Екипът на Смайли

9

По силно заоблачения хоризонт изобилстваха кулокранове и резервоари за втечнен газ; мързеливи комини бълваха наситено жълти пушеци към дъждовните облаци. Ако беше делничен ден, Смайли щеше да прибегне до услугите на обществения транспорт; в съботите обаче беше готов да кормува, макар да живееше в състояние на взаимна омраза с двигателя с вътрешно горене. Прекосил беше реката по моста «Воксхол», беше подминал Гринуич и вече навлизаше в равната разпокъсана територия на доковете. Чистачките потръпваха неравномерно, а през ламарините на нещастната му английска колица се промъкваха едри капки дъжд. Скрили се под навеса на автобусната спирка, мрачни дечица го упътиха: «Все направо, шефе». Беше се обръснал и изкъпал, но не си беше лягал. Изпрати на Лейкон телефонната сметка на Владимир с молба да му предоставят спешно разбивка на известните им номера, с които е разговарял. Докато шофираше, мисълта му течеше гладко, но в същото време се поддаваше на анархистичните промени в настроението му. Облякъл си беше кафявото палто от туид, с което обикновено пътуваше. Проправи си път през кръговото движение, изкачи хълма и изведнъж на пътя му се изправи кокетен пъб в характерния за началото на двайсети век стил «Едуард VII», с изрисуван на табелата й червенобузест воин. Оттам почваше и Батл ъф дъ Найл стрийт, която се изкачваше до остров с отъпкана трева, а на самия остров се издигаше църквата «Свети Спас», построена от камък и кремък, за да провъзгласява словата господни на рушащите се викториански складове. През идната неделя, обявяваше афишът, проповедта щяла да бъде изнесена от жена, майор в Армията на спасението; а пред афиша стоеше паркиран камион с гигантски ален на цвят осемнайсетметров фургон; околовръст по страничните стъкла на кабината бяха окачени възпоменателни футболни флагчета, а едната от вратите й беше нацвъкана с чуждестранни регистрационни лепенки. Беше най-голямото нещо в цялата околност — по-голямо и от църквата дори. Някъде зад себе си чу как мотоциклетен двигател намали оборотите, после пак ги усили, но изобщо не си направи труд да се извърне. Познатият му придружител го беше следвал още от Челси; но, както самият той проповядваше в Сарат, дали ще се страхуваш, е винаги въпрос на избор.

По пътеката Смайли влезе в гробище без гробове. Редици от надгробни камъни очертаваха външните му граници, а в средата му се издигаха катерушка и три типови еднофамилни жилищни сгради. Първата се наричаше «Цион», втората беше безименна, а табелата на третата просто гласеше «Номер Три». И трите бяха с широки прозорци, но само онези на «Номер Три» имаха дантелени завеси и докато буташе портичката да влезе, забеляза само една сянка на горния етаж. Първо я видя неподвижна, после изчезна, сякаш нещо я засмука в пода, та за миг се запита — с известен ужас — дали пък не е станал свидетел на ново убийство. Натисна копчето на звънеца и в сградата издрънчаха експлозивно ангелски камбанки. Прилепи чело в релефното стъкло на вратата и успя да различи стълбище, застлано с кафява пътека, и нещо като детска количка. Позвъни повторно и в отговор чу писък — в началото беше тих, но постепенно се засили; отпърво реши, че е дете, после — котка, а накрая — свистящ чайник. Писъкът достигна своя апогей, задържа се на това ниво, после внезапно изчезна: или някой беше свалил чайника от котлона, или парната струя беше изстреляла пищялката. Мина откъм задната страна на къщата. С нищо не различаваща се от фасадата, освен по отходните тръби, зеленчуковата леха и басейнчето за рибки, сглобено от готови бетонни елементи. В басейнчето вода нямаше, следователно липсваха и златните рибки; затова пък на дъното му лежеше прекатурено жълто дървено пате с отворена човка, с вперено в небето око и продължаващи да се въртят две от четирите му колелца.

«Лицето купи дървено пате на колелца — беше споменал таксиджията, извърнал се да покаже големината му с белите си длани. — Жълто на цвят».

На задната врата беше монтирано чукало. Тропна лекичко с него и натисна дръжката. Вратата се оказа отключена. Влезе и тихо затвори вратата подире си. Озовал се беше в миялнята, от която се влизаше в кухнята. И първото, което забеляза, беше сваленият от газовия котлон чайник, от чиято безмълвна свирка излизаше тънка къдрава парна струйка. И подноса на масата, с две чаши, каничка за мляко и по-голяма кана за чая.

— Мисис Крейвън? — подвикна тихичко. — Стела?

Прекоси столовата и се спря насред преддверието, върху кафявата пътека до детската количка, и в същото време сключваше наум споразумения с господа: «Ако няма друга смърт, ако няма втори Владимир, ще те почитам, докато единият от нас е жив».

— Стела? Аз съм. Макс — каза.

Бутна вратата на всекидневната и я завари седнала в ъгловото кресло между пианото и прозореца, откъдето го наблюдаваше с ледена решителност. Не беше уплашена, но затова пък май го ненавиждаше от дън душа. Беше по дълга азиатска роба, без грим. И притискаше към себе си детенце — не можа да си спомни дали момченце имаше, или момиченце. Притиснала беше рошавата главица към рамото си, а дланта й затулваше устата му да не вдига шум; погледът й над главицата му не се откъсваше от Смайли и съдържаше и предизвикателство, и дързост.

— Къде е Вилем? — попита я.

Тя бавно сне ръката си, при което Смайли очакваше детето да писне, но то само втренчи очи в него.

— Името му е Уилям — отвърна кротко тя. — Моля те да не забравяш, Макс. Той си го избра. Уилям Крейвън. Англичанин до мозъка на костите. Не естонец, не руснак. А англичанин. — Беше красавица — чернокоса и спокойна. Така както седеше в ъгъла, притиснала детето към себе си, все едно беше изрисувана за постоянно върху тъмния фон.

— Налага ми се да поговоря с него, Стела. Нищо няма да го карам да прави. А мога евентуално да му помогна.

— Ха, колко пъти съм ги слушала тези приказки. Излезе. Отиде на работа, където му е мястото.

Смайли осмисли чутото.

— А защо в такъв случай камионът му е отвън? — възрази благо.

— Отиде в склада. Пратиха кола да го вземе.

И това смля Смайли.

— За кого е втората чаша в кухнята тогава?

— Това няма нищо общо с него — отвърна му тя.

Той се заизкачва нагоре, а тя не направи опит да го спре. Право насреща му имаше врата; другите врати водеха наляво и надясно. И двете бяха отворени — едната към детската стая, другата към спалнята. Само онази отпред е му беше затворена, а като почука на нея, никой не му отговори.

— Вилем, Макс съм — рече. — Моля ти се, налага се да поговорим. След това веднага ще си тръгна и ще те оставя на мира. Обещавам ти.

Повтори казаното дума по дума, после се върна по стръмните стълби във всекидневната. Детето беше взело да плаче на глас.

— Така и така си направила чай… — подсказа й той между детските хлипове.

— Няма да те оставя да разговаряш на четири очи с него, Макс. Нито да ти позволя пак да му сваляш луната и звездите.

— Никога и не съм го правил. Това не беше моя работа.

— Той и досега е готов на всичко за теб. А на мен взе да ми писва.

— За Владимир става дума — каза Смайли.

— Знам за кого. Нали цяла нощ ми надуха главата с тоя телефон.

— Кой ти я наду?

— «Къде е Владимир? Къде е Влади?» Те за кого го мислят моя Уилям? За Джек Изкормвача ли? Един господ знае от колко отдавна нито е виждал, нито се е чувал с Владимир. Беки, миличка, престани да плачеш, моля ти се! — Прекоси стаята, изрови изпод купа дрехи за пране тенекиена кутия с курабии и пъхна насила една в устата на детето. — Това не ми е нормалното състояние — рече.

— Кой разпитваше за него? — тихо, но настоятелно повтори въпроса си Смайли.

— Михел, разбира се, кой друг? Нали го помниш Михел — нашият ас от «Радио «Свобода»», самообявилият се бъдещ министър-председател на Естония и царят на залаганията на хиподрума? В три часа след полунощ, на Беки й никне ново зъбче, а телефонът звъни като луд. При което чувам тежкото дишане на Михел в слушалката: «Къде е Влади, Стела? Къде е нашият водач?». Голям глупак си, викам му. Въобразяваш си, че като шепнеш, не могат да те подслушват ли? Съвсем си изперколясал, рекох му. Гледай си конните състезания и не се навирай повече в политиката, викам.

— И коя се оказа причината за огромното му безпокойство? — поинтересува се Смайли.

— Ами Влади му дължал пари, какво друго? Петдесет лири. Сигурно заедно са ги профукали по някой кон, нали все на неудачници залагат. Обещал бил да ги върне лично на Михел, че и партия шах да изиграели. Посред нощ, представяш ли си! Явно са не само патриоти, но и страдат от безсъние. Та водачът ни не се явил. И ето ти драма. Защо, по дяволите, смяташ, че Уилям ще го знае къде се е дянал, викам му. Я върви да спиш. И кой, мислиш, звъни пак след няма и час? И диша тежко като преди? Същият наш майор Михел, героят от Кралската естонска кавалерия. Трака токове и се извинява. Ходил до квартирата на Влади, тропал, звънял. Не си бил у дома. Виж какво ще ти кажа, Михел, викам му. И у нас не е, не сме го скрили на тавана, нито сме го виждали, нито сме го чували от кръщенето на Беки. Разбра ли? А Уилям току-що се върна от Хамбург, каталясал е за сън и нямам никакво намерение да го будя.

— И той пак прекъсна разговора — подсказа Смайли.

— Прекъснал, друг път. Нахален е като пиявица. «Вилем е фаворитът на Влади», разправя. В кое? В надбягването в три и половина в Аскот ли? Върви да си лягаш, по дяволите! «Владимир открай време ми разправя, че ако възникне някакъв проблем, следва да се обърна към Вилем», вика. Добре де, какво искаш всъщност от него, питам го? Да подпали камиона и да отиде да блъска по вратата на Владимир ли? Исусе!

Остави детето да седи на стол. А то се застоя там, чешейки доволно венците си в курабията.

Чу се гневен трясък на врата, последван от бързи стъпки на слизащ по стълбите човек.

— Уилям повече не участва, Макс — предупреди го Стела, вперила очи в неговите. — Не се интересува от политика, не се занимава с гадости и престана да смята баща си за мъченик. Порасна и вече стои стабилно на собствените си два крака. Разбра ли ме? Чу ли какво те питам? Разбра ли ме?

Смайли се беше отдръпнал в най-далечния край на стаята, колкото се може по-далече от вратата. Вилем влезе напористо, все ще по анцуг и маратонки. Беше десетина години по-млад от Стела и някак си прекалено слаб, за да е в състояние сам да се защитава. Приседна на ръба на дивана и зашари с поглед от жена си към Смайли и обратно, сякаш се чудеше кой от двамата пръв ще му се нахвърли. Високото му чело белееше с необичайна сила под тъмната му сресана назад коса. Но се беше обръснал, от което лицето му беше взело да изглежда по-закръглено и по-младо. Зачервените от дългото шофиране клепачи обрамчваха кафявите му, пламенни очи.

— Здравей, Вилем — каза Смайли.

— Уилям — поправи го Стела.

Вилем кимна напрегнато, съгласявайки се и с двете обръщения.

— Здрасти, Макс — отвърна. Дланите му се намериха една друга в скута му и той сплете пръсти. — Как я караш, Макс? Нали така се пита?

— Разбирам, че вече си чул новината за Владимир — каза Смайли.

— Новина ли? Каква новина, ако обичаш?

Смайли не бързаше с отговора. Наблюдаваше младия мъж и се мъчеше да прецени доколко е стресиран.

— Че е в неизвестност — отговори доста лековато по някое време Смайли. — Разбирам, че приятелите му са те безпокоили по телефона по малките часове.

— За какви приятели говориш? — попита Вилем и погледна Стела със зов за помощ. — За старите емигранти, дето по цял ден пият чай, играят на шах и бистрят политиката ли? И кроят налудничави планове ли? Михел изобщо не ми е приятел, Макс.

Говореше забързано, дразнещ се от неспособността си да изразява мислите си на този чужд език, а не на родния си. Затова пък Смайли приказваше така бавно, сякаш разполагаше с всичкото време на света.

— Да, обаче Влади е твой приятел — възрази. — А преди това е бил приятел и на баща ти. Били са заедно в Париж. Братя по оръжие. И заедно дойдоха в Англия.

Дребното тяло на Вилем избълва вулкан от жестове, за да обори сериозността на изказаното предположение. Ръцете му се разделиха и взеха да описват бесни полукръгове, кестенявата му коса се надигна, после пак слегна.

— Така е! Владимир беше приятел на баща ми. Много добър приятел. И кръстник на Беки, не отричам. Но не и в политиката. От много време. — И пак хвърли поглед на Стела да се убеди, че тя одобрява казаното. — Аз съм си аз: Уилям Крейвън. С английски дом, жена англичанка, дете англичанче и английско име. Окей?

— И английска работа — додаде тихо Стела, без да го изпуска от поглед.

— И то каква работа! Знаеш ли колко пари вземам, Макс? Ще я купим тая къща. А може и кола, окей?

Нещо в поведението на Вилем — гладкото му слово вероятно или може би енергичността, с която протестираше — направи впечатление на жена му, което вече го наблюдаваше не по-малко съсредоточено, отколкото самият Смайли, та дори и бебето бе взела да държи съвсем разсеяно, почти с безразличие.

— Кога се видяхте с него за последно, Уилям? — попита Смайли.

— С кого, Макс? С кого да съм се видял? Бъди по-точен, ако обичаш.

— Кажи му, Бил — нареди Стела на съпруга си, без да отлепва дори за миг очи от него.

— Кога за последно се видя с Владимир? — повтори търпеливо Смайли.

— Отдавна, Макс.

— Няколко седмици?

— Ами да. Преди седмици.

— Или може би месеци?

— Месеци. Шест месеца! Седем! На кръщенето. Той беше кръстник, вдигнахме парти. Но никаква политика.

Паузите на Смайли пораждаха неловка напрегнатост.

— И нито веднъж след това? — попита след дълго мълчание.

— Нито веднъж.

Смайли се извърна към Стела, чийто поглед не потрепваше.

— По кое време се прибра вчера Уилям?

— Рано — гласеше отговорът й.

— Още в десет сутринта?

— Възможно е. Не си бях у дома. Бях на гости у мама.

— Владимир е идвал вчера тук с такси — обясни Смайли, все още говорейки на Стела. — И според мен се е видял с Уилям.

Никой не пожела да му помогне — нито Смайли, нито жена му. Дори детето не каза гък.

— На идване Владимир е купил играчка. Таксито го е чакало малко по-надолу по уличката и след около час го е откарало обратно до «Падингтън», където се намира квартирата му — продължи Смайли, полагайки специална грижа последната му фраза да е в сегашното време.

Вилем успя най-сетне да си възвърне гласа.

— Влади на Беки кръстник! — запротестира отново с мощни жестикулации, сякаш английският заплашваше окончателно да го напусне. — Стела не го обича, значи трябва да идва тук като крадец, окей? И донесъл на моя Беки играчка, окей? Това престъпно ли е, Макс? Има закон, че старец не може носи играчки на кръщелница?

И пак нито Смайли му отговори, нито Стела. И двамата чакаха неизбежното му рухване.

— Влади стар човек, Макс! Кой знае кога пак види Беки? Той наш семеен приятел!

— Не наш — поправи го Стела. — Вече не е наш приятел.

— Беше приятел на мой баща! Другар! В Париж заедно се сражавали против болшевизъм. Хубаво: донесъл на Беки играчка. А защо не, питам? Защо не, Макс?

— Ти нали каза, че сам си я купил тая проклетия — каза Стела. Вдигна ръка и закопча копче на деколтето си, като да отреже мъжа си да не приказва повече.

Вилем се извъртя към Смайли и подхвана умолително:

— Стела не го обича стареца, окей? Бои се да не се хвана пак с политика покрай него, окей? Затова нищо не казал на Стела. Тя отива на свиждане при нейна майка в болница в Стейнс и докато я няма, Влади се отбива види Беки, каже «здрасти», защо не? — В отчаянието си Вилем дори се изправи и взе да маха прекалено силно с ръце в знак на протест. — Стела! — възкликна. — Чуй ме! Значи, Влади не се прибрал снощи у дома? Моля, страшно съжалявам! Но вина не у мен, окей? Макс! Този Влади стар човек! Самотен. Може случайно си намерил жена. Окей? Няма какво много да прави с нея, но поне да има компания. Той много известен с това, мисля! Окей? Защо не?

— А преди вчера? — попита Смайли. След цяла вечност. Вилем като че ли не схвана въпроса му, та се наложи Смайли да му го разясни: — Видял си се вчера с Владимир. Дошъл с такси и донесъл жълто дървено пате на Беки. На колелца.

— Така беше.

— Добре. Но преди вчера — ако не броим вчера — кога за последно се видя с него?

Има въпроси, които се задават наслуки, други — по инстинкт, а трети — като горния — се основават на преждевременно усещане, което е нещо повече от инстинкт, но по-малко от знание.

Вилем обърса устни с опакото на ръката си.

— Понеделник — изрече нещастно. — Видях го в понеделник. Звънна ми, срещнахме се. Така беше.

Тогава Стела прошепна: «О, Уилям», и притисна към себе си изправеното дете — дребното войниче, — а самата тя впери очи в козяка и зачака чувствата й да се съвземат.

Телефонът зазвъня. Вилем подскочи като вбесено дете, вдигна слушалката, затръшна я обратно на мястото й, после запокити целия телефонен апарат на пода и отдели с шут слушалката. Накрая пак си седна на мястото.

Стела се обърна към Смайли.

— Махай се — рече му. — Излез веднага оттук и никога повече не се връщай. Моля те, Макс. Веднага.

Смайли сякаш обмисли известно време най-сериозно молбата й. Изгледа добродушно Вилем, после премести погледа си върху Стела. И чак тогава бръкна във вътрешния си джоб, извади сгънатия брой от първото сутрешно издание на «Ивнинг Стандарт» и го подаде на Стела, а не на Уилям, отчасти заради езиковата бариера, но отчасти и заради това, че се боеше Вилем да не изпадне в нервна криза.

— Боя се, че Влади ни напусна завинаги, Уилям — каза с най-искрено съжаление. — Това пише във вестниците. Застрелян е бил. От полицията ще пожелаят да те разпитат. Затова съм дошъл: да чуя какво се е случило и да ти кажа как да им отговаряш.

При което Вилем каза на руски нещо пропито с толкова безнадеждност, че Стела — трогната по-скоро от тона му, отколкото от самите думи — пусна едното дете и отиде да утешава другото, забравила напълно за присъствието на Смайли в стаята. Така че той поседя съвсем усамотен за известно време, размишлявайки върху негатива, с който се беше сдобил чрез Владимир — неразгадаем до промиването му и обръщането му в позитив — и който сега лежеше в онази кутия в хотел «Савой» заедно с анонимното писмо от Париж, по отношение, на което нищо не можеше да стори. Но от ума му не излизаше и второто доказателство. Питаше се какво ли е представлявало то и къде го е носел старецът: предполагаше, че е било в портфейла му, но и вярваше, че никога няма да узнае истината.

Вилем успя по някое време да се стегне, все едно вече присъстваше на погребението на Владимир. Стела остана да седи до него, положила длан върху неговата, докато момиченцето Беки заспа на пода. Вилем заговори на пресекулки, а сълзите се стичаха най-свободно по бузите му, без ни най-малко да го притесняват.

— За другите и пукнат грош не давам — заразправя Вилем. — Но за Влади — всичко. Обичам го. — После пак подхвана от началото: — След смъртта на баща ми Влади зае неговото място. Дотолкова, че често му викам «татко». Не «чичо». «Татко».

— Дай да започнем от понеделник — предложи Смайли. — От първата ви среща.

Влади се обадил по телефона, разправяше Вилем. Минали били сума ти месеци, откакто се бил чувал с него или с който и да било друг от «Групата». Та най-неочаквано Влади позвънил на Вилем в склада, където Вилем групирал товара си и сверяват товарителниците с канцеларията, подготвяйки се да отпътува за Доувър. Такава им била уговорката, обясни Вилем. Така останали да стоят нещата с «Групата». Нямало вече да членува в нея — те и другите не били особено дейни напоследък, — но ако се нуждаели от него по спешност, да го търсят в склада в понеделник сутрин, но не и у дома, заради Стела. Понеже бил кръстникът на Беки, Влади имал правото да му звъни по всяко време и у дома. Но не и по работа. В никакъв случай.

— Питам го аз: Влади! Какво има? Как я караш?

А Владимир се обаждал от близка улична телефонна кабина и настоявал за незабавен разговор на четири очи. При което Вилем нарушил фирмения правилник, качил го още от кръговото движение и го возил в кабината си до средата на пътя до Доувър: «на черно», както се изрази Вилем, което означавало «незаконно». Старецът носел плетена кошница, пълна с портокали, но Вилем не бил в настроение да го разпитва за какво му е било да мъкне със себе си толкова килограми плод. В началото Владимир му говорил за Париж и за баща му, и за борбите, в които участвали рамо до рамо; после отворил дума за дребната услуга, която му се щяло Вилем да му направи. Съвсем никаква работа, в името на някогашните славни времена. В името на покойния Вилемов баща, когото Владимир обичал. И в името на «Групата», за която навремето бащата на Вилем бил истински герой.

— Няма начин, викам му. Не мога никакви услуги да ти върша, Владимир. Обещал съм на Стела. Разбери ме!

Стела отдели ръката си от своя съпруг и остана да седи сам-самичка, разкъсвана между желанието да го утешава по повод смъртта на стареца и божата от нарушения обет.

Съвсем незначителна услуга, настоявал Владимир. Дребна, без каквито и да било затруднения, без никакъв риск, но много важна за делото ни; но и лично за Вилем, тъй като щял по този начин да изпълни своя дълг. После извадил снимки с Беки, които бил заснел по време на кръщенето й. Носел ги в жълт плик от «Кодак» — снимките от едната страна, а негативите в защитен целофан от другата, от външната страна, на който още си стоял закачения с телбод фиш от фотолабораторията — всичко чисто и ясно като изворна вода.

Радвали се известно време на детенцето на снимките, но по някое време Владимир неочаквано казал: «Заради Беки, Вилем. Всичко, което вършим, е в името на бъдещето на Беки».

Докато Вилем повтаряше думите на стареца, Стела сви юмруци, а когато вдигна глава, видът й беше решителен и някак си много по-възрастен, с островчета от ситни бръчици в ъгълчетата на двете й очи.

А Вилем продължаваше да разправя:

— И тогава Владимир ми вика: «Вилем. Ти всеки понеделник ходиш до Хановер и Хамбург и се връщаш в петъка. Колко точно трае твой престой в Хамбург, ако обичаш?».

Вилем обяснил, че гледал да се задържа колкото се може по-малко, но че всичко зависело от това колко дълго щяло да трае разтоварването на стоката, а пък то зависело от това дали се доставяла на посредник, или на самия получател, от часа на пристигането му и от времето, което бил прекарал зад волана според пътния му лист. А и от това дали обратният му курс щял да е пълен, или празен. Последвали още ред въпроси в същия дух, които Вилем сега изреди — много от тях незначителни: къде преспивал Вилем попътно, къде се хранел? А Смайли си даваше сметка, че старецът по един доста чудовищен начин е постъпвал точно така, както би постъпил и самият той: прибутвал е Вилем в ъгъла и принуждавайки го да му отговаря, го е подготвял да се подчини на заповедите му. Едва когато почвата била подготвена, Владимир се заел да обяснява с целия си военен и семеен авторитет какво точно иска от Вилем да изпълни.

— «Вилем, отнеси тази кошница с портокали в Хамбург заради мен», вика. Ама защо? — питам го. За какво ми е тази кошница? А той ми дава петдесет лири. «Вземи тези пари за всеки случай — вика. — Не знаеш кога могат да ти потрябват». Хубаво, ама защо трябва и кошница да мъкна? — питам. И какво значи «за всеки случай», генерале?

След което Владимир изредил на Вилем инструкциите, които следвало да изпълни, включително всичките там резервни варианти и непредвидени обстоятелства — дори ако се наложело, да преспял допълнителна нощ за сметка на петдесетте лири, — а на Смайли му направи впечатление, че старецът и пред Вилем е налагал московските правила по същия начин, по който е настоявал пред Мостин; но и колко, както винаги, е прекалявал в изискванията си; колкото по̀ е остарявал, толкова повече старикът се е оплитал в кълчищата на собствената си конспиративност. От Вилем се искало да сложи жълтия плик «Кодак» със снимките на Беки върху портокалите, а после да се разходел до предната част на салона за пътниците — които нареждания Вилем всъщност изпълнил най-точно, както сам подчерта, — а пък самият плик изпълнявал ролята на пощенска кутия и знакът, че е пълна, щял да бъде направен с тебешир, «и той жълт като плика, в унисон с традициите на «Групата»», поясни Вилем.

— А знакът за безопасност? — попита Смайли. — Знакът в смисъл «Никой не ме следи»?

— Хамбургски вестник от вчера — отвърна незабавно Вилем, подир което си призна, че по този въпрос имал известно разногласие с Владимир, въпреки всичкото уважение, което хранел към него в качеството му на водач, генерал и приятел на баща му.

— Казва: «Вилем, този вестник трябва да стърчи от джоба ти». Ама, Влади, викам, виж как съм облечен — по анцуг, без джобове. «Тогава, Вилем, носи вестник подмишница», вика.

— Бил — изпъшка едва ли не потресена Стела. — Ама и ти си невероятен глупак. — После се обърна към Смайли: — Толкова ли не са могли да пуснат това проклето нещо в най-обикновено писмо по пощата?

«Било е филмов негатив — отговори й наум Смайли, — тъй като според московските правила се допускат единствено негативи. Да не говорим за хроничния ужас на генерала от предателства, каквито виждаше навсякъде и във всички околни. А ако приемем смъртта за краен съдник, оказва се, че е бил прав.»

— И всичко премина нормално? — подпита с изключителна топлота Смайли. — Предаването се извърши сполучливо?

— Ами да! Без проблем — съгласи се от все сърце Вилем и хвърли предизвикателен поглед на Стела.

— А ти усети ли по някакъв начин, да речем, кой може да е бил контактът ти на тази среща?

След куп колебания и безброй подтиквания — известна част от тях от страна на Стела — Вилем и това разправи: за хлътналото лице, което имаше толкова отчаян вид, че му беше напомнило за баща му; и за предупредителния поглед на онзи, който или беше видял в действителност, или му се беше сторил такъв покрай обзелото го силно вълнение. И как понякога, като гледал футбол по телевизията, а това му било любимо занимание, камерата се спирала върху нечие лице или изражение и то му се запечатвало в съзнанието до края на мача дори ако не го покажели повторно — та физиономията на онзи от корабчето била точно от този вид. Описа щръкналите кичурчета черна коса и очерта леко с пръсти дълбоките бръчки на онзи върху своето гладко лице. Спомена колко дребен бил онзи, но дори и това, че бил сексапилен — направо биеше на очи, твърдеше Вилем. Добави как останал с усещането, че онзи го предупреждава за важността на пратката, която е приел. И в изблик на въображение Вилем обясни на Стела, че при една такава трагедия — например, ако избухнела война или въоръжен конфликт и му се наложело да повери Беки на друг човек да я гледа, и самият той щял да изглежда по същия начин! Изказването му породи нови сълзи, ново помирение и нови вайкания по повод смъртта на стареца, към които и Смайли несъмнено допринесе със следващия си въпрос:

— Значи, ти донесе дотук жълтия плик, а вчера го връчи на генерала, когато той се появи с патето за Беки — подсказа той с цялата благост, която успя да събере, но и така се наложи да почака доста, преди да получи ясно описание на случилото се.

Вилем обясни, че имал навика в петъците да се отбива до склада, където придремвал някой и друг час в кабината, после се обръсвал и пиел чай с колегите и едва тогава се прибирал с камиона у дома — спокоен, а не изнервен и в лошо настроение. Научил бил този номер от по-старите шофьори: ако бързаш за къщи, после съжаляваш. Но вчерашният ден бил по-различен, каза, а освен това — тук внезапно премина към едносрични имена — Стела била отишла с Бек в Стейнс при майка си. Така че, по изключение, той се отправил директно към дома, обадил се на Владимир и му съобщил договорената предварително парола.

— Къде му се обади? — прекъсна го кротко, ненастойчиво Смайли.

— У тях. Беше ми наредил: «Търсиш ме само у нас. Никога в библиотека. Михел е свестен човек, но не е в течение».

След време — не помнел колко всъщност — Владимир пристигнал с такси — нещо, което за пръв път се случвало — и донесъл патето за Бек. Вилем му връчил жълтия плик със снимките, а Владимир го отнесъл до прозореца и много бавно, «все едно бяха някакви свети изображения от църква, Макс», загърбил Вилем и взел да разглежда срещу светлината негативите, докато накрая изглежда намерил онзи, който му трябвал, и го оглеждал още сума ти време.

— Само единия ли? — попита бързо Смайли, сещайки се пак за двете доказателства. — Единият от негативите ли?

— Точно така.

— Един кадър, или парче с няколко?

Кадър — поне в това Вилем беше убеден. Единствен малък кадър. Да, трийсет и пет милиметров — същият формат, който ползвал и в своя «агфа — автоматик». Не, не успял да мерне какво се съдържало върху кадъра — писмо или нещо друго. Виждал само Владимир.

— Влади почервеня, Макс. Лице му подивя, Макс, очи му светнаха. Стар човек.

— А на теб попътно — прекъсна го Смайли, за да му зададе ключовия въпрос, — през целия път от Хамбург до къщи, не ти ли мина през ум поне веднъж да погледнеш?

— Беше тайна, Макс. Беше военна тайна.

Макс хвърли поглед на Стела.

— Не би го направил — отвърна тя на незададения му въпрос. — Прекалено праведен е.

Смайли нямаше причина да не й вярва.

Вилем продължи своя разказ. Владимир пъхнал жълтия плик в джоба си, после извел Вилем в градината, сграбчил дланта му с две ръце и му благодарил за това, че бил извършил велико дело — възможно най-висшето; че Вилем бил достоен син на своя баща и по-предан войник дори от баща си — от най-качествен естонски сой: стабилен, съзнателен, надежден; че с тази снимка щели да успеят да разплатят много от старите си дългове и да нанесат огромни щети на болшевиките; че снимката представлявала доказателство — и то необоримо. Но не уточнил какво точно доказвала. Споменал единствено, че Макс щял да я види, да се убеди и да си спомни. Вилем нямал представа защо трябвало да излязат навън в градината, но предполагал, че старецът от вълнение се уплашил в къщата да няма микрофони, понеже все мерките за сигурност му били на устата.

— Изпратих до порта, но не и до такси. Той изрично настоял да не ходя до такси. «Вилем, вика ми — ние говорили на руски, — аз стар човек. Друга седмица може и умре. Няма значение. Днес ние спечелили голяма битка. Макс може се гордее с нас».

И осъзнал внезапно злободневността на последните думи, които генералът му казал, Вилем отново рипна бясно от стола с пламнали кафяви очи.

— Съветите, казвам ти! — провикна се. — Владимир го убили съветски шпиони, Макс! Той много знаел!

— И ти знаеш много — напомни му Стела и положи началото на дълго и неловко мълчание. — Всички ние тук знаем много — допълни и изгледа косо Смайли.

— Само това ли каза? — поинтересува се Смайли. — Не спомена ли друго по повод значимостта на онова, което си извършил? Макс щял да се убеди, само толкова ли?

Вилем кимна.

— А за други доказателства, да речем, не стана ли дума?

— Нищо — отвърна Вилем, — само толкова.

— Не ти ли обясни как поначало е влязъл във връзка с Хамбург, как е уредил подробностите за срещата? И дали и други хора от «Групата» са участвали? Напъни се да се сетиш, много те моля.

Вилем се напъна, но без полза.

— Освен на мен, на кой друг си разправил тази история, Уилям? — попита Смайли.

— На никого! На никого, Макс!

— Не е имал време, Макс — намеси се Стела.

— Никому! По път спал в кабина, да не харчи по десет лири нощувки. С тези пари купим къщата! В Хамбург никому не казал! И в склад никому!

— А Владимир дали не е казал някому — на човек, който и ти познаваш, имам предвид?

— От «Група» само на Михел, понеже няма начин, но и на него не всичко. Аз го питал: Владимир, кой знае, че върша това за теб? «Само Михел, и то съвсем малко — отговорил. — Михел ми услужва с пари, с фотокопирна машина, той мой приятел. Но и на приятели не бива имаме доверие. От враг мен не ме е страх, Вилем. Но от приятели голям страх изпитвам».

Смайли заговори на Стела:

— Ако случайно ви посетят от полицията — а това може да стане само ако и те, като мен, стигнат до таксиджията, — ако изобщо дойдат, ще знаят единствено, че Владимир е идвал вчера у вас.

Тя го гледаше с огромните си проницателни очи.

— И?

— И не е нужно да им разправяте останалото. Онова, което те знаят, им е напълно достатъчно. Научат ли повече, могат да изпаднат в неудобно положение.

— Те или ти? — попита Стела.

— Владимир е дошъл вчера да види Беки и да й донесе подарък. Историята стига дотук — точно както ни я разказа Вилем в началото. Не е знаел, че си завела дъщеря ви при майка ти. Заварил само Вилем, поговорили си за миналото и се разходили в градината. И понеже таксито го чакало, си е тръгнал, без да се види нито с теб, нито с кръщелницата си. Нищо повече.

— А твоето идване? — не откъсваше погледа си от него Стела.

— Ако попитат за мен — да. Дошъл съм днес да ви съобщя тъжната вест. Полицаите не ги вълнува това, че Вилем е бил някога член на тази «Група». За тях е важно единствено настоящето.

Смайли прехвърли вниманието си върху Вилем.

— Я ми кажи, друго не донесе ли на Владимир? Освен съдържанието на плика? Някакъв подарък, да речем? Нещо, което си е бил харесал, но не можел да си го позволи?

Вилем се напъна да обмисли докрай въпроса, преди неочаквано да възкликне:

— Цигари! На корабче му купил за подарък френски цигари. «Голоаз», Макс. Той много ги обичал! «Голоаз Капорал» с филтър, Вилем. Точно така!

— А петдесетте лири, които бил взел назаем от Михел? — попита Смайли.

— Върнал му ги. Всичките.

— Всичките? — уточни Смайли.

— Всичките. Цигари били подарък. Макс, аз много обичал този човек.

Стела тръгна да го изпраща, а на вратата той я хвана внимателно за ръка и я изведе в градината, за да не ги чува съпругът й.

— Вашето време отмина — рече му тя. — Всичко онова, с което се занимавате, ще трябва да го спрете — или вие, или противната страна. С нищо не сте по-различни от «Групата».

— Мълчи и слушай — каза Смайли. — Ще ме изслушаш ли?

— Да.

— Уилям в никакъв случай не трябва и дума да обелва за станалото. Той с кого има навика да споделя в склада?

— С целия свят.

— Разчитам на теб да го възпреш. Друг, освен Михел търсил ли ви е? Дори «по грешка»? Или да е звъннал веднъж и да е прекъснал?

Тя се замисли, после завъртя глава.

— Да е чукал някой на вратата ви? Пътуващ търговец, пазарен анкетьор, религиозен евангелист? Предизборен агитатор? Изобщо някой непознат? Сигурна ли си?

Тя го гледаше право в очите, а погледът й разкриваше как надълбоко го изследва, как го преценява. По някое време завъртя глава в знак, че не желае да му съдейства.

— Остави ни на мира, Макс. И ти, и хората ти. Независимо какво ще се случи с нас, колкото и лошо да е. Той вече е зрял мъж. И не се нуждае повече от пастир.

Тя остана да го гледа как се отдалечава, вероятно за да се убеди, че наистина си е тръгнал. А по пътя него взе да го измъчва мисълта за негатива, който беше скрил в кутията, сякаш беше скътал някакви тайни пари: дали все още е на сигурно място, дали да го разгледа и да го обърне на позитив, след като е бил пренесен през фронтовата линия с цената на човешка жертва. Докато стигне до реката обаче, го обзеха съвсем други мисли и намерения. Реши да заобиколи Челси и се вля в съботния поток в северна посока, състоящ се предимно от млади семейства в стари автомобили. И мотоциклет с черен кош, който го придружи предано чак до Блумсбъри.