Екипът на Смайли

19

— Даваш ли си сметка, че той в действителност се казва Фъргюсън? — попита Сол Ендърби с онзи просташки кокни акцент, който беше дошъл отскоро на мода сред висшето общество в лондонския квартал Белгрейвия.

— И за миг не съм се съмнявал — отвърна Смайли.

— Той е комай единственият, който ни остана от цялата сюрия съгледвачи. «Влъхвите» напоследък хич не си падат по проследяванията. Противоречало на партийния им морал или нещо от тоя сорт. — И Ендърби пак запроучва пачката документи, която държеше. — А ти под кое ново име се подвизаваш, Джордж? Шерлок Холмс, тръгнал по петите на бедния стар Мориарти? Капитан Ахав, подгонил големия бял кит? Кой си ти в крайна сметка?

Смайли не му отговори.

— Жалко, че и аз си нямам враг — отбеляза Ендърби, след като прелисти няколко страници. — А си търся такъв от незапомнени времена. Нали така, Сам?

— Денонощно, шефе — съгласи се радушно Сам Колинс и пусна поверителна усмивка на господаря си.

«При Бен» се явяваше задната стая на полутъмен хотел в Найтсбридж, а тримата се бяха събрали там преди час. Табелата на вратата гласеше «Служебно помещение. Вход забранен», преддверието осигуряваше закачалка за палта и шапки и тоалетна, следващата преддверието облицована в дъбова ламперия светая светих беше изпълнена с книги и аромат на мускус и на свой ред водеше към самостоятелна правоъгълна градина, открадната от парка, оградена със зид и предлагаща езерце с рибки и мраморен ангел и пътека за разходки и размисъл. Самоличността на Бен — ако такава личност изобщо е съществувала някога — тънеше някъде из неписаните архиви с митологията на Цирка. Носещото името му място обаче продължаваше да фигурира сред неписаните привилегии и на отскоро назначения Ендърби, и на предшественика му Смайли, бидейки място за тайни срещи, чието провеждане впоследствие можеше да се отрече.

— Остави ме да го прочета още веднъж — помоли Ендърби. — По това време на денонощието ми е трудно да възприемам бързо.

— Което донякъде ще да е доста полезно, шефе — обади се Колинс.

Ендърби си намести очилата за четене, но само колкото да може да наднича отгоре им, а Смайли отдавна си беше създал тайната теория, че са всъщност с най-обикновени стъкла.

— Доколкото разбирам, говори Киров, и то след като се е хванал в заложената му от Лайпциг клопка, нали така, Джордж? — Смайли само кимна разсеяно. — Все още са в бардака по без гащи, но вече е пет сутринта и са изпратили момичетата да си вървят. Киров започва да го кори: «Как можа да ми скроиш тази гадост? Нали се пишеше за мой приятел, Ото!». Божичко, та той и хабер си няма още на какво се е нахендрил! Следва изявлението му, предадено на непохватен английски от преводачите. Постигнали били споразумение… Нали това е думата, Джордж? Като са пропуснати всичките там охкания и хъмкания.

Смайли не пожела да уточни дали точно тази е думата, или не. Вероятно не се и предполагаше да го направи. Седеше абсолютно неподвижен на коженото кресло, привел се над сключените си длани, и дори не си беше направил труда да съблече кафявото си палто от туид. До лакътя му лежеше комплект от дешифрираните излияния на Киров. Имаше измъчен вид, като на човек, който е бил на диета, както отбеляза по-късно Ендърби. Ръководителят на отдел «Оперативен» Сам Колинс — елегантен мъж с черен мустак и сияйна, винаги готова усмивка — седеше буквално в сянката на Ендърби. Бивш «силовак» в Цирка, Колинс се беше сдобил през годините, в които беше служил като полеви агент, с презрение към лицемерите от петия етаж. Междувременно обаче от бракониер се беше превърнал в лесничей и сега къташе пенсията и собствената си сигурност със същия хъс, с който навремето беше вардил агентурните си мрежи. Наложил си беше пълна безизразност; пушеше кафявите си цигари до половината, после ги гасеше в напукана морска раковина, а очите му на верен пес не се отлепваха от господаря му Ендърби. Последният пък стоеше облегнат на средната колона на френския прозорец, а силуетът му се очертаваше на фона на външната светлина. Чоплеше зъбите си с кибритена клечка, от левия му ръкав надничаше копринена носна кърпа, а стойката му — с леко издадено напред и напрегнато коляно — напомняше на собственик на кон, наблюдаващ от ложата си надбягванията в Аскот. Навън тънки пластове мъгла се стелеха като марля над градината. Ендърби отметна глава и впери поглед в документите в протегната си ръка, все едно четеше ресторантско меню.

— Цитирам. Аз съм Киров: «В качеството ми на финансист към московския Център от 1970-а до 1974-а година, в задълженията ми влизаше да проверявам за нередности отчетите на задграничните резидентури и да търся отговорност от нарушителите». — Тук прекъсна и пак надникна над очилата. — Става дума за периода, преди да е бил изпратен в Париж, нали така?

— Точно така — изрече ентусиазирано Колинс и потърси с поглед подкрепата на Смайли, но не получи такава.

— Мъча се да схвана поредността на събитията, Джордж — поясни Ендърби. — Да строя патетата в редичка. Сивите ми клетки изобщо не могат да се сравняват с твоите.

Сам Колинс се засмя ослепително на тази проява на скромност от страна на шефа му. А Ендърби продължи:

— «В резултат на тези изключително деликатни и поверителни ревизии, които в отделни случаи водеха до наказания за старши служители в московския Център, по някое време се запознах с началника на самостоятелното Тринайсето разузнавателно управление, подчинено пряко на Централния комитет на Партията, който в Центъра е известен единствено с работното му име Карла. Името е женско и произхожда, доколкото съм чул, от названието на първата агентурна мрежа, която е ръководил». Това вярно ли е, Джордж?

— Било е по време на Гражданската война в Испания — отбеляза Смайли.

— Великият игрален терен. Така, така, така. И по-нататък: «Тринайсето управление е самостоятелна организация в рамките на Центъра, чиято главна задача е да вербува, обучава и внедрява във фашистките страни дълбоко законспирирани нелегални агенти, наричани «къртици»… и така нататък, и така нататък. Понякога минават много години, докато къртицата успее да се внедри във вражеската държава и да се захване с активна тайна дейност.» И веднага се сещам за оня проклет Бил Хейдън. «Обслужването на тези къртици е поверено не на обичайните задгранични резидентури, а на индивидуални представители на така наречения Карла. В повечето случаи това са военни офицери, които официално се явяват аташета към съответните посолства. Те са лично подбрани от Карла, представляват елитна част… дъра-дъра-дъра… и се радват на доверие и свободи, каквито не се полагат на останалите служители на Центъра, включително и на свободата да пътуват и да разполагат със сериозни парични суми. Което, от своя страна, ги прави обект на завистта на останалите кадрови разузнавачи».

Ендърби се престори, че поема дълбоко дъх.

— Божичко, откъде ги намират тия преводачи! — възкликна. — Или просто Киров е отвратителен бъбривец. Очаквах човек, който се изповядва на смъртното си ложе, да говори поне малко по-стегнато, не мислиш ли? Може, ама не и Киров. Жив ли си, Сам?

— Целият съм в слух, шефе.

— Продължавам нататък — обяви Ендърби и си възвърна тържествено изповедния тон: — «В хода на цялостните ми разследвания на финансовите нередности се натъкнах на съмнителни аспекти в дейността на един от резидентите на Карла, а именно резидента в Лисабон, полковник Орлов. Карла свика таен трибунал от свои хора и в резултат на изложените от мен доказателства полковник Орлов бе ликвидиран в Москва на 10 юни 1973 г.». Това нали го провери, Сам?

— Притежаваме непотвърдено сведение от изменник, че е бил разстрелян — отвърна оживено Колинс.

— Моите поздравления, другарю Киров, пръв приятел на разхитителите. Исусе Христе. Та това, тяхното, си е живо змийско гнездо. Дори ние не сме стигнали дотам. — След което Ендърби възобнови четенето: — «Карла лично ме поздрави за ролята ми в разкриването на Орлов и ме закле да пазя всичко в дълбока тайна, тъй като считал, че с поведението си полковник Орлов хвърлял петно върху Управлението и подкопавал позициите му в Центъра. Другарят Карла е известен със своите принципи и изключителна порядъчност, заради което има много врагове изсред редиците на обичащите да си угаждат.»

Ендърби млъкна нарочно и за пореден път изгледа Смайли над очилата си.

— Всеки от нас си плете въжето, на което ще го обесят, нали така, Джордж.

— Ама и ние сме едни паяци самоубийци — обяви бодро Колинс и пусна още по-широка усмивка някъде помежду двамата.

Смайли обаче се беше вглъбил изцяло в четенето на изявлението на Киров и хич не му беше до любезности.

— Предлагам да пропуснем за краткост следващата година от битието и любовите на нашия брат Киров, с което стигаме до следващата му среща с Карла — каза Ендърби, без да се съобрази с мълчаливостта на Смайли. — Пак привикване посред нощ… такава е обичайната процедура, изглежда… — Прелисти още две-три странички. Смайли направи същото със своя екземпляр. — Колата спира пред московското жилище на Киров… Не могат ли, за бога, да го нарекат «апартамент», като всички нормални хора?… Измъкват го от постелята и го откарват в неизвестна посока. А бе, хубаво си живеят тия разбойници от Центъра, няма що. Никога не знаеш медал ли ще ти дават, или ще те опаткат. — И пак надникна в донесението. — Всичко това е потвърдено, нали, Джордж? И пътуването, и останалите подробности? Половин час с кола, малък самолет и така нататък?

— Тринайсето управление разполага с три или четири бази, включително и голям лагер за обучение край Минск — каза Смайли.

Ендърби прехвърли още няколко страници.

— И така, Киров се озовава отново в присъствието на Карла: на неизвестно му място, още същата нощ. Карла и Киров — само двамата, без никой друг. Дървена колиба, монашеска атмосфера, никакви екстри, никакви свидетели, поне видими. И Карла хваща бика за рогата. Иска ли Киров да го изпратят на работа в Париж? Киров иска, и то много, сър… — Още една страница. — Киров винаги се е възхищавал от Тринайсето управление, сър, дъра-дъра… открай време е страхотен почитател на Карла… поклон, лазене, поклон. Все едно теб те описва, Сам. Интересното е, че според Киров Карла изглеждал уморен и — отбележете си, ако обичате — нервничел. Бил силно притеснен и пушел като комин.

— Нещо характерно за него — обади се Смайли.

— Кое?

— Непрестанното пушене — отбеляза Смайли.

— Така ли? Не знаех.

И Ендърби се прехвърли на следващата страница.

— А сега, инструктажът на Киров. Карла му излага най-подробно задачата. «През деня съм щял да се водя на работа в търговското представителство към посолството, а специалната ми задача щяла да е да контролирам воденето на финансовите отчети на всички представители на Тринайсето управление в следните страни…» Тук Киров ги изброява поименно, включително Бон, но не и Хамбург. Следиш ли ми мисълта. Сам?

— Неотклонно, шефе.

— Да не си се залутал из лабиринта?

— Ни най-малко, шефе.

— Големи дяволи били тия ръшки.

— Абсолютно.

— И Киров продължава: «Подчерта изключителната важност на функциите ми… дъра-дъра… спомена колко добре съм се представил по случая «Орлов» и обяви, че поради огромната деликатност на възложената ми задача ще се отчитам директно пред личния му кабинет и ще разполагам със самостоятелен комплект шифри…». Обърнете сега на петнайсета страница.

— На петнайсета съм, шефе — обади се Колинс.

Смайли беше стигнал страницата преди него.

— «Карла обаче ме предупреди, че покрай задълженията ми на финансов ревизор на представителите на Тринайсето управление, на мен ще се разчита да изпълнявам и определени нелегални дейности с оглед изнамирането на удобни първични данни за създаване на прикрития, тоест легенди, за бъдещите ни агенти. Според него в тази дейност поначало участвали всички служители на Управлението, но независимо от това създаването на легенди се подчинявало на изискванията за най-строга тайна, така че ми се забранявало да я обсъждам, когато и да било с когото и да било: нито с посланика, нито дори с майор Пудин, който бил постоянният оперативен представител на Карла в парижкото ни посолство. Аз, естествено, приех назначението и след като преминах специален курс по мерки за сигурност и комуникации, заех съответната длъжност. Скоро след пристигането ми в Париж получих лична грама от Карла, че се търси спешно легенда за жена агент на около двайсет и една годишна възраст». Тук вече ножът опира до кокала — вметна със задоволство Ендърби. — «В грамата се изброяваха няколко емигрантски семейства, които можели да бъдат убедени чрез натиск да приемат въпросната агентка като свое дете, тъй като Карла поначало се доверява повече на шантажа, отколкото на подкупа». В това отношение е дяволски прав — съгласи се от все сърце Ендърби. — При сегашните темпове на инфлация май само шантажът запазва проклетата си стойност.

Сам Колинс го възнагради с мощен одобрителен смях.

— Благодаря ти, Сам — реагира учтиво Ендърби. — Много благодаря.

На това място някой не толкова мащабен — или не толкова дебелокож — в сравнение с Ендърби човек сигурно щеше да прехвърли доста по-набързо следващите няколко страници, тъй като те всъщност потвърждаваха с тригодишна давност настояванията на Кони Сакс и Смайли създалата се между Лайпциг и Киров връзка да бъде разработена в дълбочина.

— Киров най-старателно, но безрезултатно, се заема с обработката на емиграцията — обяви Ендърби с тон по-подходящ за четене на субтитрите към някой филм. — Карла призовава Киров да удвои усилията си, Киров влага все повече старание и въпреки всичко търпи неуспех.

Тук Ендърби млъкна и пак погледна Смайли, но сега вече от упор.

— Тоя Киров май за нищо не ставаше, нали, Джордж?

— Хич — отвърна Смайли.

— Искаш да кажеш, че Карла е нямал никакво доверие на собствените си хора, затова е предпочел да рискува с непрофесионалист от рода на Киров?

— Да.

— Некадърник. Такъв като него изобщо не биха го взели в Сарат.

— Точно така.

— Тоест, след като е създал свой апарат и го е дресирал да спазва установените от самия него железни правила, не е посмял да го използва за тази конкретна цел. Това ли имаш предвид?

— Да — отвърна Смайли. — Точно това имам предвид.

— Така че след като попаднал на Лайпциг в самолета за Виена — продължи разказа си Ендърби, предавайки сбито направените от Киров описания, — Киров съзрял в Лайпциг отговора на своите молитви. Нямало значение това, че живеел в Хамбург, готов бил да забрави и някогашните неприятности в Талин. Важното било, че Ото също бил емигрант и имал солидни връзки с емигрантските групи. Изобщо Ото се явявал неговото «златно момче». При което Киров поискал спешно разрешение от Карла да вербува Лайпциг като източник из средите на емиграцията и търсач на таланти. Карла одобрил. Което също е гаф, като се замислиш — отбеляза Ендърби. — Боже мой, че кой трезв и здравомислещ човек би заложил на кон с миналото на Лайпциг? Особено пък за операция като тяхната?

— Карла е бил силно притеснен — обади се Смайли. — Самият Киров го съобщава, а го потвърждават и други източници. Разполагал е с много малко време и е бил принуден да предприеме рискове.

— От рода на това да избива разни хора?

— Това е много по-скорошно явление — възрази Смайли с такъв небрежно оправдателен тон, че Ендърби се видя принуден да го изгледа доста остро.

— Ти какво си взел напоследък да раздаваш всеопрощения, Джордж? — попита с голяма доза подозрителност Ендърби.

— Мислиш ли? — озадачи се от въпроса му Смайли. — Ами щом казваш, Сол…

— А си станал и един такъв, хрисим. — И Ендърби предпочете да се върне към дешифровката: — Двайсет и първа страница, с което приключваме. — И я зачете бавно, стараейки се да наблегне на значението на въпросния пасаж. — Страница двайсет и едно — повтори: — «След успешното вербуване на Остракова и официалното издаване от страна на френските власти на разрешителното на името на дъщеря й Александра, получих нареждане да започна да заделям незабавно по десет хиляди щатски долара от служебната ми парижка сметка за финансирането на тази нова къртица, която вече се водеше под работното название «Комета». В същото време агент «Комета» получи и висшата степен на засекретеност в рамките на Управлението, а това ще рече, че всички свързани с нея донесения трябваше да се изпращат персонално на директора посредством лични шифри и без никакви посредници. И тъй като Карла не одобрява излишното използване на радиограми, това означаваше, че тези донесения следва да му се изпращат по куриер». Това отговаря ли изобщо на истината, Джордж? — попита с престорено безразличие Ендърби.

— Нали така го спипахме в Индия — отвърна Смайли, без да откъсва поглед от сценария. — Разгадахме кодовете му, та той след това се закле никога през живота си да не използва повече радиовръзка. Но както става с повечето обещания, и той ревизира своето.

Ендърби отхапа връхчето на клечката и го разтърка върху опаката страна на дланта си.

— Що не си съблечеш палтото, Джордж? Сам, питай го какво иска да пие?

Сам попита, но Смайли, задълбочил се докрай в дешифровката, не му отвърна.

А Ендърби възобнови прочита на глас:

— «Получих също така нареждане да внимавам «Комета» да не се споменава никъде в годишните отчети за Западна Европа, които аз, в качеството ми на ревизор, бях длъжен да подпиша, преди да ги предам на Карла за докладване пред колегията на Центъра в края на всяка финансова година… Не, така и не се срещнах с агент «Комета», нито знам какво е станало с нея или в коя точно страна действа. Известно ми е само, че живее под името «Александра Остракова», дъщеря на натурализирани френски родители…» — Прелистване на още страници. — «Ежемесечните плащания в размер на десет хиляди долара не минаваха през мен, а се превеждаха в банка в град Тун в швейцарския кантон Берн. Преводът се нравеше по силата на указание за редовно извършване в полза на някой си доктор Адолф Глазер. Той е поименният бенефициент по сметката, но според мен «доктор Глазер» е чисто и просто работното име на оперативния агент на Карла в съветското посолство в Берн, чието истинско име е Григориев. Убеждението ми идва от един случай, в който изпращащата банка допусна някаква грешка, поради която сумата не стигна до Тун; когато Карла научи, заповяда ми да изпратя втори път сумата лично на името на Григориев, без да чакам банката да приключи с проучванията си. Изпълних заповедта, а впоследствие сумата по първото плащане ми беше възстановена. Това е всичко, което знам. Умолявам те, приятелю Ото, да не разгласяваш чутото от мен, иначе може да ме убият». Дяволски прав се е оказал. Наистина са го очукали. — Ендърби захвърли дешифровката и тя шляпна върху масата. — Последната воля и завещание на Киров, така да се каже. Край. Джордж?

— Слушам те, Сол.

— Наистина ли нищо няма да пийнеш?

— Благодаря, добре ми е и така.

— Аз все пак ще направя рекапитулация, понеже трудно схващам. Не че аритметиката ми може да се сравнява с твоята. Но ти следи всяко мое движение. — Сети се за Лейкон, при което вдигна бялата си длан и разпери пръсти, преди да почне да отброява: — Едно: Остракова пише на Владимир. Писмото й събужда стари спомени. Подозирам, че Михел го е прехванал и прочел, но това никога няма да можем да докажем. Можем да го подложим на натиск, но се съмнявам, че ще постигнем друго, освен да вдигнем патърдия сред хората на Карла. — Стисна втори пръст. — Второ: Владимир изпраща копие от писмото на Остракова до Ото Лайпциг с настояване същият да претопли по спешност връзката си с Киров. Трето: Лайпциг се юрва за Париж, среща се с Остракова, установява контакт с добрата си стара дружка Киров и го примамва в Хамбург, а отиването дотам не е проблем за Киров, тъй като Лайпциг продължава да се води в тефтерите на Карла като агент на Киров. Но точно тук възниква въпрос, Джордж.

Смайли го изчака.

— В Хамбург Лайпциг свива възможно най-мръсния номер на Киров. Нали така? Доказателствата са в собствените ни потни ръце. Но аз все пак питам: как е успял?

Дали Смайли в действителност не го разбра накъде бие, или просто беше решил да накара Ендърби да се поозори? Независимо кое е вярното, той предпочете да възприеме въпроса на Ендърби като риторичен.

— По кой точно начин свива Лайпциг номера на Киров? — не отстъпваше Ендърби. — С какво го е притиснал? С порноснимки? Хубаво: приемаме, че Карла е пуритан, Киров също. Но, ей бога ми, петдесетте години отдавна свършиха, не съм ли прав? В наше време всеки има право да погали някое и друго бедро, не е ли така?

Смайли не пожела да прокоментира морала на руснаците; по въпроса за натиска обаче отговори с точност, достойна и за самия Карла:

— Те се ръководят от съвсем други етични норми. В тях няма място за глупаци. Според нас, ние сме по-уязвими на натиск от руснаците. Но това не е вярно. Просто не е така. — Звучеше безкрайно уверен в думите си. Изглежда, напоследък много беше премислял темата. — Киров е проявил и некомпетентност, и недискретност. Карла е щял да го унищожи дори само заради приказливостта му. А Лайпциг е притежавал точно такова доказателство. Надявам се да не си забравил, че когато започнахме първоначалната ни операция срещу Киров, той се напи и взе да разправя някои излишни неща за Карла. Беше споменал на Лайпциг, че имал лична заповед от самия Карла да съчини легенда за жена агент. Ти навремето не пожела да повярваш в тази история, но ето че тя се оказа вярна.

От човек като Ендърби не можеше да се очаква да се изчерви, но той благоволи поне да се усмихне кисело, преди да изрови нова кибритена клечка от джоба си.

— «Който търкаля камък нагоре, върху него ще се върне» — отбеляза самодоволно, при все че не стана ясно дали има предвид собственото си прегрешение или онова на Киров. — «Изплюй и останалото, друже, или ще изпея пред Карла всичко, което чух дотук», казва наслуки малкият Ото. Исусе, ама ти наистина си прав: яко е стиснал Киров за топките и не го пуска!

В желанието си да ги успокои. Сам Колинс се намеси:

— Според мен онова, което току-що отбеляза Джордж, се връзва много добре с казаното на втора страница, шефе. На онова място, където Лайпциг в действителност споменава за «нашия разговор в Париж». Ото буквално върти ножа «Карла» в раната, нали, Джордж?

Със същия успех можеше да си говори сам в съседната стая. Никой не му обърна и капка внимание.

— Лайпциг е притежавал и писмото от Остракова — добави Смайли. — А съдържанието му не характеризира никак добре Киров.

— И още нещо — рече Ендърби.

— Казвай, Сол.

— Говорим за четири години, нали така? Цели четири години, откакто Киров е повдигнал за пръв път въпроса пред Лайпциг. И ето че сега изведнъж налита и на Остракова със същото предложение. След цели четири години. С други думи, през всичкото това време се е размотавал с дадената му от Карла поръчка, без да отбележи и йота напредък. Това ли искаш да кажеш?

Отговорът на Смайли се отличаваше със смайващата си бюрократичност:

— Единственият сигурен извод в случая е, че по някое време Карла е оттеглил заръката си, а впоследствие я е възстановил. — При този негов официален тон Ендърби реши благоразумно да не го закача повече на тази тема.

— Тук става дума за нещо съвсем друго: Лайпциг свива мръсния номер на Киров и съответно уведомява за това Владимир — отново вдигна пръсти Ендърби, за да отброява. — Владимир засилва Вилем да изпълни ролята на куриер. Междувременно в московското ранчо или Карла е надушил нещо гнило, или по-вероятно е получил донесение от Михел. Така или иначе, Карла вика Киров да се върне, уж за да го повиши, и го овесва за ушите. При което Киров пропява на мига, както бих постъпил и аз. А Карла се залавя да натика пастата за зъби обратно в тубичката. Пречуква Владимир, който е тръгнал да се срещне с нас, въоръжен с писмото от Остракова. Убива и Лайпциг. Прави опит да ликвидира и лелката, но се осира. Какво според теб е моментното му настроение?

— Сто на сто си седи в Москва и чака или Холмс, или капитан Ахав да го догони — подсказа с кадифения си глас Сам Колинс и запали поредната си кафява цигара.

Ендърби обаче не сподели хумора му.

— Питам те, Джордж: защо Карла не изкопае съкровището си? И не го мести другаде? Ако Киров е признал пред Карла всичко онова, което преди това е изповядал пред Лайпциг, първата работа на Карла би трябвало да е да заличи всички дири!

— Може пък съкровището да е недвижимо — отвърна Смайли. — Или Карла да е изчерпал вариантите си.

— Но пък е пладнешка лудост, ако не е закрил онази банкова сметка!

— Не по-голяма от пладнешката лудост да прибегне до глупак като Киров — прекъсна го с необичайна рязкост Смайли. — И от лудостта да му разреши да вербува Лайпциг, и от лудостта да се захване с Остракова, и от лудостта да повярва, че като убие трима души, ще запуши изтичането на информацията. Тоест отпадат всички презумпции за здрав разум. А и защо не? — Направи пауза. — При това Карла очевидно продължава да вярва в успеха, иначе нямаше да държи досега Григориев в Берн. Той според вас е все още там, доколкото разбирам? — изгледа косо Колинс.

— Поне към днешна дата, да — отвърна Колинс с дежурната си по всякакви поводи усмивка.

— В такъв случай преместването на банковата сметка надали би се явило логична стъпка — отбеляза Смайли. След което добави: — Дори за луд човек.

Впоследствие и Колинс, и Ендърби щяха да споделят поотделно мнението, че всичко изречено от Смайли е минавало като някакъв особено ледовит полъх през стаята; че до голяма степен не са съумявали да схванат казаното; че са се озовали в нещо като сфера с по-висши норми на човешкото поведение, където съвсем не се били чувствали на място.

— Коя тогава е тайнствената дама? — постави ребром въпроса Ендърби. — Дамата, която струва десет хилядарки месечно и цялата му проклета кариера? И която го принуждава да разчита на некадърници вместо на щатните си главорези? Сигурно е някое страхотно парче.

И ето че отново сме изправени пред загадката защо Смайли предпочете да не отговори на този му въпрос. Обяснението може да се корени в умишлената му недостъпност; или да се дължи на упорития отказ на родения оперативен агент да разкрие пред своя куратор нещо, което не е съществено за съвместната им дейност. Но решението му несъмнено се базираше на определена философия. Така или иначе, вътрешно Смайли вече е бил решил, че е подотчетен единствено на себе си; защо тогава да действа така, сякаш нещата стоят другояче? Сигурно е разсъждавал: «Всички тези нишки водят към мен и моя живот. Има ли смисъл да подавам краищата на противника ми, та той да може да ме манипулира?». От друга страна, допустимо е да е предположил — и то съвсем обосновано, — че Ендърби е запознат не по-зле от самия Смайли с перипетиите в миналото на Карла; а и да не е, има на свое разположение цяла секция «Проучване на СССР», на която може да възложи да ровят цяла нощ, докато не му намерят нужните му отговори.

Но, така или иначе, Смайли се въздържа и не му отговори.

— Джордж — каза накрая Ендърби.

Доста ниско над тях прелетя самолет.

— Въпросът се свежда до това дали искаш продукта — отвърна по някое време Смайли. — Не виждам кое друго в крайна сметка може да се сравнява по важност.

— Сериозно ли говориш, за бога! — възкликна Ендърби и сне ръка от лицето си заедно с кибритената клечка. — Естествено, че го искам — продължи, сякаш това изчерпваше само половината от темата. — То, ако става дума, аз и Мона Лизата я искам, и председателя на Китайската народна република, че и името на коня, който догодина ще спечели Купата на Ирландия. И Карла искам да го видя на стола за разпити в Сарат и да го чуя как изплюва цялото си житие-битие пред нашите инквизитори. И американските ни «братовчеди» искам да ядат от ръката ми още години наред. Всичко искам, как да не искам. Но това ни най-малко не облекчава положението ми.

Колкото и да е странно, Смайли като че изобщо не се вълнуваше от дилемата, пред която беше изправен Ендърби.

— Предполагам, че Брат Лейкон е успял вече да те запознае с действителността? С патовата ситуация, в която се намираме и прочее? — попита Ендърби. — Че си имаме работа с правителствен кабинет, съставен от млади идеалисти, поклонници на разведряването, привърженици на откритото управление и тем подобни глупости? Решени да унищожат създадените през Студената война условни рефлекси? И надушващи консерваторски заговори под всяко легло в Уайтхол, но най-вече под нашите? Той не ти ли го каза? Не спомена ли за намеренията им да лансират своята поредна проклета англо-болшевишка мирна инициатива, която ще се провали с гръм и трясък още преди следващата Коледа?

— Не, в такива чак подробности не навлезе.

— Точно това са си наумили. И ние не трябвало да подкопаваме усилията им, дрън-дрън. Но недей забравя, че тъкмо онези, които сега бият тъпана за мир, първи ще писнат, ако не си вършим работата. Не че в това няма определена логика. Та те отсега ни разпитват каква позиция се очаква да заемат Съветите. И в миналото ли беше така?

Смайли се замисли какво да му отговори — толкова дълго, сякаш председателстваше над Страшния съд и държеше в ръцете си съдбините на човечеството.

— Да. И така би могло да се каже. Предполагам, че, повече или по-малко, нещата винаги са стояли по този начин — отвърна накрая, сякаш въпросът го засягаше страшно дълбоко.

— Трябваше да ме предупредиш от самото начало.

Ендърби провлече нозе към средата на стаята и си наля чиста газирана вода от шкафа, след което с нещо като откровена нерешителност впери поглед в Смайли. Огледа го внимателно, после килна глава и продължи да го оглежда и изобщо да проявява признаците на човек напъващ се над нерешим проблем.

— Трудна работа, шефе. Адски трудна — обади се Сам Колинс, оставен без внимание и от двамата.

— А ти, Джордж, убеден ли си, че не става въпрос за гнусен болшевишки заговор, целящ да ни тласне към нашата окончателна гибел?

— Боя се, че вече не заслужаваме подобни усилия, Сол — отвърна с извинителна усмивка Смайли.

Ендърби никак не се зарадва от това напомняне за ограниченото британско величие и лицето му за миг се изкриви в кисела гримаса.

— Добре, Мод — каза накрая. — Да вървим в градината.4

Вървяха редом. Ендърби беше кимнал на Колинс да си седи вътре. Тихият вечерен дъжд къдреше повърхността на шадравана и придаваше блясък на мраморния ангел. От време на време случаен порив на вятъра плисваше от надвесените клони струи вода върху тревата и намокряше ту единия, ту другия. Но английският джентълмен Ендърби нямаше в никакъв случай да позволи и капка да падне отгоре му, независимо че господ си е наумил да окъпе останалата част от човечеството. Тук-там се мяркаше и по малко светлинка: френските прозорци на Бен хвърляха жълти правоъгълници върху шадравана, а над тухления зид надничаше болнаво модерната зеленикава улична лампа. Ендърби проговори чак на края на първата им безмълвна обиколка:

— Ти хубаво ни поразходи, Джордж; това поне ти го казвам безплатно. То не беше Вилем, после Михел, Тоби, Кони. Горкият Фърпосън едва насмогваше да си попълни отчета, преди да хукне пак подире ти. «А бе, тоя човек не спи ли? — пита. — Не се ли спира поне да пие едно?»

— Съжалявам — отвърна Смайли, колкото да каже нещо.

— Не ми ги разправяй тия на мен — рече Ендърби и изведнъж се закова на място. — Писна ми от тия връзки — замърмори и се приведе над високата си обувка. — Не се научиха да правят повече дупки във велура, оттам идват и всички ядове. То бива британски икономии, ама чак пък и от дупките!

Ендърби оправи единия крак, после подви другия.

— Физически го желая, Джордж, чуваш ли ме? Дай ми го този Карла жив, в състояние да приказва, и аз ще го взема, пък после ще си измисля оправданията. Карла иска политическо убежище? Ами хубаво… макар и неохотно, ще му го предоставим. И докато «Влъхвите» заредят пушките си да ме гръмнат, аз ще съм се сдобил от него с достатъчно сведения, с които завинаги да им запуша устата. Или физически, или никак, разбра ли ме?

Подновили бяха разходката си. Смайли вървеше подире му, но Ендърби не намираше за необходимо да извръща глава, докато говореше:

— И хич не разчитай на това «Влъхвите» да ни се махнат от главите — предупреди. — И на ръба на водопада Райхенбах да се озовеш, стиснал Карла с две ръце за гърлото, Брат Лейкон ще те дърпа отзад за лешовете и ще ти обяснява, че не трябва да се отнасяш жестоко с руснаците. Ясно ли ти е?

Смайли потвърди, че му е ясно.

— С каква компрометираща го информация разполагаш на този етап? Възползване от служебното положение за лично облагодетелстване, предполагам. Измама. Присвояване на обществени средства — същото, заради което самият той е опаткал оня от Лисабон. Противозаконни задгранични операции, включително две покушения. Изобщо като се захванеш, цял списък ще можеш да извадиш. Плюс всичките завистници в Центъра, които само чакат да му забият ножа. В това поне е прав: шантажът е далеч повече за предпочитане пред подкупа.

Смайли се съгласи, че май наистина било така.

— Ще имаш нужда от хора. Бавачки, осветители и всякакви други забранени играчки. Но не ме занимавай с такива подробности. Оправяй се сам. Виж, парите са съвсем отделен въпрос. Като гледам как действат ония клоуни в Министерството на финансите, ще съумея да те скрия в отчетите така, че сума ти години няма да се доберат до теб. Казваш ми само кога, къде и колко ти трябват и аз ще имам грижата да им скроя «номера на Карла». Паспорти някакви да ти подсигурим? Някоя и друга тайна квартира?

— Засега няма нужда, благодаря.

— Денонощно ще те държа под око. Защото ако замисълът се провали и стане някой скандал, все ще се намери някой да ме упрекне, че е трябвало да те държа под наблюдение. Тук само ще вметна: нещо ми подсказваше, че ще се захванеш на своя глава с историята с Владимир, та реших да не те изпускам от погледа си. За всеки случай. Винаги можех да кажа после, че цялата катастрофа е произтекла от глупавата самонадеяна акция на изкуфял бивш шпионин.

Смайли се съгласи, че идеята никак не е била лоша.

— Може и да не разполагам с достатъчно хора за улично следене, но нищо не ми пречи поне телефона ти да подслушвам, да проверявам кореспонденцията ти, а ако се наложи — да подслушвам дори и спалнята ти. В интерес на истината, ние точно това правим от миналата събота. Не че има някаква полза, но то друго не може и да се очаква.

Смайли кимна в знак на съчувствие.

— Ако заминаването ти в чужбина ми се стори прибързано или необяснимо, веднага ще го докладвам. Освен това ще ми трябва и легенда за прикриване на посещенията ти в деловодството на Цирка. Ти, естествено, ще ходиш там по нощите, но току-виж те разпознали и нямам никакво намерение и това да ми се стовари на главата.

— По едно време имаше планове да се възложи на вътрешен човек да напише историята на службата — подсказа му Смайли. — Не за печат, естествено, а по-скоро някакво последователно изложение на събитията, с което да се запознават новите кадри и някои служби за свръзка.

— Ще ти изпратя официално писмо — каза Ендърби. — И то със задна дата, дявол да го вземе. Но ако превишиш пълномощията си, докато си в сградата, не разчитай да те спасявам. Между другото, онзи човек в Берн, за когото Киров споменава. Търговският представител Григориев. Получателят на парите?

Смайли като че беше се отнесъл в мислите си.

— А, да, да. Разбира се — рече. — Григориев?

— Предполагам, че първо при него ще отидеш. Прав ли съм?

По небето прелетя падаща звезда и за секунда отвлече вниманието им.

Ендърби извади от вътрешния си джоб сгънат лист обикновена хартия.

— Това е всичко, което имаме дотук за Григориев. Абсолютно чист е. Един от малкото. Преподавал икономика в някакъв болшевишки университет. Жена му е стара брантия.

— Благодаря — отвърна учтиво Смайли. — Много ти благодаря.

— Засега имаш моята напълно опровержима благословия — обяви Ендърби и двамата се запътиха към къщата.

— Благодаря — повтори Смайли.

— Съжалявам, че се превръщаш в инструмент на имперското ни двуличие, но то изобщо не се е изгубило.

— Няма страшно — каза Смайли.

Ендърби се спря да изчака Смайли да го застигне.

— Какво прави Ан?

— Добре е, благодаря.

— От кога… — подхвана, но изведнъж загуби инерция. — Друго ми кажи обаче, Джордж — смени темата, след като за миг пое от нощния въздух: — Кое те влече в конкретния случай: работата или удоволствието?

Отговорът на Смайли също се забави и беше не по-малко уклончив:

— Удоволствието никога не ме е вълнувало. Или може би по-точно казано: не съм виждал разлика между двете.

— Онази запалка, дето тя ти я беше подарила, още ли е у Карла? Това наистина ли е станало? Дето разправят, че когато навремето си го разпитвал в Делхи… когато си му предлагал да стане изменник… той ти бил отмъкнал запалката? Та тя още ли е у него? Той още ли я ползва? Ако беше моя, сигурно и досега щеше да ми е неприятно да си спомням.

— Беше най-обикновена ронсънка — отвърна Смайли. — А те са известни със здравината си, нали така?

Разделиха се, без да се сбогуват.