Дяволският кръг

13.

Тичаше. Не много бързо, но се чувстваше добре. Носеше превръзка на лявото си коляно и се мъчеше да диша равномерно. Сега му се струваше странно, че някога е бил спортист. В гимназията и в колежа тренираше бейзбол и лека атлетика. В първото не блестеше с постижения, но затова пък много го биваше в бягането на средни разстояния. През втората година в „Амхърст“ претърпя травма на коляното. Тогава му препоръчаха да се упражнява на пешеходна пътека или велосипед, но заниманията на закрито не го привличаха, започна да се движи все по-рядко и постепенно съвсем загуби форма.

Мюриъл би казала, че той проектира настроението си върху времето. Облачно и мъгливо. Облаците сякаш висяха на самите покриви и направо поглъщаха върховете на дърветата. Милиони ситни капки танцуваха наоколо и постепенно се просмукваха във всичко. Анцугът и фланелката му тежаха от влагата. Когато стигна третата миля, реши да тръгне обратно, но зърна върха на църквата на Конгрегацията. Стесняваща се нагоре бяла кула, която се губеше в призрачната пара. Той забави крачка, но усети леко присвиване в гърба. Излишно беше да се оглежда, знаеше този знак и не можеше да го пренебрегне. Върна се към предишното си темпо, влезе отново в ритъм и пое по криволичещия път, който минаваше през центъра на града.

Дали не беше пропуснал изхода, който търсеше? Размина се с няколко коли, но иначе улиците бяха пусти. Времето не предполагаше да излизаш навън, макар за местните това да не беше проблем. Напусна шосето и мина под капещите клони на дъбовете от двете страни на гробището. Спомни си за дупката в каменната ограда и мина през нея. Озова се близо до гробовете.

В града имаше и по-стар траурен парк, но както Маргарет Прайс бе отбелязала, седемте фамилии са дошли късно, когато вече е имало други заселници. Върху най-износените надгробни плочи личаха дати от началото на деветнайсети век, по времето, когато семействата Хол, Прайс и останалите са започнали да пристигат. Тръгна бавно по неравните пътеки към усамотената, обрасла с дървета задна стена. Тук гробовете бяха по-малки. Избелели и поизровени, покрити с лишеи и мъх. Възрастна жена със светлосиня рокля коленичеше в ъгъла, към който се бе насочил Уил. Първата жива душа, която срещна в този ден. Слабичка, с посребрена коса и деликатни движения. Не носеше чадър, но и дъждът сякаш бе престанал, а може би листата на дъбовете пречеха на капките. Дамата почистваше плевелите около плочата и подреждаше цветя. Конър забави крачка и се насочи към най-близкия възпоменателен камък.

Съпругата му Доротея, надживяла мъжа си и починала петнайсет години по-късно, лежеше в същия гроб. Наоколо бяха положени и други с фамилията Бранфорд, но Натаниъл и Доротея бяха най-старите. Жената със синята рокля се изправи и извърна лице към Уил. Красиво, познато. Усмихна се леко, след което се отдалечи. Наблюдава я известно време. Горда, изправена стойка, която му се стори позната. Приближи камъка, пред който беше коленичила и за който се грижеше. Беше най-малкият, личеше, че е мраморен, но буквите бяха толкова изтрити, че почти не се четяха. Тук почиваше най-старият прапрародител.

Първият от семейство Хол, пристигнал тук от Мейн. Може би дори първият от фамилиите, който се е преместил. Защо го е направил? И каква е причината останалите да го последват, ако наистина така е станало? Има ли урок за Уил в тази информация? Беше потънал в мисли, когато в джоба му нещо завибрира и го накара да подскочи.

Телефонът. Обикновено не го носеше по време на крос, но искаше Аби да може да го намери, когато има нужда от него. Извади го от джоба си.

— Ало?

— Здравей, страннико. — Бет. Толкова здравомислещ приятелски глас. От колко време не бяха се чували. — Как са нещата при теб?

— Ами… Добре. Не помня откога не сме говорили.

— От деня, в който майка ти излезе от комата.

— Правилно. — Поне това ѝ беше съобщил. — Значи преди около седмица.

— Тъй вярно — засмя се тя или поне прозвуча като смях. — Как е тя?

— По-добре. — Той се изправи и направи няколко крачки наоколо, сякаш искаше да види дали не го шпионират. — Все още е слаба, но е далеч по-добре.

— У дома ли е?

— Да. Съжалявам, че не ти се обадих.

— Няма нужда да се извиняваш на мен — рече тя. Искаше да каже, че има някой друг, на когото дължи обяснение. — Предполагам, си доста зает.

— Какво става с лекциите? — попита той, отправяйки се към черквата. Междувременно оглеждаше надгробните камъни.

— Всичко е под контрол. Казах на Брайс да започне американска литература.

Дядото на стария Том, който бе построил къщата.

— Да, помня.

— Появи се два пъти. Много бързо разбра, че аз върша цялата работа.

— Добре — обади се Уил механично. — А занятията по митове и фолклор?

Тя отново се разсмя, но прозвуча малко нервно и смутено.

— Аса Уейт пое контрола от първия ден на отсъствието ти — обясни Бет. Момичето със сукубите. — Те са група, която се самоуправлява. На твое място не бих се тревожила за тези упражнения.

— А за какво да се тревожа?

— За декан Уагнър.

— И по-конкретно?

— Уил, има си правила за такива случаи — категорична беше тя. — А ти ги пренебрегна.

— Говорих с него, преди да замина.

— Чудесно. Случаят беше спешен — всеки би разбрал. Но минаха десет дни, а ти си се обадил само веднъж.

Конър спря.

— Ало? — чу се гласът на Бет. — Има ли някого там?

— Какво трябва да направя? — попита той, без да откъсва поглед от гроба на приятелката от детството си. Ако можеше да се вярва на Саманта.

— Подай официално молба за отпуск. Получи ли формуляра, който ти изпратих по имейл?

Електронната поща, да. Широкият свят.

— Компютърът на майка ми е скапан. Достъпът до интернет става през домашния ѝ телефон4 и са нужни около десет минути, докато, се свържа. Не съм видял нищо.

— Не си отварял имейла си толкова време?

— И съм още жив — отвърна Уил. — Истинско чудо.

— Сарказмът е излишен.

— Нямах намерение да… Както сама каза… Много съм зает тук. Случиха се разни неочаквани събития.

— Съжалявам — въздъхна колежката му, очевидно изморена от разговора.

Конър ѝ влизаше в положението.

— Ще оцелеем тук. Само не прекалявай с търпението на Уагнър.

Деканът на факултета изглеждаше чудесно, но беше рязък, избухлив и всички се бояха от него. Уилям бе установил, че решенията му никога не бяха продиктувани от злоба или деспотичност. Усещаше, че човекът е почтен, но не даваше да се прекалява с търпението му. Може и да грешеше, но Конър подсъзнателно доверяваше академичното си бъдеще на своята интуиция за този човек, факт, който се изясни сега.

Следващият гроб го накара да спре отново. Беше най-пресен в този парцел. Най-отгоре на плочата с големи букви беше изсечено името „ХОЛ“. Под него вляво пишеше:

Вдясно стоеше надпис: Томас Айзък, роден 23 май 1913, имаше празно място за датата на смъртта. Името на Джейн бе това, което привлече вниманието му. Лечителка, билкарка, спойка на семейството, починала твърде млада. Нечий образ изплува в паметта му, стомахът му се сви болезнено.

— Бет, трябва да вървя.

— Ще ти пратя формуляра отново. Този път го попълни и моля те, обади се на Уагнър, за бога.

— Благодаря ти за всичко. Наистина.

— Да, добре.

Връзката прекъсна. Той прибра телефона и потърси с поглед възрастната жена в синя рокля, но тя беше изчезнала. Без да се замисли, забърза към дупката в стената, през която бе влязъл тук. Вече имаше някого там. Стоеше пред отвора в стената. Уил побърза да свърне настрани. Не искаше да знае кой или какво е там. Насочи се към предната част на църквата, минавайки покрай по-скорошни гробове. Всичко тук бе по-различно от това, което помнеше. Нови паметници, дървета и храсти бяха израсли, но въпреки това се сети къде се намира. Спря, сви няколко метра встрани и приближи ред, в който видя излъскан гранитен камък. Изглеждаше чист и нов, като в онзи ден. Последният път, когато бе идвал в черквата, бе преди шестнайсет години.

Познаваха се само от няколко години. Излизаха около шест месеца. Не можеше да каже какъв човек щеше да стане от нея. Ако не беше се случило онова трагично събитие в миналото. С почти никого не бе говорил за Кристин. Добрите му приятели не бяха чували, че е имал гадже в гимназията, загинало при автомобилна катастрофа. Но не минаваше и ден, без да се сети за девойката. Виждаше лицето ѝ сред тези на студентите си, припознаваше се в някое момиче в кафенето. Ароматът на орлови нокти и лигуструм, който му бе посочила онова лято, всеки път го подсещаше за нея, но можеше само да си мечтае да я види отново. Жива. Щастлива и пълна с планове за тях двамата.

Никой не го обвини тогава. Майка ѝ не говори с него на погребението, но тогава тя странеше от всички, дошли да изпратят дъщеря ѝ. Братята ѝ се държаха мило, потупваха го по гърба, говореха думи, които той не помнеше. Баща ѝ го дръпна настрани и само прошепна: Никой не те смята за виновен, Уил. Разбираш ли? Не си го и мисли. Просто се случи.

Самообвиняваше ли се? Поне не съзнателно. Не беше в колата с нея. Дори не беше я молил да идва през онзи следобед. Идеята беше нейна. Оставаше обаче фактът, че автомобилът, в който беше, бе излетял от пътя, когато идваше към неговия дом, за да го види. Ако не беше това, неговата приятелка тогава щеше да е жива сега. Тази проста истина беше неоспорима. И го преследваше.

Тръгна си от гроба и бавно обиколи. Не виждаше възрастната жена. Беше сам. Какво ли се опитваше да му каже? Какво го накара да дойде тук? Една-единствена причина изникваше в съзнанието му.

Тя отвори вратата след второто позвъняване. Не беше виждал Моли Джордан от близо десет години и се изненада от начина, по който бе остаряла. Лицето ѝ изглеждаше напълняло, косата — посивяла. Тя го погледа минута-две с празен поглед. Едва след това се усмихна. Неуверено, но все пак искрено, без да личи, че е изненадана да го види.

— Уил. Мокър си до кости.

Той погледна подгизналите си дрехи. Какво наистина прави тук в този вид? Защо не отиде до вкъщи, за да се преоблече? Сякаш бе пътувал до нейния праг насън и сега се е събудил. Ако беше помислил по-дълго, сигурно нямаше да дойде.

— Извинете, трябваше да се обадя. Бях излязъл да потичам, но видях къщата и…

— Влез.

Тя отстъпи и отвори широко тежката дървена врата, все така боядисана в зелено, с онова безполезно малко прозорче на върха.

— Не искам да ви преча.

— Няма нищо. Моля те, заповядай вътре.

Тя постла кухненска кърпа на един от столовете и го накара да седне. Сетне се залови да приготви чай. Пак чай. Ако излезе от този град жив, никога повече няма да погледне този вид напитка. Кухнята беше точно такава, каквато си я спомняше. Млечнобежови стени, сини холандски керамични плочки около плотовете и уредите. Смътно помнеше как Кристин се движи тук. Беше слабичка, нали? Изпитваше съмнение относно някои детайли. Предишната вечер случайно отвори албума от гимназията и видя снимката ѝ. С изненада установи, че образът, който носеше в съзнанието си, не отговаряше точно на момичето от фотографията. Губеше я, доизмисляше я.

Домакинята донесе чашите на масата и заговори за различни неща. Не спомена развода със съпруга си, но Конър знаеше за него. По-големият ѝ син, банкерът, се беше преместил от Бостън в Шарлът. Което означавало и по-рядко да вижда внуците си. По-малкият се занимаваше в някаква група за опазване на околната среда в Боулдър. Тя не попита защо е дошъл, макар въпросът да висеше във въздуха между тях.

— Как е Аби? — най-сетне попита тя.

— Много добре се възстановява — увери я Уил. — Съвзела се е почти до предишното си аз.

— Трябва да я посетя — категорична бе Моли, сякаш се опитваше да убеди и двамата. — Много време мина.

Някога тя е била възлов участник в спиритическия кръг, но връзките ѝ със семейство Конър престанаха след смъртта на дъщеря ѝ. Държеше се приятелски с Уил при случайните им срещи, но определено избягваше дома им.

— Ще си заминеш ли? — попита тя направо. Всички жени задаваха този въпрос. — Сега, когато тя е по-добре?

Въпросът не му се стори толкова необичаен, но бързината, с която мина към него, бе странна. Очертаваха се две групи. Първата с хора, които искаха той да остане и да разплете историите. В нея членуваха той и Сам, макар че можеше да добави и жените Прайс. Другите предпочитаха той да си замине. Това бяха почти всички останали.

— Не още — отвърна Конър и погледна колкото се може по-категорично. — Тя има нужда от мен още известно време, а и аз май искам да поостана.

— Приятно ли ти е, че си тук?

— Има хора, които ми харесва да срещна. Но истината е, че не знам защо не съм си тръгнал още.

— Беше разумно да заминеш — рече тя и отклони поглед. Отпи от чая си.

— Някои хора са привързани към мястото. Сякаш не могат да живеят другаде.

— Старите семейства. Но ние не сме от тях. Синовете ми се изнесоха от тук. Съпругът ми — също, както сигурно вече си чул. Останах само аз, тази къща е твърде голяма за сам човек.

— Не искате да оставите Кристин — изтърси той, преди да помисли.

Изведнъж чертите на лицето ѝ омекнаха и тя сложи ръка върху коляното му.

— Прав си. Мисля, че точно това е причината. Чудесно е, че разбираш.

— Тя е много… — Уил се опита да намери думата. — Непрестанно е около мен, когато съм в града. Истината е, че и през останалото време, но особено когато съм тук.

— Ти нали не продължаваш да… — Сянка на тревога мина по лицето на Моли и тя стисна по-силно коляното му, изглежда, неволно. — Кажи ми, че си продължил. Имаш ли си приятелка или годеница?

— Разбира се — смутено отвърна той. Изпитваше неудобство да чува тези въпроси от нейната уста. Но още по-неловко се почувства, щом се сети, че откакто се бе върнал в Кейп Ан, напълно забрави за Хелън.

— Случи се толкова отдавна. Разбира се, че ти означаваше страшно много за нея. Божичко, беше луда по теб. Искаше да прекара с теб всеки възможен момент. Избираше само такива колежи, които са близо до твоя. Вбесяваше ме от време на време.

— Аз също много държах на нея.

— Зная, миличък. Зная. Само дето и двамата бяхте толкова млади. Излишно е да изтъквам, че няма нужда да прекарваш целия си живот с гаджето от гимназията. Невинаги това е достатъчно.

Всичко, което казваше, звучеше искрено и от сърце. Просто изливаше мъката си. Може би изпитваше благодарност, че има с кого да сподели, с човек, който изпитва същата загуба. Въпреки това той се чувстваше притиснат по някакъв начин. Не можеше да отговори дори. Болеше го толкова много, все едно едва сега научаваше за смъртта на Кристин.

— Извинявай, не е ли това твърде тежко за теб?

— Не, просто…

— Виждаш ли я?

Светли петна заиграха пред очите му и той затвори клепачи. Бе готов на всичко, за да избяга от тук, но ръката върху коляното му го държеше като прикован. Имаше нещо едновременно успокояващо и тревожно в нейния натиск.

— На мен понякога ми се явява — продължаваше Моли. — Или просто усещам присъствието ѝ. Случва се изведнъж да почувствам, че е наранена и има нужда от помощта ми. А не мога да го направя.

— Знам — прошепна Уил. Опитваше се да каже още нещо, но единственото, което се откърти от гърдите му, беше ридание. Разплака се и тя го прегърна. Притискаше го до гърдите си, шепнеше нещо утешително, докато тялото му се тресеше. Няколко пъти той направи неуспешни опити да спре, докато най-накрая ребрата го заболяха и се помъчи да си поеме въздух. Откъсна се от жената с усилие. Засрамен. Искаше да избяга, но не биваше.

— Какво значи всичко това? — попита Конър едва-едва.

— Не съм сигурна — замислено промълви Моли. Изглеждаше някак разсеяна, потънала в скръбта. — Мисля, че не сме я пуснали да си отиде. Възможно е да я задържаме тук.

Отвратителна идея. Не искаше да повярва, но в същото време се сети и за горката Алис, която се скиташе в гората. Кой ли спираше нея да си отиде в мир?

— Как да я освободим? — попита той.

— Не зная, но трябва да опитаме. Не е честно към никого от нас. Миличък, мисля, че само утежнихме положението с идването ти тук.

— Не, всичко е наред.

— Мога ли да направя нещо за теб?

— Да — отговори той след миг размисъл, — може да ми кажете какво правихте всички вие в нощта, когато загина Джони Пейсън.

Очевидно въпросът му не я изненада и тя кимна. Движението на главата ѝ обаче напомняше по-скоро на отказ.

— Естествено е да искаш да знаеш. Само се чудя защо толкова дълго си отлагал. Или може би си задавал този въпрос на останалите?

— Вие сте първата, в интерес на истината. Ако искате, вярвайте, питал съм само майка си.

— Какъв късмет. Поласкана съм, но не мога да ти кажа. Съжалявам. Договорихме се да не говорим за това.

— Бях там, госпожо Джордан. Моля ви. Знам, че и вие присъствахте в онази нощ. Твърде малък бях, за да разбера какво се случва, но не мога да спра да мисля за инцидента. Имам право да знам.

Моли затвори очи, бръчки на страдание покриха челото ѝ.

— Прав си. Но това не беше случайно договаряне. — Отвори очи и погледна настрани, палецът и показалецът на едната ѝ ръка разтриваха горната част на носа. — А по-скоро клетва.

— Заклели сте се? Защо?

— Идеята беше негова. Всички я приехме. Само това мога да ти кажа.

— Кой е той?

— Не мога да ти издам нищо повече — отвърна остро жената. Очевидно главата я заболя силно и тя пребледня.

Уил знаеше, че трябва да спре, но прекъсването го вбеси. Защо всички имаха право да знаят какво му се е случило, само той — не? Ако Моли не трябваше да говори, може би щеше поне да потвърди?

— Призовали сте нещо. Джони е направил заклинание и сте извикали някаква сила.

— Не знаех какво правим — гласеше отговорът на домакинята. — Повечето от нас нямаха представа.

— Но нещо се е появило.

— Той каза, че не — простена тя. Затвори отново очи и започна да се полюлява напред-назад на стола. — Каза, че не се е получило. Но грешеше…

— Продължавайте.

— След мълнията. Веднага след нея всички бяхме в шок. Преди да осъзнаем какво се е случило. Нещо изникна в стаята. Всички го усетихме. Нечие мощно присъствие. Беше…

Тя скочи от стола и се спусна към умивалника. Повърна чая. Подпря се на плота, останала без сили.

Конър стигна бързо до нея и я подхвана, преди да е паднала на пода. Не знаеше какво да прави. Само за няколко мига усети, че силата се връща в крайниците му.

— Искате ли да си легнете?

— Не — дрезгаво рече тя. — Помогни ми да отида до масата.

Когато седна на стола, започна да идва на себе си. Но бе все така много бледа и изглеждаше изтощена.

— Съжалявам — извини се той. — Не биваше да настоявам толкова.

— Случва ми се. На всички нас заради това, което ти сторихме. Мисля, че Кристин е моето наказание. Смятах, че е достатъчно. Но ми се струва, че няма да има край.

— Моля ви, не говорете така. Имате ли нужда от помощ? Да ви донеса ли нещо?

— Искам да си вървиш.

Той почака още малко, след което се изправи.

— Простете, че ви разстроих, госпожо Джордан. Не исках.

— Не, Уил. Махни се от тук. Трябва да ме разбереш. Ти си търсач също като… като някои мъже. Но има неща, които е по-добре да бъдат оставени такива, каквито са. Спри да се ровиш в миналото и да ни измъчваш… Страдахме достатъчно. Предостатъчно. Напусни града. Просто си тръгни.