Екипът на Смайли

27

«Все едно си заложил на черно всичките си пари — разсъждаваше Гуилъм, загледал се през витрината на кафенето, — а и всичко друго, което имаш на този свят: и жена, и неродената ти още рожба. И чакаш след това с часове наред кога крупието ще завърти рулетката.»

Беше служил в Берлин още по времето, когато градът беше световната столица на Студената война и на всеки пропускателен пункт от Изток към Запада цареше напрежение като в болнична операционна. Помнеше как в нощи като сегашната групички берлински полицаи и съюзнически военнослужещи се скупчваха под лъчите на дъговите лампи, тропаха с нозе да се стоплят, прехвърляха пушки от рамо на рамо и издишваха облаци нара в лицето на отсрещния. Помнеше и как танковете чакаха с ръмжащи двигатели, че да не изстинат, и как, за да внушат мощ, оръдията им шареха в търсене на цели отвъд граничната бразда. Помнеше и как клаксоните внезапно почваха да сигнализират тревога и как всички се юрваха към «Бернауерщрасе» или друго място, където някой правеше поредния опит за бягство. Не беше забравил и щръкващите към небето пожарникарски стълби; и заповедите да се отвръща на огъня или да не се отвръща на огъня; и падналите жертви, включително и агенти от своите. Но си даваше сметка, че след сегашната вечер щеше да помни града точно такъв, какъвто беше в момента: толкова тъмен, че ти идва да не излизаш на улицата без фенер, и толкова тих, че щракането на затвора на пушка се чува чак отвъд реката.

— Какво ли прикритие ще използва? — попита Гуилъм.

— Насреща му седеше Смайли с чаша изстинало кафе до опрения върху пластмасовата масичка лакът. И изглеждаше съвсем дребен в балтона си.

— Нещо съвсем скромно — каза Смайли. — Нещо, което съответства на положението. Оттук минавали най-вече възрастни пенсионери. — Пушеше една от цигарите на Гуилъм и това като че поглъщаше изцяло вниманието му.

— Че за какво им е притрябвало на пенсионерите да идват отсам? — зачуди се Гуилъм.

— Едни търсят работа. Други търсят роднини. Боя се, че не разпитах много подробно.

Отговорът му явно не задоволяваше Гуилъм.

— Поначало ние, пенсионерите, не обичаме да говорим много за себе си — направи неумел опит да изкара нещата на смях Смайли.

— Отдавна съм го забелязал — каза Гуилъм.

Кафенето се намираше в турския квартал, поради факта че в днешно време турците са новите бедни бели в Западен Берлин, а най-смотаните и най-евтини имоти са онези покрай Стената. Освен Смайли и Гуилъм нямаше нито един чужденец. Около дълга маса многодетно турско семейство ръфаше плосък хляб и пиеха кафе и кока-кола. Децата бяха с обръснати глави и гледаха с ококорените, озадачени погледи на бежанци. От стар магнетофон се носеше ислямска музика. От талашитената рамка на ислямска входна арка висяха разноцветни найлонови ленти.

И Гуилъм пак се загледа през витрината към моста. Най-близо бяха пилоните на въздушната железница, после следваше старата тухлена постройка, реквизирана дискретно за наблюдателница от Сам Колинс и хората му, които се бяха нанесли крадешком там през последните два дни. След сградата следваше заревото на дъговите натриеви лампи, а още по-нататък — барикадата, картечното гнездо и чак тогава мостът. Самият мост беше оставен отворен само за пешеходци, а проходът по него представляваше опасана със стомана пешеходна пътека, на места широка колкото за сам човек, на други — за трима. От време на време по моста минаваше по някой с хрисим вид и равномерен ход, че да не вдигне по тревога часовите на вишката, докато накрая пристъпеше под западното натриево зарево. През деня проходът изглеждаше сив, а нощем, неизвестно защо — жълт и необичайно ярък. Картечното гнездо беше на метър-два навътре от границата, покривът му едва надничаше над барикадата, но доминираща над всичко друго беше вишката — черен железен правоъгълен стълб точно по средата на моста. Дори снегът избягваше да пада върху нея. Сняг можеше и да има и по бетонните препятствия, които пречеха на моста да се качват моторни превозни средства, сняг можеше и да се вихри около заревото и картечното гнездо, че и да се стеле демонстративно по мокрия паваж; но вишката като да се ползваше с някакъв имунитет, та дори и снегът не смееше да се приближи доброволно към нея. Малко преди заревото пешеходната пътека се стесняваше и завършваше с караулка клетка. Само че клетката, беше ги предупредил Тоби, можела да се заключва мигновено при подаване на електрически сигнал от картечното гнездо.

Часът беше десет и трийсет вечерта, но със същия успех можеше да е и три след полунощ, тъй като покрай границата западноберлинчани си лягат веднага щом се стъмни. По към центъра градът остров може да се весели, да пие и да развратничи до зори или докато му свършат парите; рекламите на «Сони» и новопостроените църкви и конферентни зали могат да му придават панаирджийски блясък; но по тъмните брегове на граничната зона тишината настъпваше още в седем вечерта. В съседство със заревото стърчеше коледна елха, но осветлението падаше само върху горната й половина, понеже само тя се виждаше отвъд реката. «Град, недопускащ никакви компромиси, разсъждаваше Гуилъм. Град «или-или», непризнаващ трети варианти». Каквито и скрупули да хранеше понякога самият той по отношение на западните свободи, те умираха, като повечето други неща, в мига, в който кракът му стъпеше тук.

— Джордж? — промълви едва-едва Гуилъм и Смайли го изгледа въпросително.

Човек с вид на работник се беше появил, залитайки, в заревото на прожекторите. И той, като всички останали, видимо нарасна в мига, в който слезе от пешеходната пътека, сякаш беше снел тежко бреме от плещите си. Човекът носеше малко куфарче и нещо като железничарски фенер. Беше дребен на ръст. Дори и да го беше забелязал, Смайли беше успял да се прибере веднага в яката на кафявия си балтон, при самотните, отнесени мисли, които го чакаха там. «Ако изобщо дойде, ще се появи точно в уреченото време», беше казал по-рано Смайли. «От какъв зор тогава трябваше да идваме тук два часа предварително?», беше му дошло на езика на Гуилъм да го попита. Защо трябва да седим тук като двама непознати, да пием шекерлия кафе от филджани, да се потим на парата от тая проклета турска кухня и да си говорим общи приказки? Отговорът обаче го знаеше предварително. «Понеже сме задължени — щеше да каже Смайли, ако изобщо му се приказваше. — Длъжни сме да проявим загриженост, да изчакаме, да бдим над опита на един човек да избяга от системата, в чието създаване е участвал. Защото сме негови приятели дотогава, докато се мъчи да дойде при нас. И защото през това време никой друг не е на негова страна».

«Ще дойде — мислеше си Гуилъм. — Няма да дойде. Може пък да дойде. Това, моето, ако не е молитва, не знам какво е.»

— Още кафе, Джордж?

— Не, благодаря, Питър. Достатъчно пих. Не.

— Май предлагат и някаква супа. Освен ако това не е кафето им.

— Благодаря, май нямам място за повече консумация — отвърна Смайли с най-общ тон, все едно всеки, който го интересува, можеше да слуша думите му.

— Аз май все пак ще взема да поръчам нещо, колкото, затова че им задържаме масата.

— Задържаме ли я? О, да. Прав си. Кой ги знае дали изобщо припечелват нещо.

Гуилъм поръча две нови кафета и ги плати. За всяко нещо поначало плащаше веднага, в случай че им се наложеше да изчезнат внезапно.

«Ела поне заради Джордж — мислеше си; — и заради мен. И заради всички нас, дяволите ни взели, дето откога си мечтаем за тази непостижима реколта.»

— Кога каза, че се чакало бебето, Питър?

— През март.

— Аха. Март. Решили ли сте как ще го кръстите?

— Не сме го обсъждали на сериозно.

На отсрещния тротоар Гуилъм разпозна увитата с шал през устата фигура на Тоби Естерхази с неговия балкански калпак, уж загледал се любопитно в осветената витрина на мебелен магазин, специализиран в столове и маси от ковано желязо, брокатени тапицерии, фалшиви мускети и калаени съдове. Такава беше сделката: Тоби и хората му ще са на улицата, Сам Колинс ще се разположи в наблюдателницата. Оттеглянето, по настояване на Тоби, трябваше да стане с таксита, три, от които, с доста занемарен вид, вече чакаха строени в мрака под сводовете на гарата, с надписи на предните стъкла «НЕ РАБОТИ», докато шофьорите им предъвкваха кренвирши в сладък сос от картонени чинийки пред павилиона за бързи закуски «Имбис».

Там си е живо минно поле, предупредил ги беше Тоби. Турци, гърци, югославяни, всякакви бандити, дори и по котките им има монтирани микрофони, без преувеличение.

Никой да не е посмял и да шукне дори, беше заповядал Смайли. Гък да не се чува, Питър. Предай на Колинс.

«Хайде, идвай — призоваваше го наум Гуилъм. — Всички сме на твоя страна. Само ела.»

От гърба на Тоби погледът на Гуилъм се вдигна бавно към прозореца на най-горния етаж на старата къща, в която Колинс беше разположил наблюдателите си. И в Берлин беше давал наряд Гуилъм, десетина, че и повече пъти. С всичките му там телескопи и кинокамери, насочени микрофони и другата безполезна техника, която уж облекчавала самото чакане; с прашенето на радиостанциите и миризмите на кафе и тютюн; с койките на два етажа. Опита се да си представи и командирования към тях западноберлински полицай, който изобщо нямаше идея за какво са го пратили, но беше длъжен да стои и чака, докато операцията приключи успешно или се провали — той беше човекът, запознат и в най-малки подробности с моста и способен да отсее редовните пресичащи от случайните, но и да съзре и най-малката лоша поличба още в самия й зародиш: безшумното удвояване на оттатъшните постове и промъкването на стрелкови позиции на снайперистите от «Народната полиция».

«Ами ако го застрелят? — питаше се Гуилъм. — Или го арестуват? Или го оставят — както са постъпвали с готовност в ред други случаи в миналото — да кърви до смърт, паднал по лице в прохода, на по-малко от два метра до заревото?

Идвай — казваше си наум, но вече не толкова убедено, мъчейки се да запрати молитвите си чак в черния небосвод над Източна Германия. — Няма значение: ти само ела.»

Фината, много ярка светлина от фенерче, прекосила гледащия на запад горен прозорец на сградата наблюдателница, накара Гуилъм да скочи на крака. Още с извръщането си забеляза, че Джордж вече е изминал половината път до вратата. Отвън, на тротоара, ги чакаше Тоби Естерхази.

— Има някаква вероятност, Джордж — промълви Тоби с тона на човек, който ги подготвя, че може би им предстои да се разочароват. — Шансът е минимален, но не е изключено да е нашият човек.

Тръгнаха подпре му, без дума да кажат. Студът беше зверски. Минаха покрай шивашко ателие с две тъмнокоси тропосващи хубавици на витрината. Подминаха и афишите, едни, от които предлагаха евтини ски ваканции, други призоваваха за смърт на фашизма, а трети — на иранския шах. Студът стягаше гърлата им и не им даваше да дишат. Извръщайки настрани глава от бръснещия сняг, Гуилъм мярна няколко стари спални вагона, превърнати в детска игрова площадка. Минаха между черни, мъртви постройки, свърнаха вдясно по павирана улица и стигнаха в катранения замръзнал мрак до брега на реката, откъдето можеха да наблюдават целия мост през амбразурите на някогашна огнева точка от дървени трупи. Вляво от тях на фона на враждебната река чернееше, украсен с бодлива тел, висок дървен кръст в памет на неизвестен им човек, чийто опит да избяга не завършил съвсем успешно.

Тоби извади тихо от джоба на балтона си бинокъл и го подаде на Смайли.

— Джордж. Чуй ме. Дано всичко мине добре, окей?

После Тоби стисна леко ръката на Гуилъм под лакътя и се изгуби обратно в мрака.

В укритието вонеше на гнила шума и влага. Смайли приклекна зад амбразурата, пешовете на балтона му от туид обраха кал от пода, но той оглеждаше сцената пред очите си така, сякаш тя стигаше до най-отдалечените точки на собствения му дълъг живот. Широката река течеше бавно, покрита с ледовита мъглица. Кръстосваха я лъчи на прожектори, осветяващи танцуващите снежинки. Пресичащият я мост се държеше на шест или осем дебели каменни колони, които на нивото на реката се разширяваха в груби фундаменти. Пространствата между тях бяха извити под формата на арки, с изключение на централната част, която била оставена правоъгълна, за да могат да минават плавателни съдове. Единственият видим кораб обаче беше сив пограничен катер на пристана на източния бряг, а той търгуваше само с един вид стока — смърт. Отвъд моста, наподобяваш силно уголемена негова сянка, минаваше железопътен виадукт, но и той, подобно на самата река, беше занемарен, тъй като по него никога не минаваха влакове. Складовете на левия бряг приличаха на грозни останки от минала варварска цивилизация, а от средата им, като фантастична слънчева алея, изскачаше из небитието мостът с жълтата му пешеходна пътека. Амбразурата позволяваше на Смайли да го оглежда с бинокъла по цялото му протежение — от окъпаното в светлината на прожекторите бяло караулно помещение на източния бряг до черната вишка по средата, откъдето нивото на моста се спускаше пак плавно към западния бряг — до караулката клетка, картечното гнездо, което държеше на мерник изхода, и накрая — заревото.

Смайли така се беше вглъбил в гледката, че стоящият само на метър-два зад гърба му Гуилъм можеше със същия успех да си е и в Париж: забелязал беше самотната черна фигура в началото на пътешествието й; мярна за миг присвяткването на цигарата при последното опъване и полетялото като комета към водата огънче, когато онзи хвърли фаса през железните перила на пешеходната пътека. Дребен мъж по работническа полушубка, препасал през слаботелесните си гърди работническо вързопче, крачещ нито бавно, нито забързано, но с походката на човек, свикнал да извървява дълги разстояния. Дребен мъж, с леко издължен торс спрямо късите му нозе, гологлав въпреки снеговалежа. «Ето до какво се свежда всичко — мина му през ум на Смайли. — До минаването на дребен мъж по моста.»

— Това той ли е? — прошепна Гуилъм. — Кажи, Джордж! Карла ли е?

Недей да идваш — мислеше си Смайли. — Стреляйте заповядваше наум, но не на своите хора, а на онези на Карла. Защото изведнъж усети нещо ужасно в предварително известното му събитие, че дребното същество е на път да скъса завинаги с черния замък зад гърба му. Стреляйте от вишката, стреляйте от картечното гнездо, от бялото караулно, от стражевата кула на затворническия склад, затръшнете вратата на клетката под носа му, поносете го този ваш изменник, убийте го! И си представи цялата сцена в необуздаемото си въображение: как в московския Център узнават в последния миг за вероломството на Карла; как се обаждат по телефона до граничния пост: «Да бъде спрян на всяка цена!». И последващата стрелба: никакви излишни изстрели, само един-два, колкото да уцелят човека, след което идва чакането.

— Той е — прошепна Гуилъм. Успял беше да измъкне бинокъла от несъпротивляващата се ръка на Смайли. — Същият е! Дето беше и на портрета, който беше окачил в кабинета си в Цирка! Джордж, ти си истинско чудо!

Във въображението си обаче Смайли виждаше единствено как на фона на белия сняг черната фигура на Карла попада в лъчите на прожекторите на фолксполицаите, сякаш е заек пред автомобилни фарове; как Карла прави старчески опит да побегне, но рухва под изстрелите като парцалена кукла върху собствените си нозе. Не само Гуилъм, но и Смайли беше ставал свидетел на подобни сцени. Пак впери поглед в мрака отвъд реката и го обзе светотатственото усещане, че е попаднал във водовъртежа тъкмо на онова зло, срещу което се беше борил цял живот, и че въпреки съпротивата му злото го поглъща и си го присвоява, а на всичко отгоре и го нарича изменник; и хем му се подиграва, хем същевременно приветства измяната, която е извършил. Проклятието на съчувстващия Смайли се беше стоварило върху Карла, а Смайли се беше озовал затиснат от фанатизма на самия Карла. «Унищожил съм го със същите онези оръжия, които ме отвращаваха и които принадлежаха нему. Разминахме се, навлизайки през границата в територията на другия, и сега сме ничии на тази ничия земя.»

— Не спирай — мърмореше под носа си Гуилъм. — Движи се. Не давай нищо да те спре.

Като стигна до вишката, Карла забави крачка, та Смайли за миг си помисли, че той наистина току-виж се отказал и се предал на източногерманците. И чак тогава забеляза огненото езиче, с което Карла запали нова цигара. «Кибрит ли беше, или запалка? — стана му любопитно. — На Джордж от Ан с безкрайна любов.»

— Господи, да му имам хладнокръвието! — възкликна Гуилъм.

Дребната фигура пак тръгна, но по-бавно отпреди, сякаш човекът се беше изморил. «Или набира смелост за последната крачка — рече си Смайли, — или се мъчи да укроти смелостта си.» И пак се сети за Владимир и за Ото Лайпциг, и за убития Киров; сети се и как Хейдън беше заличил усилията, които беше полагал цял живот; сети се и за Ан, омърсена завинаги в очите му от хитростта на Карла и коварните прегръдки на Хейдън. И в отчаянието си взе да изрежда цял поменик от престъпления — изтезания, убийства и безкраен низ корупция — които трупаше върху крехките плещи на онзи самотен пешеходец по моста, но те се смъкваха оттам: не му трябваха подобни трофеи, спечелени с такива методи. И усети отново как назъбеният силует на моста го зове като някаква пропаст, и как снежната вихрушка го превръща в ад. И за още една секунда Смайли се задържа на самия ръб, на димящия речен бряг.

По някое време вече вървяха по посока на пешеходната пътека: водеше Гуилъм, а Смайли го следваше неохотно. Заревото пред тях нарастваше, колкото по-близо отиваха. Все едно сте най-обикновени пешеходци — заръчал им беше Тоби. — Просто отивате до моста и се спирате да чакате — нещо съвсем нормално. Смайли чу как в мрака някакви хора си зашепнаха, а след това — и бързите приглушени шумове от прибързани и пренапрегнати движения.

— Джордж — повика го шепнешком някой. — Джордж.

Непознатият в жълтата телефонна кабина му изкозирува дискретно, а влажният, замръзващ въздух му донесе контрабандно думичката «победа». Снегът така се размазваше по очилата му, че почти нищо вече не виждаше. Наблюдателният пост се издигаше от дясната им страна, без нито една светлинка в прозорците. Видя паркираната пред входа закрита камионетка и установи, че е берлински пощенски фургон — в типичния стил на Тоби. Гуилъм беше поизостанал. На Смайли му се стори, че чу нещо като «права върху трофея».

Стигнаха до ръба на заревото. Оранжевият отбранителен вал им закриваше моста и серпантината от бетонни заграждения; но в същото време не позволяваше и тях да ги виждат от вишката. Въоръжен с бинокъл, Тоби Естерхази надничаше над коледната елха, стъпил върху платформата за наблюдения и изживяващ се най-спокойно като турист от периода на Студената война. До него седеше пълничка жена от съгледваческия екип. Останалата от едно време табела ги предупреждаваше, че се намират там на свой собствен риск. Смайли зърна върху порутения тухлен виадукт зад гърба им отдавна забравен аристократичен родов герб. Тоби помръдна леко ръка в смисъл «Всичко е наред, вече е в ръцете ни». От противоположната страна на отбранителния вал се чуха леки стъпки и вибрациите на желязната ограда. Вятърът докара до обонянието му и предшестващия пушача аромат на американска цигара. «Само заключващата се клетка остана», каза си и зачака да чуе дрънченето на електрическата брава, но такова не последва. И изведнъж си даде сметка, че не знае името на своя враг, а само някакъв служебен псевдоним, и то женски. Нямаше представа и какъв можеше да е военният му чин. И това някак си го задържа, като актьор, изпитващ нежелание да се появи на сцената.

Гуилъм го беше настигнал и като че се мъчеше да го подбутне напред. Чу тихите стъпки на съгледвачите на Тоби, които се събираха покрай ръба на заревото и чакаха със затаен дъх да зърнат плячката. А той се появи отпреде им изведнъж, като зрител, успял да се шмугне незабелязан в претъпканото кабаре. Дребната му дясна длан висеше плоска и гола покрай крака му, а лявата стискаше плахо цигарата пред гърдите му. Съвсем дребен мъж, гологлав, с вързопче. Пристъпи напред и на заревото Смайли успя да огледа лицето му: състарено, уморено и препатило, късите коси леко побелели от поръсилия ги сняг. Облечен беше в мърлява риза, с черна вратовръзка: имаше вид на бедняк, тръгнал на погребението на свой приятел. Дори бузите му бяха хлътнали от студа, та съвсем го състаряваха.

Стояха лице в лице, на не повече от метър един от друг, почти както се бяха гледали и в затвора в Делхи. Слухът на Смайли долови нови стъпки — Тоби слизаше чевръсто по дървената стълба от платформата. Чу приглушени гласове и смях; стори му се, че се разнесоха и тихи ръкопляскания, но не беше съвсем сигурен; от мястото му насред заревото му беше трудно да вижда какво става из заобикалящите го сенки. Пол Скордено се промъкна и зае място от едната страна на Карла; от другата му застана Ник де Силски. Чу как Гуилъм нареди някому да докара веднага оня проклет автомобил, преди онези да са минали по моста да си го приберат. Чу как нещо метално издрънча върху замръзналите павета и мигновено изчисли, че е запалката от Ан, но никой друг май не й обърна внимание. Размениха си по още един поглед и вероятно за секунда всеки от тях забеляза в другия нещо от себе си. Чу хрущенето на автомобилни гуми и тракането на отварящи се врати на фона на работещ двигател. Де Силски и Скордено се запътиха натам, Карла също тръгна редом с тях, без те изобщо да го докоснат; той сякаш беше успял да се вживее в ролята на покорен пленник — а нея я беше усвоил в сурова школа. Смайли отстъпи назад и пропусна тримата да го подминат безшумно, така погълнати от церемонията, че изобщо не го забелязаха. Остана съвсем сам посред заревото. Чу как тихо се захлопнаха вратите на автомобила и как той се отдалечи. После чу и как другите две коли тръгнаха подире му, или заедно с него. Но не ги проследи с поглед. Усети как Тоби Естерхази го прегърна през раменете и забеляза, че се с просълзил.

— Джордж — опита се да каже Тоби. — Цял живот. Невероятно!

Но нещо във вдървената стойка на Смайли го накара да се отдръпне, след което и самият Смайли пристъпи бързо извън заревото, минавайки съвсем близо до запалката от Ан. Тя беше паднала под лек ъгъл до самия ръб на заревото и лъщеше като къс фалшиво злато сред паветата. Понечи да я вземе, но му мина през ум, че всъщност няма смисъл, пък и никой друг май не я беше забелязал. Някой раздрусваше десницата му, друг го тупаше по рамото. Тоби безмълвно ги отместваше да не прекаляват.

— Не се занемарявай, Джордж — поръча му Тоби. — Пази си здравето, чуваш ли?

Смайли слушаше как хората на Тоби си заминаха един по един, докато накрая останаха само двамата с Питър Гуилъм. Смайли извървя краткото разстояние по речния бряг, докато стигна почти в подножието на кръста, огледа пак моста, сякаш да се убеди, че очевидно нищо по него не се е променило, освен дето вятърът се беше поусилил и снегът продължаваше да се вихри във всички посоки.

Питър Гуилъм го докосна по лакътя.

— Да си вървим, стари приятелю. Време е за сън.

По стар навик Смайли беше снел очилата си и сега ги бършеше разсеяно с широкия край на вратовръзката си, след като с доста усилия беше успял да я измъкне през гънките на балтона си от туид.

— Ти победи, Джордж — отбеляза Гуилъм, докато се придвижваха бавно към колата.

— Мислиш ли? — каза Смайли. — Всъщност, да. Май си прав.