Дяволският кръг

5.

Той пое към дома по живописния крайбрежен път. Завой след завой се откриваше гледка към облицованите с жълти, бели и червени дъски къщи. Всяка от тях беше по-стара от предишната. Как успяваха да оцелеят? Подмина заведенията за миди, рибните ресторантчета с маси по тротоарите, пристанището, на което бяха наредени една до друга красиви яхти, обвити със сини непромокаеми покривала. Ето и белите кули на унитарианската черква. От време на време се виждаха блатата, а зад тях — синкавият океан и гърбицата на остров Хог. Всеки обичаше да идва в тази част на града заради красивия пейзаж, макар че той я отбягваше, връщаше го към някои стари и неприятни спомени, а и предпочиташе да избягва тълпите. Сега обаче мястото му се виждаше пленително и реши да минава от тук по-често.

Не му се прибираше още и спря недалеч от една крайпътна ферма. Хората бяха прибрали урожая за деня и на оградата висеше надпис „Няма повече зърно“. Висока купчина ранни тикви тук-там със зелени ивици се жълтееше вътре. Неясно защо Уил се почувства щастлив от тази гледка. Извади телефона си и набра Мюриъл.

— Тя дойде в съзнание. Позна ме и по всичко личеше, че разбира какво се е случило.

— Чудесна новина, скъпи. Спомня ли си нещо?

— Не е ясно — отговори той. — Не ми се видя разстроена. Предадох ѝ поздравите ти и ѝ казах колко си разтревожена.

— Какво отговори?

— Нищо, само се усмихна.

— Е, добре — въздъхна жената в слушалката. — Приемам и усмивка. Как се справяш?

— Добре съм.

— Храниш ли се?

— О, да. — Истината бе, че от два дни не беше хапвал нищо освен сандвичите в болницата, както и лошото им кафе. Изведнъж почувства глад за истинско ястие.

— А дали тя ще се оправи скоро?

— В интерес на истината, не. Налага се да остана тук.

Поговориха още малко и той затвори. Трудната част тепърва предстоеше, но докато стоеше тук, с поглед впит в тиквите и малкото езеро с патици по-надолу, се успокояваше. Набра по памет номера на баща си. Надяваше се да е сгрешил или да чуе телефонен секретар, но напразно.

— Говори направо — рече Джо Конър.

Уил нямаше намерение да увърта и изреди фактите такива, каквито бяха. Постара се да говори спокойно, гласът му звучеше почти като този на лекарите. Баща му мълча известно време, след като той приключи. Уил се опита да си го представи. Нисък и набит, почти като Джими Дъфи, застанал в ярко осветената кухня на голямата си къща, стиснал здраво слушалката, все едно се опитва да я прекърши. Както винаги е на крачка от избухването.

— Добре — най-сетне продума Джо. — Звучи добре. Има ли признаци за мозъчни увреждания? Искам да кажа, повече от очакваното.

Беше странно, но баща му донякъде имаше право. Дори майка му, винаги когато не можеше да си спомни нещо, заявяваше, че мозъкът ѝ е объркан от „всичките наркотици, които съм погълнала“.

— Движи крайниците си — отговори Уил. — Няма проблеми с речта, отговаря на прости въпроси, познава всички… Все пак ще се чака до утре.

— Ще я държат ли още няколко дни?

— Да.

След кратко мълчание последва дълбока въздишка.

— Имаш ли нужда да дойда?

— Не — побърза да заяви Уил. — Справям се.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

— Добре тогава — рече Джо. — Тук е доста натоварено и Пати направо ще ме убие, ако трябва да замина, за да помагам.

Сега беше моментът Конър-младши да попита как е доведената му майка, но той не даваше и пет пари за нея. Тя също не се интересуваше от първото семейство на съпруга си.

— Щеше ми се да имаш братя или сестри, които да ти помогнат — промърмори старецът с равен тон.

Уил не знаеше какво да отговори.

— Малко е късно за това, но ще попитам мама какво мисли по този въпрос.

— Не че Триша и Доуи не са част от семейството ти — побърза да уточни баща му.

— Не съм мислил за това…

— Те често говорят за теб.

— Виждали сме се само веднъж, татко.

— Но те помнят. Нали им изпращаш книги и компактдискове. Все ме питат как си и кога ще дойдеш да се видите.

Думите му звучаха припряно и Уил внезапно изпита непозната досега нежност към баща си. Двамата не бяха близки, чуваха се два пъти в годината. Децата му вероятно бяха вече тийнейджъри, потънали във всепоглъщащите вълнения на пубертета. Със сигурност изобщо не им беше до някакъв си полубрат, когото изобщо не познават, но беше приятно да знае, че старецът се интересува от него.

— Трябва да дойдеш при нас за Коледа — обади се Джо.

— Така ли? А мама?

— Прав си. Очевидно няма как да стане.

Чудесно знаеш, че е така. Нали и затова го предложи.

— Трябва да вървя. Ще ти се обадя, когато има повече новини.

— Звънни ми, все едно дали има новини. И, Уил… Знаеш, винаги си…

— Добре, татко.

Беше в колата с Кристин Джордан. Това беше странно, защото момичето почина преди години. Усмихваше му се, отмятайки често кестенявата си коса. Той също изглеждаше весел, но някъде дълбоко в него се бе настанила силна мъка. Обожаваше Кристин и с изненада откри, че тя също го харесва. Приятно му беше да е отново с нея и не искаше пътуването им да има край. В това обаче имаше нещо нередно — мъртвите не могат да се връщат. Трябваше в даден момент да ѝ каже, а се ужасяваше да го направи. Осъзнаването на този факт го лиши от цялото удоволствие на момента. Почувства се стар. Ръцете, с които държеше волана, бяха възлести и някак захабени. Възрастен ли беше вече? Не помнеше. Красивата осемнайсетгодишна девойка сияеше до него — тя щеше да остане млада завинаги.

До слуха му стигна почукване, което много скоро спря. В началото реши, че идва от мотора, но изведнъж изчезна. Колата — също. Вече не виждаше Кристин, вместо нея пред него се простираше непознат таван. Вдясно се виждаше зеленото канапе, а над него висеше синкавочерната картина на гарван, произведение на майка му. Беше запалена по птиците за известно време. Зад прозореца отляво цареше пълна тъмнина. Уил осъзна, че лежи по гръб на бежовия килим в дневната. Спомни си как реши да се излегне за кратко там, след като се прибра. Съдейки по болките в гърба и тъмнината отвън, бе лежал така часове. Чукането бе спряло, но той усети, че не е сам в къщата.

Саманта влезе в стаята. Всеки друг би се изплашил, заварвайки го проснат на пода, но на нейното лице се четеше само леко любопитство.

— Имаш ли нужда от помощ?

— За да се изправя ли? Може би.

— Кажи ми, когато си готов — рече тя и приклекна до него. Носеше дънки и жълт памучен пуловер. Погледът ѝ се движеше по протежение на тялото му, докато се спря на лицето.

— Мислех, че съм заключил — обади се Уил.

— Така е.

— Мюриъл ли ти даде ключ?

— Помислих си само, че може би имаш нужда от мен — рече тя. — Нищо повече.

Помогна му да седне на дивана, след което тръгна към кухнята.

— Още ли мразиш да се качваш по тези стълби? Дали има нещо за ядене тук?

— Не знам. — Уил се изненада от нейната сила. Много лесно го изправи. Вероятно бе заякнала така благодарение на преместването и вдигането на възрастни хора в старческия дом. — Съжалявам. Гладна ли си?

— Не — погледна го тя през рамо с леко раздразнение. — Но ти си.

Бързо стигнаха до извода, че в хладилника на майка му няма нищо, което да става за консумация. Сам го покани в нейния дом и Уил прие. Не си направи труда да вземе якето си, но много скоро съжали. Есента наистина настъпваше и вечерта бе студена. Конър пристъпваше предпазливо, като внимаваше за издатини в тревата и храстите, за увисналите клони по пътя. Тя не го изчака и забърза напред, подобно на скаут. Бледият на цвят пуловер му служеше като пътеводител. От енергичните ѝ стъпки лъхаше сила. Харесваше му да я наблюдава. Начинът, по който се движеха бедрата ѝ, предизвикваше лека тръпка в слабините му, която отдавна не бе изпитвал. Досмеша го. Твърде изморен бе, за да се смути, но му беше необичайно да мисли за Сам по този начин. Тя не беше като останалите жени, нито като кое да е друго създание, което познаваше. И все пак беше жена. Естествено, въпреки страха и загадъчността някога тайно си беше падал по това странно съседско момиче. Лампата на нейната веранда осветяваше пътя между боровете. Помнеше как се криеха тук, когато играеха с фенерчета с още четири или пет други хлапета. Сам се криеше зад него и буквално му дишаше в тила. Ако светлинният лъч на отсрещния отбор попаднеше върху някой от тях, трябваше да побягнат и да търсят друго скривалище. Тя го чакаше и задържаше увисналите клони, които можеше да го ударят в лицето.

— Онези нощни игри бяха много забавни — обади се тя в мрака.

— Имаш предвид с фенерчетата ли?

— Това бе единственото занимание със съседските деца, в което участвах. И то само защото ти настояваше да ме включат.

Не си спомняше дали е било така, но тя вероятно беше права. В главата му отново нахлуха спомени. Дани Ларком, заклещен на ябълковото дърво. Брендан Дъфи, стиснал фенерчето си, крещи мръсни думи, за да ги разсмива и така да се издадат къде се крият. Котаракът Артър тича след Уил, за да участва в играта. Напъпилите гърди на Саманта се притискат в гърба му, ръцете ѝ го обгръщат, тя шепне нещо в ухото му. Извинява се. Има някого край тях до боровете. Долавят присъствието му, но не го виждат и ги връхлита ужас. Виденията изведнъж се превърнаха в реалност и той спря, неспособен да продължи. Приятелката му улови ръката му.

— Обърка пътя, Уилям. Ела.

Къщата беше точно такава, каквато я помнеше. С тесни коридори, които водят до големи стаи с дървени ламперии и високи тавани. Старите библиотечни шкафове, претъпкани с прашни книги, бяха навсякъде — в дневната, в кабинета, дори в просторната трапезария. Единствено в кухнята нямаше.

— Мисля, че това все още става за нещо — рече Сам и извади от фризера сиво-синьо парче месо, което пусна в купа с топла вода.

— Някой от прадедите ти ли е убил животното?

— Маргарет Прайс ми го донесе заедно с още продукти, но нямам спомен кога.

— Да не би да си мисли, че си неспособна да пазаруваш сама? — попита Уил.

— Според нея никой не е в състояние да върши сам каквото и да било. — Домакинята се наведе и измъкна хартиена торба с картофи. — Изненадана съм, че още не се е захванала с теб.

— Опита се — призна той. — Появи се тази сутрин. Беше възмутена, че никой не се грижи за мен. Чакай.

Сам вече държеше белачката. Той взе картофите от топлите ѝ ръце и ги занесе при умивалника.

— Имаш ли четка?

— Калта е полезна — отговори тя, докато вадеше малка четка с форма на мече от едно от чекмеджетата.

— За нея не знам, но кожата на картофите е пълна с витамини — отбеляза Уил и завъртя крана на чешмата, за да ги измие. Задачата го успокои. Ръцете му изглеждаха силни и сръчни, а не стари и възлести, както във видението по-рано.

— Не те ли предупреди да се пазиш от мен? — попита Саманта. — За Маргарет говоря.

Мина доста време, преди да ѝ отговори. Знаеше, че е излишно да я лъже.

— Не точно.

— Убедена е, че съм опасна.

— Странна бе думата, която тя употреби — изрече той и остави картофите на плота.

— Имала е предвид опасна — уточни Сам спокойно, докато кълцаше картофите по-енергично от необходимото. — Много от тях мислят така.

— Семейство Прайс не харесват тези от Хол — изтърси той. Думите се изплъзнаха от устата му, преди да ги е помислил дори.

Приятелката му го погледна изненадано или поне близо до това.

— Изглежда, не си забравил митовете за седемте семейства.

Седемте семейства. Сякаш беше минала цяла вечност, откакто бе чул фразата за последно.

— Нямам представа откъде идва това — рече той. — Някой ми е разказвал, може да е била майка ми.

— Или Маргарет Прайс — обясни Сам. — Някога това са били водещите фамилии. От Мейн та чак до Ню Ингланд.

Дядо ѝ. Разбира се, че Том Хол го осветли по темата. Уил помнеше дълбокия тътнещ глас, прекъсван от продължителни всмуквания от лулата. Почукването на зъбите в емайлирания мундщук и сладникавия аромат на дима. Разказът за семействата бе придружен от усмивка и често намигване, знак, че на това не бива да се гледа сериозно. Уроците по гръцка и римска история и философия — курсовете, които професорът четеше в Дартмут, бяха важни, а тези небивалици за войни, пътувания, вражди и злокобни сделки с вещици бяха потънали някъде надълбоко в паметта на Конър.

— Естествено, някога са воювали — продължи Сам, — но това вече не е така. Враждата не съществува.

— Трябва да го кажеш на Маргарет.

— Възможно е тя да изпитва онези чувства, поне към мен. Въпреки всичко обаче продължава да ми носи храна, нещо, за което не съм я молила. Майка ти обаче е Хол, а Маргарет, изглежда, те харесва.

— Държи се снизходително с мен, както и с всеки друг — уточни Уил.

— Помисли само. Все пак си преподавател.

Той долови леко напрежение в последните ѝ думи. Може и да си въобразяваше, но мълчанието, което се възцари след това, не му хареса.

— Ще ми се да можех да си спомня онези истории.

— Питай ме — отговори приятелката му, отвратена от нежеланието му да си представя. — Помня всяко нещо, което някога съм чула.

— Еха! — възкликна той с каменно лице. — Много полезно.

— Шегуваш ли се? Това е истинско проклятие. Искаш ли бира, Уилям?

Изпразниха близо шест кутийки „Харпун“, докато бъбриха. За майка му, за живота си след гимназията. Имаше и продължителни паузи. Конър, който живееше сам, бе свикнал с мълчанието, а Саманта открай време я биваше в това упражнение, ето защо никой от тях не се чувстваше неудобно. Когато картофите бяха готови, тя реши, че месото също може да бъде изпържено. Кухнята се изпълни с дим и отвориха прозорците, но накрая пържолата се оказа неочаквано вкусна.

— Достатъчно гладен си, та всичко, което сложиш в уста, ще ти хареса — отбеляза тя. — Все пак трябва да благодариш на Маргарет, а не на мен.

— Истината е, че месото наистина беше добро, но е важно и да можеш да го сготвиш както трябва. Очевидно си овладяла техниката.

— Джими обичаше пържоли. Аз самата не мога да се похваля със същото.

Уил протегна ръка към бирата, но миг след това я дръпна и поклати глава.

— Не мога да си те представя с Джими Дъфи.

— Не се напрягай. Всичко между нас приключи.

— Извинявай, прозвуча някак…

— Бях сервитьорка в „Клам Дигър“ — побърза да го прекъсне тя, за да я остави да говори. — Той все идваше там. С други ченгета, това беше тяхното място. Държеше се добре с мен, а не като с някаква откачалка. И двамата бяхме самотни, но нищо друго не ни свързваше. Известно време това ни стигаше. После родих бебе, което почина, и семейството ни се разпадна.

— О, Сам. Не знаех.

— Живя само няколко дни. Ясно бе, че няма да оцелее. Не му позволих дори да го кръсти. Той много се ядоса от този факт. На следващата година пък пометнах. И това беше краят. Живеехме заедно, но се чувствахме по-самотни от всякога. Затова си тръгнах.

— Той така и не го е приел.

— Вече две години. — Тя бе забила поглед в масата. — Вероятно никога няма да може.

— Сигурно те обича — отбеляза Уил, съзнавайки чудесно, че не биваше да го казва, но истината го порази.

Саманта дълго не свали очи от него.

— Мечтата му беше да има син — промълви тя. — А аз не успях да му го родя, но пък може и да си прав и все още да има чувства към мен. — Тя се изправи отново. — Искаш ли да си разделим последната бира?

— Разбира се. Освен ако нямаш нещо по-силно.

Домакинята му мина покрай хладилника и излезе от стаята. Той видя как силуетът ѝ се движи в тъмния кабинет и си представи дядо ѝ в скърцащото кожено кресло. Почти го чу да говори, стискайки лулата между зъбите си. Съдейки по разказите, които ни е оставил Платон — чукване в мундщука, смукване, издишване на дима, — няма как да не заключим, че Сократ е бил непоносим задник, който напълно си е заслужил съдбата.

Сам се върна с почти пълна бутилка „Мейкърс Марк“.

— Спомних си, че старецът винаги държеше бутилка в бюрото си — съобщи тя и започна търси чаши в шкафовете над плота.

— И не си я отворила досега? — попита Конър. — Старо ли е?

— Не знам. Стои тук от години. Бърбънът разваля ли се?

— Не съм чувал.

Подновиха разговора едва след като отпиха по една-две глътки.

— Това е добре — рече Сам. — Не помнех, че ми е харесвало. Е, Уилям, ти как си?

— Вече съм по-добре. Благодаря за вечерята. И за питието.

— А как е в Ню Йорк?

— Шумно. Горещо. Не мръднах от града това лято. През есента би трябвало да е по-добре, ако изобщо се върна. Харесвам студентите си, а и преподаването е добро развлечение.

— Би могъл да го правиш и някъде другаде — предположи тя, докато наливаше отново уиски в чашите.

— Майка ми все ми го повтаря. Иска да се върна тук.

— Има много колежи в околността.

— Не бих могъл да живея отново тук, Сам.

— Знам — меко рече тя. Дали? — Но това място сякаш те призовава, веднъж свързан с него, после си като обладан.

Уил се наведе напред, за да вземе чашата, като избягваше погледа ѝ. Не можеше да отрече, но предпочиташе тя да бе избрала друга дума.

— Имам странна връзка с дома си. За много хора е така.

— По-добре ли е в града? Чувстваш ли се по-свободен там?

— Свободен от какво?

— От бремето — отвърна тя. — От чувството, че си обладан.

— Това е твое твърдение, не мое.

— А защо още не си женен?

— Стига, моля те — засмя се той нервно. — Много хора не са женени.

— Но не и добре изглеждащи мъже над трийсет — отвърна тя, без да сваля очи от него. — При това с хубава работа. Може да си женкар.

— Или гей.

— Добре. Но ти не си нито едно от двете.

— Така е — съгласи се той. — Какъв е според теб моят проблем, доктор Хол?

— Обладан си. Още откакто стана на пет, затова животът ти е толкова объркан.

Тя започваше да го дразни. Беше схватлива и със силна интуиция, но се виждаха за първи път от десет години насам, което означаваше, че не може да слага диагноза на проблемите му. Изля остатъка от уискито в гърлото си и затвори очи, изчаквайки парещата течност да слезе надолу. Щом усети, че е в състояние да говори, я погледна отново.

— Благодаря ти, Сам. За вечерята, за това, че си край мен. За всичко. Оценявам го, наистина.

— Не исках да те засегна.

— Не си. Просто имам нужда от сън. Не ми се събира много напоследък.

— Можеш да говориш с мен сега — не се отказваше тя. Звучеше спокойно, но категорично. — Или с когото пожелаеш, но трябва да го направиш.

— Престани.

— По-добре е това да съм аз. Знам как да ти помогна.

Уил се изправи и усети, че е замаян. Отново се напи.

Браво, Уилям. Потърси с поглед якето си, но се сети, че дойде без него. Можеше просто да си тръгне, но щеше да е детинско. Тя наистина се държеше любезно. Приближи и стисна рамото ѝ.

— Лека нощ.

Сам мълчеше, не се помести дори, докато той напускаше кухнята. Конър вече беше на външната врата и усети, че неясно как, тя се появи зад него.

— Няма значение колко време е минало — промълви тя зад гърба му. — Да, случиха ни се много неща, някои от тях неприятни, но те не променят нищо между нас.

— Напротив. Вече сме съвсем различни хора.

— Свързани сме.

— Как? — попита той, извръщайки се към нея. Оказа се, че тя е по-близо до него, отколкото предполагаше. На не повече от педя. Рамото му я накара да отстъпи. — Какво искаш да кажеш с това, че сме свързани?

— Повиках те и ти дойде. Онази нощ в полето. Аз те призовах.

Лицето ѝ бе спокойно както обикновено, но гласът ѝ трепереше от напрежение. Уил долови страха ѝ въпреки наситения с аромат на уиски дъх. Изричането на думите ѝ костваше голямо усилие, но това не ги направи по-малко откачени.

— Къщата беше ударена от мълния — рече той. — Чуваха се викове и писъци, бях обзет от паника и тичах отчаяно.

— Да, към мен.

— Не. Аз просто бягах. Нямах представа накъде или защо.

— Но разбра, когато ме видя — настояваше тя. — Знаеше, че идваш към мен.

— Вървях към светлината на фенера.

— Вътре в себе си беше наясно, че ще те защитя, макар да нямаше основание да го вярваш.

— Сам. — Гневът му беше утихнал и той се чувстваше изтощен. Беше готов да се строполи на земята и да заспи на мига, но сините дискове на очите ѝ го задържаха буден, освен това бяха огромни и толкова близо до неговите, че направо го поглъщаха.

— Намирах се в моя кръг — заяви тя твърдо. — Изпълних бавно и внимателно всички стъпки. Ти дойде при мен точно така, както си представях. Работата е там, че… — Гласът ѝ секна и тя се наведе поглед. Вероятно бе отстъпила, но изглеждаше така, сякаш се сви. — Проблемът е там, че когато дойде, не беше сам. Доведе нещо със себе си. Следваше те от къщата.

И да беше продължила да говори, Уил не я чу. Излезе навън, без да затваря вратата зад себе си. Спусна се надолу по стълбите и се втурна в мрака към дома си.