Екипът на Смайли

Въведение

Джон льо Каре

Корнуол, октомври 2000 г.

«Екипът на Смайли» е третият, последен роман в получилата се трилогия, описваща мисловния двубой между Джордж Смайли от британското разузнаване, за което съм възприел названието «Цирка»1, и неговия съперник и втори «Аз» с кодовото име «Карла» от КГБ, която организация наричам «Центъра». Първият роман от трилогията беше озаглавен «Дама, поп, асо, шпионин», а вторият — «Достопочтеният ученик». Грандиозната ми амбиция предполагаше да не се огранича с три, а да създам солидна поредица от десетина-петнайсет творби, посветени на епичните битки между двамата ми главни герои във всяко кътче на света, които в своята цялост щяха да се явяват своего рода «Човешка комедия», изобразяваща взаимното шпионирано в рамките на Студената война.

Понеже Студената война се водеше именно на бойното поле на шпионажа във всичките му възможни форми, а фронтоваците бяха самите шпиони. Горещите войни, като онези в Корея и Виетнам, си имаха начало и край, но шпионажът представляваше континуум. През 70-те години на миналия век, вманиачеността на двете велики икономически системи по отношение на идентитета, намеренията, силите и слабостите на противника достигнаха състояние на безгранично взаимно дебнене и параноя. В името на някакво разузнавателно преимущество всяка от страните беше готова да прави неограничени разходи, да предприема безкрайни рискове и да фабрикува всякакви лъжи. Но и двете сякаш не съумяваха да си дадат сметка за абсолютната безплодност на създалото се положение. И когато и двамата играчи получиха най-сетне възможността да видят картите на противника, се оказа, както можеше и да се очаква, че са имали изключително преувеличена представа за стратегическите способности на другия. В този смисъл добиването на данни за разузнаването придоби в най-пошлите си моменти едва ли не митична форма, която изискваше от шпионите не толкова да разкриват истината за врага, колкото да му придават чудовищни характеристики, та предупредителните камбани да кънтят вовеки веков.

А в самата сърцевина на тази война на фантазиите беше залегнал сблъсъкът между разузнавателните служби на двата воюващи блока — безспорно най-безплодната, най-безполезната и най-увличащата от всички шпионски игри: вместо да просвети или да обогати действителния свят, който им осигурява хляба насъщен, тя превръща шпионажа — по същество много прост занаят — в безкраен огледален лабиринт, достъпен само за професионалистите, но недопринасящ за поумняването им. В процеса на писането ме обземаха разни проповеднически идеи, които, стига да успеех да им придам драматичност, бях готов да включа във великия ми творчески замисъл — включително и такива, заради които можех да бъда обвинен и в противодържавна дейност например за моралната корупция, която Студената война оставяше след себе си не само в комунистическия свят, но и на Запад; и как създаденият от Студената война култ към лъжата проникваше във всяка област на западното общество до такава степен, че поне във Великобритания надали беше останал правителствен орган от селско равнище нагоре, който да не замаскира своите уклони, некомпетентност и корумпираност с позоваване на заплахата за националната сигурност. А ролята на мой поборник, говорител и странстващ рицар щях да възложа на Смайли. На него поне читателите ми трябваше да обърнат внимание, след като мен не желаеха да ме изслушат. Защото се предполагаше Смайли да е по-съвършен човек от мен, и то не само заради участието си във величествената фабула. И ако случайно — по настояване на някоя тайна комисия по патриотизъм, съставена от вдъхновени от американския образец ловци на вещици — себеравните му изправеха Смайли пред чрезвичаен съд (а в ония времена подобни работи се случваха) по обвинения, че симпатиите, които храни, са несъвместими с тайната му дейност, читателите ми щяха да се втурнат да го защитават и да прогонят обвинителите му. Много планове от този род таях в главата си, а други — в тетрадките ми.

И какво, мислите, ме възпря да не осъществя този грандиозен замисъл?

До голяма степен — самият Смайли. Колкото повече стареех, толкова повече ми се щеше да пиша за по-младежки страсти и обществени промени. По някое време Смайли се беше превърнал в сурогат баща и почти в мой отец изповедник. Но мирогледът на този мой странстващ рицар беше прекалено старовремски. Всяка забелязана промяна му причиняваше болка. От изразители на прикритото мое мнение, всевиждащото му око и храброто му минало постепенно се превръщаха в мои пасиви. Макар да си оставаше герой в очите ми, Смайли се беше издигнал над полагащото му се положение. Търпението му почваше да ме дразни. Радикалността му намираше изява по-скоро в мислите, а не в действията му. Но в крайна сметка, при всичките му недостатъци, той неизменно се стягаше и си изпълняваше задачата, дори тогава, когато му се налагаше да загърби собствената си съвест. А това ще рече, че при всяко положение нещата се развиваха в негова и на читателя полза. Да не говорим до каква степен нараснаха проблемите ми след превъзходното изпълнение на ролята на Смайли от Алек Гинес. Тъкмо когато държавната Би Би Си взе да излъчва за пръв път сериала «Дама, поп, асо, шпионин», в единствения по онова време частен телевизионен канал Ай Ти Ви започна като «по поръчка» стачка, та в продължение на шест безценни седмици изборът на британските телезрители се свеждаше единствено до това Би Би Си 1 ли да гледат, или Би Би Си 2. Благодарение на този ограничен избор всеки епизод беше гледан от близо единайсет милиона души, самият сериал се превърна в обществено явление: по радиото обсъждаха до безкрайност кой колко бил разбрал или не разбрал от фабулата, а Джордж Смайли се сдоби за кратко със статута на късоглед национален герой, способен, за разлика от всички останали, да решава и най-сложните кръстословици.

Но и това не изчерпваше проблема ми. Независимо дали одобрявах, или не, от тогава насетне Джордж Смайли взе да се идентифицира изцяло с Алек Гинес — като глас, маниери и всичко останало, което ви идва наум. А истината е, че и аз го одобрявах, и то много. Страхотно. Ако му е писано, на писателя ще му се случи веднъж в живота актьор да изпълни до съвършенство ролята на негов герой. И точно в това се състоеше постижението на Алек. Толкова добре играеше Смайли, колкото Сирил Кюсак се беше справил преди него с ролята на Контрола в «Шпионинът, който дойде от студа». Но от друга страна никак не ми беше приятен фактът, че моята публика беше взела Смайли в свои ръце. Когато отидох да си получа обратно героя, след като Алек приключи с него, изпитах изключително странното и далеч не приятно усещане, че ми връщат изхабена стока. Няма да излъжа, ако кажа, че се чувствах и леко измамен.

Друго, което ми попречи да изпълня своя грандиозен замисъл, беше почти необяснимата и до ден-днешен драстична промяна в начина, по което пиша. Създаването на «Дама, поп» си беше статична дейност. Седях си в Корнуол и си дращех. Това, че през живота си не бях посещавал Хонконг, Делхи или Прага, където се развиваха част от събитията, ни най-малко не ме спъваше. Номерът да разчитам изцяло на своята памет и въображение мина безнаказано. Вероятно тъкмо по тази причина, когато стигнах до създаването на «Достопочтеният ученик», се впуснах в бурни пътешествия. От Хонконг, където временно се установих, набързо се изстрелвах в североизточна посока до Тайланд, Лаос, Камбоджа, Виетнам и Тайван и пишех, дето има приказка, изправен на стремената. По време на тези пътувания влязох за пръв път (макар и за кратко) в допир с горещата война и докато приключа с гледането на онова, което ми трябваше, започнах да усещам какво излишно бреме са ми Смайли и Карла. «Достопочтеният ученик» беше приет доста благосклонно, но аз и до ден-днешен се питам дали нямаше да се получи по-добър роман, ако онези двамата изобщо не участваха.

Тъкмо по всичките тези причини «Екипът на Смайли» се предполагаше да е — и поне в моите очи си остава и досега — опело за стария шпионин. Смайли се появи за малко и в «Секретният пилигрим», но в строго ретроспективна роля. За да му осигуря достойно изпращане, събрах всички обичайни заподозрени: Питър Гуилъм, Тоби Естерхази, Кони Сакс и, естествено, самата стара лисица с кодовото име Карла. За мястото на заключителната сцена избрах разделения Берлин. Че какво друго можех да избера? В «Шпионинът, който дойде от студа» нали точно при Берлинската стена се чуваше как Смайли се провиква към Алек Лиймас да не се връща за момичето Лиз. Така че Смайли щеше да се появи за последно пак там и да се моли мислено Карла да не напусне Изтока. Смайли побеждава, Карла губи. Но с цената на какво? Един срещу друг се озовават двама никому неизвестни шпиони на ничията земя. Карла е пожертвал своето политическо верую, а Смайли — своята човечност.

И все се сещам за онзи берлински комик, който отбеляза най-неочакваното след толкова дълго чакане рухване на Берлинската стена с думите: «Загуби страната, която трябваше, но не спечели страната, която следваше да победи». Сигурно искаше да каже, че след победата ни над комунизма тепърва ни предстои да се преборим със собствената ни алчност и с безразличието ни към страданията на хората, живеещи извън нашия свят. И мога да се обзаложа, че ако Джордж Смайли е още жив, не е прекратил мъчителното търсене на отговора.