Дяволският кръг

4.

Събуди се в пълен мрак. Беше правил опити да си представи, че стените и таванът в стаята от детството му приличат на тези от апартамента му в Ню Йорк, но неуспешно. Долови някакъв звук и зачака да се повтори. Нищо. Тишина. Не можеше дори да каже откъде дойде шумът — отвън или от долния етаж.

Не помнеше къщата да е имала някаква характерна миризма, но тази нощ тя го стресна. Жасмин и ванилия. Прегоряла мазнина, цигари, гнилоч. Нещо от това бе принадлежало на сградата. Част от ароматите бяха на майка му, но не ги усети в болницата — бе ги оставила у дома. Ако това тук продължаваше да се брои за такъв без нея. Без приятелите и непознатите, които идваха и си отиваха… Самият той не можеше да си спомни някога да е оставал сам тук.

Докато обикаляше стаите по-рано, се изненада от това колко тесни всъщност бяха. Знаеше, че са малки, но се чувстваше като великан в кукленски дом. В някое измерение може би съществуваше къща, където се побираха спомените му от тази. Подпухналите лица на възрастните, препъващи се в ярко осветената кухня. Косите лъчи на есенното слънце над масата в дневната, в които играят прашинки. Котаракът Артър, който се спуска по стълбите, докато Абигейл се залива от смях. Сняг, полепнал по прозореца на стаята му. Филмите по телевизията, които гледа с майка си. Целувките с Кристин Джордан пред външната врата. Твърде много мигове, които чакат да бъдат преработени, като кутия, пълна със стари снимки, внезапно изсипали се в паметта му. Все още живи някъде там, все още случващи се. Никога няма да се върне в същата къща.

Зелените цифри на електронния му часовник показваха два през нощта. Беше си легнал неотдавна. Надигна се от леглото с намерението да отиде до тоалетната, но събудил се стар инстинкт го отведе до прозореца. Кожата му настръхна от нощния студ. Непълната луна грееше в обсипаното със звезди небе. Никога не можеш да видиш такива звезди в Ню Йорк. Това определено му липсваше. Върховете на люляковите храсти се навеждаха, сетне се вдигаха, разлюлени от поривите на вятъра. Забеляза фигура зад тях.

Уил се наведе напред, за да я разгледа, и опря чело в стъклото. Наистина ли беше човешка фигура? Нима бе Сам? Там ли обичаше да стои тя, когато го следеше? Не се виждаше руса коса, но в мрака имаше нещо, което бе неподвижно. Можеше ли живо същество да е толкова сковано? Не откъсваше поглед, решен да долови и най-слабото помръдване.

Изневиделица в съзнанието му нахлуха неочаквани образи. Тесен път, нечия внезапна поява. Отблъскващото лице. Единствена дума.

Мъртъв.

Подскочи назад. Сякаш лицето бе стояло там и преди. Но на стъклото нямаше нищо друго освен нощта и слабото отражение на собствената му физиономия. Широко отворени очи, уловили светлинни отблясъци. Линията на носа, челото. Приближи отново прозореца с пълното съзнание, че фигурата вече е изчезнала. Никога не е била там, поне не толкова, колкото изображението в сенките зад магазинчето за деликатеси. Уил обиколи къщата, провери всички врати и едва тогава отговори на позива на пикочния си мехур.

На сутринта се зачуди дали събитията от предната нощ бяха реални. Къщата му изглеждаше по-позната на дневна светлина. Заплахите вече не го дебнеха от всеки ъгъл, с изключение на тесните стълби, които мразеше от дете. Направи си инстантно кафе — единственото, което успя да открие — и излезе да го изпие на верандата. Беше късно — вече трябваше да е в болницата, но наистина имаше нужда от кофеин и няколко минути насаме със себе си. Затвори очи и остави слънчевите лъчи да галят лицето му. Чу как вятърът разлюля храстите рододендрон. Вдигна клепачи и погледна дънера на бора, останал след мълнията. Майка му така и не позволи да бъде отсечен след инцидента. След това взорът му бе привлечен и от поклащащите се невинно гъсти клони на люляка. Никой не се криеше там. От мястото си не можеше да види алеята за коли пред къщата на Саманта и предположи, че е отишла на работа. На отсрещната страна на улицата, там, където някога се простираха ниви, сега се издигаха високи и просторни къщи. През последните десетина години бяха изниквали по една-две едновременно, но той ги забелязваше едва сега. Фермата зад тях все още съществуваше, макар и не в предишните си размери. Каза си, че ще я посети по някое време, макар да знаеше, че надали ще се случи.

На завоя на пътя отвъд моравата се появи кола. Возилото намали и спря, а после даде на заден и приближи предпазливо къщата. Кафяво волво от по-старите модели с ръждясало шаси. През прозореца се подаде късо подстригана посивяла женска глава.

— Уил, това ти ли си? — провикна се тя.

— Да. — Познаваше тази жена, но не можеше да се сети името ѝ. Беше от хората, за които бе важно да знаят всичко за всеки.

— Как е майка ти?

— Стабилна. — Изправи се и тръгна през моравата към колата. — След малко ще отида да я видя.

— Поздрави я от мен — каза прорязаното от бръчки лице с живи сини очи. Беше някъде към шейсетте. Конър изпита смущаващото чувство, че е била на толкова през последните трийсет годни. Маргарет или нещо подобно. — Всички тук много се разтревожихме.

— Ще ѝ предам.

Не изпита потребност да влиза в подробности за състоянието на болната. Предположи, съвсем наивно, че старата сврака не е осведомена напълно.

— Толкова неприятни инциденти станаха през последните няколко години — рече жената. — Нали чу за Марти Бранфорд?

— Да. Мисля, че бях тук, когато това се случи.

— Така ли? — попита тя заинтригувана.

— Ами да, миналата Коледа, ако не греша?

Марти беше истински параноик, който се тревожеше за всичко. Кой да помисли, че човек като него ще умре от изтичане на газ в дома му.

— Прав си, така беше. Сам ли си сега?

— Да — потвърди той. — Няма друг с мен.

— Мислех си, че Мюриъл се грижи за теб.

— Отиде да види майка си. — Името на жената внезапно изплува в паметта на Уил. — На трийсет и три години съм, госпожо Прайс, мога да се грижа и сам за себе си.

— Знам, знам — рече тя, оголвайки два реда пожълтели зъби. — И че си професор в колеж. Ние всички много се гордеем с теб.

— Всъщност съм доцент. Но благодаря.

— Викай ми Маргарет. Все пак се знаем отдавна.

Твърде отдавна, при това — изкуши се да уточни той, но усмивката ѝ беше толкова искрена, че не искаше да бъде саркастичен. Не е лошо да има хора, които следят как живееш, да се тревожат за теб. Дори така да задоволяват собствената си суета.

— Баща ти ще дойде ли?

Въпросът го вбеси, както ставаше обикновено, щом някой заговореше за липсващия му родител.

— Не — троснато отсече той и продължи по-меко: — Искам да кажа, че му съобщих и обеща да се отзове, ако имам нужда от него.

— Синсинати е много далеч — не твърде убедително отбеляза тя.

— Така е.

— Сигурно си разбрал, че онова странно момиче, съседката ви, се върна тук.

— Саманта ли? Да, наясно съм.

— Вие двамата навярно сте приятели. — Този път гласът ѝ не бе така мил, както допреди малко, и очевидно имаше какво да каже за лошия му вкус.

— Беше много отзивчива.

— Мюриъл Браун и Саманта Хол — въздъхна жената, поклащайки глава. — Бог да ти е на помощ.

— Добре съм, наистина, госпожо Прайс. Маргарет. Как е… Вие как сте?

— Аз ли? — Тя сякаш не очакваше подобен въпрос. — Не ме мисли мен, скъпи. Аз съм от хората, които се тревожат за другите. Така е открай време. — Този път усмивката ѝ бе отново сърдечна, с отсянка на закачливост. Запали отново колата. — Аз съм си все така.

За бога, мамо, защо се върна в този зловещ град? Тук всички са откачени.

Уил погледна отворената врата, без да е сигурен, че не го е казал на глас. Имаше ли значение? Нима всичките тези вещици не четяха мислите му? Беше преместил отново стола до леглото, уловил студената ръка на майка си.

Вярно, че не можехме да останем при татко, но защо трябваше да се връщаме на това място? Светът е голям, има хиляди места, на които можехме да се установим. Щеше да завършиш следването си, да живеем в Ню Йорк, както винаги си искала, да се опиташ да станеш актриса. Да сме заедно и да бъдем приятели.

Наведе се напред и както предишния ден опря ръката ѝ в челото си.

Сигурно искам много. Но пък ти имаше смелостта да го направиш сама. Било е адски трудно и стряскащо, по-ужасяващо от това да се върнеш тук, където поне те познават и си създала връзки отпреди много годни. Старият господин Хол първо ти даде къщата под наем, после ти я продаде за нищожна сума. И кой ли би я купил, след като мълния беше убила човек на площадката на втория ѝ етаж?

Конър вдигна глава. Загледа се в измъченото и съсухрено лице на болната. Сигурен бе, че там протичат някакви мисли, определено тъжни. Лекарят каза, че ще се събуди в този ден. Време беше. Не се ли случи, това ще означава, че нещата са много сериозни. Ето че вече беше късният следобед, а тя все още не идваше в съзнание. Уил знаеше, че той е този, който може да я измъкне, но гневните мисли, които се въртяха в главата му, нямаше да свършат работа. Опита се да се съсредоточи върху по-весели спомени и отново допря чело до ръката ѝ.

Спомни си майка си в кухнята. Тя готвеше доста добре, въпреки че пристрастията ѝ към хумуса и кафявия ориз отклониха за дълго време Уил от здравословното хранене. Беше обаче истинска магьосница в печивата. Бисквити с шоколадови парченца. Обичаше да ги нарича „Будка за пътна такса“. Хляб, пайове, ябълков кейк с глазура за рождения му ден. Устата му се напълни със слюнка, стомахът му също се обади, макар да не бе опитвал кулинарните ѝ шедьоври скоро. Представяше си как стои над него, докато той яде. Беше щастлива да му доставя радост, само дето не знаеше как точно да го прави.

Да печеш сладкиши? Това ли умееш да правиш най-добре? Конър стисна очи в опита си да блокира вътрешния си гневен циничен глас.

Той искаше да му припомни как след тортата за рождения ден идваше време майка му да отиде на работа на панаира в Топсфийлд. Тя се качваше в колата, макар че бе прекалено пияна, за да шофира. И това не се случи веднъж…

А поне три или четири пъти. Блъскаше с все сила клаксона, за да дойде Уил, само за да докаже, че може да го направи. Мюриъл седеше до него на канапето в очакване на сълзите на момчето.

Уили, погледни ме. Не може да идеш с нея.

Знам.

Ще те заведа утре. Ти си добро хлапе. Силен си — ще се справиш.

Изправи се рязко в стола и изпусна ръката ѝ. Собствената му длан трепереше, а по челото му, точно където допреди миг бе допряна нейната, бе избила пот. Защо му беше толкова трудно? Защо не можеше да прости на една наранена самотна жена? Била е почти дете, когато го е родила, точно в този момент загубила обичта и подкрепата на съпруга си. Никой не ѝ бе обяснил как да бъде добра майка, но опитваше с всички сили да стане такава. Какъв бе този дявол в него, който не можеше да забрави?

С крайчеца на окото си долови движение. Сякаш ръката ѝ потърси неговата.

— Мамо, аз съм. Чуваш ли? — Същото страдалческо изражение, но този път сякаш някак по-целенасочено. — Стисни дланта ми. Усещаш ли я? Стисни.

Нищо. Дали не си бе въобразил, защото толкова силно бе желал да получи знак от нея? Или може би беше поредният мускулен спазъм? Вчера сестрата бе споменала, че това се случва, но не означаваше нищо. Същото важеше и за изражението на лицето, мускули спазми, нищо повече. И ако го бе изтълкувал като волево, защо да е причина за пробуждане? Защо не тъкмо обратното? Дали не беше пострадала по-сериозно от предполагаемото? Дали това не означаваше краят? Уил се прегърби и опря лице в леглото. Дълго сдържаните емоции избиваха на повърхността и вече му бе все едно кой може да види мъката му. Чувстваше се изморен. Сънят не успяваше да го зареди със сили, зареждаше го единствено с кошмари, преди да се събуди. Когато всичко това приключи, ще се наспи както трябва. Носът го засърбя. Платът на чаршафите бе грапав и миришеше слабо на белина.

Нещо докосна главата му и тялото му се стегна. Дали някой не беше влязъл в стаята? Ето отново, същото леко докосване. Нечии пръсти погалиха косата му. Усети как стиснаха ухото му. Обърна лицето си бавно, сякаш се боеше да не изплаши човека. Дългата бяла ръка на майка му се движеше по собствена воля. Милваше го. Очите ѝ бяха отворени, но не можеха да се фокусират.

— Добре съм — промълви тя.

— Мамо? — прошепна той. Сетне по-високо: — Чуваш ли ме?

— Да, скъпи. Само… Дай ми само минута.

Уил не смееше да помръдне. Не искаше нищо да наруши мига. Сънуваше, не бързаше да се събуди. Някой застана между тях и го отстрани леко.

— Бихте ли се дръпнали, господин Конър? — каза нежно медицинската сестра.

Той се отпусна назад в стола, погледът му блуждаеше. Друга сестра се втурна в стаята, но бе изпратена от първата да повика лекаря. Чуваше как слабият глас на майка му отговаря на въпроси.

— Събуди се — рече той целият разтреперан. Погледна към вратата и видя познат силует. — Сам, тя е будна.

Приятелката му стоеше на прага и се усмихваше.