Дяволският кръг

8.

Затръшна вратата на колата по-силно от необходимото и поне дузина косове изхвърчаха шумно от клоните на клена над главата му. Стрелнаха се нагоре и се извиха над покрива на къщата. Беше студено и облачно, за разлика от слънчевия и приятен вчерашен ден, но това е есента в Ню Ингланд. Уил отвори багажника, докато другите излизаха. Мюриъл помогна на майка му да се измъкне от седалката до шофьора, а Сам отиде при него, за да извадят и разтворят инвалидния стол.

— Няма да използвам това — запротестира Абигейл.

— Напротив — рече той и приближи количката до нея.

— Не ми трябва.

— Седни там, моля те — обади се Мюриъл.

— Съгласих се на стола в болницата само за да зарадвам сестрите — настояваше болната и се опита да избута Мюр настрани. — Ако искаш да си тръгнеш от онова проклето място, трябва да се подчиниш.

Саманта застана пред нея. Дребна, но непоклатима.

— Сядай — нареди тя и докосна с пръст гръдната кост на възрастната жена.

Майката на Конър се строполи на седалката, погледът ѝ веднага се изпразни.

— Тръгваме — продължи Сам и забута количката, преди Абигейл да успее да се изправи. Всички от тях я слушаха, защото бе медицински експерт.

Уил закрачи напред, за да отвори вратата, докато Мюриъл извади нещата на майка му от колата. С влизането на четиримата вътре къщата отново стана по-широка. Конър имаше чувството, че стените се отдръпнаха, а помещенията сякаш започнаха да дишат. Очевидно изпитаха облекчение, че господарката се е завърнала. Щом прекрачиха прага, Аби скочи от стола и се наложи Сам да я укроти. Стопанката на дома се огледа изненадана.

— Какво си направил?

— Пуснах прахосмукачка — отговори сина ѝ. — Дръпнах пердетата, за да влезе малко светлина и да не прилича на мавзолей.

— Къде е покривката на дивана?

— В сушилнята. Беше мръсна.

— Божичко — въздъхна възрастната жена и прокара длан по остриганата си глава. Беше помолила сестрите в болницата, които бяха обръснали черепа ѝ около раната, да довършат започнатото с цялата ѝ прическа, за да може косата да израсте равномерно навсякъде. — Много мило от твоя страна, миличък.

Изглеждаше по-скоро смутена, отколкото благодарна.

— Имал е нужда да се занимава с нещо — обади се Мюр в негова защита. Нещо, което правеше винаги, когато беше направил беля като малък.

— Ще върна мръсотията обратно там, където си беше, ако имаш проблем с настоящото положение.

— Не, миличък, недей…

— Той се шегува, Аби.

— Защо не поседнем? — предложи Сам.

Послушаха я. Младата жена приготви една от своите напитки. Този път беше по-тъмна и по-силна, и с остатъчен сладък вкус. Уил остави чашата след първите няколко глътки, но забеляза, че майка му изпи своята без колебание или нотка на изненада. Едва тогава се сети, че съседката им не носеше собствени съставки, освен ако не ги беше скрила по джобовете си. Беше сложила във водата билки, които е намерила в бурканите на майка му върху плота. Мюриъл си взе бира, независимо че беше единайсет сутринта.

— Баба ти го правеше точно така — продума накрая болната и се усмихна на Сам.

— Тя ме научи.

Всички знаеха, че старата госпожа Хол е починала, когато внучката ѝ била едва двегодишна, така че бе по-добре да си премълчи. Мюр само завъртя очи театрално и отпи прекалено голяма глътка от напитката си. След пет минути Абигейл вече спеше.

— Трябва да си легнеш — рече Сам и повдигна леко възрастната жена от канапето. — Вие двамата защо не излезете да глътнете малко въздух?

Все още склонни на отстъпки, те взеха якетата си и тръгнаха около къщата.

— Нямаш нищо против да ги оставяш сами? — попита приятелката на майка му някак между другото.

— За коя от двете се безпокоиш?

— Просто питам.

— Не се притеснявам, че са заедно. Защо всички са настроени срещу Сам?

— Аз не съм — отвърна Мюриъл, прокарвайки ръка по зелените листа на рододендрона. — Изглеждат страхотно. Моите са кафяви и изсъхнали.

— Трябва да ги подкастряш по-агресивно — отговори Уил.

— Не искаш ли да дойдеш да го направиш?

— Както някога ли?

— Да. Винаги ти плащах по-малко, отколкото трябваше.

— О, Мюр — обърна се закачливо той към нея, за да маскира искреността си. — Никога не мога да ти се отплатя за всичко, което си направила за мен.

Тя обаче долови закачката.

— Наистина си много мил, но това не е вярно. Да се грижа за теб, беше удоволствие, а не бреме. Нямам деца… а ти най-много се доближаваш до това, което съм си представяла за свой син.

Конър не знаеше какво да отговори, ето защо само стисна дланта ѝ. Усети загрубялата ѝ кожа, напипа мазолите ѝ. Работеше в телефонната компания, но имаше и много занимания на открито. Като млада бе изкарвала парите си, поддържайки рибарски лодки, боядисване на къщи, поправяне на коли, преди компютрите да бъдат въведени в тях. Бе само момиче в семейство, пълно с мъже. Единствената ѝ братовчедка Луиз почина на петдесет и три от инфаркт. Най-големият ѝ брат си отиде от рак малко над четиресет. Другият преди двайсет и три години се удави с гаджето на самата Мюриъл по време на риболов заради пробив в корпуса на лодката. Оттогава в живота ѝ се бяха появявали различни мъже, но все пияници и авантюристи. До един като братята и баща ѝ. Така и не се омъжи, дори не намери своята половинка.

Стигнаха отново фасадата на къщата и погледът на Уил се спря върху новите сгради на отсрещната страна на улицата.

— Изобщо има ли някого там?

— Разбира се — отговори тя. — Повечето жилища са заети. Скъпи са, далеч повече от това, което аз мога да си позволя.

— Някой печели добре от всичко това.

— Появиха се едни смешници, които започнаха да убеждават майка ти и мен да продаваме.

— Чакай малко — извърна се той изненадан. — Кой е идвал?

Лицето ѝ се стегна и Конър видя, че тя се е ядосала на себе си.

— Убеждават не е точната дума. По-скоро предлагаха големи суми, за да прехвърлим собствеността си. Мислех, че Аби ти е казала.

— Напоследък не сме си говорили много — призна той. Какво ли още имаше, което бе спряло майка му поради неговата раздразнителност да не сподели. — Кой ви притискаше?

— Познаваш Луси Ларком, нали?

— Естествено. Майката на Дани. Бях забравил, че се занимава с продажби на сгради.

— С изкупуване също. Доста агресивна дама — отбеляза Мюриъл. — Действа от името на голяма група за търговия с имоти, които работят из целия Кейп Ан. Искат да изравнят със земята всички стари къщи и да вдигнат лъскави нови кооперации.

— Боже. Искаш ли да продаваш?

— Не. Двете с Аби се съюзихме — побутна го тя с лакът. — Докато не вдигнат цената с още стотина долара.

Смяташе ли майка му да продаде къщата? Дали това щеше да е добре? Жилището ѝ бе малко и евтино. Можеше да използва парите и нищо чудно да е по-щастлива някъде другаде, но трябваше да признае, че този факт го жегна. За добро или лошо, това място бе неговият дом.

— Що се отнася до Сам — продължи Мюриъл, чието съзнание продължаваше да работи по любимата ѝ тема, — нейните намерения винаги са добри. Излишно е да ти казвам обаче, че е малко откачена. Винаги е абсолютно сигурна в това, което казва. Така правят хахотата.

— Не. Всичко ѝ е наред.

— Не искам да подлудява и теб. Правеше го, когато бяхте малки.

— Вече не съм дете.

— Така е, но в момента си уязвим — отговори семейната приятелка. — Пълни главата ти с какво ли не. Права ли съм?

Изчака го да я настигне, когато отново се озоваха пред входа на къщата, и продължиха да обикалят. Сякаш правеха защитен кръг. В началото той мълчеше, но после пък не можа да спре да говори. Въпреки това не каза всичко. Замълча за сборището на майка си, обаче разказа за тежките си кошмари нощем и сподели много от онова, което Саманта му беше казала — за въображаемите приятели от детството им, за демона в дъжда, за факта, че е „обладан“. Преди да свърши, вече бяха приключили поредната обиколка, след което поеха надолу по пътя. Трасето минаваше покрай дома на Мюриъл, съвсем близо до алеята за колата ѝ, и продължаваше до фермата. Тя не продума доста време, след като той приключи със споделянето на своите мисли и преживявания.

— Смяташ, че нищо от това не е реално, нали? — обади се Уил без укор в гласа. Какво друго би могъл да каже за тези фантасмагории? Боеше се едновременно от това, че тя ще потвърди, но и че ще отрече.

— Не — каза тя. — Не, съвсем истинско е.

— Мислиш ли?

— Може би е реално, но не в света наоколо. А вътре в теб.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Това са… каква е точно думата? Проекции. Момичето Алис, онези призрачни сенки, които виждаш през прозореца… Прехвърляш ги в реалния свят по много убедителен начин. Да, те съществуват са, но не тук. — Тя направи жест с ръка към дърветата, изсъхналите ливади, към пътя. Сетне се потупа по гърдите. — Те са тук.

— И знаеш всичко това, защото…

— Защото израснах в този град, където всеки е обладан.

— И ти ли?

— Разбира се. Ето защо изчетох много книги, в които се разказва за хора, виждащи и усещащи разни неща.

— Провела си нещо като проучване?

— Да — увери го тя.

— Вярвам ти — съгласи се той. Домът ѝ беше затрупан от разни томове за себереализация. Беше се шегувал преди с тази нейна страст. Мюриъл се чувстваше зле, че не е завършила образованието си, и не приемаше добре шегите му. — Според теб е източна философия или нещо такова?

— Не толкова. Предимно психология. Да наблюдаваш какво правят хората, да слушаш какво говорят. Мнозина си мислят, че виждат разни неща, доста от тях ги смятат за сили извън тях.

— За бога, Мюр. Бъди по-конкретна.

— Добре. Да вземем онези побъркани стари откачалки в града — рече тя и се обърна, за да поеме назад по пътя, по който бяха дошли.

Той я последва.

— Какво за тях?

— Отвари, амулети и древни вярвания — процеди приятелката на майка му. — Нищо няма стойност, ако не е от стара книга. Или ако не е изречено от някоя прапрабаба. Противна работа.

— Струва ми се пресилено — отбеляза той и пъхна неспокойно ръце в джобовете си.

— Мислиш си, че е безобидно? Но не е. Окуражава безпомощността. Кара те да търсиш знаци, да се вслушваш в духове, вместо да мислиш сам. Предава се от поколение на поколение и обърква хората, особено младите.

Своите връстници ли имаше предвид, или неговите? Без съмнение и двете. Тя със сигурност очакваше Уил да си направи изводи от думите ѝ. От това имаше нужда, нали? Нали затова започна този разговор? Добрата стара Мюр с нейното правилно устроено мислене. Тя казва кое какво е. В нейната теория имаше много повече здрав разум от приказните истории, с които Сам му пълнеше главата. Защо тогава думите ѝ го поразиха с горчивината и предпазливостта си? Тя бе издънка на най-прокълнатата и упадъчна от седемте фамилии. Вътрешен човек, принуден да се чувства като аутсайдер и възприел тази роля. Мюриъл беше като него. Привидно стабилна и надеждна, а в нея кипеше цял казан от гняв. Сам също беше аутсайдер, но тя не отдаваше особено значение на този факт, защото си бе самодостатъчна. Идеите ѝ, колкото и налудничави да бяха, звучаха по-скоро като истина.

Спътницата му се обърна, за да каже нещо. Внезапно грабна ръката му и го дръпна рязко към себе си. Мощна кинетична вълна мина от другата му страна и едва тогава Конър чу звука от двигателя. Колата бе завила встрани, за да го избегне, но едва ли щеше да е достатъчно, ако не беше дългогодишната семейна приятелка. Шофьорът намали, сетне отново увеличи скоростта. Тъмночервена. Вероятно волво. Често срещана марка тук, излишно беше да прави предположения.

— Божичко, внимавай къде вървиш — скара му се Мюриъл.

— Ами аз просто…

— Беше почти в средата на платното. Чу ли какво ти казвам?

— Да — колкото се може по-убедително отвърна той.

— Не. — Тя почти спря. — Не ме слушаш.

Намираха се отново пред нейния дом. Сива постройка, с лилави капаци на прозорците и просторна веранда, която правеше сградата да изглежда по-голяма от действителното. Винаги бе харесвал тази къща. Във всеки случай повече от своята. Рододендроните наистина бяха в лошо състояние. По покрива на верандата се виждаше мухъл. Защо Мюриъл бе изоставила така жилището си? Дали причината бе в общото изнемощяване на майка му, за която се грижеше, или просто заради напредналата възраст и разочарованията?

— Чувам всичко, което говориш — отговори Конър, докато се стараеше да се съсредоточи отново. Рамото го болеше от рязкото дръпване. — Има много здрав смисъл в думите ти.

— Но не ги приемаш наистина — подхвърли тя, докато се качваше по стълбите към входната врата.

Той я последва.

— Няма ли да се върнеш у нас?

— Ще дойда по-късно — гласеше нейният отговор. — Когато няма толкова много хора.

Което означаваше, когато Сам си е отишла.

— Добре. Благодаря ти, че беше с нас тази сутрин.

— Радвам се, че можах да помогна — подхвърли тя небрежно. — Истината е, че можехте да се оправите и без мен.

— Напротив — увери я той. — Аз имах нужда от присъствието ти.

Тя го погали по лицето и той се наведе да я целуне по бузата, но попадна на устните ѝ. Тя не се отмести и когато Конър се наведе отново, в съзнанието му изплува спомен. Беше Коледа на първата му година в колежа. Тримата стояха позамаяни от виното, което бяха изпили на вечеря. По телевизията вървеше някакъв глупав филм и Аби спеше пред екрана. Мюриъл и Уил стояха в кухнята и се кикотеха на някакви глупости. И тогава се целунаха пред хладилника. Нещо, което той бе искал да направи от години и тя вероятно го бе знаела. На лицето ѝ изгря тъжна усмивка, докато се отдалечаваше от него.

Беше хубаво, хлапе. Но нещата между нас не стоят така.

Не тогава, не и сега. Той отстъпи.

— Предай на Аби, че ще намина по-късно — рече тя, докато затваряше вратата. — Ако имаш нужда от мен за каквото и да е, само ми кажи. Разбра ли?