Екипът на Смайли

1

Завръщането на мистър Джордж Смайли от не съвсем установеното му пенсиониране биде предизвестено от две привидно несвързани събития. Първото се случи в Париж, и то през жаркия месец август, когато парижани по традиция зарязват своя град на милостта на палещото слънце и ордите в натъпканите туристически автобуси.

През един от въпросните августовски дни, а ако трябва да сме по-точни — на четвърти, точно в дванайсет на обяд, докато църковен часовник отбелязваше часа непосредствено след звънеца от близката фабрика в прословут навремето си с масовото присъствие на бедни руски емигранти квартал, набита жена накъм петдесет години с пазарска чанта в ръка се измъкна от мрака на стар склад и се понесе с обичайната си енергичност и целеустременост по тротоара по посока на автобусната спирка. Улицата беше сива и тясна, с пуснати кепенци на магазините, с два-три почасови хотела и многобройни котки. И по нея, неизвестно защо, цареше необичайна тишина. Складът не беше затворил за сезона на отпуските, тъй като в него се съхраняваха бързоразвалящи се стоки. Жегата — замърсена с автомобилни газове и неосвежавана и от най-слаб полъх на вятъра — я удряше отдолу така, сякаш излизаше от асансьорна шахта, но по славянските й черти не беше изписано никакво страдание. Нито облеклото й, нито телесната й конструкция бяха предназначени за подобен горещ ден: беше съвсем ниска, а и дебела жена, та й се налагаше да си помага при вървене с въртели ви движения на ханша. Достойната й за монахиня черна рокля не се отличаваше нито с талия, нито с каквато и да било друга особеност, с изключение на тънката бяла дантелена якичка и поддържания от гръдта й голям метален кръст — протъркан от пипане, но непритежаващ никаква реална стойност. Строгият ритъм на леко насочените навън напукани обувки отекваше от закепенчените сгради. Напълнената от ранни зори охлузена чанта придаваше на тялото й лек крен към десния борд и подсказваше, че не е свикнала да носи тежък багаж. Но в нея имаше и нещо весело. Белите й коси бяха струпани на кок и само изплъзналото се палаво кичурче се вееше на челото й в ритъма на полюляващата се походка. От кафявите й очи бликаше безразсъден смях. Над войнствената брадичка устата й изглеждаше готова да се разсмее на мига, със или без повод.

Щом стигна до спирката, жената остави чантата на тротоара и с дясната си ръка заразтрива задника си точно там, където се срещаше с гръбнака — жест, към който напоследък прибягваше често, макар и, общо взето, без полза. Все повече я дразнеше липсата на облегалка към високото столче в склада, където сутрин работеше като проверител. «Дявол», измърмори по адрес на мъчещата я телесна част. А след като я разтри, протегна назад черните си лакти, та заприлича на готвеща се да отлети градска врана. «Дявол», повтори. Но изведнъж усети, че я следят, извърна се рязко и огледа изотдолу извисилия се зад гърба й едър мъж.

Нямаше друг, освен него не само на спирката, а и по протежение на цялата улица. Дотогава не беше разговаряла с него, но лицето му вече й беше познато: едно такова едро, неуверено, изпотено. Видя го вчера, забелязала го беше и предния ден, а нищо чудно — и по-предишния — господи, та това ли й е работата, да помни кого кога вижда! През последните три-четири дни слабохарактерният почесващ се великан се беше превърнал в придатък към улицата, независимо дали чакаше автобуса, или киснеше на тротоара пред склада; да не говорим, че беше взел да попада в някаква конкретна категория, макар да не й идеше наум коя точно. И той като повечето парижани напоследък й приличаше на traqué — преследван. Много страх излъчваха лицата на такива хора, а и по походката им личеше, че не смеят да се поздравят един друг. Сигурно и другаде е така, успокояваше се. А на всичко отгоре вече на няколко пъти беше усетила, че и той май се интересува от нея. И се беше запитала дали пък не е полицай. Градската й нахаканост я подтикваше направо да го попита. Че е от полицията, личеше както от мрачната му стойка, така и от петната пот по сакото му и от напълно излишния шлифер, преметнат под лакътя все едно е стара униформа. Можеше пък да е за добро: крайно време беше полицията да се усети и да предприеме нещо по отношение на епидемията от дребни кражби, които от няколко месеца я влудяваха в проверителската й дейност.

Непознатият обаче не само я наблюдаваше от известно време, но и в момента я гледаше втренчено отвисоко.

— За мое нещастие страдам от гърба си, мосю — сподели му най-сетне тя на бавен френски с класическо произношение. — И болката ми е несъразмерно голяма за малкия ми гръб. Да не сте случайно доктор? Остеопат?

После, като го огледа изотдолу, й мина през ум, че може и самият той да е болен, поради което шегата й да е съвсем неуместна. Челюстта и шията му блестяха мазно, а в бледите му очи се четеше сляпо маниакално самовглъбяване. Все едно погледът му минаваше през нея, насочен в някакъв лично негов си проблем. На езика й беше да го попита: «Да не сте случайно влюбен, мосю? Да не би жена ви да ви изневерява?», и дори беше готова да го вкара в най-близкото кафене и да му поръча чаша вода или билков чай, но той неочаквано се извърна и погледна зад гърба си, а после, над главата й, огледа улицата и в обратната посока. Това пък я наведе на мисълта, че наистина се бои от нещо; че не е само traqué, ами чак се е вцепенил от страх; значи, можеше и изобщо да не е полицай, а крадец, макар, както прекрасно си даваше сметка, разликата често да беше незначителна.

— Нали вие сте Мария Андреевна Остракова? — попита я внезапно онзи, сякаш самият той се плашеше от въпроса си.

Зададе го на френски, но тя усети, че и на него не му е майчиният език, а правилното произношение на името й, включително и с бащиното, моментално й подсказа какъв е произходът му. Инстинктивно долови напевния тон, произвеждан от характерните движения на езика в устата, а след това, с непростимо закъснение и жегване под лъжичката, осъзна що за човек има пред себе си.

— Дори да съм, вие пък кой сте, по дяволите? — контрира го тя свъсено, с навирена брадичка.

Той направи крачка напред и по този начин подчерта докрай абсурдната ръстова разлика помежду им, а и засили внушението, създавано от гадната му физиономия. На гледащата го отдолу Остракова й стана ясно, че е не само слабохарактерен, но и страхлив. Запотената му брадичка беше замръзнала в гримаса, разкривената му уста трябваше да подсказва колко е силен, но така и не успяваше да замаскира неизлечимата боязън. Май се стяга да извърши героизъм, мина й през ум. Или престъпление. При такива хора не може и дума да става за спонтанни действия.

— Родена в Ленинград на осми май хиляда деветстотин двайсет и седма година? — попита непознатият.

Сигурно му беше отвърнала с «да». Впоследствие не можа да си спомни точно. Но забеляза как уплашеният му поглед се вдигна и се впери в приближаващия се автобус. Как го обзе почти паническа нерешителност. И усети — буквално в проява на ясновидство, — че той се кани да я блъсне под колелата му. Вместо това обаче той зададе следващия си въпрос на руски, с резкия тон на московски чиновник:

— През хиляда деветстотин петдесет и шеста година са ви разрешили да напуснете Съветския съюз, за да се грижите за своя съпруг — предателя Остраков? А така също и с други цели?

— Остраков не беше предател — прекъсна го тя. — Той беше патриот. — Инстинктивно грабна пазарската чанта и стисна дръжката.

Непознатият се направи, че не чу възражението й, и повиши глас да надвика грохота от автобуса:

— Остракова, нося ви привети от Москва, от дъщеря ви Александра, но и от определени ведомства! Налага се да си поговорим за нея! Пропуснете този автобус!

А автобусът беше спрял. Кондукторът я знаеше и протегна ръка да поеме чантата й. Непознатият сниши глас и добави ужасната вест:

— Александра има сериозни затруднения и се нуждае от майчината ви помощ.

Кондукторът я подканяше да се качи с престорената рязкост, която помежду им минаваше за шеговит тон:

— Хайде, майче! Много е жега за любов! Давай чантата и да вървим!

Неколцина пътници се разсмяха; някой възмутено се провикна: «Цял свят ли ще я чака тая бабка!». Усети как непознатият се мъчи нескопосано да я хване за ръката, като борещ се с копчетата на рокля несръчен ухажор. Отдръпна се рязко. Опита се да каже нещо на кондуктора, но не успя; отворената й уста сякаш беше забравила как се говори. Можа само да завърти глава. Кондукторът я подкани повторно, после разпери ръце и вдигна рамене. Обидните подвиквания се умножиха: «Ама че бабичка! Насвяткала се като курва още от обяд!». Замръзнала на място, Остракова гледаше подир отдалечаващия се автобус, чакаше зрението й да се проясни и сърцето й да успокои лудия си галоп. Сега пък аз имам нужда от чаша вода, рече си. Със силните мога и сама да се оправя. Опазил ме бог от слабаците.

Тръгна, накуцвайки силно, към кафенето подир непознатия. Точно преди двайсет и пет години си беше счупила крака на три места при свличане на въглищни маси в лагера за принудителен труд. И ето че днес, пак четвърти август — нямаше никога да забрави тази дата, — ужасните думи на онзи пробудиха наново у нея усещането, че е премазана.

Кафенето беше единственото на тази улица, а може би и в цял Париж, останало както без джубокс, така и без неоново осветление — а и останало отворено дори през август, — ако не се смятаха масите за флипер, които от сутрин до вечер се тресяха и присвяткваха. Иначе вътре цареше редовната предобедна гълчава — спорове за висша политика, коне и всички друго, за което си говореха парижани; присъстваше и неизменното трио разговарящи тихичко помежду си проститутки, както и намусен млад келнер в мърлява риза, който ги отведе до ъглова масичка с прашасала табела «Запазено» с логото на «Кампари». Последва абсурдно банален епизод: непознатият поръча две кафета, а сервитьорът запротестира, че не можело да запазва най-добрата маса в заведението точно на обяд само за пиене на кафе; собственикът плаща наем за това заведение, мосю! И тъй като непознатият явно не беше наясно с местния говор, наложи се Остракова да му превежда. Човекът се изчерви и поръча, без изобщо да се допита до Остракова, два омлета с шунка и пържени картофи, а към тях и две елзаски бири. После се отправи към мъжката тоалетна да повъзстанови храбростта си — уверен, изглежда, че Остракова няма да му избяга, — след което се върна с подсушено лице и сресан рижав алаброс, само дето в затвореното помещение вонята на тялото му напомни на Остракова за московското метро, московските трамваи и кабинетите на московските следователи. Но най-вече — по-красноречиво от всичко недоизказано от негова страна — походката му по краткия път от тоалетната до масата потвърди точно онова, което най-силно я плашеше. И той беше от онези. Прикритата напереност, умишлено грубото изражение, многозначителното полагане на лактите върху масата и престореното безразличие, с което си отчупи залък от хляба в панерчето, все едно топеше перодръжка в мастилница, съживиха най-гадните спомени за миналото й на изпаднала в немилост жена под лапите на злата московска бюрокрация.

— Така — подхвана той, като в същото време задъвка хляба. Избрал си бе крайче. С мощните си ръце сигурно можеше да го смачка за секунда, но той предпочиташе да си отлюспва по дамски трошици с дебелите си пръсти, спазвайки сякаш някакъв официален протокол за хранене. Докато гризеше хляба, веждите му се вдигнаха и в очите му се прочете нещо като самосъжаление, един вид «ох, горкият аз из тази пуста чужбина».

— Тук знаят ли за вашето безнравствено минало в Русия? — попита я по някое време. — Или това не прави никакво впечатление в този пълен с развратни жени град?

На езика й беше да му отвърне: «Не аз съм живяла безнравствено в Русия. Безнравствена е вашата система».

Но тя преглътна, запази ледено мълчание. Беше се зарекла пред себе си да озапти и резкия си нрав, и острия си език, та сега си наложи физически да спази този свой обет и се ощипа под масата яко, злобно през ръкава по меката вътрешна част на китката, както беше постъпвала в стотици случаи навремето, когато подобни разпити бяха част от ежедневието й: «Кога за последно получихте вест от съпруга ви, предателя Остраков? Избройте лицата, с които сте общували през последните три месеца!». Заедно с горчивия опит се беше сдобила и с други поуки от разпитите. И в този момент някъде вътре в себе си си ги припомняше, а те, придобити във времеви план преди цяло едно поколение, изникваха съвсем свежи, сякаш бяха от вчера, и не по-малко жизненоважни: не реагирай на грубостта с грубост; не се връзвай на провокации; не се мъчи да трупаш точки, да остроумничиш или да проявяваш интелектуално превъзходство; не се поддавай на гнева и отчаянието, нито на искрицата внезапна надежда, породена от случаен въпрос. Отвръщай на тъпотата с тъпота и на повтаряните въпроси с повтаряни отговори. А дълбоко, много дълбоко в себе си пази онези две тайни, които ти помагат да изтърпиш всичките унижения: омразата ти към тях и надеждата, че все някой ден безбройните капки вода ще сломят камъка и че мудните им слонски процедури ще ги принудят, макар и неохотно, да ти дарят онова чудо, свободата, която засега ти отказват.

Междувременно той беше извадил някакъв бележник. Ако бяха в Москва, пред него щеше да е папката с досието й, но тук, в Париж, му се налагаше да се задоволи с фин, подвързан в черна кожа тефтер, за какъвто всеки московски служител би дал и мило, и драго.

Но независимо дали беше папка, или бележник, уводът не се беше променил:

— Казвате се Мария Андреевна Остракова, родена в Ленинград на осми май хиляда деветстотин двайсет и седма година — повтори онзи. — На първи септември хиляда деветстотин четирийсет и осма, на двайсет и една годишна възраст, имате сключен брак с предателя Остраков Игор — капитан от пехотата на Червената армия, с майка естонка. През хиляда деветстотин и петдесета година, докато е на служба в Източен Берлин, гореупоменатият Остраков изменя на Родината, като с помощта на естонски емигранти реакционери бяга във фашистка Германия, а вас зарязва в Москва. Заселва се в Париж, впоследствие се сдобива с френско гражданство и продължава да поддържа връзки с антисъветски елементи. Към момента на бягството му вие с него нямате деца. А и бременна не сте били. Нали така?

— Така — съгласи се тя.

Ако бяха в Москва, щеше да отговори «Так точно, товариш капитан!» или «Так точно, товарищ инспектор!», но в това шумно парижко кафене нямаше място за подобни официалности. Прищипаната кожа на китката й вече беше изтръпнала. Пусна я да си възстанови кръвообращението и се ощипа на друго място.

— Вас, като съучастница в бягството на Остраков, ви осъждат на пет години в трудовоизправителен лагер, откъдето сте освободена по силата на амнистията след смъртта на Сталин през март хиляда деветстотин петдесет и трета година. Нали така?

— Така.

— След завръщането ви в Москва, въпреки изключително малката вероятност молбата ви да бъде удовлетворена, правите постъпка да ви бъде издаден задграничен паспорт, за да заминете при пребиваващия във Франция ваш съпруг. Нали така?

— Беше болен от рак — каза тя. — Длъжна бях като негова съпруга да поискам такова разрешение.

Сервитьорът донесе омлетите с пържените картофи и двете елзаски бири, при което Остракова го помоли за чай с лимон: беше прежадняла, а бира не обичаше. Опита се напразно да установи зрителен контакт с младежа с помощта на усмивки и с очи. Безизразното му лице обаче я отблъсна; и тя изведнъж си даде сметка, че ако не се брояха трите проститутки, беше единствената жена в заведението. Стиснал подмишница бележника, сякаш беше сборник с църковни химни, непознатият поднесе с вилицата към устата си къс от омлета, после втори; в това време Остракова ощипа още по-силно кожата на китката си, докато името на Александра пулсираше в съзнанието й като бликаща кръв рана, а тя изреждаше наум хилядите вероятни «сериозни затруднения», заради които дъщеря й можеше «да се нуждае от майчина помощ».

Дъвчейки, непознатият продължи да изброява основните моменти в битието й. Защо се хранеше? Защото му беше приятно, или за да не бие отново на очи? Реши, че го прави на нервна почва.

— В същото време — поде той, не преставайки да се храни.

— В същото време — неволно повтори тя шепнешком.

— В същото време, при цялата ви мнима загриженост за предателя Остраков — продължи той с пълна уста, — вие се замесвате в извънбрачна връзка с така наречения студент от консерваторията Гликман Йосиф — евреин с четири присъди за противообществена дейност, когото познавате от лагера. И се нанасяте в апартамента на въпросния евреин. Така ли е, или греша нещо?

— Мъчеше ме самотата.

— В резултат от връзката ви с Гликман в московския родилен дом «Октомврийска революция» се ражда дъщеря ви Александра. Актът за раждане е подписан от Гликман Йосиф и Остракова Мария. А момичето е регистрирано с фамилията на евреина Гликман. Така ли е, или не?

— Така е.

— Но междувременно вие настоятелно поддържате молбата си да ви бъде издаден задграничен паспорт. Защо?

— Казах ви вече. Съпругът ми беше болен. Длъжна бях да упорствам.

Онзи така стръвно се хранеше, че тя успя да види многото му развалени зъби.

— В израз на милосърдие през януари хиляда деветстотин петдесет и шеста година ви издават паспорт, при условие че дъщеря ви Александра ще остане в Москва. А вие нарушавате определения ви срок на престой и не се завръщате от Франция, изоставяйки детето си. Вярно ли е, или не?

Изходът към улицата беше остъклен, витрината също. Отпред спря голям камион и в кафенето притъмня. Младият сервитьор тръшна отпреде й чая, без да я погледне.

— Вярно е — съгласи се отново тя, но този път успя да погледне разпитващия я. Усещаше накъде отива разговорът, но държеше да му покаже, че поне в това отношение у нея няма никакви съмнения и тя за нищо не съжалява.

— Вярно е — повтори с предизвикателен тон.

— Властите изявяват готовност да разгледат благосклонно молбата ви, при условие че се съгласите по време на престоя ви в Париж да изпълнявате определени задачи, поставени ви от органите на Държавна сигурност, за което сте подписали съответната декларация. Първо, да убедите своя съпруг, предателя Остраков, да се завърне в Съветския съюз…

— Да се постарая да го убедя — поправи го тя с лека усмивка. — Но той не склони на увещанията ми.

— Второ, обещали сте и да предоставяте сведения относно деянията и лицата в реваншистките антисъветски емигрантски групировки. Изпратили сте две безполезни сводки, а след тях — нищо. Защо?

— Съпругът ми ненавиждаше всички тези групировки и беше прекратил контактите си с тях.

— Това не ви е пречело да се включите в групировките и без негово участие. Подписали сте документ, а след това не сте спазили ангажимента си. Така ли е, или не?

— Така е.

— И само заради това ли зарязахте детето си в Русия? И го оставихте на евреина? За да посветите цялото си внимание на врага на народа, на изменника на Родината? За това ли занемарихте своя дълг? И просрочихте даденото ви разрешително, като останахте във Франция?

— Съпругът ми беше на смъртно легло. Имаше нужда от мен.

— А дъщеря ви Александра? Нима тя нямаше нужда от вас? Откога умиращият съпруг е по-важен от живото дете? При това става дума за предател! За заговорник против народа си!

Остракова пусна китката си и посегна бавно към чая. Наблюдаваше как стъклената чаша се приближи към лицето й и как резенчето лимон плаваше на повърхността. Виждаше през течността немития мозаечен под, а в по-далечен план — любимото, озлобено, но и добродушно лице на Гликман, който я убеждаваше, увещаваше я да подпише, да заминава, да се закълне във всичко, което искат от нея. «Свободата на един е по-ценна от робството на трима — не преставаше да й шепне. — При родители като нас е изключено детето ни да прокопса в Русия, независимо дали ти ще си тук, или не; върви сега, а ние ще направим всичко по силите ни да те последваме; подпиши всичко, което ти искат, върви и живей за всички нас; ако ме обичаш, тръгвай…»

— Трудни времена бяха онези — рече по някое време на непознатия, с почти унесен в спомени глас. — Вие сте много млад. Тогава бяха тежки времена. Дори след смъртта на Сталин не стана много по-леко.

— Продължава ли да ви пише престъпникът Гликман? — попита непознатият със самочувствието на добре осведомен човек.

— Нито веднъж не ми е писал — излъга тя. — Че как да ми пише, като е дисидент и е под постоянно наблюдение? Съвсем самостоятелно взех решението си да остана във Франция.

«Очерняй се докрай — рече си. — В никакъв случай не им давай козове срещу онези, които са още в ръцете им.»

— Напълно изгубих връзка с Гликман, откакто дойдох във Франция преди повече от двайсет години — добави тя и усети прилив на смелост. — По странични пътища чух само, че бил бесен заради антисъветското ми поведение. Не желаел повече да ме познава. Всъщност той вътрешно беше готов да се промени още преди да го напусна.

— Нищичко не ви е писал дори за общото ви дете?

— Нито ми е писал, нито ми е пращал вести. Казах ви вече.

— И къде е сега дъщеря ви?

— Отде да знам.

— Нима не сте получавали писма от нея?

— Че откъде да ги получавам? Чух само, че са я взели в държавен «детски дом» и са й дали ново име. Предполагам, че изобщо не подозира за съществуванието ми.

Непознатият отново вдигна вилицата с едната си ръка, докато с другата стискаше бележника. Напълни си устата, предъвка няколко пъти, после прокара храната с бирата. Но усмивката на превъзходство не угасваше.

— И ето че престъпникът Гликман вече не е между живите — разкри той малката си тайна. И продължи да се храни.

На Остракова изведнъж й се прищя вместо двайсет да бяха изминали двеста години. Да не беше виждала никога надвесеното отгоре й лице на Гликман, да не го беше обичала, да не се беше обвързала с него, да не му беше готвила, нито да се бяха напивали ден подир ден в едностайната си килия, където преживяваха от приятелски подаяния, лишени от правото да постъпят на работа или да се занимават с каквото и да било, освен с музика и любов, да пият и да се обичат, да се разхождат из гората и да бъдат напълно пренебрегвани от съседите. Помнеше какво й каза Гликман:

«Те, така или иначе, ще вземат Александра при следващото мое или твое влизане в затвора. Нейната съдба е предопределена. Но ти поне можеш да се спасиш.»

«Ще реша, след като отида там», отвърнала му беше тя.

«Сега трябва да решиш.»

«Не. Първо нека отида.»

Непознатият отмести празната си чиния и пак хвана с две ръце изискания френски бележник. Обърна на нова страница, все едно започваше нова глава.

— А сега по въпроса за вашата престъпна дъщеря Александра — обяви с пълна уста.

— Престъпна? — прошепна тя.

Заслуша изумена как непознатият изреждаше списъка с деянията на Александра. И окончателно изгуби усещането си за реалност. Наведеният й поглед отчиташе попадалите по пода парчета от черупки на омари и трохи хляб. Мисълта й обаче я беше върнала в залата на московския съд и тя преживяваше за пореден път процеса, в който беше обвиняемата. Или ако не тя — Гликман. Но и Гликман не го съдеха. Кого, тогава? Спомни си на колко съдебни заседания бяха присъствали с Гликман в качеството им на неканени зрители. На делата срещу техни приятели, дори на случайни познати: само защото и те се бяха опълчили срещу абсолютния произвол на властите; или се бяха кланяли на неприемлив бог; или рисували престъпно абстрактни картини; или публикували опасна в политическо отношение любовна лирика. Шумно разговарящите посетители на кафенето поеха ролята на надменната тайна полиция; трясъкът на игралните автомати замести захлопващите се железни врати. На тази дата, за бягство от държавния приют на еди-коя си улица — еди-колко си месеца в изправителен затвор; на друга дата, за обида на органите на Държавна сигурност — още еди-колко си месеца, плюс допълнителен срок за лошо поведение, а след това — и еди-колко си години изселване. Остракова усети, че й призлява и че всеки момент може да повърне. Обгърна с длани чашата чай и забеляза тъмночервените места по китката, където се беше щипала. От непреставащото изреждане на непознатия научи, че са дали още две години на дъщеря й за това, че отказала да постъпи в не знам коя си фабрика — бог да й е на помощ; но защо изобщо е трябвало да се съгласява? Това пък откъде го е научила, запита се невярващата на ушите си Остракова? Какво толкова е втълпил Гликман на детето през краткото време, преди да му го отнемат, та е успял да я оформи по свой образ и подобие и да осуети всички усилия на системата? Вълни на страх, възторг и почуда се редуваха да заливат съзнанието й до момента, в който думите на непознатия окончателно ги прогониха.

— Не ви чух — прошепна тя след цяла вечност. — Поразстроих се. Повторете, ако обичате, последното.

Той й го повтори, а тя вдигна очи и ги впери в него; в същото време се мъчеше да си спомни какво я бяха учили, за да не се поддава на номерата им, но те бяха безбройни, а някогашната й съобразителност отдавна вече я нямаше. Защо не разполагаше сега с прозорливостта на Гликман — ако изобщо я е притежавала някога — как да предугажда лъжите им и да предприема изпреварващи ходове в играта, която й налагат. Даваше си сметка единствено, че в името на собственото си оцеляване и завръщането й при любимия й Остраков бе сторила страшен грях — най-големият, на който е способна една майка. Непознатият премина към заплахи, но те вече й се струваха безсмислени. Ако откажела да сътрудничи, разправяше оня, френската полиция щяла да получи копие от обещанието, което подписала да долага на съветските органи. Двата й безполезни доклада (за които дори и той знаеше, че са писани с единствената цел да замажат очите на онези гадове) щели да бъдат размножени сред останките от парижката емиграция — които, бог му бил свидетел, ставали напоследък все по-малко! Защо обаче я натискат толкова да приеме този тъй безценен дар, след като, благодарение на някакво необяснимо милосърдие, този човек и системата му й предлагат възможността самата тя да изкупи вината си и да й върнат детето? Явно е имало смисъл от денонощните й молитви на разкаяние, от хилядите свещи, от хилядите сълзи. Накара го да потрети думите си. И да махне бележника от рижото си лице, при което видя как несигурната му уста се разтегли в нещо като полуусмивка, а най-идиотското беше, че той май очакваше тя да му даде опрощение още докато повтаряше невъобразимия си изпратен му от Бога въпрос:

— Представете си, че Съветският съюз реши да се избави от такъв подривен антиобществен елемент. Как бихте приели възможността дъщеря ви Александра да се присъедини към вас тук, във Франция?

В продължение на много седмици след тази среща и произтеклите от нея дискретни действия — скришните посещения в съветското посолство, попълването на формуляри, подписването на клетвени волеизявления и декларации за настаняване и издръжка и тичането по разните френски министерства — Остракова имаше усещането, че играе нечия чужда роля. Често се молеше, но дори и към молитвите възприе конспиративен подход: разделяше ги между няколко руски православни църкви, та да не засекат случайно неочаквано избуялата й религиозност. Част от църквите бяха пръснати из 15-и и 16-и район на Париж и не се отличаваха от съседните им жилищни домове по друго, освен че имаха отгоре си отличителния за руското православие двоен кръст, а до вратите — забравени и прогизнали от дъжда обяви на руски от хора, търсещи евтини квартири или предлагащи частни уроци по пиано. И в Руската задгранична църква ходи, и в «Явление Богородично», и в «Св. Серафим Саровски». Звънеше, докато не й отвореше някой клисар или бледолика жена в черно; даваше им по някоя пара и те я пускаха да коленичи насред влажния студ пред осветените със свещи икони и да вдишва до прималяване гъстия дим от тамяна. Поемаше обети пред Всевишния, благодареше му, молеше го за съвети и на практика го разпитваше как той щеше да постъпи, ако някой непознат така му поставеше въпроса в подобни обстоятелства, но и не пропускаше да му напомни на какъв натиск беше подложена и че ако не се съгласяла, те щели да я убият. Това обаче не пречеше на несломимия й здрав разум да се налага периодически, при което тя не преставаше да си задава въпроса защо точно нея — съпругата на предателя Остраков, любовницата на дисидента Гликман, майката на дъщеря, която според тях е размирна и антиобществена личност — са избрали за обект на подобно нетипично за тях снизхождение?

При подаването на първата й официална молба в съветското посолство й оказаха уважение, за каквото не беше смяла дори да си мечтае и каквото ни най-малко не се полагаше на изменница и ренегат — шпионка като нея, нито на майката на непокорна бунтарка. Вместо да я отпратят грубо да чака в някоя чакалня, те взеха, че я съпроводиха право в приемната, където младият симпатичен чиновник я засипа с несъмнено западни любезности, та чак й подсказваше какво точно да пише в молбата си, когато писалката или смелостта й я подвеждаха.

А тя никому нищо не спомена, дори и на най-близките си — които всъщност се намираха доста надалеч. И денем, и нощем в ушите й кънтеше предупреждението на рижавия: една думичка само, и няма да пуснат дъщеря ви.

Пък и към кого друг можеше да се обърне, освен към бога? Да не би към доведената си сестра Валентина, която живееше в Лион с мъжа си автомобилен търговец? Та нали на нея й стигаше само да чуе, че Остракова е общувала с човек на службите от Москва, че да посегне към солите си за вдишване? Ама как така в кафене, Мария? И то посред бял ден, Мария? Да, Валентина, а и онова, което той каза, също е вярно. Наистина имам извънбрачно дете от евреин.

Но най-много я плашеше липсата на напредък. Седмиците се изнизваха; от посолството я осведомяваха, че молбата й се разглежда «в благоприятна светлина»; френските власти я уверяваха, че Александра ще получи бързо френско гражданство. Рижият непознат я убеди да впише по-раншна дата за раждането на Александра, та да се водела по фамилия Остракова, а не Гликман — това щяло да се приеме по-благосклонно от френските власти — и то май наистина излезе така, при все че навремето, когато беше поискала да я натурализират, тя изобщо не беше споменала за съществуването на детето. И ето че изведнъж вече нямаше повече декларации за попълване, нито нови препятствия за преодоляване, така че на Остракова не й оставаше друго, освен да чака, без да знае какво всъщност очаква. Нова поява на рижия непознат? Та той вече не съществуваше. Явно омлетът с шунка и пържени картофи, малкото елзаска бира и двете филии хляб с хрупкава коричка бяха задоволили напълно нуждите му. Изобщо не й стана ясно каква точно връзка имаше той с посолството: казал й беше да се яви и че ще я очакват — и точно това стана. Но колчем им споменеше за «вашия господин», та дори и за «вашия светлокос, едър господин, с когото най-напред разговарях», те просто се усмихваха, все едно не разбираха за кого става дума.

Така че онова, което очакваше, постепенно се изпари. Първоначално съществуваше в бъдещето, после неусетно остана в миналото, след като, така или иначе, нищо не се беше случило. Ами ако Александра вече е пристигнала във Франция? Ако са й уредили документите и тя е почнала новия си живот или се спотайва някъде? Остракова взе да допуска и тази възможност. Оставена сам-сама с новото си неутешимо разочарование, тя не преставаше да се взира в лицата на младите момичета по улицата и да се нита как ли всъщност изглежда Александра. Прибирайки се у дома, автоматично поглеждаше изтривалката за подпъхната отдолу й бележчица или писъмце: «Мамо, аз съм. Намирам се в еди-кой си хотел…». Или за телеграма с номера на полета, пристигащ утре, а защо не и днес, на аерогара «Орли»; или на «Шарл дьо Гол», да речем? Нямаше си представа кое летище ползва «Аерофлот», та отиде до туристическа агенция — просто ей така, да попита. И двете, казаха й. Готова беше дори да се охарчи да й сложат телефон, та Александра да може да й позвъни. Но какво толкова очакваше, дявол да го вземе, след всичките тези години? Окъпано в сълзи възстановяване на никога несъществувалата връзка с пораснало дете? Надежда за съживяването с двайсетгодишно закъснение на умишлено загърбеното от нея навремето взаимоотношение? «Никакви права над нея нямам аз — укоряваше се безмилостно Остракова, — а само дълг и задължения.» Попита в посолството дали има нещо ново. Знаели само, че формалностите били приключили. Ако трябвало, можело ли тя, Остракова, да прати пари на дъщеря си? — зададе им тя коварния си въпрос. За самолетния билет, да речем, или за визата? Не можело ли поне някакъв адрес да й дадат, или да я насочат към учреждение, което да я издири?

«Пощенските услуги не влизат в задълженията ни», отвърнаха й. Новият им леден тон я стресна. Повече не се обърна към тях.

После взе наново да се притеснява за няколкото размазани снимки — една и съща фотография всъщност, — които й бяха дали да залепи върху молбите си. От тях черпеше единствената си представа за Александра. Как пък не се сети да им направи някое и друго копие! Но тя, като първа глупачка, беше разчитала скоро да се види с оригинала. А и нали не беше разполагала с тях за повече от час! От посолството беше хукнала право в министерството, а когато излизаше от там, снимките вече пътуваха от едно бюро към друго. Но все пак беше успяла да ги разгледа най-внимателно! Бог й е свидетел как ги изучаваше да се убеди, че са един и същи кадър! В метрото, в чакалнята на министерството, та дори и по тротоара на път за там не беше откъсвала поглед от безжизнения портрет на дъщеря си и се мъчеше с всички сили да открие в безизразните сиви сенки и най-малката следа от мъжа, когото беше обожавала. Но така и не успя. Досега — щом намереше душевна смелост да размишлява по въпроса — неизменно си беше представяла, че чертите на Гликман са се запазили в подрастващото дете с онази сила, с която личаха у новороденото. Не виждаше начин толкова жизнен мъж да не остави силен и траен отпечатък върху потомството си. Но ето че в тези снимки Остракова не успя да открие нищичко от Гликман. Той беше демонстрирал еврейството си като флаг — като израз на едноличната му революция. Та той изобщо не беше правоверен евреин — да не говорим, че изобщо не беше вярващ, и презираше тайната религиозност на Остракова със същата сила, с която ненавиждаше и съветската бюрокрация — но това не му беше попречило да си накъдри с машата й като някой хасид пейсите покрай ушите си — не за друго, разправяше, а за да извадел на показ антисемитизма на властите. И въпреки това тя не успя да разчете на снимките поне капчица от кръвта му, поне искрица от плама му — при все че, според непознатия, огънят му пламтял с изумителна сила в дъщеря им.

— Не бих се изненадала, ако са снимали труп — разсъждаваше на глас Остракова в апартамента си, давайки за пръв път откровен израз на нарастващото съмнение в душата й.

И докато работеше в склада, и през безкрайните самотни вечери в тясното апартаментче, Остракова си блъскаше главата кому да се довери; на някой, който нито би я оправдал, нито укорил; на човек, който щеше да вижда какво се крие зад всеки ъгъл на дългия път, по който беше поела; но най-вече — човек, който не би се разприказвал и по този начин не би съсипал, както я бяха заплашили, шансовете й да се събере отново с Александра. И ето че една нощ дали господ, дали напъващата се нейна памет, но някой й изпрати отговора. «Генералът!», сети се, седна в леглото и запали лампата. Нима самият Остраков не й беше заръчал! Тия емигрантски групи са безнадеждни, разправяше й, и се пази от тях като от чумата. Единственият, на когото можеш да разчиташ, е генерал Владимир — старо куче и женкар, но затова пък истински мъж с връзки и с умението да си държи езика зад зъбите.

Тези думи на Остраков обаче бяха с двайсетгодишна давност, а дори и старите войни не са безсмъртни. Пък и каква ли му е фамилията? Тя дори бащиното му име не беше чувала. Освен дето сам се бил кръстил «Владимир», че да го приемат в Червената армия, понеже по рождение бил естонец. Независимо от всичко на другия ден тя се отправи към книжарницата до катедралата «Св. Александър Невски», където поначало можеха да се намерят сведения за топящата се руска емиграция, и направи запитване. Сдоби се с име, та дори и с телефонен номер, но не можаха да й посочат адрес. Телефонът се оказа прекъснат. Отиде в управлението на пощите и след като досади на служителите, успя да се сдобие с телефонен указател от 1966 г., в който фигурираше «Движение за освобождението на Прибалтика» с адрес в Монпарнас. Но като знаеше с какви хора си има работа, взе, че се разрови из указателя и установи, че на същия адрес са регистрирани поне още четири други организации: «Група «Рига»», «Обединение на жертвите на съветския империализъм», «Комитет 48 за Свободна Латвия» и «Талински комитет «Свобода»». Прекрасно помнеше презрението, с което Остраков се отнасяше към подобни организации, макар да си плащаше редовно членския внос в тях. Независимо от това отиде на адреса и позвъни. Сградата й напомни на църквиците, които посещаваше: старовремска и почти затворена завинаги. След като почака, най-после на вратата се появи стар белогвардеец с накриво закопчана жилетка, бастун и надменен вид.

«Няма ги — рече й и посочи с бастуна калдъръмения път. — Махнаха се. Закриха се. Изместиха ги по-големите организации — добави насмешливо. — Не стига, че бяха малко народ, ами се бяха разроили на сума ти групи и се караха помежду си като деца. Нищо чудно, че Царят претърпя поражение!» Зъбните протези на стария белогвардеец не му бяха по мярка, а рядката му коса беше зализана върху темето да прикрива плешивината му.

«Ами генералът? — попита тя. — Къде се дяна генералът? Жив ли е още, или и той…?»

Старият руснак се подсмихна и я попита по каква работа го търси?

«Не е по работа», отвърна му лукаво Остракова и като се сети за женкарската репутация на генерала, успя да си докара хитра женска усмивка. Старият руснак се разсмя и ченето му захлопа. След втори изблик на смях успя да каже: «Ох, пак ли тоя генерал!». Но след малко се върна и й връчи нещо като визитка с отпечатан върху й с мораво зелен шрифт лондонски адрес. «Няма да му дойде акълът на тоя наш генерал — рече. — Бас държа, че и в рая да отиде, и там ще хукне да гони ангелите и да се мъчи да ги прекара.» Така че през нощта, докато целият квартал тънеше в сън, Остракова седна и на бюрото на покойния си съпруг съчини послание до генерала в онзи откровен тон, с който самотните люде общуват с непознати, а за да бъде по-безлично, го написа на френски, а не на руски. Описа му как обичала Гликман и как се уповавала на мисълта, че и генералът, подобно на Гликман, обожавал жените. Призна от самото начало, че пристигнала във Франция като шпионин и как съчинила два незначителни доклада, плащайки по този начин гнусната цена за свободата си. Как ги създала против волята си — à contrecœur, «против сърцето» — беше точният й израз, и как в тях нямало нищо друго, освен измислици и заобикалки; пълна нула били. Но така или иначе, тези доклади били налице заедно с писмената й декларация и сериозно ограничавали свободата й. Оттам насетне му описа душевните си мъки и как се молела господу по всички руски църкви. И как, откакто в бита й се явил рижият непознат, била заживяла в някакъв нереален свят; и как престанала да намира рационално обяснение за своето съществувание, колкото и болезнено да било то. И че всичко му излагала от игла до конец, понеже каквото и чувство за вина да имала, то нямало връзка с усилията й да измъкне Александра на Запад, а произтичало от някогашното й решение да остане в Париж и да се грижи за Остраков до кончината му — след което Съветите нямало как да й позволят да се завърне, та и самата тя се оказала изменница.

«Но ако ще и пред създателя да се изправя днес, генерале, и да му споделя всичко, което ми тежи на сърцето, и нему бих казала това, което в момента пиша вам. С големи мъки родих Александра. Дни и нощи водихме битка помежду си. Дори в утробата ми тя беше рожба на баща си. Така и не ми остана време да я обичам; за мен тя си остана сътвореното от баща й еврейско войниче. Но в едно съм сигурна, генерале: детето на снимката не е нито на Гликман, нито мое. Чуждо яйце искат да пуснат в гнездото и колкото на тази възрастна жена да й се ще да приеме заблудата, още по-силна е у нея омразата й към техните номера.»

Щом дописа писмото, веднага го запечати в плика, че да не се изкуши да го прочете и да се откаже от намеренията си. И налепи умишлено прекалено много марки, все едно палеше свещ за свой любим.

Изминаха точно две седмици от пускането на писмото, през които нищо не се случи, но по силата на някаква непостижима женска логика на Остракова й олекна от настанилото се мълчание. След бурята беше настъпило затишие; тя беше направила малкото, което можеше — признала беше своите слабости и предателства и единствения си велик грях, и сега всичко беше в божиите ръце и в онези на генерала. Нарушената редовност на френските пощенски услуги никак не я ужаси. Възприе я по-скоро като поредното препятствие пред онези, които оформяха съдбата й, стига да имаха достатъчно воля да го преодолеят. Ходеше спокойно на работа, а и гърбът престана да я боли, което тя изтълкува като добра поличба. Възвърна дори философския си поглед върху живота. Има две положения, разсъждаваше: или Александра — ако изобщо е Александра — вече е на Запад и нещата й са потръгнали, или си е там, където е била и досега, и нищо около нея не се е променило. Друга част от разсъдъка й обаче постепенно подкопаваше фалшивия й оптимизъм. Тъй като се очертаваше и трета възможност, при това най-лошата и струваща й се все повече най-вероятната: а именно че използват Александра за някаква зловеща и може би опасна цел; че и нея, като самата Остракова, я правят жертва на принудата и се възползват от наследената от баща й Гликман човечност и храброст. Така че през четиринайсетата вечер в очакване Остракова отчаяно се разрева и със стичащи се по лицето сълзи прекоси половината Париж да търси някоя — която и да било — отворена църква, и накрая стигна до самата катедрала «Св. Александър Невски». Отворена. Свлече се на колене и цели часове се моли на своя отец и закрилник свети Йосиф — на когото реално беше кръстен и Гликман, макар че той лично щеше да се изсмее презрително на подобна асоциация. И на следващия ден, след всичките й душевни усилия, молитвите й се сдобиха с отговор. Получи се писмо. Без марка и пощенски щемпел. За всеки случай бе дала и адреса си в работата и когато отиде в склада, писмото я чакаше, вероятно доставено през нощта по човек. Беше съвсем кратко, без име на подателя и без обратен адрес. Нямаше и подпис. Подобно на нейното, беше писано на ръка, на приповдигнат френски, с разкрачения почерк на възрастен, свикнал да командва човек, който тя моментално определи като генералски.

«Мадам! — започваше посланието със заповеднически тон — Писмото ви стигна благополучно до адресата. Скоро ще ви посети наш приятел и съмишленик. Той е човек на честта и ще ви се обозначи с другата половина на приложената тук пощенска картичка. Умолявам ви да не обсъждате с никого въпроса до неговото идване. Той ще се яви в апартамента ви между осем и десет часа вечерта. Ще позвъни три пъти. Ползва се с пълното ми доверие. Разкажете му всичко и ще направим каквото можем да ви помогнем.»

Изпита облекчение, но в същото време тайно се забавляваше с мелодраматичния тон на автора. Какво му е пречило да достави писмото направо в апартамента й, чудеше се? И защо трябва да се чувствам по-сигурна от това, че ми е изпратил половината от някаква английска картинка? На парчето от картичката се виждаше част от Пикадили Съркъс, а самата тя не беше срязана, а скъсана по диагонала, при това с умишлена грубост. На обратната й страна не пишеше нищо.

За нейно удивление пратеникът на генерала пристигна още същата вечер.

Позвъни три пъти, както беше предвидено в писмото, но сигурно знаеше, че си е у дома — най-вероятно я е следил и е видял, като е светнала лампите, — понеже чу само как тропна езичето на процепа за писмата, по-силно от нормалното — а като отиде до вратата, видя другата половина от скъсаната картичка — върху същата онази изтривалка, която толкова често беше оглеждала, докато чакаше вест за дъщеря си Александра. Вдигна я, изтича до спалнята и извади от Библията своята половинка. Да! Двете части съвпадаха! Бог е на нейна страна, свети Йосиф се е застъпил за нея. (И все пак — напълно излишна глупост!) А след като му отвори, той се промъкна като сянка покрай нея: педя човече с вид на оперетен заговорник в черното си палто с кадифени петлици на яката. Първата й мисъл беше: «Пратили са ми джудже да лови великан». Набръчканото му лице се отличаваше с извити вежди и щръкнали кичурчета черна коса над заострените му уши, които той приглади с миниатюрните си длани пред огледалото в коридора веднага щом сне шапката си. В по̀ други обстоятелства деловитата забързаност, жизнеността и нахаканата напереност на човечето сигурно щяха да накарат Остракова да се разсмее на глас.

Но не и сега.

Остракова инстинктивно усети, че излъчваната тази вечер сериозност не е обичайното му състояние. Видът му на току-що слязъл от самолета делови търговски пътник — чистичък и необременен с много багаж — й подсказваше, че е съвсем отскоро в града и че тази вечер мисълта му е изцяло посветена на делото.

— Писмото ми нали стигна благополучно до вас, мадам? — Говореше на руски забързано, с естонски акцент.

— Мислех, че ми го праща генералът — отвърна му тя, влагайки умишлено в тона си — не успя да се въздържи — известна строгост.

— Аз го доставих от негово име — заяви човекът тържествено. Бръкна във вътрешен джоб и тя зачака ужасена и той, като онзи едър руснак, да извади тънък черен бележник. Вместо това той измъкна фотография, а на нея й беше достатъчен и съвсем бегъл поглед: бледите, гланцирани черти и изражението на презрение към всички жени, не само към нея; загатнатият копнеж и липсата на смелост да посегне.

— Да — каза. — Този е непознатият.

Видя как посетителят й се зарадва и моментално усети, че наистина е «един от нас», както се изразяваха Гликман и приятелите му — не задължително евреин, но пък сърдечен, истински човек. И оттам насетне взе в мислите си да го нарича «Вълшебника». Представяше си, че джобовете му са пълни с изобретателни фокуси, а във веселите му очи искри и лъч магия.

До късно след полунощ двамата с Вълшебника разговаряха така задълбочено, както не й се беше случвало, откакто се беше разделила с Гликман. Като начало тя пак му разказа всичко, с най-точни подробности, и сама се изуми на откритието си колко много неща всъщност беше пропуснала в писмото си, което Вълшебника сякаш беше наизустил. Описа му и чувствата си, и сълзите, и ужасните си терзания; обрисува му и недодялаността на потящия се неин мъчител. Ужасно нескопосан беше — не преставаше да повтаря с почуда, — сякаш за пръв път изпълняваше такава задача, без капка финес или самоувереност, рече. Да не очаква човек дяволът да има толкова кьопави пръсти! Не пропусна да спомене за омлетите с шунка и пържени картофи и за елзаската бира, при което слушателят й се разсмя; оттам спомена, че според нея непознатият притежавал опасна плахост и комплексираност — и че изобщо нямал вид на покорител на женските сърца — а дребничкият Вълшебник кимаше любезно през повечето време в знак на съгласие, та оставяше у нея усещането, че те двамата с рижия много добре се познават. Изпитваше пълно доверие към Вълшебника, според генералската заръка; писнало й беше да е вечно подозрителна. Впоследствие й мина през ум, че се беше разкрила пред Вълшебника по онзи начин, по който бяха разговаряли навремето с Остраков, когато още бяха млади влюбени в родния й град, през вечерите, в които им се струваше, че се виждат за последен път, сграбчили се в прегръдките си по време на блокадата, шепнещи на фона на артилерийската канонада; или с Гликман, докато чакаха онези да заблъскат по вратата и да го замъкнат за пореден път в затвора. Сега насреща си имаше будния и съчувстващ поглед на Вълшебника, неговия смях и мъката, която — това веднага го усети — компенсираше непокорния му и вероятно антиобществен характер. И докато му говореше, постепенно осъзнаваше със своя женски инстинкт, че в действителност разпалва у него някакъв плам — но в този случай не на обич, а на остра и специфична ненавист, която придаваше мощна конкретност и на най-незначителните му въпроси. Не й беше ясно какво или кого точно мрази той, но никак не завиждаше на онзи, било то рижавия непознат или някой друг, който е запалил огъня в душата на дребния Вълшебник. Да, и у Гликман беше имало ярост, но тя беше някак си всеобща, безсънна ярост срещу несправедливостта, готова да се насочи към първия срещнат симптом, независимо от значимостта му. А от Вълшебника излизаше нещо като остър лъч от фар, нацелен в точка, която за нея си оставаше невидима.

Но в крайна сметка, докато дойде време Вълшебника да си ходи — «Боже мой, ами че и аз май трябва да тръгвам за работа!» — усети се Остракова, — тя му беше разказала всичко от край до край, а Вълшебника пробуди у нея чувства, които до тази нощ тя от години беше зачислила категорично към своето минало. Взе замаяно да раздига чиниите и бутилките и успя, въпреки противоречивите й чувства по отношение на Александра, на себе си и на двамата покойници в живота й, да се надсмее бурно на глас на женската си податливост.

— Та аз дори името му не знам! — изрече и с упрек към себе си завъртя глава. «Как ще мога да се свържа с вас? — попитала го беше. — Как да ви предупредя, в случай че той отново се появи?»

Нямало начин, отвърна Вълшебника. Но ако възникнела нова криза, трябвало да пише пак до генерала, но да ползва английското му име и друг адрес. «Мистър Милер», обяви официално, произнасяйки го по френски маниер, и й връчи визитка с лондонски адрес, изписан на ръка с главни букви. И я предупреди: «Бъдете дискретна. И описвайте нещата завоалирано».

През целия ден, а и през всичките следващи дни, последният спомен от заминаващия си Вълшебник — как се измъкна покрай нея и заслиза по полутъмното стълбище — заемаше най-видно място в ума й. Пламенният му прощален поглед, изпълнен с целенасоченост и вълнение: «Обещавам да ви отърва. Благодаря ви, че ме върнахте в строя». Дребната му бяла ръчица, спускаща се по широкия парапет на стълбите, й заприлича на размахвана от прозореца на влак кърпичка, въртяща се във все по-смаляващ се кръг на сбогуване и изчезваща най-накрая в тъмния тунел.