Дяволският кръг

14.

— Възможно е — каза Саманта. Тя дълго държа погледа си встрани от книгата за демони, за да обмисли добре отговора на въпроса. — Зависи от това каква клетва е дадена и как точно е дадена. Опитът да я нарушиш определено може да предизвика такива физически реакции. Дори сериозна болест.

— Като например? — попита Уил, докато изправяше снимката на стената. Досаден негов навик. — Мозъчен удар? Инфаркт? Спонтанно самозапалване?

— Смей се колкото искаш.

— Мислиш ли, че ми е забавно?

Тя сви рамене и извърна лице към прозореца. Денят беше слънчев, но малко от светлината отвън влизаше в стаята. Дали на Том Хол щеше да му хареса това, което правеха? Или щеше да се разсърди, че са се настанили в кабинета му, за да обсъждат подобни въпроси? Конър седна срещу бюрото, зает с това да разглежда имената, написани на лист хартия. Докосваше с писалката си всяко от тях и ги броеше за четвърти или пети път.

— Няма да се променят, колкото и да ги препрочиташ.

— Абигейл Конър — започна отново Уил. — Джон Пейсън, Дъг Пейсън, Елиза Стафорд, Джейн Дъфи, Луиз Браун, докторът и Нанси Честър, Моли Джордан, Марти Бранфорд. Дотук са десет. Липсват ни двама.

— Защото Джими ти е казал така?

— Нима има полза да си съчинява? — попита той. — Освен това дванайсет е традиционната бройка за сборище.

— Ти знаеш — въздъхна тя. — Еди Прайс.

Големият Еди. Тромав и дружелюбен до деня, в който не застреля „случайно“ най-добрия си приятел доктор Хенри Честър. Оттогава се превърна във вгорчен сърдитко.

— Нали си даваш сметка, че това са само предположения? — попита Уил.

— Той се въртеше наоколо. А и нямаш Прайс в списъка.

— Е, и?

— Виж — заби тя пръст в листа. — Имаш хора от шест от фамилиите.

Приятелят ѝ провери отново. Ако приемеше, че майка му е Хол, това беше вярно.

— Има ли значение? Присъствието на представители от всички семейства придава ли сила на кръга?

— Щом задаваш подобен въпрос, значи не си внимавал в това, което си чул.

— Значи прибавяме Еди — съгласи се той — Джони е убит от мълнията в онази нощ. Четири години по-късно брат му Дъг се хвърля през прозорец. Елиза Стафорд се удавя в Чебако Лейк, колко… Няколко години след това.

— Правилно — съгласи се Сам начумерено. Прокарваше замислено палец по ръба на латинския речник. Амбицията му да изясни кои са членовете на сборището заедно със съдбата на всеки от тях я смущаваше, но не го спря.

— Още няколко години и Джени Дъфи почива от рак на белите дробове. Следва промеждутък от дванайсет години и Еди застрелва доктор Честър. Тогава Луиз Браун получава инфаркт в градината си. А миналата Коледа Марти Бранфорд умира след изтичане на газ в дома си. Това прави седем.

— Не мога да споря с твоята аритметика.

— Седем, включвайки Джони — продължаваше Уил. — Цели двайсет и седем години. Смъртта на някои е доста странна или насилствена. Да прибавим и Нанси Честър, блъсната от неизвестен шофьор.

Не включи смъртта на Кристин Джордан, която загина в колата на майка си. Нито падането на Аби по стълбите. Беше твърде болезнено за него. Но ако и те бяха в списъка, тогава само Еди Прайс оставаше невредим. Освен ако убийството на доктора не се счита за поредната проява на злото.

— Въпреки всичко ни липсва дванайсети — размишляваше той на глас.

— Има ли полза от цялото това смятане?

— Опитвам се да разбера. Нали това е причината да го правя? Да разбера какво се е случило, за да можем…

— Да можем какво? — предизвикателно попита тя. Сините очи се бяха впили в него. — Най-важното е ти да си прав. Да се отървеш от онова, което те е обсебило.

— Според теб информацията не е важна, така ли?

— Може и да е от значение. Има възможност всеки малък детайл да се окаже от полза накрая. Но ти само правиш предположения. Докато хората които знаят, са онези, били там онази вечер.

— Именно — отсече той. — Това е и причината да търся кои са те.

— Помисли малко — удари го тя на молба. — Моли ти каза, че са се заклели. А това означава, че ще си мълчат. Дори майка ти. Защо мислиш, че се е затворила в себе си за цялото това време? Как така винаги е изморена и не може да говори? И то за нещо толкова важно за теб?

Конър се отпусна тежко назад в неудобния дървен стол. Тя не казваше нищо повече от онова, което той си мислеше, откакто напусна дома на Моли. И ако беше вярно, то щеше да важи за всички членове на спиритическия кръг. Включително и майка му. Ала той не беше още готов да го преглътне. Причините бяха две — идеята беше твърде стара, клетва, която запечатва устата на всички за близо трийсет години, както и това, че той така отчаяно искаше да научи истината. Каквото и да си мислеше Сам, Уил бе убеден, че разбирането на събитията в онази далечна нощ е ключът към всичко.

Тя тупна с ръка древната книга. Облак прах се вдигна и нахлу в златистия лъч светлина, отражение от жълтеникавите листа на липата отвън.

— Този том — каза тя.

— Бъди по-внимателна. Хартията е крехка.

— Ти погледна ли го изобщо?

— Да. През петнайсетте минути, докато беше в кухнята.

Беше заявила, че трябва да се справи със съдовете, но той бе сигурен, че я чу да говори по телефона. И какво от това? Приятелката му имаше право да разговаря с хора. Все пак той се заслуша в звука от външната врата. Сякаш се боеше да не го хванат неподготвен.

— И? — не спираше да се интересува тя.

— Какво ти каза Мюриъл онази вечер?

Неин ред беше да се отпусне в тапицирания с кожа стол на дядо си, при което се чу свистене като от пукнат балон.

— По дяволите, Уилям, има ли значение?

— Тайна е, значи? — небрежно подхвърли той, докато си играеше с писалката. Усети, че е готова да скочи върху масата и да го разтърси ядосана.

— Каза ми да те оставя на мира. Да спра да пълня главата ти с лоши мисли. Че те тревожа с неща, които е по-добре да бъдат оставени в миналото.

— А ти какво отговори?

— Нищо. Просто слушах. Нямаше смисъл да се опитвам да възразя. Тя беше доста, как да кажа… Ожесточена?

— Напълно подходящо определение за Мюр — отбеляза Конър. Мислите му се върнаха на темата. — Нали не те е заплашвала?

— Не бих приела думите ѝ по този начин. Просто ѝ харесва да действа с твърда ръка.

— Мислиш ли, че е така?

Сам го изгледа строго. Винаги се изненадваше колко бързо погледът ѝ ставаше от мек категоричен.

— Не се чувствам заплашена.

Уил се взря в очите ѝ в очакване да чуе още нещо. Но не се случи. Вместо това насочи вниманието си настрани и забеляза четири черно-бели снимки, които висяха на стената между библиотеките. Усмихнати мъж и жена на терасата. Хлад полази по гърба му. Тя го наблюдаваше, ето защо той се върна към книгата.

— Не съм започнал да превеждам — обясни, — само схванах общия смисъл. Става дума за въведение в темата за демоните, следва списък на видовете и имената. Не виждам нищо, което да прилича на формула за призоваването или прогонването им.

Приятелката му прехапа устни и започна да прелиства страниците. Напрегната, очевидно раздразнена.

— Евелин ни я даде с причина — настояваше тя.

Ни, отбеляза мислено Конър. Беше възприела неговия проблем като свой. Сякаш проклятието тегнеше и върху нея.

— Познати ли са ти някои от тези?

— Да — призна той.

Тя се спря на четвъртия квадрат. Звезда с пет лъча, обградена от двойна окръжност, с букви между двата кръга. Виждаха се и други линии и малки кръгчета.

— Астарот — съобщи Уил. — Господар на познанието, най-вече на науките. Отговаря на всички въпроси, които му бъдат зададени, но ще те съблазни. Призовава най-вече твоята гордост.

Тя вдигна бързо очи.

— Научи всичко това, докато бях в кухнята?

— Не, латинският ми не е толкова добър — обясни той. — Познавам знака. Попадам на много демони, докато се готвя за лекциите си. Съществуват, разбира се, някои несъответствия между източниците.

Тя продължи да прелиства. Все по-бързо и по-бързо, сякаш отговори можеха да изскочат от някоя от пожълтелите страници или от непонятния текст.

— Може ли да предложа нещо? — попита Конър.

Сам спря и вдигна поглед към него. Лицето ѝ изразяваше умора и отчаяние.

— Защо не попитаме нея какво е имала предвид?

— Звънях ѝ вече три пъти — отговори приятелката му. — Не вдига.

— Знаеш ли къде живее?

— Да.

— Нека се качим в колата и да почукаме на вратата ѝ.

Жената срещу него бе притихнала. Не сваляше очи от лицето му, но очевидно мислите ѝ бяха някъде другаде. Готов беше да се закълне, че е изплашена от подобна идея. Въпреки това след дълъг размисъл тя кимна.

— Добре. Съгласна съм, да вървим.

Връзката между града и морето се осъществяваше от дълъг провлак, заобиколен от потоци, блата и дюни. Това бяха все ниски места, северно от Плъм Айланд. На юг теренът тръгваше нагоре. Скали се издигаха над самата вода, а зад тях — гористи хълмове. Пътища почти нямаше, ето защо районът бе слабо заселен. Уил с изненада отбеляза, че Евелин Прайс живее в малка къща с дървен покрив в тази част на града, но вероятно тя държеше на усамотението си. Излизаше от колата, когато приятелката му го хвана за ръка.

— Не докосвай дръжката на вратата — поръча категорично тя.

— Права си. Обикновено са мръсни.

— Чуй ме. Не влизай в къщата, освен ако тя не те покани, и не пипай нищо, ако не се налага.

— Сам, жената е на деветдесет.

— Тя е могъща вещица.

— Нали не използваше тази дума? — възрази той.

— Наричам я така за твое удобство.

— Благодаря ти. Мислех, че старицата те харесва.

— Не съм говорила с нея от доста време — отвърна тя, отправила трепетен поглед към малката сграда. — Не казвам, че е враждебна. Просто ти напомням да си предпазлив.

Облаци скриваха слънцето, но денят продължаваше да е светъл. Откъм морето духаше солен бриз, който изсушаваше прането, закачено на въжета, опънати в двора. Сам натисна звънеца веднъж, а след около минута го направи отново. Бяха застанали близо един до друг на малката площадка и чакаха.

— Мисля, че я няма.

— Не, тук е — рече приятелката му и се обърна с вдигнато нагоре лице, подобно на куче, което души следа.

Тя слезе надолу към простряното пране и скоро изчезна зад издутите от вятъра чаршафи. Конър недоумяваше защо пое в тази посока. Вероятно нейният предавател работеше по друг начин. Той я последва, калъфките за възглавници и блузите, от които се носеше свеж аромат, удряха лицето му, когато се наведе, за да мине от другата страна. Жената, с която бе дошъл, ту се появяваше, ту изчезваше пред него. Най-сетне отмина и последния прострян чорап и се озова на зелената ивица, след която следваше стръмно спускане към морето. Времето беше ветровито и по върховете на вълните до хоризонта се виждаха бели гребени. В обветрен и избелял дървен шезлонг с гръб към вълнуващата гледка седеше възрастната жена, която бе срещнал в „Каск и Флагън“. Тя пушеше цигара и пиеше нещо, което много приличаше на уиски. Съзерцаваше съхнещите дрехи.

— Здравей, скъпа — с дрезгав глас поздрави тя Саманта. Тембърът ѝ бе сух и звучеше глухо. Прорязано от дълбоки бръчки и обсипано с петна лице, най-бледите сини очи. Изгледа Уил от главата до краката, преди да проговори отново. — Очаквах да се появите рано или късно.

В тона ѝ липсваше любезност, но нямаше и враждебност. Отдавна не я интересуваше какво си мислят другите.

— Според мен прането е изсъхнало — отбеляза Конър.

— Вярно е — погледна тя към въжетата, на които бе опънато. — Проблемът е, че веднъж седна ли в този стол, ми е невъзможно да стана от него.

— Баба ми простираше дрехите по същия начин — обади се Сам. — Обичам това ухание.

— На сол и мухъл? — промърмори под нос старицата. — Тук са само защото сушилнята се развали. Не е поправена още.

— Откога не работи? — попита Уилям.

Жената дръпна дълбоко от цигарата, размишлявайки.

— Вече шест години?

— Надявам се, че не идваме в неподходящ момент — обади се приятелката му.

— Ха — изсмя се жената или може би се изкашля. — Вижте ме. На деветдесет и две съм — останали са ми само неподходящи моменти.

— Дойдохме да питаме за книгата — продължи Сам.

— Вече не ви ли учат на латински в училище? — с укор попита Евелин.

— Ще се справя — отвърна той и приклекна, за да изравни лицето си с нейното. — Просто се чудехме защо ми я дадохте.

— Не знаеш ли? — набръчканото ѝ лице излъчваше недоумение. — Положението е по-зле, отколкото предполагах.

— Дъщеря ви Маргарет…

— Знам как се казва дъщеря ми.

— Открехна ни за проклятието над семействата.

Старицата ги гледа продължително, а междувременно лицето ѝ се развеселяваше все повече.

— Сигурно ви е казала нещо. Може да седнете, ако искате. Но не ме карайте да ви нося столове.

Сам се настани направо на тревата и започна да реди историята. За Уелс, демона, седемте герои, които го заловили и завързали… Не пропусна да каже и за отказа на мъжете да приемат обещаното богатство. За проклятието. Уил беше сигурен, че тя повтаря разказа на младата Прайс дума по дума. Попитай ме. Помня всяко нещо, което някога съм чула. За негова изненада, Евелин не я прекъсна. Пушеше, отпиваше и слушаше, докато вълните се блъскаха със свистене в скалите под тях. Всички замълчаха след края на легендата.

— Да — отрони Евелин в един миг и кимна. — Това е един от начините да бъде разказано. Може да го наречете здравословната версия.

— А каква е истинската? — попита неканената гостенка.

— Няма такава. Това е легенда. Не може да вярвате в такива неща, не, господа.

Уил не беше чувал акцента на старите янки от времето на отдавна починалата си пралеля.

— Без значение коя е вярната — рече той, настанявайки се на тревата до жената, с която бе дошъл, на около метър и половина от полюшващия се, обут в сандали крак на старата вещица. Беше решил да научи колкото се може повече този път, без да се кара или да подозира. — Разкажете ни различна версия.

— Искате още… — промърмори Евелин и се посъветва с чашата си. Тя наистина пиеше уиски. — Добре, ето ви и друг вариант. Тези седмината, дето тръгнали на лов за така наречения демон, не били никакви герои. Просто вършели това, което трябвало да направят. Това, което жените им поискали от тях. Да разчистят бъркотията им.

— Защото те са призовали демона преди това — обади се Конър. Беше го предположил още онзи ден, когато Маргарет Прайс за пръв път им разказа историята.

Старицата кимна.

— Но какво са искали от него? — попита Сам.

— Кой знае? — отвърна възрастната жена. — Може би са имали нужда от познание или услуга. Обикновено това са причините. Но не преценили силата. Загубили контрол над нея. Наложило се да го подгонят, когато той хвърлил сянка над страната. Освен това не били много бързи при отказа си на предложението му. Искали да извлекат някаква полза от тази каша. Такова поне било желанието на някои от тях. Отишли първи и сключили сделка. Познание срещу свободата му. Щом получили наградата си, се отметнали от своето обещание.

— И той ги проклел — допълни Уил.

— Като едното нищо — съгласи се тя и се ухили насреща му. — Ти не би ли го направил?

— С какво познание са се сдобили?

— Не е ли очевидно? — Тя гледаше ту единия, ту другия. — Все забравям, че младите хора пропускат да видят отговорите, които са под носа им. Дори най-умните от тях. Не бих казала, че завиждам и на двама ви. Това, което спечелили, е всичко, което е направило от семействата ни това, което са. Знание. Сила. Проницателност. Знахарство.

— Не — остро възрази Сам. Тя тръсна глава — отново и отново.

Уил докосна предупредително коляното ѝ, но тя се дръпна.

— Не го вярвам. Лечителството не е нещо лошо.

— Глупаво момиче — отсече Евелин Прайс. — Кой казва, че е?

Конър си спомни думите на приятелката си, които тя сякаш беше забравила. Има неща, които не са от тук. От друг свят. Истинската им същност ни зашеметява, пречи ни да разбираме. Даваме им имена, които съответстват на ограничената ни представа за тях. Ангели. Демони. Но това са само имена. Подобна сила не е нито добра, нито пагубна, тя просто съществува.

— Ами после? — попита той. — Изгонили са ги от общността, така ли?

— Може би. Възможно е сами да са решили да си тръгнат.

— Но проклятието за безпокойство ги преследвало.

— Преследвало ги е проклятието за глупост — изкиска се възрастната жена.

— Това пък какво ще рече? — процеди Сам. Грубата ѝ откровеност се събуди от безцеремонността на старицата.

— Ще рече, че не се променяме. — В тона на старицата прозираше уморено разочарование. — Преместването на ново място не ни прави различни, щом старите зловредни навици остават.

— Имате предвид призоваването на… На онези сили? — попита Уил объркан. — И затова се местят от едно място на друго? Исусе, толкова лесно ли е да призовеш демон?

— Не. Много е трудно. Даже отърваването е по-бързо, отколкото докарването му тук.

— Как тогава са успявали да го направят?

— Може да са имали късмет — небрежно подхвърли Евелин. — Нужно е само във всяко поколение да се пръкне един дързък идиот, който е решил, че това е негово рождено право. Да подхване правилното заклинание и да го приведе в действие. Рано или късно все някой успява.

— Дванайсет идиоти — уточни Конър.

— Дванайсет души — съгласи се тя. — А може и по-малко. Достатъчно е един да знае какво да прави. Останалите само трябва да слушат каквото им се казва.

— Възможно е първото изчадие просто да не си е отишло — обади се Сам. — Да не са успели да го прогонят истински. И тъкмо затова те… Затова ние продължаваме да си спомняме отново и отново. Нищо чудно това да е истинското проклятие.

Старата вещица я изгледа с видимо одобрение. Насочи върха на цигарата си към младата жена.

— Знаех си, че в теб има нещо повече от красиво личице. — Сетне се обърна отново към Уил. — Много съжалявам, че не обърнах повече внимание на това, което става в дома на майка ти. И през ум не ми мина, че опасността е реална. Забравях, че Джейн я няма, за да следи какво се случва там.

— Джейн е била пазителка на информацията — заключи Конър, припомняйки си за пореден път думите на внучката ѝ. — Умряла е, преди да успее да предаде познанието си.

— Тя беше добра душа — отбеляза Евелин и се размърда неспокойно в дълбокия дървен стол. — Неуморна многознайка, но искрена. Умря твърде млада.

— Трябваше да се намесиш — остро отбеляза Сам. — Трябваше да им покажеш правилния път. Наместо да пазиш всичко в семейството си.

— Не съм го съхранявала за никого — изстреля жената. — Не съм научила на това дори Маргарет. Исках всичко да умре с мен.

— Но си убедена, че е зло — обвини я приятелката на Уил.

— Престани да дърдориш неща, които не разбираш — размаха ръка старицата в яда си. — Честно казано, времената бяха такива, това е всичко. Модерна медицина. Модерна наука. Никой вече няма нужда от старите традиции. Тези, които ги тачат, са вече аутсайдери. Тъжни, упорити, незначителни създания, неспособни да се приспособят към света на реалното. Не искам това за ничие дете, най-малко за моето собствено.

Конър чу неизреченото от нея: Тъжни, упорити незначителни създания като вас двамата. Убеден бе, че и приятелката му е схванала репликата по същия начин.

— Грешиш — рече по-младата вещица предизвикателно. — Защото нямаме избор. Аз поне. Така че става въпрос за това да използваш уменията си за добро или за зло. Трябвало е да помогнеш, а не си го направила.

Евелин я изгледа студено, но не каза нищо.

Сам отвърна на погледа ѝ, без да мигне.

— В магазина за алкохол — наруши Уил мълчанието — вие усетихте нещо. Нещо в мен.

Старицата затвори очи и пое дълбоко дъх, а когато реши да издиша, се задави от влажна кашлица. Не му се мислеше какво представлява дихателната ѝ система.

— Не само аз го почувствах. Не видя ли, че и Сол беше на тръни?

— Реших, че просто се плаши от вас.

— И това е вярно. Но долови онова, което и аз. Евреите са много чувствителни към привидения.

— О, госпожо Прайс — простена Саманта.

— Какво? Да не би Сол да не е евреин? — попита тя и неясно защо погледна към Конър.

— Смятах, че е друид — отговори той.

Смехът ѝ завърши с пристъп на кашлица, толкова дълъг, че гостът и не беше сигурен дали няма да умре в този момент.

Чудесно, помисли си той, докато приятелката му се изправи, за да ѝ помогне. Джими ще отбележи още един случай в поредицата ми злополучия. Конър ликвидаторът. Евелин отстрани младата жена с ръка и изплю в тревата нещо, което приличаше на значителна част от белите ѝ дробове. Изтощена, тя се отпусна назад в стола. През силно зачервеното ѝ лице премина тъмна сянка. Дълбока бръчка към устата, а почти затворените очи бяха непреклонни като от мрамор. Сякаш така искаше да покаже колко е уязвима. Но видът ѝ беше по-скоро опасен.

— Усетих го — хриптеше гласът ѝ. — Някога. Бях дете. По това време прекарвахме летата в Мейн. — Тя довърши питието си и за ужас на двамата натрапници, запали следваща цигара. — Съседът ни беше ветеран от световната война. Шрапнел бе попаднал в главата му, затова го върнали набързо от фронта. Беше домъкнал някакви стари книги от Париж. Родителите ми казваха да стоя далеч от къщата, но бях приятелка с дъщеря му, Синди. Лятно приятелство. „Болна е“, твърдяха нашите. И наистина не беше съвсем наред. Ако да си болен, означава да ти пожълтяват очите и да ходиш нощем по покрива… Хипнотизираше сестра си. И братовчедка си също. Смееше се особено… Всички кучета страняха от нея. Затваряха я в мазето, но тя успяваше да излезе.

— Била е обладана — отбеляза Сам.

— Единственият такъв случай, който съм виждала — отговори старата Прайс. Отправи поглед към дрехите на въжето, докато вдишваше от цигарата. Слънцето залязваше и сини сенки лазеха в двора. — Много рядко се случва и някои от нас никога не стават свидетели на подобно нещо. На крехката възраст от тринайсет станах свидетел на екзорсизъм и прогонване на демон, всичко наведнъж. Изпълни го майка ми. Леле, каква нощ беше само!

— Божичко — прошепна Уил. — И получи ли се?

— Получи се. Но беше страшна борба. След това Синди не беше същата.

— Значи и аз съм обсебен? — попита той, правейки неуспешен опит да се засмее.

— Не — рече Евелин и погледна твърдо. — Точно това е странното. Имах същото чувство около теб, каквото имах край приятелката си от детство. Ти обаче някак контролираш нещата. Той е с теб, но не е с теб. Проклетото нещо.

Сам стисна главата си между коленете.

— Това по-добре ли е, или по-зле? — попита той.

— По-лошо е — заяви тя делово. — Така демонът действа по-свободно. Не се ограничава само с твоето присъствие. Но от друга страна, е хубаво, защото не се налага да провеждаме екзорсизъм. Процедурата е опасна. Приемникът може да умре. В твоя случай е необходимо само прогонване.

— Можете ли да го направите? — попита той, сам изненадвайки себе си с въпроса.

Тя отново затвори очи и издиша цигарен дим през ноздрите, та заприлича на древен дракон.

— Реших, че затова сте тук. Нужно ти е време да свикнеш с мисълта.

— Какъв е отговорът ти? — попита Сам тихичко, без никаква следа от предишната ѝ агресивност.

— Имате ли заклинанието, с което е призован?

— Не — отвърна Сам — Търсим го.

— По-добре е да го имаме — отбеляза старата вещица. — В случай че нещо по-особено е направено при призоваването. Но и в двата случая ще успея да го направя. Знам ритуала. Виждала съм как се прави. Така съм с едни гърди пред някой друг, когото бихте намерили за тази цел. Но има една мъничка подробност, която ни връща към първия ви въпрос — защо ви дадох онази книга.

— Каква е тя? — не се сдържа Конър, който вече предусещаше какъв ще е отговорът ѝ, ядосан на себе си, че не се е сетил по-рано.

— По време на церемонията по прогонването ще трябва да кажеш от какво искаш да се отървеш. Ще трябва да изречеш името на онова, което те е обладало. Така че, Уилям, знаеш ли как се казва твоят демон?