Дяволският кръг

23.

Започваха да се трупат облаци. Въпреки слънчевото утро Уил ги бе очаквал. Сивото небе му се струваше подходящо за тази вечер, макар прогнозата да включваше и дъжд.

— Отиди да видиш как е — обади се Абигейл. — Ще се почувстваш по-добре.

Подгънала крака под себе си, тя се беше настанила на зеленото канапе със скицник в скута. Остатъците от ранната им вечеря лежаха още на масата. И двамата не се радваха на особен апетит, а Конър го мързеше да раздига съдовете. Премяташе от ръка в ръка почти празна бутилка от бира.

— Няма я — отговори той. — Не сме се виждали от няколко дни.

Това почти нищо не означаваше, но вниманието му се хвана за тези думи. Мислите му се въртяха около купчина факти, подобно на врани над мърша. Спускаха се от време на време, за да клъвнат по някое парче. Бе научил някои подробности, но пък и с какво можеха да му помогнат? На кого или на какво да вярва?

— Разбрахме се да дойде тук, когато има какво да разкаже.

— Може би иска ти да я потърсиш — подхвърли Аби. Обичаше романтичната страна във всичко. Нямаше представа за какво става дума. Милата му майка. Радваше се да я вижда заета с рисунките си, радваше се, че бяха сключили примирие. Едва ли щяха да си върнат загубеното, но пък можеха да станат по-близки. Не беше малко. Нямаше как да му помогне в тази сложна ситуация. И Саманта, и Мюриъл го бяха изоставили по техни си причини. Точно тази вечер се чувстваше особено самотен. Тялото му не беше спряло да потрепва от онази нощ, когато Еди насочи оръжието си към него. Искаше да го убие. Беше се опитал да го скрие от Аби, но сякаш не издържаше повече. Усещаше как го заливат ту горещи, ту ледени вълни, като треска, която искаше да ликвидира, само дето не знаеше как. Във всеки случай не и със седене, заключен тук, цяла нощ.

— Каза ли Мюриъл нещо повече за Джони? — попита майка му.

Джони. Баща му. Още нещо, което научи, но защо му е? Не познаваше истински този човек. Нямаше как да промени връзката му с Джо, освен че щяха да се отчуждят още повече. Правеше смъртта на младия мъж преди десетилетия още по-ужасна. Но не и чак толкова загадъчна.

— Опита да ме увери, че е нямал намерение да ме нарани. Качил се по стълбите, за да ме предпази. — Този вариант бе по-добър от това да ѝ каже, че най-добрият ѝ приятел и бивш любовник е искал да отвлече детето ѝ.

— Звучи ми като нещо възможно — каза тя, намествайки се на канапето. — И по-близо до истината. Ти повярва ли ѝ?

Мислите му скачаха от тема на тема.

— Какво ще кажеш за доктор Честър?

— Докторът? — Тя се усмихна едва-едва. — Страшно свестен и умен човек. Харесваше твърде много жените, но пък и те не му се дърпаха.

— И ти ли?

— А, не. Бях твърде близка с Нанси. Много от останалите обаче — да. Луиз Браун беше луда по него. Не тогава, а по-късно. Малко преди да се обвърже със Сали Прайс.

— Трябвало е да остане с Луиз — отбеляза синът ѝ. — Можеше да живее по-дълго. Ами останалите жени в кръга?

— Луиз Стафорд, Джени Бранфорд — изброяваше Аби и свиваше пръст след пръст. — Може би Моли. Твърдеше, че не е имало такова нещо, но не съм съвсем сигурна.

— Всички жени, с изключение на теб.

— Така излиза. — Изглеждаше някак изненадана, сякаш не беше мислила за това досега. — Времената бяха други — много хора сменяха партньорите.

— Всички са му се натискали — констатира Конър.

— Така е. Имаше успокояващото поведение на възрастен. А и беше лекар все пак, разбираше от антропология. Може би и от археология, не помня. Научи ни на много неща.

— Имал е някакъв контрол над групата, значи?

— Чакай малко. Да не мислиш, че… Не, мили, докторът беше прекалено добър човек.

— Според теб всеки е такъв — отбеляза той нетърпеливо. — Някой все пак не е бил толкова хрисим.

— Той излезе и те прибра от полето — рече тя едва чуто.

Да, така е станало. Но дали това го оправдаваше? Или напротив, правеше го съучастник? Беше ли попаднал той прекалено бързо в плен на магията на тази теория? Излизаше, че е така, но пък и оставаха въпроси. Онова, с което разполагаше, доникъде нямаше да го доведе. Човекът не беше сред живите. Не можеше да търси нито отмъщение, нито обяснения. Освен ако Нанси Честър не знаеше нещо. Понечи да отпие от бутилката, но я върна обратно.

— На колко години беше докторът?

— Когато почина ли? Май тъкмо бе навършил шейсет според мен. Твърде възрастен, за да се държи като глупак.

— Значи в нощта на инцидента трябва да е бил някъде към четиресет.

— Така е — съгласи се тя. — А може и по-млад. Винаги е изглеждал по-голям, отколкото всъщност беше.

Онзи възрастен мъж. Възможно ли е едно деветнайсетгодишно момиче да мисли, че този човек е бил стар? И дали Мюриъл нарочно не насочваше мислите му към вече починал човек? По този начин го освобождаваше както от съмненията, така и от опасностите. Докторът беше човек, който търсеше, също като Джони, но пък и е бил много по-зрял. Зрял и спокоен. Докато призоваването в онази нощ е било безразсъдно. Уил се изправи.

— Ще отида да проверя дали Сам си е у тях.

— Добре — отговори Аби. — Доведи я тук. Не бива да остава сама в онази голяма къща.

— Нека да видя дали изобщо е там.

В стъклото на задната врата видя как майка му стои под кухненската арка. Точно там, където бе видял стенещото името му наранено привидение на Кристин Джордан. Какви ли сенки щяха да му се явят тази нощ? Какво ли го очакваше в тъмното поле отвъд верандата?

— Върни се бързо — обади се Абигейл замислено.

— Непременно — излъга той.

Облаците се движеха бързо и ниско в нощното небе. Тъмните борове се люлееха. Обувките разместваха сухите листа под краката му. Прекоси широкия двор безпрепятствено, като внимателно заобикаляше дърветата. Лампата на верандата светеше. Хондата беше на алеята пред къщата, но той беше сигурен, че приятелката му не е вътре. Не чувстваше присъствието ѝ.

Външната врата бе отключена. Възможно беше това да е покана. Или по-скоро признание, че ключалките са напълно безполезни в град на вещици. В коридора беше тъмно, а дневната, трапезарията и кухнята — пусти. Застана в основата на стълбището с намерението да извика Сам, но защо? Ако беше тук, тя щеше да усети, че е дошъл. А ако искаше да се скрие, той никога нямаше да я намери. Уил влезе в кабинета.

Настолната лампа беше включена. Коженият стол въздъхна тежко, когато той седна в него. Книгите и записките им още лежаха на бюрото. Той взе демонологията и запрелиства страниците. Забеляза, че листчето, отбелязващо думата „Мурмур“, го няма. Загледа се отново в илюстрацията със скрития под мантия ездач, яхнал огромната грозна птица, и неволно потрепери. Затвори шумно тома и мина към бележниците със записките им. В този на съседката му страницата, на която беше описанието на обладалата го зла сила, бе откъсната. Частта в неговия бележник, където бе изброил единайсетте заподозрени членове на сборището, също липсваше. Някой бе взел тъкмо тези страници, но защо? А разделителят, къде бе той? Прецени вероятността Сам да ги е взела, за да не ги открият любопитни очи, но все пак нещо в цялата картина му се видя подозрително.

Огледа стаята. Една от фотографиите на стената отново беше килната настрани. Изправи се и приближи. Сивкаво, зърнисто изображение, от най-старите тук. Висока бяла сграда, облицована с дъски, изпълваше фона. На преден план се виждаха четири фигури. Най-високата — мъж на средна възраст, с бяла риза и тиранти, с отнесено изражение. Ръцете му лежаха на раменете на две малки русокоси момиченца, които се усмихваха срамежливо. Вдясно до тях стоеше светлокосо момче, вероятно брат или друг роднина, наклонило глава на една страна. Конър понечи да изправи рамката, но внезапно реши да я свали от стената и я занесе до бюрото.

Разглежда я в продължение на няколко минути, взирайки се най-вече в лицата. Сетне обърна снимката и вдигна кафявата хартия на гърба. Красивият надпис в единия горен край бе толкова избелял от времето, че едва се четеше и той трябваше да приближи лице, за да го види по-добре. Джералд, Етел и Синди Хол с Том. Уорън, Мейн, 1924. Бях приятелка с една от дъщерите, прозвуча в паметта му гласът на Етел Прайс. Синди. Лятно приятелство. Родителите ми настояваха да стоя далеч от къщата. Качваше се на покрива нощем и хипнотизираше сестра си. Единственият случай на обладаване, който някога съм виждала.

Тя говори за нас, се бе оплакала Сам в колата след това. Тези от семейство Хол забъркват кашите, а Прайс разчистват след тях. Уил затвори очи и си пое дълбоко въздух. Не знаеше всичко, но пък му беше достатъчно. Не си направи труда да върне фотографията на място. Просто се обърна и напусна кабинета, след което и къщата.

Хондата бе отворена. Твърде много се беше надявал, че ключовете ще са на таблото. Нямаше ги и в жабката, нито в някой от джобовете на вратите. Канеше се да се върне в имението, за да ги търси там, когато дръпна сенника над мястото на шофьора. Връзката тупна в скута му. Опитвайки се да спре треперенето на ръцете си, той ги взе и ги стисна толкова здраво, че се врязаха в пръстите му. Пъхна най-дългия на мястото за запалването и моторът на малката кола оживя.

Докато минаваше покрай тяхната къща, му се стори, че мярна майка си на прозореца, след което я видя да се отдалечава. Мислено се помоли да не тръгне след него.

В Маунт Грей нямаше улично осветление. Разчиташе само на фаровете на хондата или на някой случаен прозорец, скрит зад дърветата. Липсваха и номера пред алеите за коли, но това нямаше значение, защото той знаеше, че къщата на Том е последната. Щом наближи, Конър бързо намали скоростта, като се придържаше колкото се може по-близо до храстите отстрани. Клоните одраскаха автомобила, докато спираше. Бездруго имаше нужда от пребоядисване. Беше готов да плати, стига приятелите и роднините ѝ да не го убият тази нощ.

Щом изгаси фаровете, се видя колко тъмно е всъщност. Облаците излъчваха странно сияние, но не позволяваха на луната или звездите да проникват през тях. Обраслият с дървета хълм беше направо черен. Уил отвори вратата и излезе навън. Тук въздухът беше още по-студен и той горчиво съжали, че не си е взел якето. Едва различаваше дългата стръмна алея за коли между дърветата. Крачеше бързо и много скоро се стопли. Някъде в далечината отекна гръмотевица.

Изведнъж долови нечие присъствие. Просто го усети, нямаше как да види кой е в този мрак. Съзнанието му роди някъде вдясно на периферното му зрение силует, който се движеше успоредно с него. Духът на Еди Прайс? Или на някого от вече починалите, които го придружаваха, откакто се бе върнал в града? По-вероятно това да беше добре познатият му мъчител, който не го напускаше от дете, и може би избиваше враговете му, за да го брани. Странно наистина, но страхът, който обикновено свиваше сърцето му в тези моменти, трудно можеше да се сравни със страха от онова, което го очакваше в онази къща. Всичките опасения се обединиха, но силното желание да разбере какво точно става там вътре сякаш ги победи.

— Знам, че си там — шепнеше младият мъж. — Но този път остави нещата на мен.

Привидението не отговори и Конър продължи напред.

Потънала в мрак и прилепена за възвишението отзад, хижата не се виждаше, докато не застана пред нея. Силуетите на поне пет коли стояха един до друг отпред. Неясно откъде се виждаше слабо оранжево сияние. Той обиколи, докъдето теренът позволяваше. Сенките се отдръпваха от неясната светлина. Свещи. Той дълго слуша първо пред прозорците, после пред вратата. Нищо. Възможно ли беше толкова много хора да са толкова тихи? Горе ли бяха? Или някъде в гората? Не беше помислил за подобна възможност. Ако не използваха някакъв източник на светлина, никога нямаше да ги открие. Малко вероятно беше. Не, в къщата бяха. Опита се да отвори прозореца, който, доколкото си спомняше, беше на кухнята, но рамката не помръдна. Някъде в небето прогърмя отново.

Женски глас. Вътре и някак приглушен. Извика една-единствена дума. Не, така му се чу. Не, не. Много трудно му беше да разпознае този глас, но беше сигурен, че е на Сам. Обзе го паника. Не премисляй прекалено нещата, спомни си той думите на баща си и стисна дръжката на вратата.

Ръката му отхвърча нагоре, почти изскочи от ябълката на рамото, предхождайки болката. Шокът от удара разтърси цялото му тяло, дробовете му останаха без въздух. Не помнеше как, но внезапно се озова на земята по гръб. Не му стигаше въздух, нищо не разбираше. Благодаря за съвета, татко.

След една-две секунди сетивата му се възвърнаха в цялото тяло, с изключение на дясната ръка, която изобщо не усещаше, все едно бе пръчка, защита за торса. Рамото го болеше. Осъзна, че е преживял електрически удар. Вратата най-вероятно бе свързана с електрическа инсталация. Идиот. Трябваше да се досети. Сам го беше предупредила да не пипа нищо в дома на Евелин. Саманта. Къде беше? Какво правеха с нея там вътре?

Входната врата се отвори и нечий силует надвисна над него.