Дяволският кръг

15.

По целия път обратно Сам бе много развълнувана.

— Името му? — мълвеше тя, докато стискаше волана на колата така, че кокалчетата на пръстите ѝ побеляха. — Те не са като нас, тия създания. Защо му е на някого да ги кръщава?

— Тя нали обясни — отвърна Уил. — Дори да не знаят истинското наименование и природата на демона, някаква дума, която може да се нарече име, ще свърши работа. Очевидно звукът от буквосъчетанието има власт над създанието.

— Защо тогава някакъв си монах отпреди стотици години ще го знае?

— Книгата е сборник — опита се да обясни той. — Просто е начало.

Конър не разбираше защо в момента се прави на адвокат на дявола. Така да се каже. Цялата тази история му се струваше пълен абсурд, както и на нея. Въпреки необичайните последни две седмици той бе готов да приеме суеверие отпреди стотици години. Знаеше твърде много. Бе проучвал какво става с тези поверия и какви поражения могат да причинят. Гонения. Пребиване с камъни. Горене на клада. Опитваше се да се фокусира на конкретни теми като например случката в онази нощ преди толкова години в къщата. Бедите, сполетели членовете на сборището след това. Подозренията на Джими. Все проблеми, които биха могли да имат по-земно обяснение. Работата с демона беше нещо съвсем друго.

— Чу я, нали, като каза „някои от тях“ — избоботи приятелката му. — Само част от хората са изкушени от демона. Нужен е само един идиот от поколението.

— И какво от това?

— Тя говореше за фамилията Хол.

— Не спомена нито едно име.

— Естествено. Да не мислиш, че не знам кого имаше предвид? Тези от семейство Хол забъркват кашите, а семейство Прайс разчистват след тях. Горките мъченици Прайс.

— За бога, Сам. Не схванах нищо такова. Всички бяха в сборището на майка ми. Еди Прайс — също.

Така ли? Нали самата тя постави името му в списъка. Дали го вярваше, или само ѝ се искаше тези от фамилията Прайс да са виновни по някакъв начин? Никак не му се щеше древните им вражди да замъглят и без това обърканите факти.

— Ще видиш, че няма да признаят роднинството си с Еди — изкоментира тя. — Той е черната овца в семейството.

— Приемаш твърде лично всичко това — отбеляза Уил. Щеше му се тя да вземе присърце решението, което Евелин би предложила, все едно какво. Наместо това тя се ядоса и очевидно не беше съгласна. — Нещо те дразни. Какво?

Жената се облегна назад в седалката и притихна. Може би се притесни от реакцията си.

— Нищо — рече тя накрая.

— Старата вещица каза нещо, което те обърка. Какво беше?

Майка му поливаше цветята в спускащия се над земята сумрак. Усмихна се, когато го видя да се задава откъм боровете.

— Приятно ли прекара с приятелката си?

— Да — отговори Уил, без да се впуска в подробности. — Кипиш от енергия тази вечер.

— Нямаше дъждове напоследък. Смятах да го направя по-рано, но съм заспала. Преди не можех да мигна през деня, а сега не спирам да дремя.

— Просто се възстановяваш. Няма да трае дълго.

— Мислиш ли, че тази форзиция5 има нужда от подрязване?

— Да, доста е пораснала. Утре ще взема ножиците.

— Как е Евелин?

— Добре — отвърна той кратко и ясно, без да пита откъде е разбрала. Направо се гордееше със себе си. — Изпраща ти поздрави.

— Маргарет се отби и донесе ябълков пай.

— Само сладкиш ли? — попита той и взе маркуча от ръцете ѝ, за да навлажни почвата в основата на боровинковия храст. — Без пуйка или говежда пържола?

— Спомена, че сте били у тях.

— Тя ни покани. Мен и Сам.

— Доста сте се сближили със семейство Прайс.

— Може би защото са единствените, които са склонни да говорят с мен — опита се да обясни синът ѝ. Погледна лицето на майка си, но сенките на вечерта почти го скриваха от погледа му. — Говорихме за демони. Знаеш ли нещо повече по темата?

— Знам, че това е дума, която хората се боят да изричат.

— Джони ли ти го каза? Така ли те привлече за идеята?

— Престани. Не ме е… — вяло, но припряно отговори тя. — Не мога да говоря за него.

— Естествено — отбеляза той. — Няма как да ми кажеш. Никой от вас няма тази възможност, защото сте се заклели. Какво друго трябва да бъде полято?

— Само слабоногите.

Той насочи маркуча за около минута към ярките бели цветчета, докато тя не помръдваше от мястото, където я беше оставил. До боровинковия храст, загледана към улицата. Прекъсна притока на вода и отиде до крана срещу къщата, за да го затвори. Старателно нави маркуча около макарата, която бе купил, за да може Аби да го прибира по-лесно, а не да го оставя в тревата. Не мина много и тя застана до него.

— Не съм давала никаква клетва.

— О, така ли? — изненада се той и обърна лице към нея. — Мислех, че всички са се заклели.

— Чух за това много по-късно. Може да не съм била в стаята, докато е станало. Знам, че в онзи момент щях да се побъркам, но не съм полагала клетва.

— Защо не ми разкажеш всичко?

— Защото не си спомням — рече тя. — Наистина нямам представа какво се случи тогава. Не мога да възстановя…

Гласът ѝ напълно заглъхна. Уил я прегърна през раменете, докато тя плачеше от безсилие. Конър се опита да си спомни дали преди инцидента я беше виждал да ридае така. Нямаше и следа от гнева му. Все по-трудно му беше да ѝ се сърди. Питаше се дали винаги е била толкова изплашена и лесно ранима. И дали безгрижното, впиянчено момиче не беше само маска, която всеки с лекота приемаше и разбираше, само не и той. Глупавият ѝ и особен син.

— Няма нищо — потупа я Уил по гърба. — Не го мисли. Прости ми, че настоявам.

— Опитвала съм се — хълцаше тя. — Правих опити да свържа събитията. Изплуват само откъслечни фрагменти.

— Не се ядосвай — рече той колкото се може по-внимателно. — Но беше ли пияна или надрусана?

— Да, онази вечер пих алкохол. — Тя се отдръпна, разтривайки очи. — Всички бяхме. Не си спомням наркотици. Искахме да сме с ясна мисъл. Смятахме да изпробваме нов начин да влезем в контакт с духа.

— Нещо, което Джони е предложил, нали?

— Да — съгласи се тя.

— Той ли ръководеше ритуала?

— Не. — Майка му поклати глава, забила поглед в земята за няколко минути, докато се ровеше в дълбините на пострадалия си мозък. — Такъв беше планът, но той се изплаши и…

— Кой? Джони ли? Да не би да се е отказал?

— Да.

— Това не те ли притесни?

— Естествено. Но той каза, че няма защо да се тревожа и че някой друг ще ни ръководи.

— Кой?

— Не зная — категорична беше Аби.

Ясно бе, че е жизненоважно да разбере кой е движел церемонията, но настояването на Уил нямаше да помогне.

— Не каза. Щял да дойде в онази вечер и като го видим, ще разберем, че е той. Всички искахме да изпълним ритуала и го направихме.

— И какво стана? — попита той с все още мек тон. — Ще свържа парченцата, ако ги споделиш.

— Най-ясният ми спомен е от времето преди обреда. Пиехме и си говорехме в кухнята с Джени Дъфи и Моли. След това в главата ми е черно петно. Накрая вече бяхме посред ритуала, държахме се за ръце и пеехме. Не мога да си събера мислите. Не мога да се фокусирам. Не мога да говоря.

— Звучи, сякаш си прекалила с питиетата в кухнята.

— Наистина така излиза, но не беше вярно — настояваше тя. — Внимавах. Джони ми беше казал, че ще трябва да съм нащрек. Много държеше на това.

— Каза го на теб или на всички други?

— Може и да им е казал, но помня, че ме предупреди. Дръпна ме настрани преди началото. Беше много неспокоен за това, което предстои. Не ме напуска усещането, че очакваше нещо лошо да се случи.

— Защо не отменихте сбирката?

— Не можех.

— Домът е твой.

— Очевидно е трябвало да го сторя — продума Аби тихо. — Бях загубила контрол не само над групата, но и над собствения си живот. Сякаш не бях в състояние да взимам решения. Мислех си, че всички те са мои приятели.

— Все едно. Какво стана след това? След като пяхте.

— Настана бъркотия. Повтарям ти събитията така, както се случиха едно подир друго. По-скоро научих това по-късно.

— Разказвай така, както го помниш.

— Седяхме в кръг, но някой бе застанал в средата. Носеше нещо като мантия.

— Мантия ли? — повтори той.

— Да. Сива мантия с качулка. Говореше на някакъв стар език.

— Този, който Джейн ли владееше? Уелски или там какъвто е?

— Да. Мислех, че е халюцинация — това с фигурата и наметката. Може и да е било.

— По време на събиранията ви някой носил ли си е такава дреха? — попита той.

— Преди много години хората са ги използвали. Някои семейства още си ги пазят. Виждала съм тази на доктор Честър, но никой вече не нахлузва такова нещо.

— Продължавай.

— Човек излезе от стаята — каза тя, примигвайки, очевидно се напрягаше да си спомни. — Някой го последва. Кръгът се сви. На стълбите се разрази скандал…

— Кой с кого се скара? — попита Конър нетърпеливо.

— Мъж и жена. Мисля, че мъжът беше Джони. Не разбрах за какво си говорят. Много скоро обаче се случи онова.

По някаква причина Джон бе тръгнал нагоре по стълбите. Но защо? А жената го бе последвала. Скарали са се. Тогава мълнията се спуснала върху него.

— Помислих си, че е станала експлозия — обади се майка му. — Звукът беше много силен. И някак дълбок, все едно отеква в тялото ти. Всички мълчаха. Усетих, че крещя, но не излизаше никакъв глас. Мисля, че всички бяхме в шок.

— Усети ли нещо в този момент? — попита Уил, спомняйки си думите на Моли за нечие злосторно присъствие.

— Паника — едва-едва продума Аби. — Ужасно се изплаших за теб. Сякаш оглушителният тътен ме пробуди. Опитах се да стигна до стълбите, но останалите ме задържаха. За да не видя Джони. Избутаха ме в кухнята. Не съм забелязала кога си излязъл навън, но някои от жените викаха името ти. И аз започнах с тях. Джени каза, че не си в стаята си, ето защо изтичах до прозореца и започнах с все сила да те викам. Но те не ме пускаха, държаха ме здраво. Джени и Моли, и Нанси. Всички плачеха. Горкият Дъг стенеше името на брат си. Еди изтича навън. Помислих, че отива да те търси, но той просто избяга.

— Върна ли се?

— Не. Спринтирал чак до дома си. Докторът отиде да те намери.

Уил смътно си спомняше, че доктор Честър, най-възрастният от всички и единственият, който бе запазил самообладание, го върна обратно у дома. Той го зави с одеяло, говореше му утешително. Не можеше да си спомни какво стана със Сам тогава. С него ли отиде в къщата? Или се беше прибрала у тях? Не помнеше и хората, които се бяха събрали. Знаеше единствено, че всички силно скърбяха. Мюриъл го бе прегърнала и го успокояваше. Но защо тя е била сред тях? И Еди Прайс, който тичаше презглава! Което предполагаше, че не е присъствал на клетвата им. Докато размишляваше, забеляза, че майка му трепери. Беше само по тънка фланелка с къси ръкави, а ставаше студено. Но не беше изключено треперенето да няма нищо общо с температурата.

— Хайде да се прибираме.

Конър взе студената ѝ длан в ръка. В първия момент тя се отдръпна. Погледът ѝ беше неподвижен, сякаш се бе върнала в онази нощ преди толкова години. Не мина много и чу как потътри крака след него към изпочупените стъпала, водещи до кухненската врата. Същата, през която той си бе въобразил, че е избягал в онази нощ. Тя обаче е била в помещението. Как е могъл да излезе от там? Дали не се беше измъкнал през прозореца на стаята си? Започна да го прави едва в гимназията, когато не искаше да я буди с нощните си разходки. Беше висок и достатъчно силен, за да скочи от покрива над кухнята. Не е възможно да го е направил на пет години.

— Помниш ли някакво име? — попита той, спирайки изведнъж в мрака. — Използвахте ли име, за да призовете духа?

— Не — меко отговори тя след кратък размисъл. — Не. Нямам спомен и за дума от това, което се говореше. Не го разбирах. Съжалявам, Уили.

— Няма нищо.

— Толкова ме е яд за цялата тази история. Че позволих да се случи. Че те разстроих.

— Не те обвинявам — рече той.

— Не бива да обвиняваш и Джони. Той съвсем не беше злосторникът, за когото го мислиш.

— А какъв беше?

Светлината на случайно преминаваща кола освети лицето ѝ, когато тя се обърна към него. За част от секундата си помисли, че тя може и да му каже. Но както много пъти моментът отлетя.

— Не бива да обвиняваш никого — продължи Аби. — Просто се опитай да го забравиш. Ще можеш ли?

Уил направи гримаса, знаейки, че тя няма да види лицето му. Улови отново ръката ѝ и я поведе нагоре по изпочупените стъпала. Не, мамо, не мога!