Дяволският кръг

3.

Уил трудно си спомняше времето, преди Саманта да се появи в живота му. До онази нощ с мълнията в полето просто знаеше, че в съседната къща има някакво странно момиче. Виждаше я как следва със ситни стъпки дядо си по дългата, покрита с плочи пътека и му се струваше напълно безопасна. Ала когато препускаше в гората зад къщите им, досущ като диво животно, или се мяркаше пред запалените свещи в дома им, му изглеждаше смущаваща, почти зловеща. Две години по-голяма, което бе напълно достатъчно, но причината не се криеше само това. Гледаше, без да мига, и говореше онова, което мислеше дори когато това можеше да те нарани или изплаши. Той никога не видя нейни приятели, а и тя сякаш нямаше нужда от такива. Но случваше се нощем, когато вече си беше легнал, да се доближи до прозореца и да види как русата ѝ коса свети до люляците, обляна от лунните лъчи. Наблюдаваше го.

— Леко занася, нали? — попита Сам.

Той извърна поглед от потъналия в мрак път към жената до себе си. Опита се да я свърже с привидението от своето детство. Същият спокоен поглед. Тихият нетрепващ глас. В паметта му гласът беше хипнотичен и наситен с предупреждение, а ето че жената до него сега бе неочаквано сдържана. Наложи се да си припомни, че впоследствие те се сближиха. Опознаха се и изведнъж неспокойствието, което предизвикваше у него преди, изчезна. Възроди се наскоро в сънищата му.

— Колата — обясни тя. — Тегли надясно.

— Наистина? — попита той, излязъл от транса си. Отпусна леко волана и почувства отклонението. — Усетих го.

— Ти какво си помисли? — засмя се Саманта.

— Нищо, ако трябва да съм честен. — Той отговори на смеха ѝ с известно закъснение. Колко типично за приятелката му от детство. Забележката беше двусмислена и трудно можеше да се сетиш, че се отнася за нещо толкова прозаично като управлението на автомобила.

— Та ти дори не ме слушаше — отбеляза тя спокойно.

— Не, просто…

— Беше се замислил за майка си. И защо не? Случилото се е достатъчно тревожно.

Конър си даваше сметка, че с всяка друга жена това би било начало на разговор за собствените ѝ проблеми. А тя със сигурност ги имаше. Баща ѝ починал толкова рано, че тя дори не го помнеше, а майка ѝ беше избягала с някакъв мъж във Флорида. Отгледа я разсеяният ѝ дядо и колкото и необичайно да бе детството ѝ, тя никога не се оплакваше. Нямаше да го направи и сега.

— Жизнените ѝ показатели са добри — отбеляза той.

— Силна е. Усетих го, когато говорехме.

Той отмина без коментар множественото число.

— Твърде дълго е в безсъзнание.

— Ще се оправи — рече Саманта. — Тялото знае от какво има нужда.

Думите ѝ го подразниха. Да не би да е станала лекар?

— В болницата ли работиш?

— Не. В „Седър Хил“ — гласеше краткият отговор. — Старческият дом. Или там както го наричат, но хоспитализират много от пациентите ни.

— Предполагам.

— Посещавам ги. Не влиза в задълженията ми, но го правя. Гледай си пътя.

— Какво?

— Носиш се встрани. — Тя заби очи в огледалото за обратно виждане.

— Няма такова нещо. — А и как да се оправи с толкова много завои? Той се опита да види какво гледа тя. Някаква кола бавно ги догонваше. Нека го настигне, той нямаше намерение да кара бързо по този път.

— Не ускорявай — обади се тя.

— Искаш ли ти да караш?

— Не, справяш се.

— С какво се занимаваш в „Седър Хил“?

— С физиотерапия.

— Наистина? Страхотно. Не знаех, че си избрала да работиш това.

— Ако трябва да съм точна — обади се тя след известно мълчание, — помагам на терапевта. За да бъде официално, трябва да си посещавал курс и да имаш диплома.

— А не си ли мислила да завършиш такова обучение?

— Посещавах лекции известно време в Бостън. — Гласът ѝ прозвуча някак странно, с качество, което той не познаваше. — На съпруга ми никак не му хареса.

— Значи той не… И ти спря да ходиш? — Уил така и не успя да скрие изненадата си. Трябваше да е по-внимателен. Мъжете и жените имат своите отношения — не е негова работа да дава оценки. Само че Сам бе последната жена, която можеше да очаква, че ще бъде спряна за нещо от съпруга си.

— Не ме биваше много — продължи тя.

— Доколкото си спомням, в училище имаше високи оценки.

— Когато дядо ми помагаше.

— Не си по-глупава от хората, които познавам — настоя той.

— Благодаря — промълви тя. — Но мисля, че трудно успявам да се фокусирам. Разбираш, нали?

— Говориш за учебниците? — продължи да се интересува приятелят ѝ. — Или имаш предвид самовлюбените преподаватели?

Сам не отговори и той извърна поглед към нея.

Видя, че му се усмихва широко.

— Да. Точно това имам предвид.

— Обзалагам се, че през цялото време си спорила с тях.

— Така си беше — весело отвърна тя. — Внимавай да не пропуснеш отклонението.

За малко да се случи. Наистина не познаваше добре пътищата тук, а и тъмнината пречеше. Колата зад тях ги последва.

— По дяволите — промърмори тя.

Преди да успее да попита какво става, Конър чу пронизващия звук на сирена и сини светлини проблеснаха в огледалото за обратно виждане. Той подскочи сепнато, автомобилът свърна настрани, но успя да го върне на пътя бързо.

— Какво стана? — възмутен попита Уил и отклони върху покрития с трева банкет.

— Бившият ми съпруг — съобщи Саманта равнодушно.

Патрулката спря на двайсетина метра зад тях, с все така включени светлини.

— Бившият ти съпруг, така ли?

— Следва ни от болницата. Допреди малко не бях сигурна дали е той.

Полицаят не обиколи колата както обикновено, за да провери номерата или дали автомобилът е в изправност. Насочи се с решителни крачки към шофьорската врата. Беше набит, мускулест и тъмнокос, а лицето му, огряно от примигващите синкави светлини, беше бледо като на мъртвец. Уил свали прозореца.

— Документите — изкомандва униформеният.

Беше на възрастта на Конър или може би малко по-голям. При това изглеждаше познат — приличаше на Брендън Дъфи, негов съученик от гимназията. Може би бе един от братята му. Над стиснатата от гняв челюст на полицая се виждаха малки мустачки. Уилям извади портфейла си и показа рядко използваната си шофьорска книжка. Сам отвори жабката и изсипа в скута си купчина документи, за да потърси регистрацията на превозното средство.

— Нали знаете, че левият ви фар не работи? — продължи Дъфи. Репликата прозвуча като обвинение в тежко морално престъпление.

— Нямах представа. Колата е на майка ми.

— Уил, сигурно помниш Джими — обади се Сам спокойно, като не спираше да рови в купчината пликове, карти, пощенски картички. — Джими, това е Уилям Конър, който…

— Знам кой е — процеди злобно Джим, който се наведе така, че изравни лицето си с това на шофьора, но погледът му беше насочен към Саманта. Черните му очи блестяха гневно. Уил усещаше как от мъжа бликаха вълни на ярост. — Какво правиш с него?

— Да ти кажа честно — продължаваше жената на пътническата седалка, — дори не знам как трябва да изглежда една регистрация. — Джими не сваляше поглед от нея и най-накрая Сам се обърна с лице към него. Устните ѝ бяха здраво стиснати. — Не съм длъжна да ти давам обяснения — с равен глас рече тя.

— Шофьорска книжка — обади се Конър, чийто скули потрепваха леко, и подаде документа през прозореца. — Исках да я откарам до дома ѝ. Тя бе оставила…

— Срокът е изтекъл.

— Така ли?

— Точно това казвам. Погледнете. — Полицаят я поднесе пред лицето му. Уилям впи поглед в ужасната си снимка. Разчорлена кестенява коса, необръснат, притворени очи. Имаше вид на дрогиран клошар. Най-отдолу видя: „Изтича на 30/06/2003“. Преди три месеца.

— Не знаех. В града не ми се налага да я използвам.

— Напуснете автомобила.

Обвиняемият усети мощен прилив на адреналин. Остана неподвижен за миг, след което протегна ръка към дръжката на вратата.

— Джими Дъфи — провикна се Саманта и Уил замръзна. — Този човек идва от болницата, където майка му лежи в кома. Какво се опитваш да докажеш?

Униформеният бе изпънал гръб, устните му се движеха безшумно. Отдалечи се на няколко метра и спря по средата на платното. В колата шофьорът скръцна със зъби и стисна пластиката на книжката в дланта си, така че ръбовете се забиха в кожата му. Вдигна поглед към острия завой и си представи как някаква кола се носи към тях с голяма скорост и помита набития дребен мъж, както това често се случва по пътищата. Джими се върна до отворения прозорец на колата.

— Чух за майка ти, Конър — рече той, този път по-кротко. — Съжалявам за случилото се.

— Благодаря — отговори Уил.

— Лоша работа. Надявам се да се оправи.

— Дано.

— Мога да те глобя за поне четири нарушения — строго отбеляза Дъфи. — Този път ще те пусна. Гледай да подновиш шофьорската си книжка и оправи фара на колата.

— Непременно.

Полицаят не откъсваше поглед от Сам още няколко секунди.

— Прибирате ли се? — попита той и когато Уил кимна, добави: — Ще ви следвам. Гледайте да стигнете без произшествия.

Върна се при патрулката и се тръшна вътре. Най-сетне изгаси синята светлина. Конър изчака около половин минута и запали мотора, но движението беше толкова рязко, че колата почти подскочи. Подкара я по шосето и пое към вкъщи с трийсетина километра в час. Искрено се надяваше да вбеси Джими заради ниската скорост.

— Добре ли си? — попита спътничката му след малко. Гласът ѝ прозвуча спокойно и безгрижно, както преди да ги спрат.

— Да.

— Съжалявам за случката. От много време не е правил такова нещо.

— Не знаех, че си била омъжена за Джими Дъфи.

— Преди пет години и половина — отговори тя. — От близо две сме разведени. В началото наистина беше мил.

— Едва ли е продължило дълго. — Уил вдигна очи към огледалото, за да се увери, че ескортът им е още зад тях. Полицейският автомобил неотклонно ги следваше — завой след завой.

— Случиха ни се няколко неприятности — обади се Сам. — Започнахме да се изнервяме, докато в един момент не стана нетърпим.

— Не съм те чувал да викаш така преди — отбеляза приятелят ѝ с нещо като усмивка.

— Трябваше да направя нещо. Единият от вас двамата щеше да пострада.

— Мислиш ли? — Беше искрено изненадан от забележката ѝ. — Имаше готовност да ме глоби, но не вярвам да се готвеше да ме нападне.

— Не се тревожех за него — рече тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти много се ядоса.

— Не — изсумтя той. — Бях се поразтреперил, нищо повече.

— Беше побеснял, Уилям. И още си. Личи по гласа ти и начина, по който седиш. Направо се усеща. Не го ли чувстваш?

Сега вече му заприлича на познатото съседско момиче. Анализираше го и беше права. Той усещаше напрежението в тялото си. Тревожността, стреса, страха. Гняв сякаш не изпитваше, но познаваше елементите, които за части от секундата щяха да се превърнат в агресия. Докато посягаше към дръжката на вратата на колата, бе изпитал неясни пориви на злоба и тя ги бе доловила.

— Винаги си бил склонен към избухливост — добави спътничката му спокойно.

— Приятелите ми в Ню Йорк биха се изсмели на подобно нещо — отбеляза той. — Всеки, с когото работя. Ще им се стори направо забавно. — Но не го отрече.

— Много съжалявам — рече тя.

— Не съм се обидил.

— Тъжно ми е, че нямаш приятели, които те познават.

Но е по-добре от никакви, щеше му се да заяви. Горката Сам. Какво ли имаше тя? Ревнив бивш съпруг. Липсваща майка, мъртъв баща. Това можеше ли изобщо да мине за някакво семейство?

— Това е мой проблем — малко колебливо рече той. — Къде е дядо ти?

— Жив е, ако това искаш да знаеш. Не е в най-добрата си форма.

— Не е ли с теб в къщата?

— Не — тъжно каза тя. — Може да се каже, че той… се оттегли от живота.

Уил не настоя за повече информация. Старецът трябва да беше над осемдесетгодишен и предположи, че е в „Седър Хил“ или в подобно заведение.

— Значи си сама.

— Не знам. Никога не се чувствам наистина сама в тази къща.

Изкачиха лекото възвишение, което, когато беше дете, възприемаше като висок хълм. Не се ориентираше добре в тъмнината, но знаеше, че отвъд дъбовете е високата, сива сграда „Томас Хол“ — фамилният дом на Саманта. Построен бил от прапрадядо ѝ преди повече от век. Но дори този факт трудно го нареждаше сред старите къщи в града, пълен с имения на морски капитани, дошли още с първите заселници на континента, и древни кръчми, накацали като странни ангели покрай пътя. След няколко бора и нивата, където някога сееха зърно, беше бърлогата на майка му — полуразпадналата се, скрепена с алуминиеви плоскости къща, в която самият той бе отгледан. Уил спря колата, без да изключва мотора, в началото на постланата с плочи алея за коли към дома „Хол“. Патрулката последва примера му на петдесетина метра.

— Благодаря, че ме докара — обади се спътничката му.

— Моля. Задължен съм ти за всичко, което направи днес.

— Не искаш ли да влезеш? — попита тя. — Да си припомниш къщата.

Конър хвърли поглед към огледалото над главата си. Не знаеше какво точно да отговори.

— Не обръщай внимание на Джими — добави тя.

— Той не ме тревожи. Късно е, а дори не съм бил още у дома.

— Разбирам. — Тя докосна крака му и отвори вратата.

Лампата в купето на автомобила не проработи. Пето нарушение, помисли си шофьорът ѝ.

Саманта се приготви да слиза, но го изгледа продължително. Въпреки сумрака вторачването го изнерви.

— Не забравяй, че съм съвсем близо — напомни му тя. — Не знам колко приятели имаш на други места, но тук живее човек, който те познава. Разбра ли ме?

— Естествено — съгласи се той.

— Оставаме си близки, каквото и да се случва. Лека нощ, Уил.

Излезе от колата и тръгна по пътеката. Крушката над входната врата светеше. Конър беше сигурен, че когато наближиха, сградата тънеше в мрак. Възможно бе да са сложили някаква фотоклетка. Тя прескочи стъпалата и влезе, без да се обръща. Той изчака няколко секунди. Каквото и да се случва… Тези думи отекваха в главата му. Какво си представяш, че може да се случи, странно момиче? На Джими трябва да му бе омръзнало да чака. Патрулката потегли, мина покрай Уил и се загуби в нощта.