Екипът на Смайли

10

Библиотеката «Свободна Прибалтика» се помещаваше на третия етаж над прашасала антикварна книжарничка, специализирана по въпросите на Светия Дух. Малките й прозорчета гледаха с присвити очи към един от вътрешните дворове на Британския музей. Катерейки се по витото дървено стълбище, Смайли мина покрай няколко провиснали на кабарчетата си отдавна изписани на ръка надписи и купчина кафяви кашони с хигиенни продукти, принадлежащи на съседната аптека. На върха на стълбите установи, че е останал съвсем без дъх, и благоразумно изчака, преди да натисне звънеца. Поради временното му изтощение, през тази пауза го споходи халюцинация. Изпита фалшивото усещане, че все се качва до едно и също, намиращо се нависоко място: явочната квартира в «Хампстед», мансардния апартамент на Владимир в «Уестбърн Теръс», а в конкретния случай — това забравено от бога свърталище на призраци от петдесетте години, служило някога за сборен пункт на така наречените «Бойци от Блумсбъри». Стори му се, че всъщност посещава едно и също място — единствен полигон за доказване на все още неуточнени достойнства. Илюзията премина и той натисна звънеца — три къси и едно дълго иззвъняване, — като в същото време се питаше дали не са променили сигнала и сам си отговаряше «надали»; а не преставаше и да се притеснява по адрес на Вилем, може би и на Стела, или най-вероятно — само за детето. Чу как дюшемето току зад вратата изскърца и предположи, че някой е застанал само на сантиметри от другата й страна и го изучава през шпионката. Вратата се отвори рязко и той пристъпи в мрачното преддверие, където го прегърнаха две жилави ръце. Усети миризмата на топло тяло, пот и цигарен дим и допира на небръснато лице върху бузите си — първо лявата, после дясната, като при връчването на медал — и накрая пак по лявата в израз на особена обич.

— Макс — произнесе тихо името му Михел с реквиемен тон. — Ти дойде. Радвам се. Надявах се, но не смеех да те очаквам. И въпреки това чаках появата ти. Цял ден вече чакам. Той те обичаше, Макс. Ти беше най-добрият. Той все това повтаряше. Как си го вдъхновявал. И как си му служел за пример.

— Много ми е тежко, Михел — отвърна Смайли. — Трудно ми е да го понеса.

— И на всички нас ни е тежко, Макс. До един сме безутешни. Но сме и бойци.

Беше спретнат, силно изгърбен и стегнат като кавалерийски офицер, какъвто разправяше, че бил. Клепачите на зачервените от денонощното му будуване кафяви очи бяха полуклепнали, както и трябваше да бъдат. Заметнал беше като плащ върху раменете си черна куртка, а черните му ботуши, може би ползвани някога за езда, направо блестяха. Побелелите му коси и гъстият мустак бяха подстригани строго по военному. На пръв поглед изглеждаше младолик и едва като се взреше по-отблизо човек забелязваше безбройните бръчици по бледата кожа, които издаваха годините му. Михел отведе Смайли в библиотеката. Тя заемаше цялата ширина на сградата и беше разделена на отдели, посветени на някогашните държави: Латвия, Литва и — не на последно място — Естония, а зад всяка преграда имаше маса и съответното знаме; върху няколко маси бяха подредени шахматни дъски, но никой не играеше, нито имаше кой да чете; единствената фигура в помещението беше на широкоплещеста блондинка накъм четирийсет и кусур години по къса пола и къси чорапки. Жълтата й коса с тъмни корени беше завързана на стегнат кок, а самата тя се беше отпуснала на стол до самовара и разглеждаше туристическо списание със снимки на есенни брезови гори. Когато се изравни с нея, Михел се поспря, сякаш се канеше да я запознае с посетителя, но при вида на Смайли по лицето й се изписа силен и несъмнен гняв. Изгледа го, изви презрително устни и впери поглед в размазания от дъжда прозорец. Бузите й бяха мокри от плач, а под едрите й мигли имаше лилави петна.

— Толкова много го обичаше Елвира — даде нещо като пояснение Михел в момента, в който се отдалечиха достатъчно, че да не ги чува тя какво си говорят. — Тя го чувстваше като свой брат. Той й беше учителят.

— Елвира?

— Жена ми, Макс. Ние с нея се оженихме най-после, след толкова години. Аз все се опъвах. Щеше да пречи на делото ни. Но пък, от друга страна, съм длъжен да й осигуря известна сигурност.

Седнаха. Около тях и по стените висяха мъчениците на забравени движения. Този тук вече е в затвора — снимали са го през решетките. Следващият е мъртъв и, както в случая с Владимир, са дръпнали чаршафа да се вижда окървавеното му лице. Третият пък, нахилен, носеше безформена партизанска шапка и винтовка с дълга цев. От другия край на стаята долетя приглушен гръм, последван от сочна руска псувня. Елвира, булката на Михел, беше запалила самовара.

— Много ми е мъчно — повтори Смайли.

«От враг мен не ме е страх, Вилем — повтори си на ум Смайли. — Но от приятели голям страх изпитвам.»

Намираха се в ъгъла, който Михел беше обявил за свой личен кабинет. На масата стоеше старовремски телефон до старовремска пишеща машина «Ремингтън», като онази на Владимир. Някой май доста бройки е закупил в един момент, помисли си Смайли. Но най-впечатляващ беше високият, ръчно резбован стол със спирални крака и монархически герб на гърба на облегалката. Михел седеше изискано на него, събрал чинно колене и ботуши — прекалено дребен за трона си ерзац крал. Цигарата, която запали, я държеше отдолу, във вертикално положение. А над главата му, точно както го беше запомнил Смайли, се виеше облак тютюнев дим. В кошчето за боклук зърна няколко изхвърлени броя на «библията на залагащите на конни надбягвания» — ежедневника «Спортинг Лайф».

— Той беше истински водач, Макс. Направо герой — обяви Михел. — Длъжни сме да извлечем полза от неговата смелост и пример. — Млъкна, сякаш зачака Смайли да си запише тази му мъдрост, че да я публикува. — И в такива моменти човек най-естествено си задава въпроса: а оттук накъде? Има ли достоен негов заместник? Човек от неговия калибър, с неговата репутация и неговата далновидност? Добре че движението ни е един непрекъснат процес — по-голямо от отделния индивид, че и от отделната група.

Заслушан в лъскавите приказки на Михел, вперил поглед в лъснатите му ботуши, Смайли взе да се чуди на колко ли години е този човек. Доколкото си спомняше, руснаците бяха окупирали Естония през 1940 г. Ако Михел в действителност е бил по онова време кавалерийски офицер, днес трябваше да е най-малко на шейсет. И тръгна от тази отправна точка да намества останалата част от бурната биография на Михел: дългия път през войните в чужди държави, в състава на някакви етнически конни бригади, на които не се е гласувало особено доверие — всичките глави от историята, събрани в дребното тяло на този човек. А пък ботушите му колко ли са стари, запита се?

— Разкажи ми за последните му дни, Михел — предложи Смайли. — До самата си кончина ли беше активен?

— Абсолютно активен, Макс, във всяко отношение. И като патриот. И като мъж. И като водач.

Запазила предишната си презрителна физиономия, Елвира им поднесе каничката с чая, две чаши с по едно лимоново резенче и дребни марципанени сладки. Движенията на гъвкавите й бедра бяха прелъстителни, а лицето й съдържаше яден намек за непокорство. Смайли се напъна да се сети нейното минало какво беше, но или спомените му убягваха, или не се беше запознавал с него. «Тя го чувстваше като свой брат — сети се. — Той й беше учителят». Макар нещо в собствения му живот отдавна да го беше научило да няма вяра на обясненията, особено на онези, в които ставаше дума за любов.

— А като член на «Групата»? — попита Смайли, след като тя си излезе. — И там ли беше активен?

— Винаги — заяви тържествено Михел.

Настъпи кратка пауза, през която всеки от двамата изчакваше учтиво другият да продължи.

— Кой според теб го е направил, Михел? Предал ли го е някой?

— Макс, недей да си кривиш душата. Знаеш не по-зле от мен чие дело е било. Ние всички сме изложени на риск. До един. Не знаем на кого кога ще му забие камбаната. Важното е да сме подготвени за този миг. Аз например съм войник и съм готов, подготвил съм се. Осигурил съм Елвира за след смъртта ми. Това ми стига. Виж, за болшевиките ние — емигрантите — и досега сме враг номер едно. Анатема. Затова ни унищожават при всяка удала им се възможност. До ден-днешен. Както навремето затриха и църквите ни, и селата ни, и училищата, и цялата ни култура. И са съвсем прави, да ти кажа, Макс. Имат пълното право да се боят от нас. Защото, рано или късно, ние ще ги победим.

— Но защо са избрали този конкретен момент? — възрази кротко Смайли след това до голяма степен ритуално изказване. — Ако са искали, могли са да убият Владимир още преди години.

Михел беше извадил плоска метална кутийка с две малки ролки като на изстисквачка и пакет груба жълта цигарена хартия. Облиза ръба на едно листче, постави го върху ролките и изсипа отгоре му черен тютюн. Щракна, завъртя ролките и върху посребрения капак се появи дебела, слабо натъпкана цигара. В мига, в който се накани да я запали, изникна Елвира и му я взе. А той прибра кутийката в джоба си едва след като си сви втора.

— Подозирам, че Влади е бил замислил нещо — продължи Смайли след горните поетапни маневри. — Провокирал ги е сигурно някак си, което никак не е изключено, доколкото го познавах.

— Кой знае? — рече Михел и внимателно издуха още дим във въздуха над главите им.

— Не виждам кой може да знае по-добре от теб, Михел. Няма начин на теб точно да не се е доверявал. Нали ти му беше дясната ръка в продължение на повече от двайсет години. Първо в Париж, после тук. Само не ме убеждавай, че на теб не ти е имал доверие — изрече с простодушен тон Смайли.

— Нашият водач беше потаен човек, Макс. И в това се криеше силата му. Военната необходимост му налагаше да е такъв.

— Е, не вярвам и спрямо теб да се е проявявал по същия начин — не преставаше да го ласкае Смайли. — Към своя парижки адютант. И доверен секретар? Хайде не бъди толкова несправедлив към себе си!

Михел се приведе върху трона си и положи дребната си длан право върху сърцето. А тихият му глас стана още по-плътен:

— Макс. Дори и спрямо мен. Накрая — дори и към Михел. Искаше да ме предпази. Да не ме излага на опасност, поверявайки ми тайни сведения. Стигна се дотам, че веднъж ми рече: «Михел, за теб — дори за теб — е по-добре да не знаеш какво ни подхвърля миналото». Умолявах го. Напразно. Дойде една вечер. Тук, при мен. Бях се качил горе вече и спях. А той позвъни по онзи специален начин. «Михел, нуждая се от петдесет лири».

При поредното си влизане Елвира остави на масата пепелник, а Смайли усети как напрежението нарасна, сякаш в тялото му изведнъж се беше задействал някакъв наркотик. Подобно чувство изпитваше понякога и зад волана, в очакване на катастрофа, която така и не се случваше. Изживявал го беше и покрай Ан, когато тя се прибираше от някакво уж съвсем невинно събитие, а той знаеше — просто му беше ясно, — че всъщност иде от другаде.

— Кога стана това? — попита, след като тя пак излезе.

— Преди дванайсет дни. Седмица преди последния понеделник. По поведението му личеше, че му трябваха за служебна цел. Никога друг път не ми е искал пари. Генерале, казвам, усещам, че забъркваш някаква конспирация. Кажи ми за какво става дума. А той само завъртя глава. Чуй ме, викам, ако наистина е конспирация, съветвам те най-горещо да се обърнеш към Макс. Но той отказа. «Михел — рече, — Макс е добър човек, но вече няма доверие в нашата «Група». Дотолкова, че дори иска да прекратим борбата си. Но ако наистина успея да уловя едрата риба, ще мога да се изправя пред Макс и да поискам не само да ни възстанови разходите, но и куп други неща. Това обаче може да стане само след като я уловя, а не предварително. От друга страна, не мога да тръгна да върша тази работа по кирлива риза. Моля ти се, Михел. Дай ми назаем петдесет лири. Това ще е най-важната мисия в живота ми. А тя се корени далеч в нашето минало». Точно така го каза. За негов късмет, в портфейла си имах петдесет лири — по-рано през деня бях сключил благоприятна инвестиция — и аз взех, че му ги дадох. Генерале, викам му, това са ми парите. Но за теб съм готов да дам всичко, което притежавам. Заповядай. — И за да постави удивителен знак след жеста си — или за да демонстрира автентичността му — Михел опъна яко от жълтата си цигара.

Смайли междувременно беше мярнал върху мръсния прозорец над главите им отражението на застаналата посред помещението Елвира, която слушаше разговора им. И Михел я беше видял, та дори и я беше изгледал кръвнишки, но явно нямаше желанието — а може би и властта — да й заповяда да се махне.

— Много добре си постъпил — отвърна Смайли след подходяща пауза.

— Направих го от чувство за дълг, Макс. Сърцето ми го диктуваше. Аз други закони не признавам.

«А тя ме ненавижда за това, че не съм помогнал на стареца — помисли си Смайли. — Била е посветена в делото, знаела е, и сега ме презира, понеже не съм му помогнал, когато е имал нужда от мен. Тя го чувстваше като свой брат — сети се. — Той й беше учителят.»

— А ти ни най-малко не си очаквал той да опре до теб, да поиска от теб средствата за финансиране на операцията си? — уточни Смайли. — Дотогава не си усетил по никакъв начин, че се е захванал за нещо толкова важно?

Михел отново се намръщи и взе да обмисля отговора си. Личеше си, че не му беше никак приятно да отговаря на въпроси.

— Преди няколко месеца, може и два да бяха, той получи писмо — изрече предпазливо. — Тук, на този адрес.

— Толкова малко писма ли получаваше?

— Точно това писмо беше специално — каза по същия предпазлив начин Михел, а Смайли изведнъж осъзна, че Михел се е озовал в «ъгъла на губещия», както се изразяваха водещите разпитите в Сарат, тъй като не беше в състояние да прецени — можеше единствено да предполага — какво точно знае или не знае самият Смайли. Именно поради тази причина Михел пазеше ревниво своята осведоменост и я отпускаше на много малки дози, надявайки се по този начин да усети колко силни са картите в ръцете на Смайли.

— Кой беше подателят?

За пореден път Михел даде отговор на малко по-друг въпрос:

— Беше от Париж, Макс. Дълго писмо, на много страници, писано на ръка. Адресирано лично до генерала, а не до Милер. «До генерал Владимир — лично». И на самия плик пишеше на френски «Съвършено лично». Като дойде писмото, аз го заключих в бюрото си; той се появи, както винаги, в единайсет. «Здраве желаем, Михел». Понеже, колкото и да не ти се вярва, ние с него си козирувахме. Връчих му писмото, той седна там — и посочи с ръка към Елвириния край на стаята, — седна и съвсем небрежно го отвори, все едно не очакваше да е нещо съществено, но забелязах, че постепенно се вглъби в съдържанието му. Потопи се в писмото. Направо беше погълнат. Дори се развълнува. Казах му нещо. Той не ми отговори. Повторих казаното — нали му знаеш привичките, — но той изобщо не ми обърна внимание. И тръгна да излиза. «Ще се върна», рече.

— С писмото ли тръгна?

— Разбира се. Имаше този навик да се разхожда, когато обмисляше нещо важно. А като се върна, забелязах колко дълбоко е развълнуван. Напрегнат. «Михел!» Нали го знаеш как говореше. Все едно издава безпрекословни команди. «Михел — вика, — вади копирната машина. Зареди я с листа. Искам да фотокопирам един документ». В колко екземпляра? — питам го. «В един». Колко листа му трябват? «Седем. А ти се отдръпни на пет крачки, докато работя с машината — нарежда ми. — Не желая да те замесвам в тази история».

И Михел пак посочи къде точно е станало, сякаш това потвърждаваше истинността на твърдението му. С всичките й там ролки и отвори за доливане на разните химикали поставената върху отделна маса черна фотокопирна машина приличаше на стар парен локомотив.

— Генералът не си падаше по техниката, Макс. Затова аз му подготвих машината, после се отдръпнах ето дотук и от този край на стаята му подвиквах какво да прави. Когато приключи, изчака копията да изсъхнат, накрая ги прегъна и ги пусна в джоба си.

— А оригинала?

— И него в джоба.

— Тоест ти така и не прочете писмото? — каза с леко съболезнователен тон Смайли.

— Не, Макс. С най-голямо съжаление ти признавам, че не успях.

— Видял си обаче плика. Нали ти му го връчи при пристигането?

— Вече ти казах, Макс. Изпратено беше от Париж.

— От кой район?

Ново колебание.

— Петнайсети — отвърна Михел. — Ако не ме лъже паметта, от петнайсети беше. Там живееха много от нашите.

— А датата? Напъни се да се сетиш. Каза, че било преди два месеца.

— В началото на септември. Тогава май беше. Макар да не изключвам и края на август. Преди около шест седмици, да речем.

— И адресът върху плика ли беше написан на ръка?

— Да, Макс. На ръка.

— Какъв беше на цвят пликът?

— Кафяв.

— А мастилото?

— Струва ми се синьо.

— Запечатан ли беше?

— Моля?

— Как беше затворен пликът — с восък или лепенка? Или просто залепен по обичайния начин?

Михел сви рамене, в смисъл че подробностите от този род са под достойнството му.

— Но предполагам, че името на подателя е било написано върху плика? — подпита с равен глас Смайли.

И да е било написано, не беше Михел човекът, който ще го потвърди.

Смайли си позволи да посвети в мислите си секунда на кафявия плик, «каширан» в гардеробната на хотел «Савой» и на съдържащия се в него пламенен зов за помощ. Тази сутрин останах с впечатлението, че се опитаха да ме убият. Не бихте ли ми пратили повторно своя вълшебен приятел? «С парижко пощенско клеймо — мина му през ум. — Петнайсети район. След първото писмо Владимир е дал на пишещия домашния си адрес. Така, както е дал домашния си телефонен номер на Вилем. След първото писмо Владимир е положил всички усилия да заобиколи Михел.»

Иззвъня телефон. Михел веднага вдигна с кратко «Ало», после се заслуша.

— Заложи ми по пет и на двата — измърмори и с магистратско достойнство окачи слушалката.

Сега, след като беше стигнал до основната цел на посещението си при Михел, Смайли се постара да продължи с огромно уважение. Не беше забравил навика на Михел — който до присъединяването си към «Групата» в Париж се беше запознал отвътре с поне половината следствени арести на Източна Европа — да почне да печели време, щом усетеше, че упражняват върху му натиск, и по този начин влудяваше разпитващите го колет на Смайли в Сарат.

— Мога ли да те попитам нещо, Михел? — каза Смайли, съобразително подхващайки тема, която се явяваше странична по отношение на главната насока на разговора им.

— Моля.

— Вечерта, когато той дойде да ти иска пари назаем, застоя ли се при теб? Ти почерпи ли го чай? Не изиграхте ли някоя партия шах? Опиши ми я по-подробно въпросната вечер, ако обичаш.

— Шах играхме, но доста разсеяно. Някакви други мисли го мъчеха, Макс.

— Не стана ли отново дума за голямата риба?

Очите изпод клепналите мигли изгледаха прочувствено Смайли.

— Не те разбирам, Макс.

— За голямата риба. За операцията, която ти е казал, че планира. Имах предвид, дали не е споменал някоя и друга подробност.

— Нищо. Абсолютно нищо, Макс. Беше тайнствен до крайност.

— Ти не остана ли с впечатлението, че става дума за друга държава?

— Оплака се само, че нямал задграничен паспорт, най-честно ти казвам, Макс: него страшно го болеше от това, че Циркът му нямаше доверие да му уреди паспорт. След цялата му служба във ваша полза, при цялата му преданост — чувстваше се ужасно наранен.

— За негово добро го правехме, Михел.

— Макс, лично аз прекрасно те разбирам. Но аз съм по-млад човек, по-препатил, по-гъвкав. А генералът на моменти ставаше импулсивен, Макс. Така че се налагаше — дори от страна на онези, които му се възхищавахме — да ограничаваме неговия плам. Разбери ме. Но той самият не можеше да проумее това нещо. Обидно му беше.

Зад гърба си Смайли чу как Елвира с гневно тропане се оттегли в своя ъгъл.

— И той кого възнамеряваше да прати на път вместо себе си? — попита Смайли, отново не удостоил я с внимание.

— Вилем — отвърна с очевидно неодобрение Михел. — Не ми го каза директно, но имам чувството, че изпраща Вилем. С такова впечатление останах. Че Вилем щял да замине. Генерал Владимир говореше с голяма гордост за младостта и честта на Вилем. И на баща му. Постави го дори в исторически контекст. Как било време да се възпита новото поколение, за да отмъсти за понесените от предишното неправди. Изобщо беше силно развълнуван.

— Къде се канеше да го праща? Поне с намек не ти ли спомена Владимир?

— Нищо не ми каза. Само това: «Вилем има паспорт, той е смело момче, свестен прибалт, надежден, готов е да пътува, но и него сме длъжни да пазим». Не го разпитвах повече, Макс. Не обичам да си завирам гагата. Не ми е в стила. Много добре знаеш.

— Но все си си създал някаква представа, предполагам — каза Смайли. — Което е съвсем нормално. Местата, до които може да отиде Вилем, не са кой знае колко много, нали? Особено пък, ако разполага само с петдесет лири? А и на работа е длъжен да ходи, ако не се лъжа. Да не говорим пък за жена му. Така че е било изключено той да се включва изневиделица, щом му скимне.

Михел му отвърна с подчертано военен жест. Издаде устни дотам, че мустакът му почти се обърна по гръб, и задърпа хитровато носа си с палец и показалец. Накрая изплю камъчето:

— Генералът ми поиска и географски карти. Но се колебаех дали да ти го спомена. Ти беше неговият пастир, Макс, но не си част от нашето дело. Ще ти го кажа само защото ти имам доверие.

— Какъв вид карти?

— Улични. — И махна с ръка към полиците, сякаш им заповядваше да сплотят редиците си. — Карти на градове — Данциг, Хамбург, Любек, Хелзинки. Северното крайбрежие. Дай да ти помогна, генерале, предлагах му. Моля ти се. Нали съм твой помощник във всичко. В правото си съм, Владимир. Позволи ми да ти помогна. Той обаче ми отказа. Искал да действа абсолютно самостоятелно.

Московските правила, отново му мина мисълта на Смайли. Много карти, а само една от тях ще му свърши работа. И пак, даде си сметка, Владимир е вземал мерки да прикрие точната си цел от своя доверен парижки адютант.

— И едва тогава си тръгна, така ли?

— Точно така.

— В колко часа̀?

— Късно беше.

— Би ли уточнил колко късно?

— В два. Три. Може и четири да е било. Не съм сигурен.

В този миг Смайли улови как погледът на Михел се вдигна леко над рамото му и се задържа някъде зад него, а инстинктът, на който беше разчитал, откакто се помнеше, го накара да попита:

— Владимир сам ли дойде тук?

— Разбира се, Макс. С кого да дойде?

Прекъсна ги тракането на посуда — знак, че в далечния край на помещението Елвира се беше заловила несръчно с домакинските си задачи. Смайли се осмели точно тогава да хвърли поглед на Михел и забеляза върху лицето на събеседника си изражение, което му беше познато, но едва след част от секундата успя да го определи: едновременно и безнадеждно, и изпълнено с обич, разкъсано между зависимостта и отвращението. Докато в един миг, с все по-отвратително съчувствие Смайли не си даде сметката, че всъщност вижда собственото си отражение в онзи до болка познат му вид — със зачервени очи, като тези на Михел — в изящните позлатени огледала на Ан в дома им на Байуотър стрийт.

— И след като той отхвърли предложението ти да му помогнеш, ти какво направи? — попита го Смайли със същата преднамерена небрежност. — Чете книга… или игра на шах с Елвира?

Кафявите очи на Михел се задържаха за миг върху му, отместиха се, пак се върнаха към него.

— Не, Макс — гласеше безкрайно учтивият отговор. — Връчих му картите. Той пожела да го оставя насаме с тях. Пожелах му лека нощ. И съм заспал, преди да си тръгне.

«За разлика от Елвира, изглежда — рече си Смайли. — Елвира явно е останала, за да получи напътствия от своя ерзац брат.» Активен и като патриот, и като мъж, и като лидер, преговори си чутото Смайли. Активен във всяко отношение.

— Оттогава имаше ли други контакти с него? — попита Смайли и Михел изведнъж се пренесе във вчерашния ден. «Само вчера», рече.

— Вчера следобед той ми позвъни по телефона. Кълна ти се, Макс, от години не го бях чувал развълнуван до такава степен. Не щастлив, а направо изпаднал в екстаз, бих казал. «Михел! Михел!» Беше го обзела еуфорията. Макс. Щял да дойде да ме види по-късно вечерта. Снощи, имам предвид. Нищо, че било късно. Искал да ми върне петдесетте лири. Генерале, викам му, какво значение имат някакви си петдесет лири? Ти как си, ми кажи? Жив и здрав ли си? В безопасност ли си? Кажи ми. «Бях на риба, Михел, и съм щастлив. Не си лягай — рече. — Ще дойда в единайсет или малко след това. Нося ти парите. И ще трябва да те бия на шах, че да си успокоя нервите». Така че аз стоя буден, правя чай и сядам да го чакам. И чакам. Аз съм стар воин, Макс, и за мене си не се боя. Но за генерала — за този старец, Макс — много се уплаших. И взех, че се обадих в Цирка. Случаят е спешен, викам им. А те ми затвориха телефона. Защо, Макс? Защо постъпихте по този начин, моля ти се?

— Не съм бил аз дежурен — каза Смайли, мъчейки се да наблюдава колкото се може по-неотклонно Михел. — Кажи ми нещо, Михел — подсказа умишлено.

— Макс.

— Какво, според теб, се канеше да направи Владимир, след като ти се обади по повод на добрата вест… и преди да дойде да ти върне петдесетте лири?

Михел ни най-малко не се поколеба.

— Аз, естествено, предположих, че ще отиде първо да се види с Макс — отговори. — Нали вече бил хванал едрата риба. Дошъл е моментът да се яви при Макс, да си поиска да му възстановят разходите и да му съобщи прекрасната вест. Естествено, че това — повтори и изпрати на Смайли поглед изпълнен с излишна искреност.

Естествено, помисли си Смайли; а ти си знаел прекрасно точно в коя минута той ще излезе от апартамента си и с точност до метър по кой маршрут ще мине на път към явочната квартира в «Хампстед».

— И след като той така и не се яви, ти се обади в Цирка, но не получи от нас никакво съдействие — поднови разговора Смайли. — Жалко наистина. И какво направи след това?

— Звъня на Вилем. Първо, за да се убедя, че при него няма проблеми, но и да го питам къде е водачът ни? А оная англичанка, за която е женен, ми вдигна скандал. Накрая отидох до квартирата му. Направих го най-неохотно. Не желаех да му се меся. В личния му живот. Но нямаше как да не отида. Позвъних. Не ми отвори. Върнах се у дома. А сутринта в единайсет ми звъни Юри. Не бях чел ранните издания на вечерните вестници. Поначало не обичам английската преса. Но Юри ги чел. Нашият водач Владимир бил убит — довърши той разказа си.

Елвира се беше върнала с табличка с две чаши водка.

— Заповядай — каза Михел. Смайли взе едната чаша, а Михел другата.

— За живите! — произнесе на много висок глас Михел и гаврътна чашата, а очите му се насълзиха.

— За живите — повтори Смайли, а Елвира не откъсваше очи и от двамата.

«Била е с Михел — мина му през ум на Смайли. — Тя го е принудила да отидат до квартирата на стареца. Буквално го е завлякла дотам.»

— Споменавал ли си другиму тези неща, Михел? — попита Смайли, след като тя пак се оттегли.

— На Юри му нямам доверие — отвърна Михел, секнейки се.

— И за Вилем ли не каза на Юри?

— Моля?

— Стана ли дума с него за Вилем? Не подсказа ли някак си на Юри, че Вилем е имал известна връзка с Владимир?

Михел, изглежда, не беше сторил подобен грях.

— В подобна ситуация не бива никому да имаш доверие — заяви Смайли с по-официален тон и се накани да си върви. — Дори на полицията. Приеми това като заповед. Полицията не бива в никакъв случай да узнае, че преди смъртта си Владимир е участвал в някаква операция. Много важно е от гледна точка на сигурността. И твоята, и нашата. А той нищо друго ли не ти съобщи? Да ти е споменал, че трябва нещо да се предаде на Макс, да речем?

Не го оставяше на мира онова Предайте на Макс, че става дума за Сънчо.

Михел изрази с усмивка липсата на подобно послание.

— А за Хектор да е споменавал Владимир напоследък, Михел?

— Хектор му беше абсолютно безполезен.

— Това от Владимир ли си го чул?

— Моля ти се, Макс. Лично аз нямам нищо против Хектор. Хектор си е Хектор: не е никакъв джентълмен, но в нашата дейност ни се налага да прибягваме до всякакви. Думите са на самия генерал. Нашият водач беше стар човек. «Хектор ли — рече ми. — Хектор за нищо не става. Добрият наш пощальон е като банките в лондонското Сити. Ония, за които разправят, че щом почнело да вали, моментално ти отнемали и чадъра. Та и нашият пощальон Хектор е като тях». Моля ти се. Думите са на самия Владимир. А не на Михел. «Хектор за нищо не става».

— Кога ти го каза по-точно?

— Няколко пъти съм го чувал.

— Напоследък ли?

— Да.

— И кога за последно?

— Преди два месеца. Ако не и по-малко.

— След като беше получил писмото от Париж или преди това?

— След. Сигурен съм.

Михел го изпроводи до вратата — истински джентълмен, за разлика от Тоби Естерхази. Елвира беше заела любимата си позиция до самовара, седеше и пушеше пред същата онази фотография на брезите. Докато минаваше покрай нея, Смайли дочу нещо като изсъскване — през носа или през зъбите, а може би и по двата начина едновременно — което трябваше да изрази за последно доколко тя го презира.

— И какво смяташ да предприемеш от тук нататък? — попита той Михел по онзи начин, по който такива въпроси се задават на опечален човек. А с крайчеца на окото си мярна как въпросът му я накара да надигне глава и да разтвори дланта си върху страницата.

При което му хрумна нов въпрос на изпроводяк.

— А почеркът не ти ли се видя случайно познат? — попита Смайли.

— За кой почерк става дума, Макс?

— Върху парижкия плик?

И изведнъж му се отщя да дочака отговора; изведнъж му писна да го размотават.

— Довиждане, Михел.

— Всичко хубаво, Макс.

А главата на Елвира отново се сведе към брезите.

«Никога няма да проумея — мислеше си забързалият се надолу по дървените стъпала Смайли. — Нито аз, нито някой друг от нашите. Дали сме имали работа с предателя Михел, който е ненавиждал стареца, затова че споделя с него жената му, или е копнеел за короната, която от години му била отказвана? Или с Михел — всеотдайния офицер и джентълмен; или с Михел — неизменно верния слуга? Или и той като много от верните слуги е бил и двете едновременно?»

Мислеше си за ужасно наранимата гордост на Михел кавалериста — не по-малко чувствителна от мъжеството на всеки друг герой. За това, че се е гордеел с положението си на пазител на генерала, на негов сатрап. И за обидата, която е изживял при мисълта, че са го заобиколили. Пак тази негова гордост — разклонена в толкова най-различни посоки! Добре, но докъде в крайна сметка се е простирала? Дотам, че се е подчинявал най-благородно на всеки от господарите си ли? «Господа, служих най-почтено и на двама ви», заявява идеалният двоен агент в залеза на своя живот. «И при това го казва изпълнен с гордост», отчете наум Смайли, в чието минало имаше няколко такива случаи.

Занимаваше мисълта му и писмото върху седем страници от Париж. И вторите доказателства. И се питаше до кого ли е стигнало фотокопието? Дали не до Естерхази? И къде можеше да е оригиналът? «Добре, а кой всъщност е отишъл до Париж?», не преставаше да се пита. Щом Вилем е бил в Хамбург, кой е бил този малък Вълшебник? Умората го пронизваше до мозъка на костите. Изтощението го обзе със силата на неочакван вирус. Усещаше го в коленете си, в тазобедрените си стави, в целия си отслабващ организъм. Но не спря да върви, тъй като мозъкът му отказваше да се поспре и да си поотпочине.