Екипът на Смайли

20

През седмиците след срещата с Ендърби, Джордж Смайли установи, че многобройните елементи на подготовката му са съпътствани от някакво сложно и променливо настроение. В душата му изобщо не цареше покой; на нито един етап не можеше да бъде, описан като еднозначна личност извън онази постоянна нишка — решимостта му. Ловец, отшелник, любовник, търсещ своето осъществяване самотен мъж, проницателен участник във Великата игра, отмъстител, раздиран от съмнения търсач на потвърждение на своята правота — Смайли премина през всички тези фази поотделно, а понякога през две или повече едновременно. Сред онези, които впоследствие си спомняха за този му период — старият Мендел, полицай в оставка и един от малкото посветени в тайните му; мисис Грей, хазяйката на скромния пансион в Пимлико «само за джентълмени», който от съображения за сигурност Смайли беше превърнал в свой временен щаб; и Тоби Естерхази, с работното име Бенати, прочутият търговец с произведения на арабското изкуство — повечето описваха посвоему неговото непредвещаващо нищо добро самовглъбяване, мълчанието, пестеливите му приказки и погледи, а обясненията им зависеха от степента, до която го познаваха, и от собственото им обществено положение.

Мендел например — мрачен, наблюдателен мъж с пружинираща походка и увлечение по пчеларството — направо заявяваше, че Джордж трупал сили за предстоящия му голям двубой. От позицията му на някогашен боксьор аматьор в средна категория на дивизионния отбор, на Мендел не му било никак трудно да забележи характерните за навечерието на боя признаци: трезвостта, затвореността и занесения поглед, по които си личало, че Смайли го «сърбят ръцете». Мендел, изглежда, на няколко пъти го беше водил у дома си да вечерят. Но от наблюдателния му поглед не бяха убягнали и някои други подробности: озадачеността на Смайли, често замаскирана под формата на нежелание да общува; навикът му да се измъква при най-малкия повод, сякаш не го свъртало на едно място, и нуждата да се движи, за да избяга като че от самия себе си.

Според хазяйката му мисис Грей, Смайли имал най-вече вид на силно скърбящ човек. Не знаела никакви подробности за него, освен че се казвал Лоримър и бил пенсиониран библиотекар. Но както споделяла с останалите си наематели джентълмени, буквално му личало, че е преживял тежка загуба, затова никога не си дояждал бекона, винаги излизал сам и спял на запалена лампа. Напомнял й за собствения й баща «след като мама си отиде». А това говори добре за проницателността на мисис Грей, тъй като през въпросното затишие на душата му тежаха две жестоки убийства, при все че те ни най-малко не се отразяваха на активността му, а напротив. Да не говорим колко права беше тя, описвайки го като нерешителен, понеже постоянно си менял мнението за всякакви дреболии; по подобие на Остракова, и на Смайли му ставаше все по-трудно да взема решения по по-маловажните житейски въпроси.

Затова пък мнението на Тоби Естерхази, който беше имал много вземане-даване със Смайли, беше много по-меродавно, макар и оцветено, естествено, от перспективата и самият Тоби да седне срещу Карла «на голямата маса», както държеше да се изразява той. И в действителност, откакто мистър Бенати наистина стъпи здраво на международната сцена, Тоби станал нов човек. Наврял се за цели две седмици из най-тъмните сокаци на най-долнопробните градове в Европа да мобилизира своята необичайна армия от някогашни специалисти — майстори на уличното следене, подслушвани, шофьори и снимкаджии. И независимо къде точно се намирал, всеки ден звънял на Смайли на един от предварително уговорените обществени телефони в близост до пансиона и с помощта на кодови думи му докладвал докъде е стигнал. А ако попътно кацнел в Лондон, Смайли отивал с кола до определен хотел в близост до аерогарата и изслушвал лично рапорта му в някоя от втръсналите му вече стаи. Изобщо, по думите на Тоби, Джордж се бил отдал на «Flucht nach vorn» — немски израз, който засега се оказва непреводим, но буквално означава «отстъпление напред» и несъмнено съдържа елемент на отчаяние, та дори и усещане за незащитен тил, ако не и това «окончателно да изгориш мостовете си». Самият Тоби обикновено предлагаше следното неясно описание на тази му слабост: «А бе, как да ти кажа? Джордж открай време си е лесно раним, нали ме разбираш? Човек, който много е видял, запечатва много болка в очите си. Предполагам, че Джордж се е нагледал повече, отколкото трябва». След което добавяше следния израз, който намери своето скромно място във фолклора на Цирка: «И изобщо под шапката на Джордж има куп глави». Но в същото време у Тоби нямаше и капка съмнение относно пълководските умения на Смайли: «Изключително щателен, дори прекалено», обявяваше с уважителен тон, независимо че «прекалеността» беше намерила израз в проверяването на финансовия отчет от Тоби до последния швейцарски сантим — дисциплина, на която Тоби се подчиняваше с мрачно примирение. И Джордж бил изнервен като всички останали, а изнервеността му достигнала своя естествен връх тъкмо когато Тоби започнал да съсредоточава екипите си на двойки и тройки в главната цел — Берн — и с безкрайна предпазливост предприемал първите стъпки към набелязания обект. «Че като задълба в какви ли не подробности — оплакваше се Тоби. — Канеше се едва ли не с нас да излезе по тротоарите. Какво да го правиш? Бивш оперативния. Не знае как да делегира отговорност, нали разбираш?»

Дори след като всички екипи се събрали, преброили и получили заданията си, от своята лондонска база Смайли наредил да изчакат в почти пълно бездействие още цели три дни, че «да свикнели с температурата на града» — да се снабдели с тамошни облекла и лични превозни средства и да доотработели системата за свръзка. «Не се подавай иззад дантелените перденца, Тоби — повтарял настоятелно. — Колкото повече седмици минат в наше бездействие, толкова по-сигурен ще се чувства Карла. Но стига само веднъж да подплашиш дивеча, Карла ще изпадне в паника и операцията ни ще се провали». И още след първата тренировъчна акция Смайли привикал Тоби да отскочи до Лондон и да докладва за пореден път. «Убеден ли си, че не ви е забелязал? Достатъчно чести ли бяха смените? Имаш ли нужда от още коли или хора?» След което, разправяше Тоби, го накарал да преговори за кой ли път цялата маневра с помощта на улични карти и фотографии на къщата обект, да повторел къде точно щял да заложи статичните постове и къде съответният екип щял да се измъкне, че да отстъпи следенето на следващия. «Най-важното е да напипаш привичките му — рекъл Смайли на изпроводяк. — Установиш ли веднъж схемата, по която действа, ще се появя и аз. Но не по-рано».

«Изобщо не бързаше, а изпипваше всичко», разправяше впоследствие Тоби.

За посещенията на Смайли в Цирка през този труден период липсват, естествено, каквито и да било официални свидетелства. Той се вмъкваше в сградата така, сякаш беше своят собствен призрак, и се придвижваше като фантом по познатите му коридори. Следвайки съвета на Ендърби, появяваше се в шест и петнайсет вечерта, точно след края на дневната смяна, преди нощната да е навлязла в ритъм. Очакваше да се появят пречки и не можеше да се отърве от притеснението, че все някой познат му от двайсет години «чистач» ще позвъни до петия стаж за разрешение да го пусне. Ендърби обаче си беше свършил работата, та когато Смайли се яви без пропуск пред гишето за проверка, някакво съвсем непознато му момче му кимна безгрижно да върви към отворената врата на асансьора. Оттам се спусна, без никой да го спре, в сутерена. Първото, на което попадна погледът му на излизане от кабината, беше таблото с извънслужебни обяви, които си бяха същите като от времето, преди да напусне — дума по дума дори: някой търсеше добри стопани за новородените си котенца; драмкръжокът на младшите служители щял да проведе в петък в столовата репетиция на «Възхитителният Крайтън»5, изписано с правописна грешка. Същият турнир по скуош, с участниците, записани под служебните си псевдоними в интерес на сигурността. Същият дразнещ шум от вентилаторите. Дотам, че като бутна водещата към деловодството врата с армирано стъкло и вдъхна аромата на печатарско мастило и библиотечен прах, почти очакваше да види и собствената си закръглена фигура пред бюрото в ъгъла, приведена под светлината на очуканата зелена настолна лампа, както се беше случвало прекалено често в онези дни, когато съставяше диаграмата с вероломните предателства на Бил Хейдън и се напъваше по силата на обратната логика да напипа пукнатините в бронята на московския Център.

— Чух, че ще описвате славното ни минало — пропя снизходително нощната дежурна — висока мома с провинциален вид и походка като на Хилари, която, дори докато сядаше, създаваше впечатлението, че рухва. И тръшна отпреде му стара метална кутия с документация. — Изпращат ви я с любов от петия етаж. Ако имате нужда от друго, ще изписукате, нали?

Завързаният към дръжката етикет гласеше: «Спомени». Под капака Смайли намери куп стари жълто-кафяви папки, пристегнати със зелен канап. Развърза го внимателно и отвори първата, откъдето го изгледа като труп от дълбок ковчег размазаната фотография на Карла. Цяла нощ чете почти без да помръдне. Върна се назад не само в миналото на Карла, но и в своето, и на моменти му се струваше, че житието на единия не е нищо повече от допълнение към битието на другия — че и двамата са били причинители на едно й също неизлечимо заболяване. Както и по много други предишни поводи си задаваше въпроса какво ли е щяло да излезе от самия него, ако е имал детството на Карла, ако се е пекъл и той на същия революционен огън. И както и в ред предишни случаи, се мъчеше безуспешно да преодолее собственото си удивление от самия мащаб на страданията, преживени от руския народ, от безсмислената жестокост и изблиците на героизъм. Всичко това го караше да се чувства смален и изнежен, независимо от убеждението му, че и неговият живот не беше минал без мъки и болки. Нощната смяна приключи, а той продължаваше да седи, вперил поглед в пожълтелите страници «като спящ прав кон», както се изрази същата нощна дежурна, която беше и състезателка по конен спорт. Дори след като тя прибра папките да ги върне на петия етаж, Смайли остана да седи с вцепенен поглед дотогава, докато тя не го побутна леко по лакътя.

А той се върна и на другата вечер, и на по-другата; после изчезна нанякъде и се появи чак след седмица без никакви обяснения. Приключи с Карла и се залови с досиетата на Киров, на Михел, на Вилем и на «Групата» като цяло — не за друго, а защото явно беше изпитал необходимостта да придаде солидна документална сърцевина на чутото и запомненото за Лайпциг и Киров. Защото, освен всичко друго, може да се каже, че Смайли беше и педант, и упорит изследовател, за когото единствената истина се съдържаше в досиетата; докато не паснеше с написаното там, всичко друго си оставаше най-обикновена догадка. По някое време изиска и досиетата на Ото Лайпциг и генерала и ако не за друго, поне в израз на преклонение пред паметта им, добави към тях по една паметна записка, излагаща действителните обстоятелства около съответната кончина. Най-накрая поиска и досието на Бил Хейдън. Първоначално се подвоумиха дали да му го дадат, та се наложи дежурният на петия етаж да помоли Ендърби да излезе за малко от частната си вечеря с един от министрите, за да му даде необходимото разрешение. Справедливо е да отбележим, че Ендърби буквално побесня: «За бога, човече, става дума за самия автор на проклетото досие, не разбираш ли? Ако на Джордж не му е разрешено да чете собствените си рапорти, кой, по дяволите, би имал това право?». Но Смайли така и не се зачете в него, докладва впоследствие дежурната деловодителка, на която тайно беше разпоредено да следи всяка изискана от него преписка. «По-скоро го попрехвърли — поясни тя, описвайки го как бавно и замислено е прелиствал страниците, — като човек, който е мярнал някаква снимка и сега я търси да я види повторно». Смайли задържа папката за малко повече от час, след което я върна с учтивото «Много ви благодаря». Оттогава насетне престана да ходи, но сред «чистачите» остана да битува приказката, че по някое време след единайсет през същата нощ, след като разчистил бумагите от бюрото и предал няколкото драснати набързо записки за поверително унищожаване, бил забелязан да стои продължително в задния вътрешен двор — отвратително място, цялото на бели плочки и черни отходни тръби и вонящо на котки — с поглед вперен в сградата, от която се канел да си тръгне, и в лампата, която все още светела мижаво в някогашния му кабинет, по онзи начин, по който възрастният човек гледа къщата, в която се е родил, училището, в което се е учил, и църквата, в която се е венчал. А в единайсет часа и трийсет минути внесъл всеобщ смут с това, че взел такси от Кеймбридж Съркъс до гарата «Падингтън» и се качил в спалния вагон на влака за Пензанс, който тръгва малко след полунощ. Нямал предварително закупен билет, нито правил заявка по телефона; а и нищо не носел със себе си като за нощно пътуване, дори самобръсначка, с каквато на сутринта му услужил кондукторът. Междувременно Сам Колинс успял да сглоби импровизиран екип за следене — любителска работа, общо взето, понеже успели единствено да доложат, че Смайли се бил обадил някому някъде от телефонна кабина, но времето не им стигнало да разберат нещо повече по въпроса.

— Е, сега ли точно намери време да ходи на курорт! — отбеляза вкиснато Ендърби, когато му доложиха за случая, а от подчинените му се разнесоха пъшкания на тема извънреден труд, командировъчни и надбавки за непланирани дежурства. Чак тогава се усети и изстена: — О, господи боже мой, та той е заминал при оная кучка, богинята му. Не му ли стига това, че е тръгнал сам срещу Карла? — Целият епизод се отрази по необичаен начин на Ендърби. Той цял ден бесня, та дори и наруга публично Сам Колинс. В качеството си на бивш дипломат Ендърби презираше до дън душа абстрактните понятия, макар постоянно да се криеше зад такива.

Къщата се намираше на върха на хълма, сред горичка голи брястове все още очакващи да ги порази ръждата. Беше гранитна, много голяма и със запуснат вид, с куп двукрили покриви, надничащи като съдрани черни палатки над върхарите. За да се стигне до сградата, се минаваше по няколко декара изпотрошени парници, а в долината се виждаше порутена конюшня и отдавна запустяла зеленчукова градина. Маслиненозелените хълмове — някогашни военни укрепления — бяха напълно обезлесени. Тя и досега наричаше мястото «Корнуолската могила на Хари». Отвъд хълмовете минаваше морския хоризонт, който тази сутрин изглеждаше гладък като покривна плоча под надвесилите се купести облаци. Таксито — стар хъмбър, напомнящ му за военновременните щабни автомобили — се друсаше по черния път. «Ето къде е прекарала тя своето детство и си присвои моето», мина му през ум. Пътят беше осеян с дупки, а отсечените дървета лежаха като жълти надгробни камъни от двете му страни. «Сигурно е в главната сграда», помисли си. От другата страна на билото се намираше колибата, в която бяха прекарвали заедно отпуските му, но когато беше без него, тя отсядаше в голямата къща, в някогашната си момичешка стая. Каза на шофьора, че няма нужда да го чака, и се запъти към предната порта, съсредоточил се изцяло върху локвите, че да не си окаля лондонските обувки. «Да, това не е вече моят свят — рече си. — А е нейният, техният.» Тренираният му поглед огледа до един прозорците по фасадата с надеждата да мерне сянката й. «Сигурно е объркала часа, иначе щеше да ме посрещне на гарата», опита се да я оправдае наум. Колата й обаче си стоеше паркирана в конюшнята, с неостъргана сутрешна слана по стъклата; забелязал я беше още докато се разплащаше с таксиджията. Натисна копчето на звънеца и чу стъпките й по подовите плочи, но вратата всъщност му отвори мисис Тремеда и го покани да влезе в една от всекидневните — гостна ли беше, сутрешна стая ли й викаше, или всекидневна, така и не беше успят да запомни кое какво е. Във всеки случай, в огнището гореше огън.

— Сега ще я викна — каза мисис Тремеда.

«Добре поне, че няма да ми се наложи да слушам лудия Хари на темата «комунисти» — каза си Смайли и седна да чака. — Размина ми се да чуя как всички сервитьори китайци в Пензанс очаквали заповед от Пекин да изтровят поголовно клиентите си. Или как проклетите стачници трябвало да бъдат изправени до стената и разстреляни — не са ли чували те за обществен дълг, дявол ги взел? Или как Хитлер може и да е бил мерзавец, но е постъпил съвсем правилно с евреите. Или друга някоя не по-малко чудовищна, но проповядвана с твърдо убеждение теория. Предупредила е семейството да не се мярка пред мен», реши Смайли.

Покрай пушека от огнището долови и уханието на пчелен мед, и както винаги, не намери обяснение. Дали не беше от мебелния лак? Или някъде долу, из катакомбите, има склад за мед, така както има и стая за пушките, друга за въдиците, трета за сандъците, а нищо чудно да имаше и отделна стая за правене на любов? Огледа се да види гравюрата на Тиеполо със сцената от Венеция. «Продали са я», помисли си. При всяко свое идване заварваше още някоя красива вещ да липсва от колекцията. Само дето никой не знаеше къде отиват парите на Хари. Не и по поддръжката на имота, всеки случай.

Тя прекоси стаята и той остана доволен, че на нея й се беше наложило да върви, а не на него, понеже той със сигурност щеше веднага да намери в какво да се спъне. Устата му беше пресъхнала, а в стомаха си усещаше топка от кактус; всъщност не я щеше в близост до себе си; реалността й изведнъж му идваше някак си в повече. Както при всяко свое завръщане тук, тя беше възстановила келтската си хубост, а докато се приближаваше, кафявите й очи го проучваха да разгадаят настроението му. Целуна го по устата, насочвайки го с обхванали тила му пръсти, а между двама им падна като остър меч сянката на Хейдън.

— Предполагам, че не си се сетил да вземеш някой днешен вестник от гарата — бяха първите й думи. — Хари пак е прекъснал абонамента.

После го попита закусвал ли е, а той я излъга, че е свършил тази работа. Ами тогава да се поразходят навън, предложи тя, сякаш целта на посещението му беше да огледа имота. Отведе го в оръжейната стая и взе да рови да му намери подходящи ботуши. Едни чифтове лъщяха като кестени, други имаха вид на вечно недоизсъхнали. И в двете посоки крайбрежната пътека се отдалечаваше от залива. От време на време Хари я препречваше с барикади от бодлива тел или слагаше табели «ОПАСНО МИНИ». Водеше нескончаема война с кметството да му разрешат да отвори къмпинг и отказът на властите на моменти го вбесяваше. Предпочетоха да тръгнат на север въпреки вятъра и тя го хвана под ръка, за да го чува по-добре. Северната пътека беше по-ветровитата, но по южната щеше да им се наложи да вървят един зад друг през шубраците.

— Заминавам за известно време, Ан — каза Смайли, стараейки се да произнесе по най-естествен начин името й. — Нямаше как да ти го съобщя по телефона. — Усети се, че й го каза по същия онзи начин, по който й съобщаваше подобните вести през войната, и се почувства пълен идиот. Трябваше всъщност да й каже: «Отивам да шантажирам един любовник».

— Някъде конкретно ли отиваш, или просто искаш да се махнеш от мен?

— Имам малко работа в чужбина — отвърна, мъчейки се все още безуспешно да излезе от ролята на авиатора герой. — И те съветвам в мое отсъствие да не ходиш до Байуотър стрийт.

Тя беше сплела пръстите си в неговите, но за нея това беше съвсем нормално: тя поначало обичаше да осъществява физически допир с хората. С всички. В цепнатината между скалите под тях вълните се пречупваха и заформяха бесни водовъртежи от пяна.

— И ти специално затова ли би целия път дотук? Да ми кажеш, че ми е забранено да влизам в собствения си дом? — попита го тя.

Той не й отговори.

— Нека поставя въпроса си по друг начин — предложи тя, след като бяха извървели известно разстояние. — Ако нямаше забрана за влизането ми на Байуотър стрийт, щеше ли да ми предложиш да се прибера там? Или искаш да кажеш, че забраната важи за вечни времена?

Спря се и впери очи в неговите, но се отдръпна малко назад, че да прочете по-добре съдържащия се в тях отговор. Прошепна «боже мили», а той съзря как по лицето й се изписа едновременно и съмнение, и гордост, и надежда, в същото време се запита тя пък какво ли разчита в неговото изражение, понеже и сам не знаеше какво точно чувства в момента, освен че мястото му изобщо не е при нея, че трябва да се махне колкото се може по-далеч от това място; а тя му приличаше на момиче върху бързо отдалечаващ се плаващ остров, обгърната плътно в сенките на всичките й любовници. Той я обича, той изпитва към нея пълно безразличие, той я наблюдава с някакво проклето отчуждение, а тя окончателно го напуска. «След като и сам не се познавам — рече си, — как да разбера ти коя си?» Забеляза бръчките й от старостта, страданията и борбите, нанесени върху лицето й през съвместния им живот. Не се нуждаеше от нищо друго, освен от самата нея, тя беше кръгла нула, напомняше му за жена, която някога, много отдавна, беше познавал; беше му чужда, познаваше я най-подробно. Забеляза сериозния й поглед и в един миг се зачуди как е могъл да се излъже навремето и да го приеме за израз на задълбоченост; а в следващия вече ненавиждаше зависимостта й от него и копнееше единствено да се отърси от нея. Идеше му да й викне «Върни се», но не го направи; ръка дори не протегна, че да се опита да я задържи при себе си.

— Винаги си ме насърчавала да не преставам да търся — каза Смайли. Изказването му звучеше по-скоро като прелюдия към въпрос, но въпросът така и не последва.

Тя го изчака, а след това направи свое изказване:

— Аз съм комедиантка, Джордж. Имам нужда от сериозен партньор. От теб.

Той обаче я наблюдаваше от много далеч.

— Проблемът е в работата ми — каза й.

— С тях не мога. Но и без тях не мога. — Според него тя пак говореше за своите любовници. — Единственото по-лошо от промяната е статуквото. И мразя, когато ми се налага да избирам между двете. Обичам те. Не разбираш ли? — Той май й отговори нещо в настъпилата пауза. Тя не че разчиташе на него, но се беше подпряла в него, докато ридаеше, понеже плачът беше изцедил силите й. Чу я да казва: — Ти, Джордж, през цялото време така и не оцени колко си свободен. Та се налагаше аз да се радвам на свободата и заради двама ни.

Но, изглежда, осъзна абсурдността на казаното и се разсмя.

Пусна ръката му и пак тръгнаха, а тя през цялото време се мъчеше да изправи килнатия кораб с помощта на елементарни въпроси. Той каза, че щял да отсъства няколко седмици, ако не и повече. Щял да отседне «на хотел», но не уточни нито в кой град, нито в коя държава. А тя пак извърна лицето си към неговото, сълзите изведнъж рукнаха във всички възможни посоки, по-зле и от преди, но така и не успяха да го трогнат въпреки цялото му желание.

— Всичко вече приключи, Джордж, кълна ти се — спря се на място тя, за да даде израз на молбата си. — Свирката свирна и в твоя свят, и в моя. Останахме съвсем сами на нашия остров. Нищо повече няма да се случи. По закона на средните стойности ние трябва да сме най-доволните хора на света.

Той кимна така, сякаш се съгласяваше с това, че тя е била някъде, където кракът му не беше стъпвал, но без да приема това знание за решаващо. Повървяха още малко, през което време той отбеляза, че когато тя млъкнеше, помежду им се пораждаше някаква връзка, но само дотолкова, доколкото се явяваха двама души, тръгнали в една и съща посока.

— Свързано е с хората, които погубиха Бил Хейдън — каза й и като утешение, и като повод да се оттегли. Но на ума си добави: «А той те погуби теб».

Изпуснал беше влака и трябваше да убие някак си двата часа до следващия. Беше часът на отлива и това му позволи да се разходи по прославения плаж на Маразаян, уплашен от собственото си безразличие. Небето беше сиво, а белите чайки блестяха на фона на гладкото като каменна покривна плоча море. Две смели деца се гмуркаха под вълните. «Аз съм крадец на хорски души — мислеше си унило. — Останал без вяра, принуден съм да се придържам към чужди убеждения; да се топля на чужд огън». Докато наблюдаваше двете деца, се сети за някакво стихче, останало му от времето, когато все още четеше поезия:

«Да, точно за мен е написано», мина му мрачната мисъл.

— Питам те, Джордж — упорстваше Лейкон, — ние, мъжете от английската средна класа, не допускаме ли най-голямата си грешка с това, че слагаме жените си на пиедестал? Или да го кажа другояче, предвид традициите и образованието, което сме наследили, не разчитаме ли ние, англичаните, прекалено много на жените си, след което ги виним, че не оправдават очакванията ни, ако разбираш какво имам предвид? Че ги възприемаме като явления, а не като същества от плът и кръв. Това ли ни мъчи?

Смайли допусна, че е възможно.

— Но пък, ако не е така, защо Вал винаги се подлъгва по някакви лайнари? — запита войнствено Лейкон за най-голяма изненада на двойката от съседната маса.

И на този въпрос Смайли не беше в състояние да му отговори.

Вечерята им в предложения от Лейкон грил ресторант беше минала отвратително. Виното беше наливно трапезно от Испания, а Лейкон се възмущаваше вдън душа от британската политика. В момента пиеха кафето с някакво съмнително бренди. Лейкон обяви, че според него се прекалявало с антикомунизма. Та нима и комунистите не били в крайна сметка хора? Стига с тези представи, че били чудовища с кръв по зъбите. И комунистите като всички останали искали да се замогнат и да живеят в мир и благоденствие. И да поотдъхнат от всичката тази дяволска враждебност. «А и да не искат — пак с нищо не можем да им попречим», твърдеше Лейкон. Някои проблеми — ирландският например — били неразрешими, но надали сме щели да доживеем деня, в който американците да признаели, че са се натъкнали на нещо неразрешимо? Великобритания била станала неуправляема; до две-три години и останалите страни на света щели да са такива. Бъдещето ни зависело от колектива, но оцеляването опирало до отделния индивид и тъкмо този парадокс ни убивал ежедневно.

— Та кажи ми ти, Джордж, как виждаш нещата? Сега, след като те отпрегнаха от хомота, сигурно гледаш по-обективно, в по-широка перспектива.

Смайли чу как собственият му глас измърмори нещо безсъдържателно за «гама от възгледи».

И ето че най-после захапаха темата, която Смайли цяла вечер очакваше с ужас: започна семинарът им по въпросите на брака.

— На нас поне винаги са ни внушавали, че жените трябва да бъдат носени на ръце — изрече възмутено Лейкон. — Щели да излязат от релсите, ако не се чувствали обичани всяка минута. А онзи, при когото в момента живее Вал… Ами тя ха му е казала някоя дума напряко, ха й е посинил очите. Ние с теб не бихме си и помисляли да постъпим така, нали?

— В никакъв случай — каза Смайли.

— Та как мислиш? Ако взема да я спипам натясно в къщата на онзи… да й скръцна със зъби, да я заплаша със съд и прочее… дали няма да наклоня везните в своя полза? По-едър съм от него — бог ми е свидетел. Че и по-силен във всяко едно отношение!

Стояха на тротоара под звездите и чакаха таксито за Смайли.

— Е, приятна почивка, така или иначе. Напълно заслужена, при това — каза Лейкон. — По топлите места ли смяташ да я караш?

— Чудя се дали просто да не поема, накъдето ми видят очите.

— Блазе ти. Ей богу, направо ти завиждам за свободата ти! Както и да е, разговорът ни беше изключително полезен и смятам стриктно да се придържам към съвета ти.

— Ама чакай, Оливър — възрази с известно притеснение Смайли. — Та аз никакъв съвет не съм ти дават.

Лейкон пренебрегна думите му и най-безгрижно продължи:

— А и онази история е вече приключена, доколкото чувам. Абсолютно на чисто, без никакви гадни висящи въпроси. Моите поздравления, за което, Джордж. За проявената честност. Ще направя каквото мога, да получиш съответното признание. Коя е най-високата ти награда досега, че им изгубих дирите? Онзи ден в клуба «Атенеум» един разправяше, че заслужаваш направо рицарско звание.

Таксито пристигна и с желанието си да стиснат ръце за довиждане Лейкон постави Смайли в изключително неудобно положение.

— Бог да те поживи, Джордж, за честността ти. Ние двамата с теб по едно си приличаме: всеотдайни патриоти сме, а не използвачи. Обучени сме да служим. На родината. И сега си плащаме за удоволствието. Ако Ан не ти беше съпруга, а агент, сигурно много по-добре щеше да се оправяш с нея.

На другия ден следобед, след като Тоби му се обади по телефона да го уведоми, че «сделката е почти готова за сключване», Джордж Смайли се изниза тихичко по посока на Швейцария с паспорт на името Бараклъф. Автобусът на «Суисер» го откара от цюрихската аерогара до Берн, където, без да губи и секунда, Смайли се нанесе в хотела «Белвю Палас» — огромна пищна сграда, отличаваща се с гостоприемния си покой, която в безоблачни дни предлага разкошен изглед към подножието на бляскавите Алпи, но през въпросната вечер беше обгърната в лепкава зимна мъгла. Беше премислил дали да не се настани на някое по-скромно място, евентуално дори в една от конспиративните квартири на Тоби. Тоби обаче успя да го убеди, че най-подходящ за целите му е «Белвю»: хотел с няколко изхода, разположен в самия център, и първото място, в което всеки друг в Берн би очакват да го види, с изключение на Карла, който, ако наистина го търси, най-малко ще разчита да го завари там. Смайли влезе в просторното фоайе с усещането, че се е озовал на безлюден пътнически параход посред открито море.