсираше. Съвсем скоро щеше да усети и болката от двете наранявания.

— Сега добре ли сте? — попита момчето с надежда.

Конър го изгледа, този път по-продължително. Не можеше да проумее как бе успял да сбърка лицето. Онова, което го преследваше, нямаше нищо общо с хлапето.

— Да — заяви той по-ясно. — Всичко е наред. Благодаря ти.

Червената лампичка на телефонния секретар примигваше и прогони неприятното усещане, което обикновено го обземаше, когато се прибираше в тъмното си жилище. Два сигнала един след друг. Две съобщения. Първата му мисъл беше за Хелън, но преди да успее да натисне бутона за прослушване, устройството иззвъня.

— Ало?

— Ти ли си, Уил?

— Да.

— Здравей, обажда се Мюриъл. — Приятелката на майка му. Изненада се, че не разпозна гласа ѝ веднага, но изглежда, и тя бе забравила как звучи неговият. — Извинявай, събудих ли те?

— Не — отвърна той, усещайки как зад очите му се появи силно туптене. — Няма нищо.

— Опитах да се свържа преди малко.

— Бях във факултета. Какво има?

— Става дума за майка ти — рече жената. — Новините не са добри.

Кога ли са били?