Екипът на Смайли

12

А денят отказваше да свърши: нито краят му се виждаше, нито легло. Известно време след като си тръгна от Михел. Джордж Смайли се остави на краката си да го водят в неизвестна посока: прекалено уморен се чувстваше, прекалено пренавит, че да се осмели да шофира, но все пак достатъчно нащрек, че да внимава дали някой не го следи, и да свива неочаквано и необяснимо по разни странични улички, за да изненада евентуалните си преследвачи. Скапан и със затварящи се за сън очи, чакаше мозъкът му да се приземи, да се разпусне, да се дистанцира от безмилостното темпо на двайсет и четири часовия му маратон. Мина по крайречната «Ембанкмънт», отби се в кръчмица встрани от Нортъмбърланд авеню — май «Шерлок Холмс» се казваше, — където се почерпи с голямо уиски и се поколеба дали да не се обади на Стела — да я провери дали е добре? Но заключи, че ще е безсмислено — нима може всяка нощ да й звъни, за да я пита дали двамата с Вилем са още живи — и пак тръгна, докато по някое време не се озова в Сохо, където съботните вечери цареше още по-голяма лудница, отколкото в делничните дни. «Ще трябва да притисна Лейкон — мина му през ум. — Да настоя да осигури охрана на семейството.» Но достатъчно му беше да си представи сцената, за да осъзнае, че идеята му е ялова. Щом Циркът отказваше да поеме отговорност по отношение на Владимир, какви шансове можеше да има Вилем? А пък и как се прикрепя екип от «бавачки» към шофьор на камион, който неспирно пътува из Европа? Намери утеха единствено в надеждата, че убийците на Владимир са намерили онова, което им е трябвало, така че да нямат други нужди. Добре, де. Ами жената в Париж? Ами авторът на двете писма?

«Хайде да се прибираш», рече си. На два пъти се престори, че звъни някому от телефонна кабина, а очите му оглеждаха тротоара. Веднъж се пъхна в задънена улица и се върна обратно, търсейки да долови забавената крачка и погледа, който отказваше да срещне неговия. Обмисли дали да не отседне в хотел. И друг път го беше правил, заради самата идея поне една нощ да се наспи като хората. В няколко случая и собственият му дом се беше оказвал изключително опасно за него място. Сети се и за негатива: не е ли назрял моментът да отвори кутията? Но след като се усети, че инстинктивно се е насочил към някогашната си служба на Кеймбридж Съркъс, сви рязко в източна посока и успя да се върне при колата си. Уверен, че не са го проследили, подкара по посока на «Бейсуотър»; но въпреки че минаваше далеч от обичайния си маршрут, не преставаше да наблюдава старателно огледалото за задно виждане. От рибарския магазин на някакъв пакистанец, който продаваше какво ли не, купи две пластмасови легенчета и лист стъкло девет на тринайсет сантиметра; а в близкия магазин за химикали плати в брой за десет листа високочувствителна, покрита със смола фотографска хартия със същия размер и джобно детско фенерче с космонавт на дръжката и с червен филтър, който при натискане на никелирания бутон покриваше стъклото пред крушката. От «Бейсуотър» стигна по внимателно подбран маршрут през «Ембанкмънт» до хотел «Савой». Все още никой не го следеше. На смяна на мъжкия гардероб си беше неговият човек, който дори се сети за какво се бяха шегували.

— Още я чакам да гръмне — засмя се и му върна кутията. — Даже на два пъти чух нещо вътре да тиктака, както си му е редът.

Миниатюрните трески, които беше заклинил под входната си врата, преди да се отправи за Чарлтън, си стояха на мястото. През прозорците на съседите му се виждаха запалени по случай съботната вечер свещи и говорещи глави; завесите на собствения му прозорец обаче си оставаха събрани, а в преддверието останалият му от Ан симпатичен старовремски стоящ часовник го посрещна в пълен мрак, който той моментално отстрани.

Въпреки смъртната си умора изпълни методично необходимите дейности.

Като начало хвърли три съчки в камината на всекидневната, запали ги, изсипа отгоре им няколко лопатки бездимни въглища и опъна напряко над камината останалото му от Ан въже, служещо за вътрешен простор. Поради липсата на гащеризон си нахлузи стара кухненска престилка, да не увреди дрехите си, и я привърза около масивната си талия. Изрови изпод стълбището куп зелена затъмнителна хартия и сгъваема домакинска стълба и отнесе всичко това в мазето. Затъмни прозореца му, после пак се изкачи догоре и разви и отвори кутията, в която обаче нямаше бомба, а писмо и омачкан пакет цигари, в който Владимир беше напъхал парчето негатив. Извади го, върна се в мазето, светна червеното фенерче и се захвана за работа, при все че — бог му беше свидетел — нямаше и капка фотографски умения и — поне на теория — можеше да разчита с помощта на Стрикланд фотографският отдел на Цирка да му свърши същата работа за нула време. Или, ако пожелаеше, можеше да се обърне към някой от половин дузината «занаятчии», както им викаха в службата: набелязани сътрудници в определени области, които се бяха ангажирали при нужда да зарежат всичко останало и без да задават никакви въпроси, да се поставят в услуга на Цирка. Един от въпросните занаятчии — добряк и специалист по сватбената фотография — всъщност живееше на по-малко от хвърлей място от Слоун Скуеър. Достатъчно щеше да му е на Смайли да повърви десетина минути и да му звънне на вратата, за да получи през следващия половин час нужните му снимки. И този вариант обаче не го устройваше, ами предпочете да заложи на неудобството, че и на несъвършенството, но да изкопира насаме в дома си негатива по контактния способ, без да обръща внимание на съдиращия се да звъни горе телефон.

Предпочете да опита и да сгреши, но сам да експонира негатива за по-дълго или по-кратко, отколкото трябваше, под лампата в своя хол. Да разчита за времеизмерването на неудобния кухненски таймер, който така тракаше и ръмжеше, сякаш съпровождаше балета «Копелия». Предпочете сам да пъшка и ругае от яд, да се поти в тъмното и да изхаби най-малко шест листа от покритата със смола фотохартия, докато успее най-сетне да извади от легенчето с проявителя поне що-годе приемлива снимка, която накисна за три минути в бързия фиксаж. После я проми. И попи водата с чиста покривчица за чай, която вероятно похаби завинаги, макар че нямаше как да знае. И я качи горе да я закачи с щипка на простора. А за онези, които си падат по мощната символика, следва да се упомене фактът, че огънят, въпреки наличието на съчки, беше почти угаснал, понеже въглищата се състояха основно от влажна пляка, та на Джордж Смайли му се наложи да приклекне на четири крака и да раздуха пламъка. Като в случая можеше и да го споходи мисълта — макар това да не стана, тъй като разпаленото му за пореден път любопитство беше прогонило интроспективната му настройка, — че действията му нарушават изцяло изричната заядлива заповед на Лейкон пламъците да бъдат потушени, а не разпалени.

Едва след като се убеди, че капките от снимката падат по килима, Смайли се зае с изящното инкрустирано дървено писалище, в което Ан държеше най-безсрамно своите «неща». Като например лист хартия, оставен с написаната на него единствена дума «Любими», сякаш Ан се беше поколебала с кой точно «любим» да кореспондира. Като например рекламни кибритчета от ресторанти, в които през живота си не беше стъпвал, и писма, чиито почерци му бяха абсолютно непознати. Успя да изрови от цялата сбирщина голямата викторианска лупа със седефена дръжка, с чиято помощ тя беше разчитала определенията на думите в така и останалите недовършени кръстословици. Въоръжил се по този начин — преумората беше лишила от категоричността на логиката последователността на тези му действия, — пусна подарената му от Ан плоча с музика на Малер и се настани в коженото кресло с махагоновата подложка за книги, която можеше да се придърпва като болничен поднос над корема на четящия. Почувствал отново смъртната умора, той затвори неразумно очи и се заслуша — отчасти в музиката, но и в капещите от време на време водни капки от снимката, а и в неохотното пращене на огъня. Стресна се и се събуди след половин час и установи, че фотографията е изсъхнала, а плочата на Малер се върти безшумно върху шасито на грамофона.

Вгледа се в снимката, придържащ с едната ръка очилата си, а с другата местещ бавно в кръг лупата.

На нея имаше група хора, но не бяха нито политици, нито плажуващи, тъй като нито един не беше по бански. Квартетът — двама мъже и две жени — седяха отпуснато върху тапицирани на ромбове дивани около отрупана с бутилки и цигари ниска масичка. Жените бяха голи, млади и хубави. Мъжете — и те в същата степен облечени — се бяха проснали един до друг, а момичетата се бяха оплели старателно около съответния си партньор. Осветлението беше нездраво и неземно, но макар и ограничени в тази област, знанията на Смайли му подсказваха, че негативът е от високочувствителен филм, тъй като и самата снимка беше едрозърнеста. Сега, като се замислеше, се сещаше, че с подобен едър растер бяха и прекалено често срещащите се снимки на взети от терористи заложници — с тази разлика, че четворката в случая бяха погълнати взаимно, докато заложниците гледат по някакъв особено втренчен начин право в обектива, все едно имат пред себе си дулото на оръжие. Не преставайки да търси онова, което на служебен жаргон наричаха «оперативно разузнавателни данни», Смайли прецени, че фотоапаратът вероятно се е намирал високо над обекта. Четиримата сякаш лежаха в средата на яма, а обективът ги гледаше от горе. През долния фон минаваше много тъмна сянка — парапет или перваз на прозорец, но не беше изключено и да е нечие рамо току пред самия апарат. Човек оставаше с усещането, че въпреки изгодната гледна точка, само половината обектив е посмял да надзърне над линията на погледа.

Точно тук Смайли стигна до своя пръв временен извод. Нищо особено като крачка, макар в мисълта си да беше направил вече достатъчно големи крачки. Да я наречем тогава «техническа крачка» — скромна техническа крачка. По всичко личеше, че снимката е «открадната», както се изразяваха в службата. При това — открадната с цел «изпържване», сиреч изнудване. Но изнудване на кого? И с каква цел?

Докато обмисляше проблема, Смайли вероятно заспа. Телефонът стоеше върху малкото Анино писалище и сигурно беше звънял поне три-четири пъти, преди Смайли да му обърне внимание.

— Слушам те, Оливър — подхвана предпазливо.

— А, Джордж. Опитах се да се свържа с теб и по-рано. Надявам се, че си се прибрал нормално.

— От къде? — запита Смайли.

Лейкон предпочете да не отговори на въпроса му.

— Редно беше да ти позвъня, Джордж. След като се разделихме скарани. Много рязко се държах с теб. Но съм засипан с проблеми. Моля те да ме извиниш. Та какво става, значи? Свърши ли? Приключи ли?

Смайли чуваше и долитащия иззад гърба на Лейкон спор между дъщерите му по повод наема, която едната дължала за спиране върху имот на Парк Плейс с хотел. «Взел ги е за уикенда», мина му през ум.

— Преди малко говорих с Министерството на вътрешните работи, Джордж — продължи с по-приглушен глас Лейкон, без да дочака отговора на въпросите си. — Вече са получили доклада на патологоанатома и са готови да предадат тялото на покойника. Препоръчват възможно най-бърза кремация. Та си рекох, че ако ти дам името на фирмата, която движи тези въпроси, няма да имаш нищо против ти да предадеш вестта на онези, на които трябва. Без, разбира се, да цитираш източника. Да си видял случайно съобщението за печата? Как ти се стори? Според мен е съвсем уместно. И тонът му е идеално подбран.

— Чакай да намеря нещо за писане — рече Смайли и взе да рови отново из чекмеджето, където по някое време попадна на окачената на кожена връв крушовидна пластмасова вещ, която Ан понякога провесваше на шията си. Отвори я с триста зора и взе да записва продиктуваното му от Лейкон: име на фирмата, адрес, пак името на фирмата, и отново адреса.

— Да го повторя ли още веднъж? Или ти да ми прочетеш какво си записал, да сме сигурни, че няма да стане грешка.

— Всичко е точно, според мен. Благодаря — отвърна Смайли. И с известно закъснение загря, че Лейкон е пиян.

— И не забравяй и за другата ни уговорка, Джордж: за абсолютно откровения ни семинар по проблемите на брака. На теб съм ти отредил ролята на мой старши съветник. Долу под нас има съвсем приличен грил ресторант, така че те каня на непринудена вечеря, през която да споделиш с мен натрупаната от теб мъдрост. Имаш ли под ръка бележник с календар? Я да определим отсега датата.

Смайли прие предложената му дата с унило предчувствие. Цял живот беше измислял легенди за прикриване на какви ли не обстоятелства, е ето че и до ден-днешен не умееше да се измъкне от отправена му покана за вечеря.

— А ти нищо ли не успя да откриеш? — попита по-предпазливо Лейкон. — Никакви спънки, закучвания, недоизпипаности? Нима наистина се потвърждават първоначалните ни предложения, че всичко е било буря в чаша вода?

На Смайли му минаха през ум куп отговори, но нямаше смисъл да ги споменава.

— Докъде стигна с телефонната сметка? — попита Смайли.

— Телефонната сметка ли? Коя телефонна сметка? Аха! Имаш предвид неговата, така ли? Ами плати я и ми прати разписката. Ще ти я осребрим. Още по-добре ще е, ако направо я пъхнеш в пощата за Стрикланд.

— Изпратих ти я вече — подсети го с безкрайно търпение Смайли. — Помолих те за разбивка на проведените от него разговори.

— Ще ги сръчкам да побързат със справката — отвърна с безразличие Лейкон. — Друго има ли?

— Не. Поне засега. Нищо.

— Легни да се наспиш. Звучиш ми ужасно отпаднал.

— Лека нощ — каза Смайли.

И стиснал пак с пълните си пръсти лупата на Ан, Смайли възобнови огледа на фотографията. Подът на ямата беше застлан с мокет, най-вероятно бял; тапицираните дивани оформяха подкова, следвайки извивката на спуснатите драперии, които представляваха действителния периметър на помещението. Отзад се виждаше тапицирана врата, на която висяха с болнична прилежност съблечените от двамата мъже дрехи — сака, вратовръзки, панталони. Върху масата имаше пепелник и Смайли се зае да разчете какво пише по периферията му. След сума ти приближавания и отдалечавания на лупата неосъщественият у него филолог успя да разпознае условните очертания на буквите «A-C-H-T», но така и не можа да реши дали вижда самостоятелна дума, означаваща «acht» — «осем», «achtung» — «внимание», или някакво много по-отвлечено понятие, или има пред себе си четирите букви от някаква по-дълга дума. Така или иначе, не намери за необходимо на сегашния етап да си напъва мозъка в това отношение, а предпочете да запази това знание някъде в дълбините на своята памет, докато не се доизяснеше естеството на измъчващия го пъзел. Позвъни и Ан. Той, изглежда, пак беше задрямал, понеже и впоследствие си спомняше, че всъщност не е чул звъна на телефона, а само гласа й, след като поднесе бавно слушалката към ухото си — «Джордж, Джордж» — сякаш от много време беше плакала за него, а той чак сега беше събрал сили или интерес да й отговори.

Както и друг път, когато се любеха, разговорът им започна така, сякаш се провеждаше между двама непознати.

— Как си? — попита го тя.

— Благодаря, много съм добре. А ти как си? С какво мога да съм ти полезен?

— Най-сериозно те питам — не отстъпи Ан. — Как си? Кажи ми истината.

— Вече ти отговорих, че съм добре.

— Търсих те сутринта. Защо не вдигна?

— Не си бях у дома.

Дълга пауза, през която тя, изглежда, обмисляше неубедителното му оправдание. Нея телефонът поначало не я вълнуваше. Не го свързваше със спешни неща.

— По работа ли беше излязъл? — поинтересува се тя.

— Административна задача от Лейкон.

— Много отрано е взел да подгонва административните въпроси напоследък.

— Жена му го зарязала — опита се да обясни Смайли.

Никаква реакция.

— Ти нали все твърдеше, че това щяло да е най-разумното от нейна страна — продължи Смайли. — Че е назрял моментът да го напусне незабавно, преди да се е превърнала в поредната гейша на държавен служител.

— Да, ама вече съм на друго мнение. Той не може без нея.

— Но, доколкото разбирам, тя пък не се нуждае от него — изтъкна Смайли, скривайки се зад академичния тон.

— Загубена жена — каза Ан, след което последва ново мълчание, този път причинено от Смайли, за да обмисли планината от непредизвикани варианти, които тя най-неочаквано беше стоварила отпреде му.

Да се съберели и те отново, както понякога се изразяваше Ан.

И да забравели за страданията, за списъка с любовниците й; да забравели и Бил Хейдън — предателя от Цирка, чиято сянка и досега падаше върху лицето й, щом Смайли понечеше да я докосне, и споменът, за когото не преставаше да му причинява постоянна болка. Бил — неговият приятел, Бил — цветът на тяхното поколение, шегаджията, обаятелният, иконоборецът конформист; Бил — измамникът по рождение, чийто стремеж към върховната изневяра го беше вкарал в леглото на руснаците, но и в онова на Ан. Да изживеели поредния спектакъл на сватбено пътешествие, да вземат самолета до Южна Франция, да се хранят и пазаруват заедно, да играят ролята на двама влюбени. Но колко време щеше да трае това? Колко време щеше да е необходимо, за да угасне усмивката й, да помръкне погледът й, и митичните й връзки пак да я притеглят към далечни места, където да лекува нейните си митични страдания?

— Откъде се обаждаш? — попита я.

— У Хилда съм.

— Бях останал с впечатлението, че си в Корнуол.

Хилда беше палава парясница. Домът й беше на по-малко от двайсет минути оттук, в Кенсингтън.

— А самата тя къде е? — попита я, след като смля новопридобитата информация.

— Излезе.

— И цяла нощ ли няма да се върне?

— Доколкото познавам Хилда — да. Освен ако не се прибере с него.

— Ами май ще ти се наложи да се забавляваш сама, доколкото можеш, в нейно отсъствие — каза той, но в същия момент я чу как нашепва «Джордж».

И дълбок, неистов страх обзе в същия миг сърцето му. Впери поглед в креслото на другия край на стаята, където върху подложката за книги, до лупата й, все още лежеше направената по контактен способ снимка; и с един-единствен напън на паметта пресъздаде в мозъка си всичко онова, което през целия безкраен ден му беше намеквало и нашепвало за разни неща; чу барабанните ритми от собственото си минало, които го призоваваха към последно усилие да екстернализира и реши определялия досега живота му конфликт; и тъкмо затова точно сега най-малко имаше нужда от присъствието й. Предайте на Макс, че става дума за Сънчо. С избистрена от глада, умората и объркването мисъл, Смайли беше твърдо убеден, че Ан не бива по никакъв начин да е замесена в онова, което му предстоеше да извърши. Едно съзнаваше съвсем ясно, макар да не беше дори прекрачил прага: удава му се, макар и мизерна, възможността да възобнови на стари години недовършените двубои от миналото и в крайна сметка да ги доиграе. А щом ще е така, в самотната му кампания няма място за никаква Ан, за никакви фалшиви примирия, за никакви компрометирани свидетели на действията му. До този миг в ума му нямаше яснота какво му предстои. Но ето че всичко си беше дошло на място.

— Не бива — каза. — Ан? Чуй ме! Не бива да идваш тук. И не е въпрос на избор, а единствено на практически съображения. В никакъв случай не идвай тук. — Дори на самия него думите му прозвучаха необичайно.

— Тогава ти ела.

Затвори й телефона. Представи си я как плаче, после изважда тефтерчето си с телефонни номера да провери кой от «първия отбор», както тя им викаше, би могъл да я утеши на негово място. Сипа си чисто уиски — утехата на Лейкон. Влезе в кухнята, забрави за какво беше дошъл и се запиля към кабинета си. «За сода — сети се. — Късно е вече. И без сода ще мина. Май взех да превъртам, помисли си. Хукнал съм да гоня призраци, а там няма никой. Изкукуригалият генерал е преследвал своя си мечта и е пожертвал в нейно име живота си.» Дойде му наум афоризма на Оскар Уайлд «Това, че някой е готов да умре в името на дадено дело, не означава, че делото е право». Една от картините висеше накриво. Зае се да я изправи — малко насам, малко натам — като всеки път отстъпваше да я огледа. Предайте му, че става дума за Сънчо. Върна се на креслото с двете си проститутки и така свирепо ги фиксира през Анината лупа, че ако знаеха, те моментално щяха да хукнат обратно при сводниците си.

Очевидно бяха от «каймака» на своята професия — със свежи, млади и добре поддържани тела. Но в същото време — можеше да се дължи и на съвпадение — онзи, който ги беше подбрал, се беше постарал да изглеждат съвсем различно една от друга. Момичето вляво беше блондинка, с фино, можеше да се каже — класическо — телосложение: дълги бедра и дребни, вирнати гърди. Другата беше тъмнокоса и набита, с по-подчертан ханш и по-разлати, вероятно евро-азиатски черти на лицето. Озадачиха го обиците на блондинката, под форма на котвички; ако съдеше по своя ограничен опит с жените, първото, което снемаха от себе си, бяха обиците. Сърцето му падаше в петите, щом забележеше, че Ан е излязла без обици. Нищо друго не го впечатли в двете момичета, затова, след като отпи поредната яка глътка неразредено уиски, насочи вниманието си към мъжете — върна го всъщност, ако трябваше да е откровен, понеже се беше съсредоточил върху тях още щом започна да разглежда снимката. Подобно на момичетата и те двамата се различаваха коренно един от друг, макар че при тях — поради много по-напредналата им възраст — разликата опираше по-скоро до дълбочината и отчетливостта на характерите им. Онзи, върху когото лежеше блондинката, беше рус и на пръв поглед безличен, затова пък другият, под тъмнокосата, не само беше по-смугъл, но и имаше по-латинско, по-левантинско лице с будно изражение и със заразителна усмивка, която се явяваше единствената по-приятна особеност на снимката. Русият беше едър, разплул се, а тъмнокосият — дребен и ведър — можеше спокойно да мине за негов шут: гномче с добродушно лице и щръкнали зад ушите му рогца от коса.

Смайли изведнъж така се притесни — след време, ако погледнеше назад, може би щеше да каже, че го е обзело предчувствие, — че реши да се заеме отначало с блондина. Както вървяха нещата, по-сигурно щеше да е да се придържа към непознатите нему хора.

Мъжът беше едър, но не атлетичен; крайниците му бяха дебели, но не внушаваха мощ. Светлата кожа и русите коси подчертаваха още повече затлъстяването му. Дланите му — едната разперена върху ханша на момичето, а другата обхванала я през талията — бяха месести и груби. Смайли придвижи бавно лупата по голата му гръд, докато стигна до лицето. Както предупредил злокобно мъдрецът, на четирийсетгодишна възраст мъжът се сдобива с физиономията, която заслужава. Смайли обаче не беше съвсем съгласен. Срещал беше поетични натури, осъдени за цял живот да се крият зад зли лица, но и престъпници с ангелски вид. В случая обаче пито лицето заслужаваше похвала, нито обективът го беше запечатал от най-благоприятния ъгъл. По отношение на характера лицето като да беше разделено на две: в долната му част устата беше разтегната в подобие на похотлива усмивка, сякаш блондинът разправяше нещо на другия мъж; в горната половина преобладаваха две дребни, бледи очички, около които нямаше нито весели бръчици, нито повишено настроение, а по-скоро надничаха изпод подпухналите вежди със студен, немигащ, бебешки поглед. Носът беше сплескан, а косите буйни, както ги носят в Централна Европа.

«Алчен — би казала Ан, склонна да дава абсолютни преценки за хората само от снимките им във вестниците. — Алчен, слабохарактерен и зъл. Пази се от такива.» «Жалко, че не стигна до същия извод по адрес на Хейдън — помисли си Смайли. — Или по-скоро закъсня в преценката си.»

Върна се в кухнята, наплиска лицето си, после се сети, че е дошъл за вода за уискито. Настани се пак удобно в креслото и се взря през лупата в лицето на втория мъж — шута. Уискито хем го държеше буден, хем го приспиваше. «Защо не ми позвъни отново? — запита се. — Ако звънне пак, ще отида при нея.» В действителност обаче умът му се занимаваше с второто мъжко лице: струваше му се много познато и това го притесняваше — но същия начин, по който настоятелното желание на дребния човек да помогне беше подействало преди това и на Вилем и Остракова. Дълго го разглежда и усети как умората го напуска, как лицето на онзи сякаш му преливаше сила. Както беше се изразил Вилем сутринта, има лица, които са ни познати още преди да сме ги видели; други ни е достатъчно да зърнем само веднъж, че да ги помним цял живот; а трети можем всеки ден да срещаме и пак да не ги запомним. Към коя група ли принадлежеше точно това лице?

«Все едно Тулуз-Лотрек го е рисувал — помисли си изумено Смайли. — Хванал е погледа в мига, в който поглежда разсеяно назад, към нещо привлекателно и вероятно еротично. Ан щеше моментално да го хареса; тя си пада по такива излъчващи известна опасност образи. Лице като у Тулуз-Лотрек, уловено точно когато случаен лъч от панаирджийските светлини огрява хлътналата многострадална буза. Издялано лице, с остри, ръбести черти, с обветрени сякаш от разрушителни бури чело, нос и челюст. Живо и предразполагащо лице, каквито ги е рисувал Тулуз-Лотрек. Лице на сервитьор, но в никакъв случай не на ресторантски посетител. И със сервитьорски гняв, пламтящ с пълна сила зад угодническата усмивка. Тази му черта Ан нямаше да хареса толкова.» Смайли остави снимката върху поставката, изправи се бавно на нозе да прогони дрямката и взе да се разхожда тромаво из стаята, не преставайки да се мъчи — без никакъв успех — да постави лицето на онзи в контекст и да се пита дали пък не става жертва на въображението си. «Някои хора буквално излъчват — разсъждаваше. — Срещаш такъв човек и той ти предава като естествен дар цялото си минало. Такива хора са олицетворение на близостта.»

Спря се до Аниното писалище и пак впери поглед в телефона. Нейният. Нейният и на Хейдън. Нейният и на всички. Модел «Тримлайн», с дисплей. Дали пък не беше «Слимлайн»? Така или иначе, беше се изръсил с пет лири в повече за съмнителното удоволствие да притежават този демодиран вече модел с футуристичен дизайн. «Проститутското ми телефонче — викаше му Ан. — С мъничко чуруликане за малките ми любовници и с гръмовен звън за големите». Едва сега си даде сметка, че телефонът всъщност звъни, и то от известно време — с малкото чуруликане за малките любовници. Остави чашата, без да откъсва очи от незамлъкващия апарат. Спомни си как тя го държеше до себе си на пода сред плочите, докато слушаше грамофона. Лежеше с него — точно там, пред камината — с безгрижно надигнато бедро, в случай че й се наложеше да вземе слушалката. А като тръгнеше да си ляга, го изключваше от розетката и го отнасяше в спалнята, да я утешава през нощта. Ако се случеше да се любят, той беше съвсем наясно, че се явява заместител на всички онези мъже, които не й се бяха обадили. На «първия отбор». И на Бил Хейдън — нищо, че вече беше покойник.

Телефонът беше престанал да звъни.

И какво ли прави тя сега? Дали не е взела да търси «втория отбор»? Та нали сравнително наскоро му беше казала: «Да си красива и да си Ан е едно; а да си красива и на годините на Ан скоро ще е друго». «А да си грозна и моя пък е съвсем трето», вбеси се той в мислите си. После взе контактната фотография и се залови с нов хъс да я изучава.

«Сенки — мина му през ум. — Светли и черни петна пред нас, зад нас, докато се лутаме по пътищата си. Гномски рога, дяволски рога, а сенките ни — по-големи и от нас самите. Кой е този човек? Кой беше? Срещал съм се с него. А може и да съм отказал да се срещнем. Но ако съм отказал, откъде ми е познат? Искал е нещо от нас. Имал е нещо за продан — разузнавателни данни, и какво? Халюцинирам ли?» Съвсем вече разсънен, Смайли се просна на дивана — готов на всичко, само и само да не се качи горе да си легне, — вдигна снимката пред очите си и задълба из дългите галерии на своята професионална памет, насочил лампата към полузабравените портрети на шарлатани, майстори по щемпелуване на злато, фалшификатори, амбулантни търговци, посредници, дребни и едри престъпници и сегиз-тогиз по някой герой — статист в масовката от познанства; и търсеше сред всички тях онова лице с хлътналите бузи, което беше изплувало като някакъв таен съучастник от миниатюрната контактна снимка и се беше прехвърлило през борда в помътняващото му съзнание. Лъчът на лампата примигваше, колебаеше, връщаше се. «Мракът ме подведе — рече си. — Срещал съм го, но на светло.» Спомни си противната хотелска стая с неоново осветление — досадната записана музика и шотландските карета на тапетите, и свития в ъгъла дребен непознат, който му викаше «Макс». Малък посланик — но коя кауза, коя държава представляваше? В съзнанието му изплува и палтото с кадифените петлици, и здравите дребни ръце, изпълняващи някакъв свой си танц. Сети се и за живите, засмени очи, за тънките устни, които бързо се отваряха и затваряха, но нямаше никакъв спомен за думите. Обзе го усещането, че нещо му се губи — че целта му убягва; но и че над разговора им присъстваше, беше надвиснала и друга неясна сянка.

«Възможно е — мина му през ум. — Всичко е възможно. Нищо чудно Владимир наистина да е бил прострелян от ревнив съпруг.» Точно тук го прекъсна двукратният лешоядски писък на входния звънец.

«Забравила си е ключа, както винаги», рече си. И докато се усети, се озова в преддверието и взе да се бори с веригата на вратата. «И да го беше взела, пак нямаше как да влезе», стана му ясно; и той като Остракова беше закачил веригата. Затърси я, но пръстите му нищо не напипаха, та й извика; «Един момент, Ан!». Дръпна резето, то изтрака силно и ехото се разнесе из цялата къща. «Сега ще ти отворя! — викна. — Чакай. Не си отивай!»

Отвори със замах вратата, залюля се леко на прага и поднесе в жертвоприношение пълното си лице на нощния въздух към мержелеещата в черния си кожен екип фигура, хванала под мишница мотоциклетистката си каска и източила се отпреде му като смъртен страж.

— Кълна се, че не исках да ви стресна, сър — заизвинява се непознатият. А Смайли стискаше рамката и нямаше сили за друго, освен да се блещи срещу неочаквания посетител. Мъжът беше висок, с къса подстрижка, а от очите му струеше несподелена вярност.

— Фъргюсън съм, сър. Не ме ли помните, сър? Фъргюсън! Ръководех автопарка на съгледвачите на мистър Естерхази.

Черният мотоциклет с коша беше паркиран до бордюра зад гърба му и уличното осветление се отразяваше в лъснатата му с любов повърхност.

— Съгледваческият сектор, доколкото си спомням, е вече закрит — отбеляза Смайли, без да снема погледа си от новодошлия.

— Съвсем вярно, сър. Разпръснаха го във всички посоки на света, за жалост. Няма и помен от някогашната сплотеност и боен дух.

— И за кого работите в момента?

— За никого, сър. Поне официално, както се казва. Но продължавам да съм на страната на ангелите.

— Не знаех, че сред нас е имало и ангели.

— И това е вярно всъщност, сър. Винаги съм твърдял, че няма безгрешни хора. Особено пък напоследък. — И подаде кафяв плик на Смайли: — От определени ваши приятели, сър, ако мога така да се изразя. Доколкото разбрах, отнася се до отправеното от вас запитване относно конкретен телефонен номер. От пощите поначало откликват положително на исканията ни. Лека нощ, сър. Извинявайте за безпокойството. Май ви е време да си легнете, доколкото виждам. Както винаги отбелязвам, свестни хора рядко се срещат.

— Лека нощ — отвърна Смайли.

Посетителят му обаче се задържа, все едно очакваше бакшиш.

— Сър, вие всъщност ме помните, нали? Само за малко ви изневери паметта, нали?

— Разбира се.

Звездите се виждат, отбеляза, докато затваряше вратата. Ярки звезди, набъбнали от росата. Потрепервайки извади един от безбройните Анини албуми със снимки и го отвори по средата. Ан си беше създала навика да пъха негатива под всяка снимка, която й харесваше. Смайли избра една, на която се бяха снимали заедно на Кап Фера — Ан по бански, Смайли благоразумно облечен — и подмени негатива й с онзи на Владимир. Раздигна химикалите и оборудването, а снимката пъхна в дванайсетия том на Оксфордския речник на английския език от 1961 г., на буквата «Y», съдържаща думата «yesterday» — «вчера». Извади съдържанието на донесения от Фъргюсън плик, прегледа го отгоре-отгоре, забеляза два разговора с номер в Хамбург и набута цялата пратка в едно от чекмеджетата на писалището. «Утре — помисли си. — Утре ще се изправим пред нова загадка.» Качи се в спалнята и както винаги, се замисли от коя страна да си легне. Но щом затвори очи, въпросите започнаха да го обстрелват с луди, некоординирани залпове.

«Защо Владимир не е поискал да го свържат с Хектор? — запита се за стотен път. — Кое е накарало старецът да сравни Естерхази-Хектор с банките в лондонското Сити дето, щом почнело да вали, ти отнемали и чадъра? Предайте на Макс, че става дума за Сънчо.»

Дали да не й се обади? Да облече, каквото намери, и да хукне нататък, да се вмъкне при нея като таен любовник и да се изниже призори?

Късно е. Вече се е уредила.

Изведнъж усети колко силно я желае. Как иска тя да изпълни всички околни пространства, как жадува за тресящото се от смях нейно тяло, докато тя му се кълне, че той е единственият й истински и най-добър любовник и че никога повече няма и да си помисли за друг. «За жените няма закони, Джордж», беше му казала в един от редките мигове, когато лежаха отпуснати един до друг. «Добре, какво съм аз тогава?», запита я той, а тя му отвърна: «Ти си моят закон». «А Хейдън какво беше?», зададе й той следващия си въпрос. А тя се разсмя и му отговори: «Моята анархия».

Отново си представи миниатюрната снимка, запечатала се заедно с дребния непознат в отслабващата му памет. Дребен човек и голяма сянка. Спомни си как Вилем му беше описал дребния на корабчето от Хамбург: щръкналите като рога кичури коса, набразденото от бръчки лице, предупредителния му поглед. Генерале, изникна изневиделица в мисълта му въпросът, не бихте ли ми пратили повторно своя вълшебен приятел?

Възможно е. Всичко е възможно.

«Хамбург», сети се, стана бързо от леглото и облече халата си. Върна се при писалището на Ан и седна да проучва старателно разбивката на телефонната сметка на Владимир, изографисана с калиграфския почерк на някакъв пощенски чиновник. Пресегна се за лист хартия и взе да си преписва някои дати и подробности.

Факт: в началото на септември Владимир получава писмото от Париж, но го измъква от лапите на Михел.

Факт: някъде около същата тази дата Владимир дава поръчка за един от малкото си и скъпоструващи международни разговори — с Хамбург, вероятно с намерение впоследствие да поиска да му възстановят разхода.

Факт: само три дни по-късно, на осми, Владимир приема за своя сметка разговор от Хамбург, който му струва две лири и осемдесет пенса; указани са както времетраенето и часът на разговора, така и номерът, от който е изпратена поканата — същият, който Владимир е търсил три дни преди това.

Пак Хамбург, замисли се Смайли, а мисълта му пак се отнесе към снимката със сводника. Разговорите от Хамбург с Владимир за негова сметка бяха общо девет на брой, на обща стойност двайсет и една лири и бяха приключили три дни по-рано. Но кой може да го е търсил? И то от Хамбург? Кой?

И ето че изведнъж се сети.

Надвисналата в хотелската стая фигура — огромната сянка над гнома, принадлежеше на самия Владимир. Представи си ги — великанът и джуджето — изправени един до друг, и двамата в черни палта. Гадният хотел със записаната музика и тапетите на шотландски карета се намираше в близост до аерогарата «Хийтроу», а двамата толкова неподхождащи си мъже бяха пристигнали със самолети за съвещание точно в онзи миг, в който професионалната кариера на Смайли рухваше с гръм и трясък. Имаме нужда от теб, Макс. Дай ни тази възможност, Макс.

Смайли взе слушалката и набра хамбургския номер, откъдето му се обади мъжки глас: една-единствена дума — «Да» — произнесена тихо на немски и последвана от мълчание.

— Свържете ме, ако обичате, с хер Дитер Фасбендер — каза Смайли първото дошло му наум име. Немският му беше втори език, а понякога и първи.

— Тук няма човек на име Фасбендер — отвърна спокойно същият глас след секундна пауза, през която говорещият сякаш беше направил някаква проверка. По линията се чуваше и съвсем тиха музика.

— Казвам се Лебер — изрече настоятелно Смайли. — И ми се налага да разговарям по спешност с хер Фасбендер. Аз съм неговият съдружник.

Нова пауза.

— Не е възможно — отвърна равнодушно другият. И затвори.

«Не е частен номер», каза си Смайли и набързо записа впечатленията си: на онзи му се налагаше да гледа в някакъв списък. Но не е офис. В офисите обикновено не се чува тих музикален фон, нито работят посред нощ в съботите. Хотел? Възможно е. Но всеки уважаващ себе си хотел щеше да го свърже с рецепцията и да прояви поне малко любезност. Ресторант? Прекалена прикритост, несловоохотливост. Пък и щеше да съобщи името на ресторанта още със самото вдигане.

«Не тълкувай констатациите — предупреди се сам Смайли. — Съхрани ги за сведение. И бъди търпелив.» Но как проявява човек търпение, когато разполага с толкова малко време?

Върна се в леглото, отвори «На кон из селските райони» на Уилям Кобет и се опита да чете, но в същото време мислите му витаеха из куп други важни въпроси, включително собственото му обществено положение и степента, до която е задължен или не на Оливър Лейкон: «Това е твой дълг, Джордж». «Но пък кой наистина би се напъвал заради Лейкон? — запита се Смайли. — Кой би приравнил неубедителните Лейконови аргументи към отдаването кесаревото кесарю?»

— Емигранти — да, емигранти — не. Два крака — да, два крака — не — измърмори на глас Смайли. Имаше чувството, че през цялата си професионална кариера се е наслушал на подобни вербални салта, оповестяващи уж коренни промени в политиката на Уайтхол — въздържание, себеотрицание и всякакви други поводи нищо да не се пипа. Беше виждал правителствената доктрина по къса пола, после по дълга, с пристегнат колан, охлабен, после пак пристегнат. Беше жив свидетел, понякога жертва — та дори и зорлем пророк — на какви ли не култове еднодневки: латерализъм, паралелизъм, сепаратизъм, делегиране на оперативни права, та чак до сегашното «интегриране» — ако беше запомнил правилно най-новите словесни шикалкавения на Лейкон. Всяка поредна мода биваше провъзгласена за панацея: «Този път вече победата ще е наша. Сега механизмът най-после ще заработи!». И всяка на свой ред беше заглъхвала безславно, оставяйки зад себе си познатата английска бъркотия, в която, както все по-силно осъзнаваше със задна дата, той беше изпълнявал пожизнената роля на посредник: търпял беше с надеждата, че и останалите ще търпят, но те отказваха. Трудеше се неуморно зад кулисите и оставяше други, по-бездарни хора да се подвизават на сцената. Те и досега я владееха. Но дори и само преди пет години Смайли щеше да отхвърли категорично подобни мисли. Днес обаче, надникнал спокойно в душата си, Смайли отчиташе, че никой не го беше водил и че надали щеше да се подчини да бъде воден; че единствените ограничения произтичаха от собствения му разум и чувството му за човечност. Каквото важеше за брака му, със същата сила се отнасяше и за кариерата му на държавен служител. «Отдадох целия си живот на структурите — помисли си без каквато и да било злоба, — а останах сам със себе си.

И с Карла — проблесна му мисълта. — С моя черен Граал.»

Не успяваше да успокои неспокойното си съзнание. Вперил поглед в заобикалящия го мрак, Смайли си представяше, че вижда пред себе си Карла, но мержелеещата непрогледност на нощта караше образът непрестанно да се разпада и отново да се събира. Забеляза как кафявите очи го следят и преценяват по същия онзи начин, по който го бяха изучавали преди сто години от мрака на тъмницата в Делхи: очи, които на пръв поглед му се бяха сторили чувствителни и сякаш предлагащи дружба; но впоследствие, сякаш бяха от разтопено стъкло, те постепенно се втвърдиха и в последна сметка станаха трошливи и неотстъпчиви. Спомни си как самият той се беше появил изсред прахоляка, носещ се над пистата на делхийската аерогара, и как се стресна от отразяваната от бетона индийска мараня — под името Смайли, или Бараклъф, или Стандфаст, или някое друго случайно извадено от торбата за текущата седмица, не помнеше вече. Но, така или иначе, ставаше дума за Смайли от шестото десетилетие на XX в.: за Смайли — «пътуващия търговски пътник», както му викаха тогава в Цирка, изпратен оттам със задачата да кръстосва земното кълбо и да предлага условия за прехвърляне на Запад на решилите се да сменят кораба кадри на московския Център. Тъкмо по онова време Центърът провеждаше поредната си чистка и из гората щъкаха безброй несмеещи да се завърнат у дома си съветски оперативни работници. За онзи Смайли, който тогава беше съпруг на Ан и колега на Бил Хейдън и който все още не се беше простил и с последните останали му илюзии. Но и за онзи Смайли, който вече беше на границата на вътрешна криза, понеже именно през тази година Ан се беше влюбила в някакъв балетист: на Хейдън тепърва щеше да му дойде редът.

И сега, в мрака на Анината стая, той отново преживя онова пътуване към затвора в друсащия се и надуващ клаксона си джип, по чиято задна броня се бяха накачулили весели дечурлига; представи си биволските впрягове и вечните индийски тълпи, и копторите по брега на кафявата река. Долови вонята на тор и на негаснещите огньове — едни за готвене, други за изгаряне на отпадъците, трети за премахване на мъртвите. Спомни си погълналия го железен портал на старовремската тъмница и идеалните ръбове по британските униформи на пазачите, които газеха затънали до колене сред затворниците:

— Насам, Ваше Благородие, сър! Последвайте ни, ако обичате, Ваше Превъзходителство!

И затворника европеец, записан под името Герстман.

Побеляло дребно човече с кафяви очи и червена памучна гимнастьорка, приличащо на единствения оцелял от угаснал жречески клан. И окован.

— Снемете белезниците, ако обичате — обърна се Смайли към пазача. — И му донесете няколко цигари.

Затворник, идентифициран от Лондон като агент на Центъра и сега чакащ да го депортират в Русия. Незначителен, явно пехотинец от Студената война, който знаеше — напълно наясно беше, — че репатрирането в Москва означава или трудов лагер, или разстрел, а евентуално и двете; че заради самото попадане във вражески плен той се е превърнал в очите на Центъра в олицетворение на самия враг, без значение дали е проговорил, или е опазил поверените му тайни.

— Ела при нас — каза му седналият от противоположната страна на желязната маса Смайли. — Мини към нас и ще ти осигурим живот. Върнеш ли се, те ще ти гарантират смърт.

Ръцете му — за ръцете на Смайли става дума — се бяха изпотили сред ужасната жега на затвора.

— Запали си цигара — предложи му Смайли. — Ето ти запалка.

Златната му запалка, овлажнена от собствените му изпотени длани. Гравирана. Подарък от Ан като компенсация за някое от прегрешенията й.

«На Джордж от Ан с безкрайна любов». Защото според Ан имало малки и големи любови, а когато съчинявала надписа, тя му дарила и двата вида — вероятно единственият случай, в който го беше сторила.

— Мини към нас — говореше му Смайли. — Спаси се. Нямаш право да се лишиш от възможността да оцелееш. — Отначало механично, но с все по-нарастващ плам рецитираше обичайните доводи, а капките пот валяха от челото му по масата. Мини към нас. Нищо няма да загубиш. Онези в Русия, които са те обичали, са вече изгубени. Ако се върнеш, само ще влошиш положението им, а няма да го подобриш. Ела. Умолявам те. Чуй ме. Вникни в доводите ми, в логиката ми.

И чакаше, чакаше напразно да получи поне мъничко отклик на все по-отчаяните си увещания. Да долови потрепване в онези кафяви очи, да дочуе поне думичка през облаците цигарен дим: «Добре, ще мина към вас. Да, съгласен съм да бъда разпитан. Да, ще приема парите ви и обещанията ви да ми уредите нов живот — останките от живота на един изменник». Чакаше освободените длани да престанат с безкрайното милване на Анината запалка — «На Джордж от Ан с безкрайна любов».

Но колкото повече го увещаваше Смайли, толкова по-неотстъпчиво ставаше мълчанието на Герстман. Смайли му натрапваше отговорите, но Герстман нямаше въпроси. Постепенно затвореността на Герстман взе да го ужасява. Пред себе си имаше човек готов да загине на бесилото; човек по-съгласен на гибел от ръцете на своите приятели, отколкото на живот от ръцете на врага. Разделиха се на следващото утро и всеки от двамата пое към предначертаната му съдба: въпреки на практика несъществуващите шансове Герстман отлетя към Москва, където преживя чистката и продължи да благоденства. А Смайли се върна с висока температура при Ан и при не съвсем безкрайната й любов; но и при придобитото впоследствие познание, че Герстман всъщност е бил самият Карла — вербовчикът, оперативният ръководител и духовен наставник на Бил Хейдън; човекът, изстрелял Бил право в леглото на Ан — същото онова, върху което Смайли лежеше в момента — с цел да замъгли все по-затвърдяващото се у Смайли усещане, че Бил извършва друго, много по-голямо предателство — спрямо службата и нейните агенти.

«Карла — питаше се в този момент Смайли, докато очите му пронизваха мрака, — какво искаш от мен сега, Карла? Предайте на Макс, че става дума за Сънчо.

Сънчо — недоумяваше, — защо ме будиш, когато се предполага отново да ме приспиш?»

Залостилата се в парижкото си апартаментче с еднакво измъчващи се душа и тяло Остракова нямаше да може да заспи дори ако копнееше за сън. И цялото вълшебство на Сънчо нямаше да е в състояние да й помогне. При всяко извъртане настрани пострадалите й ребра изпищяваха така, сякаш все още се намираха в обятията на убиеца, който се канеше да я хвърли под налитащата кола. Опита се да лежи по гръб, но от болката в хълбоците й идеше да повърне. А обърнеше ли се по корем, гърдите й я заболяваха точно така, както навремето, когато се мъчеше да кърми Александра през месеците, преди да я изостави, и тя ги мразеше с всичка сила.

Господ ме наказва, разсъждаваше тя, но не кой знае колко убедително. Едва на разсъмване, когато се върна в креслото на Остраков с пистолета му в скута си, будният свят кандиса да я разтовари поне за час-два от мислите й.