Дяволският кръг

20.

Майк Конти бе шеф на местното полицейско управление вече почти двайсет години. Измъченото му лице подсказваше, че работата му е дошла в повече. Не може да се каже, че в града има голяма престъпност, но внезапната смърт на някои членове на размирните седем фамилии вероятно бяха го напрегнали прекалено много.

— Да повторим отново — рече той, разтривайки скулите си с палец и показалец, от което сивкавите торбички под очите му се разтягаха надолу.

Шестимата седяха около масата в трапезарията. По-скоро петимата, тъй като Мюриъл час по час скачаше, за да вдигне телефона или да прави кафе. Всички имаха нужда от освежаващата напитка. Абигейл изглеждаше най-спокойна. Сам, с широко отворени очи, трепереше също като Уил и стискаше ръката му под масата. Дори Джими беше притихнал, но пък и току-що бе застрелял човек. Ръцете му бяха порозовели от дългото миене с ледена вода. По ръкавите му все още се виждаха кървави петна. Беше правил сърдечен масаж на Еди Прайс до пристигането на парамедиците, макар и тримата да знаеха, че простреляният е мъртъв. Пистолетът на Дъфи стоеше вече в плик за веществени доказателства върху масата и той щеше да е в отпуск следващите няколко дни. Такава е стандартната процедура след стрелба.

Онова, което не влизаше в нея, Уил добре си даваше сметка за това, беше да седят заедно и да споделят какво се е случило. Би трябвало да дават показания, без да знаят какво са казали другите участници в инцидента. Майк беше добро ченге, всички го казваха, и гледаше да спазва протокола. Джим обаче беше един от хората му. От семейството на работа. Както и госпожица Хол, в по-далечен план, въпреки развода.

Тези Конър, дето само създаваха проблеми, този път не бяха инициатори на проблема, но инцидентът изглеждаше да е безспорен случай на необходима употреба на сила, макар обстоятелствата да не бяха твърде ясни.

— Видях Еди в двора — повтаряше Аби за трети път.

Майк въздъхна.

— Извинявай — рече тя. — Видях някакъв едър мъж в двора малко преди полунощ. Очаквах да си отиде, но това не се случи. Стоеше зад дъба и държеше нещо в ръце. — Което се оказа голяма туба бензин, чието предназначение никой не знаеше, но всеки можеше да се досети. — И тогава се обадих в полицията.

За късмет, полицай Дъфи бил „в района“, когато диспечерът се обадил. Предполагаше се, че Еди е чакал Уил да се прибере с намерението да го застреля или да подпали къщата, а може би и двете. Скрил се между дърветата, когато Джими се появил, и се обадил на Абигейл, но униформеният го забелязал и подгонил. Като видяла разправията и боейки се, че мъжът, когото сметнала за съседа си Уил, има нужда от помощ, Сам изтичала в гората след двамата.

— Какво смяташе да направиш? — попита Майк с недоверие.

— Не знам — промърмори тя смутено. — Да поговоря с него.

— Да говориш с едър мъжага, при това въоръжен и може би пиян?

— Сам може да бъде много убедителна — вметна Аби.

На Уил му направи впечатление, че майка му употреби точно тази дума, а не нещо, свързано с помощ.

Началникът на управлението премести погледа си към Уилям, който беше единственият тук, в чийто очи освен тъга проблясваха и гневни искри.

— Защо те търсеше?

— Беше си втълпил, че… — Той се постара да успокои гласа си. — Мислеше, че съм опасен.

— Защо според теб е допускал подобно нещо? — попита Майк.

Не знаеше какво точно да отговори, което да е достатъчно честно, но и да не прозвучи откачено.

— Имам няколко предположения.

— Да забравим за тях сега. Заплашвал ли си го някога?

— Не. — Все пак думите му „Не и ако те срещна пръв“ отекнаха в главата му.

— А той теб?

— Заяви, че ще ме пречука следващия път, когато ме срещне.

— Смяташ ли, че е имал подобно намерение?

— След тези два куршума, които изстреля към мен и с които по случайност се разминах — спокойно заяви разпитваният, — да, имал е.

— Но след това се е поколебал. — Вярно беше. Конти остави това да отзвучи, след което продължи: — Видя го да насочва оръжието си към полицай Дъфи.

— Точно така — без никакво колебание заяви този път Конър. В интерес на истината, не видя Еди да вдига оръжието и силно се съмняваше — въпреки намеренията на Прайс да убие Уил, че той щеше да стреля в Джими. Нямаше как униформеният да е знаел накъде е насочено оръжието.

Намекът бе очевиден и нямаше нужда шефът на полицията да обяснява повече. Ако той беше останал в колата на Мюриъл, може би Джими щеше да успее да уговори убития да спре. Тогава черната овца на семейство Прайс може би още щеше да е жив.

— Реших, че майка ми е в опасност — отговори отново. Естествено, не уточни, че е очаквал Джими да е причина за неприятностите, а не да го спаси от упоритостта и глупостта му и накрая да стане така, че да спаси живота му.

Шефът на полицията само кимна. Нищо по-естествено от това един мъж да се спусне в защита на жената, която го е родила и отгледала. Изправи се и почеса къдравата си посивяла коса. Останалите станаха инстинктивно след него.

— Сега идете да поспите, ако можете. Ще ви чакам утре сутринта в управлението, за да приключим с формалностите.

— Искаш ли да се навъртам наоколо, Сам? — попита Джими бившата си съпруга.

— Съжалявам — намеси се Майк. — Ти ми трябваш в централата, Дъфи.

— Саманта ще прекара нощта тук, при нас — съобщи Абигейл. — Няма да я оставим сама.

Полицаят кимна, но едва ли тази идея го успокои много. Уил протегна ръка и докосна лакътя му.

— Ей, благодаря ти. Ти…

— Просто си върша работата — рече униформеният и тръгна след шефа си.

— А, Конър — небрежно подхвърли Майк. — Не знам какви са плановете ти, но може да останеш още малко, за да помагаш на майка си.

— Казвате ми да не напускам града, така ли?

— Малко или много. Поне докато не изясним нещата.

— Няма проблем — отговори той. — Странно. Тъкмо обратното на това, което всеки тук иска от мен.

— Е, няма как — строго отбеляза началникът. — Стана много късно.

Мюриъл погледна Уил с равна доза гняв и тревога. Погали лицето му на тръгване, но това бе по-скоро пошляпване, а не милувка. Щом Аби се върна в стаята, след като изпрати всички, спокойствието ѝ се изпари. Удари здраво сина си по гърдите.

— Казах да не идваш. Обадих се на Мюриъл. Не му позволявай да приближава къщата, заръчах. Защо никой не ме слуша? — Сетне го прегърна здраво. — Можеше да те загубим.

Щеше му се да отговори, че предупреждението ѝ не е било ясно, а го е приел като израз на тревога. Помислил, че по-скоро иска да го върне, отколкото да го държи настрани, но така само щеше да я разстрои повече.

— Съжалявам, наистина. Но не ме загуби. Ето ме тук.

— Ти къде тръгна? — рязко попита майка му и Конър забеляза, че Сам се е насочила към задната врата.

— Няма проблем да се прибера у дома. — Личеше, че не иска да присъства на тази трогателна сцена. — Наистина предпочитам да съм си вкъщи.

— И дума да не става — категорична беше Абигейл. — Оставаш при нас.

Съседката им сви рамене неохотно.

— Мога да спя на канапето.

— Не — обади се Уил и я приближи, обгръщайки тялото ѝ с ръце без никакво притеснение. Тя отговори на прегръдката му и той почувства как топлината ѝ прониква във всяка частица от съществото му. — Ще спиш в моята стая, а аз ще остана на дивана. Мразя онези проклети стълби.

Никой не остана да спи във всекидневната. Женски гърди се притискаха до неговите, коси галеха лицето му. Горещият ѝ дъх бе във врата му. Тя бе получила оргазъм след няколко минути, макар единственият знак за това да бе внезапното стягане на мускулите на тялото ѝ и впитите в рамото му пръсти. Влажната ѝ прегръдка беше прекрасна, но той бе далеч от желаното облекчение.

— Няма нужда да продължаваш — обади се Уил.

— Не ти ли харесва?

— Напротив, но мисля, че няма да ми се получи тази вечер.

Саманта продължи да се олюлява над него, като бавно ускоряваше движенията си. Целуваше шията, ухото, долната му устна. Той затвори очи.

— Ти направи нещо в гората — рече той по едно време.

— Шшшт.

— Някакво вълшебство. Чух те, макар да бях далеч. Ти го накара, принуди го…

Вълна на удоволствие мина по цялото му тяло. Последва втора. И още, и още, докато всичките му страхове, болки и безпокойства излетяха навън. Така съзнанието му остана празно за няколко блажени секунди. Известно време лежаха неподвижни.

— Нали стана дума за вълшебства — най-сетне въздъхна Конър.

— Приложих най-старото. По-добре ли си сега?

Тя понечи да се плъзне настрани, но той я задържа. Вече се унасяше, когато я чу да казва:

— За онова в гората. Бях твърде далеч, за да подейства.

— Не, той го усети. И двамата го усетихме. Еди се поколеба, поне достатъчно дълго. Ти ми спаси живота. Ти и Джими.

— Не знам — рече Сам, сякаш трябваше да избира. — Ако наистина го вярваш, то това е нещо като дарба. — Седна и го погледна. — Така ли е?

— Разбира се — съгласи се той. — Да.

— Какво смяташ да правиш с нея?

— Не знам за какво говориш.

— Какво очакваш, Уилям?

— Един въпрос още чака отговор — рече той. — Как да отговоря?

— Както искаш.

— Какво искам от живота си? — Това бе питанката, чиято развръзка тя би искала да чуе, но той не знаеше какво да каже. Глупаво е да го задаваш на човек над двайсет и пет годишна възраст. В даден момент животът ти просто тръгва в дадена посока и импровизираш. — Точно сега искам хората, които обичам, да са в безопасност.

— Добре. А после?

Божичко, Сам, искаше му се да извика, едва не умрях тази нощ. Но тя вече знаеше това. Има ли по-добър момент от сегашния да помислиш над този въпрос?

— Стабилност — промълви той, сякаш очакваше отговор. А и чувстваше, че е искрен. — В живота ми никога не е съществувала. Татко ни напусна, когато бях на три. Майка ми, знаеш. Никога не съм можел да разчитам на нищо. Искам стабилност в живота. Да имам полезна работа и…

— Жена, деца? — попита тя.

— За малките не знам. Не бих искал да прецакам живота на някое дребно създание.

— Както мислиш, че е съсипан твоят ли?

— Както всички родители провалят живота на децата си. Не е злонамерено, просто е неизбежно.

— Не е така — засмя се тя и се отпусна до него.

От нея се излъчваше много топлина за толкова бледо създание. Копнееше за нея и се питаше дали в бъдеще щеше да му е така уютно.

— Значи виждаш бъдеще за себе си — продължи тя.

— Да не мислиш, че правя усилия да бъда убит? — попита той. — Това ли имаш предвид с този разпит?

— Не че го правиш нарочно — отговори Сам. — Но веднъж поставиш ли си цел, я преследваш доста енергично. Толкова си упорит, че не оставяш място за бъдещето.

— Като Еди ли?

— Именно. Точно като него. Какво щеше да стане, ако те беше застрелял? Щеше да отиде в затвора или по-скоро да се самоубие? Не виждаше нищо отвъд страховете си.

— Искам единствено отговори — тъжно каза Уил. — Не желая никой да пострада.

Тя се подпря на лакътя на едната си ръка и го накара да я погледне. Сините ѝ очи изглеждаха сиви в мрака, но блестяха все така хипнотизиращо.

— Еди е убил доктор Честър.

— Няма как да го сме сигурни — възрази той.

— Съмняваш ли се? Аз — не. Оттогава създава само проблеми. Заплашваше хората, за да продават домовете си. Готвеше се дори да изгори и твоята къща заедно с теб в нея.

Конър не беше обмислял подобна версия. Тубата с бензин и думите на Еди пред магазина. Възможно ли бе схемата за недвижими имоти да е само извинение, за да разруши тази къща? Сякаш това би унищожило демона и сложило край на смъртните случаи.

— Такъв е начинът му да решава проблемите си — продължаваше Сам. — Не бива да се чувстваш отговорен.

— Разбира се, че така се чувствам.

— Трябва да го преодолееш. Рано или късно — целуна тя челото му и отново го погледна. — Значи не търсиш отмъщение?

— Така ли мислеше? — попита той. — Това ли е причината да стоиш настрани?

— Чудех се. Всички ние смятаме, че си обладан от демон. Защо да не пожелаеш да му го върнеш?

— Не — заяви Уил. — Просто искам да изчезне.

— Добре. — Очевидно отговорът му и допадна. Предишният ентусиазъм се бе върнал въпреки ужасната нощ. Тя беше гъвкава. Или нещо друго? — Не успях да намеря книгата. В къщата е, но е на място, до което не мога да стигна, когато той е там.

— Под дъските на пода?

— Да — съгласи се тя. — Ще се опитам отново, но ще те помоля да направиш нещо за мен.

— Разбира се. Всичко, което кажеш.

— Не бъди толкова краен — уточни тя. — Нищо.

— Искаш да не правя нищо?

— Точно така. Знам, че няма да ти е лесно, но те моля, умолявам те, ако това ще помогне. Най-вече не искам да се доближаваш до къщата на дядо ми. Разбра ли ме?

— Звучи ми така, сякаш не става дума само за гримоара.

— Има неща, които искам да проуча — съгласи се тя. — Но сама. Няма да ти кажа какво, нито ще те взема със себе си. Не се обиждай, но точно в този момент присъствието ти е по-скоро пречка, отколкото помощ.

Тя говореше меко, но категорично. Ако беше му останала някаква енергия, вероятно щеше да се съпротивлява, но този път се подчини. А и достатъчно бъркотии беше забъркал.

— Сам — погали той ръката ѝ. — Не предприемай никакви рискове.

— Никой няма да се занимава с мен. Просто имам нужда да се поогледам, а и трябва да намеря онази книга.

— И какво да правя междувременно?

— Отново нищо — отчетливо заяви тя. — За няколко дни се пази от всякакви неприятности. Просто кротувай. Ще можеш ли?

— Няколко дни. — Това му напомни, че горе-долу толкова ги делят от годишнината на онази ужасна нощ. А годишнините имат енергия, нали?

— Зная — обади се тя, досещайки се за какво мисли. — Но така и не отговори на въпроса ми. Можеш ли да оставиш всичко на мен за малко? Имаш ли ми това доверие?

Как иначе да отговори на подобна молба?

— Да — заяви Уил. — Ще оставя всичко на теб.