Екипът на Смайли

24

Операцията по «изпържването на Тони Хлъзгавия» — както бяха кръстили Григориев преследвачите и с което име той залегна в митологията на Цирка — се оказа един от изключително редките случаи, при които бе постигната идеална спойка между късмет, синхрон и подготовка. На всички им беше ясно от самото начало, че основният проблем ще е да спипат Григориев сам в момент, който ще позволи няколко часа по-късно да го върнат неусетно към ежедневното му битие. Но дори и до уикенда след проследяването му в банката в Тун упоритите им наблюдения върху поведенческите навици на Григориев не им бяха подсказали с нищо кога ще могат да разчитат на появата на такъв момент. От отчаяние Скордено и Де Силски — ударното ядро в екипа на Тоби — родиха шантавата идея да го отвлекат, докато отивал от дома си към посолството — разстояние от няколкостотин метра. Тоби моментално я отхвърли. Едно от момичетата се самопредложи за примамка: щяла да измисли как да го прилъже да я качи попътно. Алтруизмът й предизвика всеобщо възхищение, но на практика нямаше да доведе до нищо.

Главният им проблем беше в това, че Григориев се охраняваше непрестанно от две страни — не само от сътрудниците на посолската служба за сигурност, но и от жена му. Хората на Тоби бяха убедени, че тя подозира за нежните му чувства към Наташка. И опасенията им се потвърдиха малко след като подслушваните от екипа им пипнаха нещо в телефонната разпределителна кутия на съседния до дома им ъгъл. Още през първото си дежурство засякоха цели три обаждания на Григориева до съпруга й, просто да провери дали той наистина е на работното си място.

— Ама тая жена направо е чудовищна, Джордж — възмути се Тоби, след като му докладваха това свое наблюдение. — Ако става дума за любов, все някак си бих го възприел. Но тя направо упражнява собственически права над него. Това вече е абсолютно осъдително. Противоречи на личните ми принципи.

Единственото слабо място, което успяха да напипат, бяха отбиванията на Григориев с мерцедеса до сервиза в четвъртъчните следобеди. Колко щеше да му е за един печен спец по колите като Бил Канадеца да пипне нещо по двигателя така, че колата да може да стигне дотам, но с триста зора, и да отмъкнат Григориев от гаража, докато чака механикът да открие къде точно е повредата? Но и този им план съдържаше куп въпросителни. Дори ако всичко станеше според първоначалния замисъл, с колко време щяха да разполагат за обработката на Григориев? Отделно от това, че в четвъртъците Григориев трябваше да се прибере у дома навреме за посещението на куриера Краски. Но друг вариант така и не можаха да измислят, та този си остана «най-лошия, с изключение на останалите», както се изрази Тоби. Поради липсата на избор зачакаха изнервени да изминат петте дни, през което време Тоби и ръководителите на отделните звена предвиждаха на какви изходи да разчитат при различните неприятни ситуации, които можеха да възникнат в случай на провал: всички да си стегнели багажа и да са напуснали предварително хотела; никой да не ходел никъде без резервните документи за самоличност и парите за отстъпление; радиоапаратурата да бъдела предварително опакована и депозирана под нечие американско име в хранилището на една от големите банки, та всички евентуални следи да водели към «братовчедите», а не към Цирка; никакви групови събирания — всички контакти да се свеждат до кратък радиообмен по време на движение по тротоара, като честотите за свръзка се сменят на всеки четири часа. На Тоби швейцарската полиция му била съвсем ясна, разправяше самият той. И в миналото бил ловувал на тяхна територия. Ако се спукал балонът, колкото по-малко от момчетата и момичетата му им попаднели в ръцете за разпит, толкова по-добре. «И изобщо се благодарете на бога, че швейцарците са все пак неутрални, нали ме разбирате?»

За утеха, макар и безнадеждна, а и с цел да повдигнат крехкия дух на преследвачите, Смайли и Тоби наредиха наблюденията върху Григориев да продължат с пълна пара и през оставащите дни: непрестанни смени на поста до посолството на «Бруннадернрайн»; подсилени екипи за авто- и мотопатрулиране; и изобщо всички да бъдели в пълна бойна готовност, ако случайно господ решел най-неочаквано да застане на страната на справедливостта.

А господ бог наистина взе, че им помогна: изпрати им в неделя разкошно време, а това се оказа решаващия фактор. Към десет часа в неделния предобед алпийското слънце се спусна от Оберланд да стопли душите на обитателите на низините. В «Белвю Палас», където в неделя сутрин цари мъртъв покой, сервитьорът току-що бе разстлал салфетка върху скута на Смайли, който бавно пиеше кафето си и се мъчеше да се съсредоточи върху съботно-неделния брой на «Хералд Трибюн», но когато вдигна поглед, забеляза застаналия отпреде му Франц — старшият разсилен.

— Извинявайте, мистър Бараклъф, телефонът. Някой си мистър Анселм.

Телефонните кабини бяха в главното фоайе, гласът принадлежеше на Тоби, а името «Анселм» беше сигнал, че го търсят по спешност:

— От бюрото ни в Женева току-що ни уведомиха, че изпълнителният директор е тръгнал към Берн.

«Бюрото в Женева» означаваше наблюдателния пункт на «Бруннадернрайн».

— Съпругата му с него ли пътува? — поинтересува се Смайли.

— За съжаление, на мадам й се наложи да води децата на екскурзия — отвърна Тони. — Ще ви бъде ли удобно да се отбиете до офиса, мистър Бараклъф.

Под «офис» Тоби разбираше беседка в декоративната градина до федералния дворец «Бундесхаус». Смайли стигна дотам за пет минути. В краката им се точеше проломът на зелената река, а в далечината, под синия небосвод, блестяха великолепните зъбери на бернския Оберланд.

— Григориев излезе сам от посолството преди пет минути по шапка и палто — докладва мигновено Тоби. — Отправи се пеш към града, както през първата неделя, когато почнахме да го следим. Идва пеш до посолството и само след десет минути поема към града. Не се съмнявам, че отива да гледа шаха. Какво ще кажеш, а?

— Кой тръгна с него?

— Скордено и Де Силски пеша, следвани от резервната кола, с две други коли пред тях. Едната двойка отсега отива на катедралния площад. Какво ще кажеш, Джордж? Да действаме ли, или не?

Тоби усети как у Смайли се появи онази двойственост, която го обземаше всеки път, щом конкретната операция набереше скорост: нерешителността му спадаше, но веднага възникваше някакво загадъчно нежелание да действа.

Затова продължи да притиска Смайли.

— Даваш ли зелена светлина, Джордж? Или не? Моля ти се, Джордж! Губим ценни секунди!

— Жилището продължава ли да е под наблюдение за завръщането на Григориева с децата?

— Абсолютно.

Колебанието на Смайли трая още един миг, през който той прецени наново метода и евентуалния улов и му се стори, че сивата фигура на Карла буквално го зове отнякъде в далечината.

— Добре, имаш зелен сигнал — съгласи се Смайли. — Да. Действай.

Преди да изкаже всичко докрай, Тоби вече се беше озовал в отстоящата на не повече от двайсет метра телефонна кабина. «А сърцето ми думкаше като цял локомотив», разправяше след това. Но пък в очите му гореше огънят на битката.

Впоследствие в Сарат създадоха и умален макет на тази сцена. Ръководството и досега обича от време на време да го изважда на показ и да обяснява как са протекли събитията.

Както се вижда от макета, старинният град Берн представлява съчетание от планина, крепост и полуостров. Между мостовете «Кирхенфелд» и «Корнхаус» реката Аар е прорязала подковообразен пролом в стръмните скали, а старият град е капнал благоразумно върху двата склона, по които се изкачват средновековни улички, стигащи чак до разкошната заострена кула на късната готическа катедрала, която увенчава върха на планината и служи за прослава на града. До катедралата, на еднаква височина, се намира «Платформата», чийто южен край предлага на посетителя зашеметяващ изглед към спускащата се вертикално под нозете му до буйните речни води трийсетметрова скала. Такива места обикновено привличат самоубийците и несъмнено «Платформата» има свой дял. Според местните предания точно на това място някакъв силно набожен човек бил хвърлен от коня си и въпреки че паднал чак долу, господ го спасил и му дал възможността да служи още трийсет години на църквата и да доживее до дълбоки старини. Останалата част от катедралната «Платформа» е място за тих отдих, с пейки, декоративни дървета и детска площадка, а напоследък и място за публични партии шахмат. Фигурите върху дъската са високи шейсет, че и повече, сантиметра, достатъчно леки, че да се местят, но и достатъчно тежки, че да не ги отнасят периодичните пориви на южняка откъм околните хълмове. Дори и те присъстват на умаления макет.

Когато най-сетне Тоби Естерхази пристигнал там в неделното утро, заварил малка плътна група от насядали и прави зрители, привлечени от неочакваното слънце към карираната игрална площадка. А в самия й център, на няма и два метра от Тоби, стоял в пълен унес търговският представител към съветското посолство в Берн, Антон Григориев, самоотлъчил се и от работното си място, и от семейството си, и наблюдавал съсредоточено действията на играчите през стъклата без рамки на очилата си. А зад гърба на Григориев стояли наблюдаващите го Скордено и колегата му Де Силски. Играчите били млади, брадати и лесно възбудими мъже — или студенти по изобразително изкуство, или поне силно желаещи да минат за такива. И напълно съзнаващи, че участват в двубой пред очите на обществото.

Тоби и друг път се бил приближавал толкова плътно до Григориев, но нито веднъж — при такива обстоятелства, когато вниманието на руснака да е било напълно отвлечено в друга посока. Обладан от пълното спокойствие, което предшества всяка приближаваща битка, Тоби го огледал най-подробно и се убедил за сетен път в онова, което открай време твърдял: че Антон Григориев не бил никакъв оперативен агент. Вглъбеността му и откровеното изражение, с което следял всеки замислян или извършван ход, издавали наивност, която би го обрекла на гибел сред непрестанните вътрешни борби в московския Център.

Да не говорим, че и самата външност на Тоби била проява на едно от многото щастливи съвпадения, които бележели въпросния ден. От уважение към неделните порядки в Берн си бил облякъл тъмно на цвят палто и шапка с черна козина. Така че тъкмо в този решителен импровизиран момент имал вида, който щял умишлено да си наложи, ако бил планирал всичко до най-дребната подробност: заможен гражданин, излязъл на неделната си разходка.

Черните очи на Тоби огледали и площада, който свършва пред входа на самата катедрала. Колите за отстъпление били заели позиция.

Публиката избухнала в благоприличен смях. Единият от брадатите играчи вдигнал със замах царицата си, престорил се, че залита под невероятната й тежест, направил две-три несигурни крачки и с пъшкане я пуснал на избрания квадрат. Григориев се смръщил от неочаквания ход и лицето му потъмняло. Тоби кимнал, при което Скордено и Де Силски застанали от двете страни на руснака — толкова близо, че Скордено буквално се опрял в рамото му, но Григориев изобщо не му обърнал внимание. Съзирайки в това сигнал, че е дошъл техният ред, преследвачите на Тоби тръгнали да се смесят със зрителите, образувайки втори ешелон зад Де Силски и Скордено. Тоби нямало за какво повече да чака. Застанал право пред Григориев, усмихнал се и вдигнал леко шапка. Григориев му отвърнал с усмивка — неуверена, както се поздравява смътно познат колега дипломат — и също повдигнал шапката си.

— Как сте днес, господин търговски представител? — попитал с лека насмешка на руски Тоби.

Напълно озадаченият вече Григориев казал, че е добре, благодаря.

— Надявам се, че прекарахте добре по време на петъчното си излетче сред природата — казал Тоби със същия небрежен, но съвсем тих глас и хванал Григориев под ръка. — Боя се, че членовете на тукашната почитаема дипломатическа общност не отдават дължимото на стария град Тун. Лично аз го препоръчвам най-горещо и заради античността му, и заради банковите услуги, които предлага. Не сте ли съгласен?

Тази словесна увертюра се оказала достатъчно дълга и тревожна, че да им позволи да изтикат несъпротивляващия се Григориев до ръба на тълпата. Скордено и Де Силски осигурявали плътно тиловото прикритие.

— Казвам се Курт Зибел, господине — споделил шепнешком Тоби с Григориев, без да пуска лакътя му. — И съм старши следовател на бернската «Стандарт Банк» в Тун. Интересуват ни определени въпроси във връзка с частната сметка на доктор Адолф Глазер в клона ни. Съветвам ви да се държите така, сякаш сме стари познати. — През цялото това време не преставали да се движат. Останалите наблюдатели ги следвали в начупена линия, като ръгбисти, приготвили се да отразят внезапна контраатака. — Моля ви да не се вълнувате — продължил Тоби, докато броял наум крачките, които правели с вървящия до него Григориев. — Достатъчно е един час да ни отделите само, господине, и съм сигурен, че ще ни стигне да изгладим нещата, без да нарушим по никакъв начин нито семейното ви, нито служебното ви положение. Ако обичате.

В света на тайния агент между безопасността и крайно рискованата ситуация почти не съществува граница — онази тънка мембрана, която всеки миг може да бъде разкъсана. Понякога в продължение на години може да му се случи да разработва някого, да го угоява за момента на привличането му. Но самото привличане — «ще минете ли към нас, или не?» — е скок, за който не се знае дали ще завърши с провал, или с победа, та на Тоби за миг му се сторило, че е изправен пред неминуем провал. Григориев най-сетне се заковал на място и се извърнал да го погледне право в очите. Бил побледнял като страдащ от тежко заболяване човек. Навирил брадичка и отворил уста да се възмути от нанесената му възмутителна обида. Задърпал ръката си да я освободи, но Тоби не пожелал да го пусне. Скордено и Де Силски били в непосредствена близост, но така или иначе, до колата оставали цели петнайсет метра, които щели сериозно да затруднят Тоби, ако му се наложело да влачи дотам този едър руснак. Междувременно, инстинктът му подсказвал, че не трябва да млъква:

— Налице са известни нередности, господин търговски представител. И то съществени нередности. Досието, което сме ви съставили, не е никак забавно четиво. Ако го предадем на швейцарската полиция, никакви дипломатически протести няма да ви отърват от един огромен обществен скандал. Излишно е да ви напомням как би се отразил той на професионалната ви кариера. Затова ви моля. Повтарям: «Моля ви».

Григориев обаче отказвал да се помръдне. Вкаменил се бил от нерешителност. Тоби го побутнал за лакътя, но Григориев останал неподвижен като скала и сякаш не усещал упражнявания върху него физически натиск. Тоби го забутал по-силно, Скордено и Де Силски дошли още по-наблизо, но Григориев се бил запънал с упоритостта на обезумял човек. Позинал, преглътнал и вперил неразбиращ поглед в Тоби.

— Какви нередности? — успял да каже по някое време. Но шокът и безсилния му тон давали все пак някаква надежда. Набитото му тяло обаче не позволявало да го помръднат и на йота. — За какъв Глазер ми говорите? — настоял пресипнало, със същия замаян тон. — Изобщо не съм Глазер. Дипломат съм и се казвам Григориев. Сметката, за която говорите, съответства на всички изисквания на закона. А като търговски представител аз се ползвам с дипломатически имунитет. Освен дето имам и правото на сметки в задгранични банки.

Тоби се принудил да изгърми и последния си патрон. Парите и момичето, казал му бил Смайли. Разполагаш единствено с парите и момичето.

— Налице е и друго неприятно обстоятелство, господине, свързано с брака ви — подхванал Тоби с привидна неохота. — Длъжен съм да ви уведомя, че разпътното ви поведение в посолството поставя пред сериозна опасност домашното ви огнище. — Григориев се сепнал, чули го как измърморил «банкер» — но никой така и не проумял топът му невярващ ли бил, или подигравателен. Очите му се затворили и той повторил думата, само че според Скордено този път придружена с особено вулгарна псувня. Така или иначе, Григориев пак тръгнал. Задната врата на автомобила била отворена. Отзад чакала и втората кола. Тоби ломотел някакви измишльотини за неплатени данъци върху начислените по швейцарските банкови сметки лихви, макар и да си давал сметка, че Григориев изобщо не го слуша. Де Силски минал пъргаво пред тях, шмугнал се на задната седалка. Скордено набутал подир него и Григориев, настанил се от другата му страна и затръшнал вратата. Тоби седнал до шофьора — една от сестрите Майнерцаген — и й наредил на немски да кара внимателно и да не забравя, за бога, че в Берн е неделен ден. Нито дума на английски в присъствието на Григориев, бил им заповядал Смайли.

В района на гарата Григориев, изглежда, се поокопитил, понеже на задната седалка настъпила мимолетна суматоха; като погледнал в огледалото, Тоби забелязал, че лицето на Григориев се е разкривило от болка, а с двете длани се държал за слабините. Насочили се към «Ленгасщрасе» — дълга, заспала улица зад университета. С пристигането им входната врата на къщата се отворила и на прага застанала кльощава прислужница — Мили Макрейг, дългогодишна служителка в Цирка. Щом мярнал усмивката й, Григориев се запънал, поради което се видели принудени да заложат на бързината, а не на конспиративността. Скордено скочил на тротоара, сграбил Григориев за едната ръка с такава сила, че насмалко да я извади от рамото, а Де Силски, изглежда, го ударил повторно — макар впоследствие да се кълнеше, че било абсолютно неумишлено, — понеже Григориев излязъл превит надве, двамата го поели, пренесли го като булка през прага и влетели вкупом в хола. Там ги чакал седналият в ъгъла Смайли. Стаята се отличавала с изобилие от кретон и дантели. Вратата се затворила, похитителите си позволили да проявят секундна радост, Скордено и Де Силски се разсмели с облекчение, Тоби снел кожената си шапка и обърсал потното си чело.

— Ruhe — заповядал им на немски да пазят тишина и те моментално млъкнали.

Григориев разтриваше рамото си, явно без да се интересува от нищо друго, освен от болката. Изучаващият го Смайли се успокои от този факт: Григориев подсъзнателно обявяваше, че поначало е неудачник, свикнал да претърпява поражения. И се сети за неумелия подход на Киров към Остракова и несръчното му вербуване на Ото Лайпциг. Изгледа отново Григориев и съзря неизлечимата му посредственост във всяко едно отношение: и в новия му, но неудачно избран костюм, чиито райета само подчертаваха пълнотата му; и в скъпоценните му сиви обувки — перфорирани, за да дишат краката, но прекалено тесни; и в пригладените къдрави коси. Всички тези дребни и безсмислени изрази на суетност подсказваха на Смайли, че Григориев се стреми към слава, която — очевидно вече и за двама им, — изглежда, никога няма да постигне.

Бивш университетски преподавател, пишеше в документа, който Ендърби му беше дал в ресторанта «При Бен». Изглежда се е отказал от академичната кариера, привлечен от по-привилегированото положение на държавните служители.

Циция, щеше да го определи Ан, оценявайки с един-единствен поглед сексуалните му възможности. Не се занимавай с него.

Но Смайли нямаше как да не се занимае с него. Григориев беше захапал яко кукичката, а Смайли разполагаше с броени секунди да реши как най-успешно да го изтегли на сушата. Около стъклата на очилата му нямаше рамки, а под брадичката му се виждаха наченките на двойна гуша. От затоплилата се от повишената му телесна температура помада ухаеше на лимонова есенция. Григориев продължи да разтрива рамото, но постепенно взе да оглежда и похитителите си. Потта капеше на едри капки от лицето му.

— Къде съм? — обърна се агресивно към Тоби, когото явно предпочете пред Смайли. Гласът му беше дрезгав и премина във фалцет. Въпросът си зададе на немски със славянски акцент.

Три години в качеството на първи секретар (търговски представител) към съветската мисия в Потсдам, припомни си Смайли прочетеното. Няма сведения за връзки с разузнавателните органи.

— Настоявам да знам къде се намирам. Аз съм старши съветски дипломат и държа веднага да ме свържете с посланика ми.

Движенията на дланта върху пострадалото рамо обаче отнемаше от остротата на възмутения му тон.

— Вие ме отвлякохте! Намирам се тук пряко волята ми! И ако не ме върнете незабавно на посланика ми, обещавам ви, че ще избухне сериозен международен скандал.

Оставили го бяха сам на сцената, но той не успяваше някак си да я запълни. «Въпросите ще задава единствено Джордж — беше предупредил хората си Тоби. — И само той ще отговаря на всички запитвания». Смайли обаче седеше неподвижно като погребален агент и май нищо не беше в състояние да го изкара от унеса му.

— Откуп ли искате? — викна Григориев едновременно към всички присъстващи. И изведнъж като че го обзе ужасно прозрение. — Вие да не сте терористи! — прошепна. — Но ако в действителност сте терористи, щяхте да ми завържете очите! А вие ми позволихте да видя липата ви! — И се извърна първо към Де Силски, после и към Скордено. — Веднага си закрийте лицата. Закрийте ги! Не желая изобщо да ви познавам!

Изнервен от продължителната тишина, Григориев удари с едрия си юмрук другата си длан и два пъти викна: «Настоявам!». При което, с изписано върху лицето му официално съжаление, Смайли разтвори върху коленете си тетрадка — както вероятно щеше да постъпи и Киров на негово място, — пусна кратка, изключително официална въздишка и попита с възможно най-безразличен тон:

— Вие сте търговският представител Григориев от съветското посолство в Берн?

— Григориев! Да, аз съм Григориев! Браво! Познахте! Аз съм същият този Григориев! А вие кой сте? Ал Капоне? Как се казвате? И какво ми ръмжите насреща като някой комисар?

Думата «комисар» беше най-точното описание на моментното поведение на Смайли: пълно тъпо безразличие.

— В такъв случай, господин търговски представител, поради малкото време, с което разполагаме, ще ви помоля да се обърнете назад и да разгледате подредените върху масата инкриминиращи фотографии — продължи Смайли със същото умишлено безразличие.

— Фотографии ли? Какви фотографии? Как си позволявате да инкриминирате един дипломат? Настоявам незабавно да ме свържете по телефона с нашия посланик!

— Най-искрено съветвам господин търговския представител първо да разгледа фотографиите — подкани го Смайли с унил немски без никакъв акцент. — А след като ги разгледа, ще може да се свърже, с когото си пожелае. Моля ви да започнете отляво — препоръча Смайли. — Те са подредени отляво надясно.

«Изнудваният човек проявява с достойнство всички човешки слабости — мина му през ум на Смайли, докато наблюдаваше изпод око как Григориев минава покрай снимките, сякаш оглежда шведската маса на дипломатически прием. — Всеки от нас би се държал по този начин, ако го притисне вратата, докато се мъчи да избяга от заложената му клопка.» Смайли лично беше определил последователността на снимките с намерението да предизвика в съзнанието на Григориев впечатлението за поредица все по-катастрофални събития. Мерцедесът на Григориеви спира пред банката. Вечно намръщената Григориева го чака сама на шофьорското място, стиснала волана, да не би да хрумне някому да й го вземе. Григориев сниман отдалеч, седнал плътно до Наташка на пейка. Няколко фотографии на Григориев в банката, последната, от които представляваше заснет над рамото му превъзходен кадър как подписва касовата бележка, на която името «Адолф Глазер» е изписано ясно на същия ред с подписа му. Следващата: яхнал измъчено велосипеда си, Григориев се е насочил към входа на санаториума; нов кадър с ядката Григориева зад волана, само че този път до хамбара на Герч, с все още привързания към покрива на колата неин велосипед. Смайли обаче забеляза, че снимката, която задържа най-продължително вниманието на руснака, беше мъгляв кадър, заснет от много голямо разстояние от сестрите Майнерцаген. Качеството му не беше кой знае колко добро, но достатъчно, за да бъдат разпознати двете лица в автомобила, независимо че се бяха слели в целувка уста в уста. Едното лице беше на Григориев, а другото, надвесило се отгоре му така, сякаш се канеше да го изяде жив, беше на Наташка.

— Телефонът е на ваше разположение, господин търговски представител — подкани го тихо Смайли, след като Григориев не се помръдна от мястото си.

Руснакът обаче стоеше като истукан над последната снимка, с изражение на пълно отчаяние. «Лице на човек, който не е бил просто разкрит — каза си Смайли, — а на мъж, лишен от най-съкровената му любовна тайна, която изведнъж е станала обществено достояние в цялата й пошлост.» Придържайки се към тъпия официален тон, Смайли се захвана да му обяснява последствията, които Карла на своя език наричаше «принуди». Както разправяше впоследствие Тоби, друг инквизитор на негово място щял да постави Григориев пред избор, а това неминуемо щяло да пробуди не само руския му инат, но и руската склонност към самоунищожение — тоест тъкмо онези импулси, отбелязваше Тоби, които щели да доведат до катастрофа. Друг инквизитор, подчертаваше Тоби, щял да го заплашва и да повишал тон, да му устроел сцена, та дори и да прибегнел към физическа разправа. Не и Джордж. Никога Джордж. Джордж се придържал строго към ролята си на скромен чиновник, при което Григориев, като всички Григориевци по света, го възприел като непредотвратимата съдба. Джордж изобщо не му предложил избор, разправяше Тоби. Напротив, най-спокойно изложил пред Григориев аргументите защо за руснака не съществувал никакъв избор: «Най-важното, господин търговски представител — рекъл Смайли, все едно му обяснявал на какво основание дължал някакъв данък, — е да прецените сам какво впечатление ще създадат тези фотографии у хората, които много скоро ще имат възможността да ги разгледат, ако не предприемем нищо, за да спрем разпространението им». Като начало, швейцарските власти щели очевидно да се възмутят от начина, по който един акредитиран дипломат е злоупотребявал с притежаван от него швейцарски паспорт, да не говорим за сериозните нарушения на банковите закони, казал Смайли. Те начаса щели да внесат изключително енергичен официален протест, Григориеви — цялото им семейство — щели да се озоват в Москва след по-малко от двайсет и четири часа и нямало никога повече да помиришат задгранична служба. Освен дето и в самата Москва нямало да гледат с особено добро око на Григориев, допълнил Смайли. Началниците му от Министерството на външните работи щели да възприемат крайно неодобрително поведението му «както в лично, така и в професионално отношение». И служебната кариера на Григориев щяла да бъде дотук. Щял да се превърне в изгнаник в собствената си родина, заедно с цялото си семейство, заключил Смайли. С цялото си семейство, повторил. С други думи, искал да внуши на Григориев: «Представяте ли си как се живее по двайсет и четири часа в денонощието с гнева на Григориева сред далечните сибирски простори?».

При което Григориев рухнал на стола и се хванал за главата, сякаш се боял тя да не полети нанякъде.

«И в последна сметка — рекъл Смайли, вдигайки, макар и само за миг очи от тетрадката — ама само един бог знае какво намираше в нея, разправяше Тоби, понеже на разчертаните й листа нищо не пишеше, — в последна сметка, господин търговски представител, сме длъжни да се замислим и върху впечатлението, което тези фотографии ще произведат сред определени органи на Държавна сигурност».

На това място Григориев пусна главата си, извади от горното джобче носната кърпичка и взе да бърше чело, по колкото и усилено да се триеше, потта не преставаше да избива. Капеше със същата скорост, с която се беше потил и Смайли в онази килия за разпити в Делхи, когато беше седял лице в лице с Карла.

Отдал се тотално на ролята си на бюрократ вестоносец на неизбежното, Смайли пак въздъхна и акуратно мина на следващата страница от тетрадката.

— Мога ли да ви попитам, господин търговски представител, в колко часа очаквате съпругата и децата ви да се завърнат от излета?

Непреставащият да попива челото си Григориев изглежда не чу въпроса му.

— Григориева и децата са на пикник в гората Елфенау — напомни му Смайли. — Искаме да ви зададем някой и друг въпрос, но в никакъв случай не желаем отсъствието от дома ви да им причини безпокойство.

Григориев прибра носната кърпичка.

— Значи, вие сте шпиони? — прошепна. — Западни шпиони ли сте?

— За вас е по-добре да не знаете кои сме — отвърна му най-сериозно Смайли. — Подобна информация е опасна и ще ви обремени излишно. След като изпълните исканията ни, ще излезете оттук свободен човек. Това ви го гарантирам. И за случилото се няма да узнае нито съпругата ви, нито Центърът в Москва. Така че кажете ми, ако обичате, кога очаквате семейството ви да се завърне от Елфенау… — Тук Смайли се видя принуден да прекъсне.

Защото Григориев предприе нерешителен опит да побегне. Скочи и направи устремна крачка към вратата. Но Пол Скордено, чиято отпусната стойка ни най-малко не издаваше ролята му на «силовак», му приложи блокираща хватка, преди Григориев да направи дори втората си крачка, и го върна внимателно на стола, стараейки се да не оставя следи по тялото му. Григориев отново изпъшка театрално и вдигна ръце в знак на отчаяние. Месестото му лице поруменя и взе да се криви, а широките му рамене почнаха да се вдигат и отпускат в синхрон с потока страдалческо самосъжаление. Половината му думи бяха на руски, останалите на немски. Захвана бавно и патетично да кълне себе си, после запроклина майка си и жена си, късмета си и пълния си провал като баща. Трябвало да си седи в Москва, в Министерството на търговията. За какъв дявол се съгласил да го откъснат от преподавателската му дейност само защото онази глупачка жена му мечтаела за чуждестранни рокли, музика и привилегии. Отдавна се канел да се разведе с нея, но му било жал за децата. И изобщо бил глупак и шут. Него трябвало да затворят в оная лудница, а не момичето. Когато го викнали в Москва, трябвало да им откаже, да не се поддава на натиска им, а като се върнал, трябвало да доложи за всичко на посланика.

— О, Григориев! — вайкаше се. — О, Григориев! Как може да си толкова малодушен, толкова слаб!

Оттам се впусна в тирада против конспирациите. За него конспиративната дейност била анатема. През кариерата си на няколко пъти му се било налагало да подпомага омразните «съседи» в налудничавите им мероприятия и всеки път нещата приключвали катастрофално. Всички разузнавачи били престъпници, шарлатани и глупаци, масони и чудовища. Какво толкова им харесват руснаците? Ох, тази фатална любов към тайнственост в руската душа!

— Конспирацията е новата религия! — каеше се на всеослушание на немски Григориев. — Тя е новият мистичен ерзац! А агентите й са нашите йезуити. Тези свине всичко унищожават!

И от угризения взе да се бие с юмруци по бузите дотогава, докато в един момент Смайли не размърда тетрадката в скута си, за да му напомни сухо, че още не е отговорил на зададения му въпрос.

— Ставаше дума за Григориева и децата ви, господин търговски представител. Много е важно да знаем по кое време ги очаквате да се завърнат у дома.

При успешния разпит — както обича да припомня дълбокомислено за случая Тоби Естерхази — възниквал момент, в който разпитваният неволно се изпускал и после по никакъв начин не можел да се поправи; може да е жест, без думи или изказан, може да е дори съвсем бегла усмивка или приемането на предложена цигара, но тъкмо този момент бележел прехода от съпротивата към сътрудниченето. И според описанията на Тоби, Григориев тъкмо тогава се бил изпуснал безвъзвратно.

— Тя ще се прибере в един — измърморил Григориев, избягвайки да погледне в очите както Смайли, така и Естерхази.

Смайли погледнал часовника си. А Тоби изпаднал в таен възторг, когато забелязал, че и Григориев сторил същото.

— Не допускате ли възможността да закъснее? — възразил Смайли.

— Тя никога не закъснява — отвърнал мрачно Григориев.

— В такъв случай бъдете така добър да ми разкажете за взаимоотношенията си с момичето Остракова — запитал го най-изненадващо Смайли, но, както разправяше Тоби, го направил по начин, който подсказвал, че въпросът му произтича най-естествено от темата за точността на мадам Григориева. «И вдигна очаквателно писалката — спомняше си Тоби, — та човек от рода на Григориев да се почувства абсолютно задължен да му разкаже нещо, което си заслужава да бъде записано».

Но съпротивителните сили, изглежда, не били напуснали докрай Григориев. Суетата му изисквала поне още една изява. При което той разперил ръце и се обърнал към Тоби:

— Остракова! — повторил с преиграно презрение. — Той ме пита за някаква си жена на име Остракова? Че откъде да познавам такава жена? Той може и да я знае, но не и аз. Аз съм дипломат. Незабавно ме освободете. Имам неотложни ангажименти.

Но протестът му вече издишал както откъм пара, така и откъм логика. И това било пределно ясно на всички присъстващи, включително и на самия Григориев.

— Александра Борисовна Остракова — произнесъл напевно Смайли, докато бършел очила с широкия край на вратовръзката си. — Рускиня, но с френски паспорт. — Върнал очилата върху носа си. — Аналогичен случай с вашия, господин търговски представител: и вие сте руснак, а имате швейцарски паспорт. С фалшиво име. Та чудя се аз: какво общо можете да имате с нея?

— Общо ли? Аз да съм имал нещо общо с нея! Да не мислите, че съм дотолкова паднал, че да спя с луди момичета? Изнудиха ме. Така както вие в момента ме изнудвате, така и аз станах жертва на шантаж. На натиск! Все натиск, и все върху Григориев!

— Разкажете ни тогава как точно ви шантажираха — предложил му Смайли почти без да го погледне.

Григориев се взрял в дланите си, вдигнал ги, после пак ги отпуснал върху коленете си — неизползвани, за разлика от всеки друг път. Попил устни с носната си кърпичка. И завъртял глава, възмутен от световната неправда.

— Бях в Москва — подхванал, а Тоби по едно време се кълнеше, че в този миг ангелски хорове запели «Алилуя!». Номерът на Джордж успял и Григориев започнал своята изповед.

Смайли обаче не проявил и капка възторг от постижението си. Напротив, пълното му лице се сбръчкало от раздразнение.

— Дататау ако обичате, господин търговски представител — подчертал, все едно мястото нямало никакво значение. — На коя дата точно бяхте в Москва. И оттук насетне, бъдете така добър за всяко нещо да уточнявате датата.

Това също е класика, не пропуска да изтъкне Тоби: умният инквизитор винаги подпалва по някой и друг фалшив огън.

— Септември — отвърнал озадаченият Григориев.

— Коя година? — попитал записващият Смайли.

Григориев пак погледнал умолително към Тоби.

— Коя година! Аз му казвам «септември», а той ме пита «кой септември». Той да не е историк случайно? Май е историк. Миналият септември — уточнил надуто към Смайли. — Привикаха ме в Москва на спешно съвещание по въпросите на външната търговия. Самият аз се явявам специалист в няколко високоспециализирани области на икономиката. Без моето участие съвещанието щеше да е безсмислено.

— Съпругата ви дойде ли с вас за съвещанието?

Григориев се изсмял глухо.

— Сега пък ще ни изкара капиталисти! — изкоментирал към Тоби. — Мисли си, че и ние разнасяме жените си по двуседмични съвещания, със «Суисер», в първа класа.

— «Тази година през месец септември ми беше наредено да отлетя сам за Москва за участие в двуседмично съвещание по стопански въпроси — предложил Смайли, все едно четял на глас показанията на Григориев. — Съпругата ми остана в Берн». Опишете, ако обичате, целта на съвещанието.

— Съвещанието, което се провеждаше на високо ниво, беше на строго секретна тема — отвърнал примирено Григориев. — Моето министерство желаеше да се направи преглед на възможностите за изостряне на официалната политика на Съветския съюз спрямо държавите, които продават оръжия на Китай. Трябваше да обсъдим санкциите, които да наложим на нарушителите.

Безизразното лице на Смайли и стилът на бюрократ, комуто се налага да се занимава с неприятни нему неща, разправяше Тоби, не само определяли целия тон на разпита, но били стигнали направо до съвършенство: Григориев им се подчинил изцяло, с философски, типично руски песимизъм. Що се отнася до останалите присъстващи, впоследствие те всички обясняваха как буквално останали с усещането, че при довеждането му в апартамента Григориев бил вече подготвен психически всичко да си каже.

— Къде по-точно се проведе съвещанието? — попитал Смайли така, сякаш секретните аспекти го вълнували далеч по-малко от формалните подробности.

— В Министерството на търговията. На четвъртия етаж… в заседателната зала. Срещу тоалетните — направил неловък опит да се пошегува Григориев.

— Вие къде отседнахте?

— В общежитие за висота служители — отвърнал Григориев. И споменал адреса, после саркастично уточнил и номера на стаята си. — Понякога обсъжданията траеха до късно през нощта — добавил доброволно, готов да предостави всякаква нужна информация. Но поради силните летни жеги, в петък приключили рано, за да могат желаещите да си заминат за по-хладната провинция. Плановете на самия Григориев обаче били съвсем други. Имал съществена причина да прекара уикенда си в Москва. — Уредил бях да преспя два дни в апартамента на бившата ми секретарка Евдокия. Тя е млада жена, а мъжът й е в казармата — обяснил Григориев, все едно ставало дума за най-нормална постъпка от страна на един светски мъж; поне сродната му душа Тоби я възприел по този начин, за разлика от бездушните комисари. След което, за най-голяма почуда на Тоби, Григориев се впуснал без предупреждение или увод в съществената част на разговора:

— За съжаление, не успях да спазя този свой ангажимент, тъй като ме потърсиха от Тринайсето управление на Центъра, известно и под името «Управление «Карла»». И ми заповядаха да се явя незабавно за разговор.

В този миг телефонът иззвъня. Тоби вдигна слушалката, после я остави на място и се обърна към Смайли.

— Върнала се е у дома — каза, все още на немски.

Смайли тутакси се обърна към Григориев.

— Господин търговски представител, току-що ни съобщиха, че съпругата ви се е прибрала. Сега вече наистина се налага да й се обадите.

— Да й се обадя? — С ужас в очите Григориев се извърна към Тоби. — Той чува ли се какви ги говори? Да съм й се обадел! И какво ще й кажа? «Григориева, обажда се твоят любящ те съпруг! Отвлякоха ме западни шпиони!» Тоя ваш комисар е луд! Истински луд!

— Просто ще й съобщите, че ви се налага да закъснеете — каза Смайли.

Спокойствието му само наля масло в огъня.

— Аз да кажа такова нещо на жена ми? На Григориева? И вие си мислите, че ще ми повярва? Ами че нали тя моментално ще ме накисне пред посланика. «Господин посланик, съпругът ми е избягал! Намерете го!»

— Куриерът Краски всяка седмица ви носи нареждания от Москва, прав ли съм? — попита Смайли.

— Този ваш комисар всичко знае — заяви Григориев на Тоби и обърса с длан брадичката си. — Ами като знае толкова, защо сам не се обади на Григориева?

— Ще й говорите със служебен тон, господин търговски представител — препоръча му Смайли. — Няма да споменавате Краски поименно, само ще й подскажете, че ви е наредил да се срещнете някъде в града за поверителен разговор. По спешност. Краски е променил графика си. Нямате представа нито кога ще се приберете, нито какво иска той от вас. А ако тя почне да ви се кара, направете й забележка. Кажете й, че става дума за държавна тайна.

Наблюдаваха го как се притесни, а после размисли. И накрая видяха как лека усмивка разцъфтя върху лицето му.

— Тайна — промълви на себе си Григориев. — Държавна тайна. Точно така.

Пристъпи смело към телефона и набра номера. Тоби го следеше отблизо, готов моментално да чукне вилката и да прекъсне разговора, ако Григориев си наумеше да им изиграе някой трик, но с леко килване на главата Смайли му даде знак да се отдръпне. Чуха как Григориева каза «да» на немски, чуха и храбрия отговор на Григориев, прекъснат от жена му — всичко това се чува и на записа, — която строго го запита къде се намира. Видяха го как се стегна, навири брадичка и придоби официално изражение; чуха го как й изсъска няколко кратки фрази и после й зададе въпрос, на който явно не му беше отговорено. Видяха го как с блеснали очи и поруменяло от удоволствие лице положи слушалката върху вилката и как накрая вдигна щастливо късите си ръце, все едно беше вкарал победния гол. И докато се усетят, Григориев избухна в мощен смях, в продължителни, кънтящи изблици на славянски хохот, ту тихи, ту силни. Заедно с него се разсмяха неудържимо и останалите: и Скордено, и Де Силски, и Тоби. А Григориев тресеше десницата на Тоби и повтаряше сред приливите на катарзисен смях:

— Днес много обичам конспирацията! Днес конспирацията е нещо прекрасно!

Смайли обаче остана настрана от всеобщото веселие. Нагърбил се умишлено с ролята на намусения, седеше и прелистваше тетрадката, очаквайки смехът да утихне.

А когато отново се възцари тишина, Смайли попита:

— Споменахте, че са ви потърсили от Тринайсето управление. Известно и под името «Управление «Карла»». Бихте ли продължили разказа си, ако обичате, господин търговски представител?