Екипът на Смайли

26

Според шпионския фолклор всяка тайна акция се предхожда от чакане, по-дълго и от отредените человеку дни в Рая; но колкото и безбройни да се сториха на Джордж Смайли, а отделно от това и на Тоби Естерхази, дните и нощите от неделя вечерта до следващия петък със сигурност нямаха нищо общо с блажения престой на оня свят.

През всичките тези дни, разправя Тоби, живели не по московските правата, а по личния боен устав на Джордж. Още в неделя вечерта сменили и хотелите си, и самоличностите си: Смайли се пренесъл в «Арка» — скромен пансион в стария град, а Тоби — в някакъв отвратителен крайградски мотел. Оттогава насетне двамата се свързвали чрез обществени телефонни кабини, чието редуване били уточнили предварително, а ако се наложело да се срещнат лично, подбирали оживени места на открито и вървели успоредно само за кратко, след което се разделяли. Самият Тоби бил решил да промени навиците си, та използвал минимално автомобили. Задачата му била да бди над Григориев. И цяла седмица се клел, че щом се бил изповядал веднъж чистосърдечно, нямало начин Григориев да не се изповядал и втори път. За да предотврати тази вероятност, Тоби държал Григориев съвсем изкъсо, но така или иначе, да не го изпуска от очи било цял кошмар. Григориев например излизал от дома си всяка сутрин в осем без петнайсет и стигал пеш в посолството за пет минути. Няма проблем: точно в осем без десет Тоби проверявал с кола маршрута на руснака. Ако куфарчето на онзи било в дясната му ръка, значи всичко било наред. Но попаднело ли в лявата, това означавало «тревога» и назначаване на извънредна спешна явка в парка на двореца «Елфенау», с резервен вариант на друго място в града. В понеделник и вторник Григориев извървял разстоянието, използвайки само дясната си ръка. В сряда обаче валяло сняг, на Григориев му се наложило да си обърше очилата, при което спрял да си извади носната кърпа, а Тоби го видял точно в този момент, когато куфарчето било в лявата му ръка. Направил с пълна газ контролен кръг по съседните преки, но при следващото му минаване Григориев се хилел като ненормален и размахвал куфарчето щастливо във въздуха с дясната си ръка. Което, както казва самият Тоби, насмалко да му докара «тотален инфаркт». На следващия ден, решителния четвъртък, Тоби успял да осъществи автомобилна среща с Григориев в крайградското селце Алмендинген, та двамата разговаряли на четири очи. Нямало и час от появата на куриера Краски с ежеседмичните нареждания от Карла: Тоби го бил видял с очите си как влиза в дома на Григориеви. Дай да видим заповедите от Москва, рекъл Тоби. Но Григориев бил в свадливо настроение и леко подпийнал. Поискал Тоби да му плати десет хиляди долара за писмото, а Тоби така се вбесил, че заплашил да разконспирира моментално Григориев: щял да извърши граждански арест, да завлече Григориев право в полицията и лично да го обвини в притежанието на фалшива самоличност на швейцарски гражданин, в злоупотреба с положението си на дипломат, укриване на данъци от швейцарските власти и още петнайсет други престъпления, включително полова разюзданост и шпионаж. Блъфът му минал. Григориев извадил писмото, което преди това успял да обработи, та тайнописът се четял между ръкописните редове. Тоби му направил няколко снимки, после му го върнал.

Изпратените от Карла в Москва въпроси, които Тоби показал късно същата вечер на Смайли през една от редките им срещи в селски хан, звучали направо умоляващо: «… докладвайте по-подробно за външността и душевното състояние на Александра… Ясно и разбираемо ли говори? Смее ли се и какво впечатление създава смехът й — весело или тъжно? Има ли добри хигиенни навици, чисти ли са й ноктите, сресана ли е? Каква е последната диагноза от лекаря и препоръчва ли той нов курс на лечение?»

Оказало се обаче, че на явката в Алмендинген Григориев бил разстроен не по повод на Краски, нито от писмото или от изпращача му. Признал, че приятелката му от визовия отдел се опитвала да му държи сметка за петъчните му излети. Именно това го потискало и тласкало към алкохола. Григориев й отговорил съвсем уклончиво, но вече подозирал, че и тя е руска разузнавачка, изпратена вероятно от монаха, или — което щяло да е още по-лошо — че работи за някой контраразузнавателен орган на ужасната Държавна сигурност. По някаква случайност Тоби споделял това му мнение, но не видял смисъл да му признае.

«Заявих й, че няма да легна повече с нея, докато не завоюва отново пълното ми доверие — споделил най-сериозно Григориев. — А и че не съм решил окончателно дали да я пуснат да ме придружи в бъдещия ми нов живот в Австралия».

— Не можеш да си представиш по-голяма лудница, Джордж! — оплакват се Тоби, прибягвайки до съвсем неуместна образност, а в това време Смайли не отделял очи от загрижените въпроси на Карла, независимо че били на руски. — Ти как мислиш, колко още ще устискаме, преди да изтървем котето? Тоя тип е тотален ненормалник!

— Кога пътува Краски за Москва? — попитал Смайли.

— В събота на обед.

— Григориев трябва на всяка цена да си уреди среща с него, преди да е заминал. Нареди му да предаде на Краски, че ще прати по него специално съобщение. И то спешно.

— Обезателно, Джордж — казал Тоби. — Обезателно. — И с това разговорът им приключил.

«Какво ли си е наумил, Джордж?», чудел се Тоби, докато го наблюдавал как за сетен път се слял с тълпата. Инструкциите на Карла до Григориев май разстроили Смайли, колкото и абсурдно да звучало това. «Добре се бях наредил — разправяше Тоби за този изнурителен период: — От едната ми страна луд, а от другата — тотален депресивен маниак».

Тоби поне можеше да се терзае по повод ексцентричността на своя господар и агент; мозъкът на Смайли обаче се занимаваше през това време с други, далеч по-незначителни мисли и, изглежда, точно в това беше проблемът му. Във вторник Смайли хвана влака за Цюрих и обядва в «Кроненхале» с Питър Гуилъм, който беше долетял от Лондон по молба на Сол Ендърби. Диалогът им беше доста въздържан, и то не само от съображения за сигурност. Докато бил в Лондон, Гуилъм решил на своя глава да поговори с Ан и сега питаше дали нямало да й предаде нещо от името на Смайли, като се върне. Смайли му отговори със смразяващ тон, че няма какво да й предава, и Гуилъм за пръв път в живота си почувства, че Смайли е готов да му отгризе главата. Може ли следващия път — добави Смайли — Гуилъм да бъде така добър да не си завира проклетата гага в частните му дела? При което Гуилъм много набързо превключи на служебна тематика. По отношение на Григориев, рече, Сол Ендърби си е наумил, вместо да го предаде за обработка в Сарат, да го продаде в сегашното му състояние на «братовчедите». Какво мислел Джордж по въпроса? Сол имал някакво предчувствие, че придобиването на високопоставен руски изменник — независимо че Григориев нямало кой знае какво да им съобщава — щяло да донесе на «братовчедите» куп много нужни им в момента точки пред Вашингтон, докато в Лондон присъствието на Григориев можело, така да се каже, да развали бъдещото хубаво вино. Та какво било мнението на Джордж по този въпрос?

— Става — каза Смайли.

— Освен това Сол не е много убеден, че е крайно наложително да предприемаш онова, което си запланувал за идния петък — изтърси с видима неохота Гуилъм.

Смайли взе ножа до чинията си и се загледа в острия му ръб. Едва по някое време отговори, и то с обезоръжаваща напрегнатост:

— Той заради нея краде, лъже и изобщо рискува живота си. А сега държи да научи дали чисти калта под ноктите си и дали ходи сресана. Не смяташ ли, че сме длъжни да й хвърлим едно око?

«Длъжни пред кого?», не спираше да се пита Гуилъм през целия обратен полет до Лондон. Към себе си ли имаше предвид Смайли? Или към Карла? Но Гуилъм прояви достатъчно благоразумие да не сподели всички тези свои теории в доклада си пред Сол Ендърби.

Отдалеч можеше да заприлича някому на замък или на малък чифлик от лозарските райони на Швейцария, дето са кацнали върху хълмовете и се отличават със своите бойници и ровове с покрити мостове, водещи към вътрешните им дворове. Но ако се вгледа от по-близо, човек започва да забелязва някои много по-утилитарни елементи: пещ за изгаряне на боклука, овощна градина и модерни пристройки с разположени доста нависоко редици от прозорчета. Табелата в края на селото указваше пътя дотам и рекламираше тихата околност, предлаганите удобства и грижовността на персонала. Санаториумът беше описан като «интерденоминационна християнска теософска общност», приемаща и пациент от чужбина. По полята и покривите се стелеше стар, мокър сняг, но пътят, по който Смайли се движеше, беше добре почистен. Всичко наоколо беше бяло — небето и снегът се бяха слели в общо пространство без граници и без край. Намусеният портиер се обади по телефона, получи нечие разрешение да го пропусне и му махна с ръка да продължи. Паркингът беше разделен на зона «ЛЕКАРИ» и зона «ГОСТИ». Смайли паркира във втората. Позвъни на вратата. Унилата на вид жена в сива монашеска униформа, която го посрещна, се изчерви още преди да беше отворила уста. Смайли чу едновременно подходящата за крематориум музика, тракането на кухненска посуда и човешки говор. Подът в сградата беше твърд и никъде нямаше завеси.

— Майка Фелисити ви очаква — съобщи със срамежлив шепот сестра Блажена.

«Тук ако някой писне, из цялата къща ще се чуе», мина му през ум на Смайли. Забеляза, че и саксиите са вдигнати нависоко, където човешки ръце не могат ги стигна. Придружителката му изтропа енергично на вратата с надпис «КАНЦЕЛАРИЯ», после я бутна да се отвори. Майка Фелисити се оказа едра жена с възпалено лице и притеснително земен поглед. Смайли седна насреща й. Върху едрата й гръд почиваше филигранно разпятие, което тя утешаваше с върховете на едрите си пръсти, докато приказваше. Говореше на бавен, царствен немски.

— Така — каза тя. — Значи, вие сте хер Лахман, а хер Лахман е познат на хер Глазер, а хер Глазер тази седмица е неразположен. — Правеше си гаргара с имената, очевидно наясно не по-малко от самия него с фалшивото им естество. — А неразположението на хер Глазер не е чак толкова сериозно, че да не може да се обади по телефона, но достатъчно силно, че да не му позволява да кара колело. Правилно ли съм разбрала?

Смайли се съгласи.

— Моля ви, няма нужда да сдържате гласа си само затова че съм монахиня. Нашето заведение е поначало много шумно, но това не се отразява отрицателно на ничия благочестивост. Виждате ми се блед. Да не карате някой грип?

— А, не. Нищо ми няма.

— В такъв случай сте по-добре от хер Глазер, който е станал жертва на грипа. Миналата година тук върлуваше египетски грип, по-миналата — азиатски, но тазгодишният изглежда си е чисто тукашен. Мога ли да попитам дали хер Лахман има документи, които да доказват самоличността му?

Смайли й подаде швейцарската си лична карта.

— Ама на вас ръката ви трепери. А казвате, че не сте болен от грип. «Занятие: професор» — прочете тя на глас. — Значи, хер Лахман крие, че е светило. Че е в действителност професор Лахман. Професор по какво, ако смея да запитам?

— По филология.

— А, филология. А професията на хер Глазер каква ли е? Никога не е ставало дума с него.

— Доколкото знам, занимава се с бизнес — отвърна Смайли.

— Бизнесмен, който владее перфектно руския. И вие ли владеете руския език, професоре?

— Уви, не.

— Но сте приятели — върна му личната карта. — Приятелство между швейцарско-руски бизнесмен и скромен професор по филология. Мда. Да се надяваме, че дружбата ви ще крепне и процъфтява.

— Освен това сме и съседи — вметна Смайли.

— Всички сме си съседи, хер Лахман. Вие друг път виждали ли сте Александра?

— Не съм.

— Тук имаме какви ли не млади момичета. Едни са кръщелници. Други са подопечни. Племенници. Сираци. Братовчедки. Някоя и друга леля. Няколко сестри. И ето че се появи и професор. Ще се изненадате обаче колко малко са дъщерите на този свят. Имате ли представа например каква е връзката между хер Глазер и Александра?

— Доколкото знам, той е приятел с мосю Остраков.

— Който пък е в Париж. Но е невидим. Както и мадам Остракова. Невидима. Какъвто е днес и хер Глазер. Не ви ли говори това, хер Лахман, с каква трудна задача сме се заели тук? Самите ние едва знаем кои сме, а от нас се иска да им обясним на тях кои са те в крайна сметка! Затова ще ви моля да бъдете изключително внимателен с нея. — Отнякъде звънец обяви края на обедната почивка. — Тя понякога живее в пълен мрак. Друг път вижда прекалено много. И в двата случая изпитва силна болка. Израсла е в Русия. Не знам по каква причина. Миналото й е сложно, изпълнено с контрасти и празноти. Дори да не е причина за заболяването й, със сигурност е… как да кажа… рамката, в която то се развива. Нямате ли случайно подозрението, че хер Глазер може и да е баща й?

— Не.

— И аз не мисля така. А случайно да сте виждали невидимия Остраков? Не сте. Съществува ли изобщо този невидим Остраков? Според Александра това било фантом. Тя твърди, че имала съвсем друг произход. Малцина от нас ли си мечтаят за същото!

— Мога ли да ви попитам какво сте й казали по мой адрес?

— Всичко, което и на мен ми е известно. Тоест нищо. Че сте приятел на чичо й Антон, когото тя отказва да приеме за свой чичо. Че чичо Антон е болен, което изглежда много я радва, но в същото време вероятно я и тревожи. Уведомила съм я, че баща й желае някой да я навестява всяка седмица, а тя твърди, че баща й бил разбойник, който посред нощ блъснал майка й в планинска пропаст. Предупредих я, че ще трябва да говори на немски, но няма да се учудя, ако тя все пак предпочете руския.

— Разбирам — рече Смайли.

— Късметлия човек сте в такъв случай — отвърна рязко майка Фелисити. — Тъй като аз съм в пълно неведение.

Влезе Александра и първото, което той забеляза у нея, бяха очите й: абсолютно бистри и абсолютно беззащитни. Неизвестно защо, беше си я представял по-едра. По средата устните й бяха пълни, но в ъглите рязко изтъняваха и придобиваха някаква пъргавост, а усмивката й съдържаше опасен блясък. Майка Фелисити й нареди да седне, добави нещо на руски и я целуна по русата глава. После излезе и я чуха как се понесе, подрънквайки с ключовете си по коридора, и как викна на френски на една от сестрите да почисти тази гадост. Александра беше облечена в зелена туника с дълги ръкави, прихванати около китките, а върху раменете си беше наметнала някакъв пуловер. Но дрехите висяха по нея като от закачалка, а не като облечени върху човешко тяло, все едно някой й ги беше дал специално за свиждането.

— Да не е умрял Антон? — попита тя, а на Смайли му направи впечатление пълната липса на естествена връзка между изражението й и мислите, които протичаха в мозъка й.

— Не, Антон просто го повали грипът — отвърна й.

— Антон разправя, че ми бил чичо, но не е — обясни тя. Немският й беше добър и Смайли се зачуди дали — независимо от казаното от Карла пред Григориев — го е възприела най-вече от майка си, или е наследила по-скоро дарбата на баща си да усвоява чуждите езици, или и двете. — Освен това се преструва, че си нямал кола. — И тя, както навремето баща й, сега го наблюдаваше без капка емоции и без никаква ангажираност. — Къде ви е списъкът? — попита го. — Антон винаги идва със списък.

— О, на мен въпросите са ми в главата.

— Забранено е да се задават въпроси без списък. Баща ми абсолютно забранява да ме питат неща, които не са на списък, а в мозъка.

— Кой е баща ти? — попита Смайли.

И известно време пак виждаше само очите й, впили се в него от някакво си тяхно, самотно място. Тя взе ролка тиксо от бюрото на майка Фелисити и прокара пръст по гладката му повърхност.

— Видях колата ви — рече. — «БЕ» значи Берн.

— Така е — съгласи се Смайли.

— А Антон каква кола кара?

— Мерцедес. Черен. Много солидна.

— Колко е платил за него?

— Купил го е на старо. За към пет хиляди франка, предполагам.

— Тогава защо идва да ме вижда на колело?

— Сигурно има нужда от физически упражнения.

— Не — каза тя. — Има някаква тайна.

— А ти имаш ли си тайна, Александра? — попита я Смайли.

Тя чу въпроса му, който я накара да се подсмихне и да кимне два-три пъти така, както се кима на много отдалечен човек.

— Моята тайна се нарича Татяна — рече.

— Хубаво име — каза Смайли. — Татяна. Откъде го имаш?

Тя вдигна глава и пусна лъчезарна усмивка на иконите по стените.

— Забранено е да се говори за това. Каквото и да кажеш, хем няма да ти повярват, хем ще те набутат в някоя клиника.

— Но ти така и така си в клиника — изтъкна Смайли.

А гласът й не се извиси, а само се забърза. Седеше абсолютно неподвижна и човек можеше да си помисли, че дори дъх не си поема между думите. Бистрата й мисъл и учтивият й тон бяха зашеметяващи. Колкото и да уважавала добротата му, каза, в същото време си давала и сметка какъв опасен човек бил той — по-опасен и от всички учители и полицаи. Доктор Рюди бил измислил разни понятия от рода на «собственост» и «затвор», заедно с много от хитрите аргументи, с които светът оправдавал своята лъжовност. А близостта на майка Фелисити с господ й пречела да проумее, че Господ не бил кой знае колко по-различен от коня, понеже и него трябвало да го яздиш и сритваш, че да те отнесе натам, накъдето трябва.

— А вие, хер Лахман, олицетворявате всеопрощаващата власт. Да, боя се, че това е точно така.

Тя въздъхна и го възнагради с уморена, снизходителна усмивка, но когато той сведе очи към масата, забеляза, че си е хванала палеца и го извива назад толкова силно, че всеки миг можеше да го счупи.

— Ами ако баща ми сте всъщност вие, хер Лахман? — подхвърли му с усмивка.

— Уви, не съм. Нямам деца — отвърна Смайли.

— Да не сте господ тогава?

— Не, аз съм най-обикновен човек.

— Майка Фелисити разправя, че и най-обикновените хора носят в себе си частица от господа.

Сега пък беше ред на Смайли да обмисли дълго думите си, преди да й отговори. Той отвори уста, но след нетипично за него двоумене, пак я затвори.

— И аз съм го чувал — съгласи се и за миг отклони погледа си от нея.

— Сега трябва да ме попитате дали се чувствам по-добре.

— По-добре ли се чувстваш, Александра?

— Казвам се Татяна — поправи го тя.

— Добре. Татяна как се чувства тогава?

Тя се разсмя, а в очите й се появи очарователен блясък.

— Татяна е дъщеря на човек, който е толкова важен, че дори не съществува. Управлява цяла Русия, без изобщо да го има. Ако я арестуват, баща й урежда веднага да я освободят. Той не съществува, но всички се боят от него. Татяна също не съществува — добави тя. — На този свят има само Александра.

— А майката на Татяна?

— Тя е наказана — отвърна с равен глас Александра, споделяйки мисълта си по-скоро с иконите, отколкото със Смайли. — Отказвала е да се подчини на историческия материализъм. Другояче казано, вярвала е, че ходът на историята е сгрешен. И е била неправа. Народът няма право да се меси в историческото развитие. Напротив, самото историческо развитие трябва да променя хората. Много ми се ще да ме вземете със себе си, ако обичате. Искам да се махна от тази клиника.

Двете й ръце водеха люта битка помежду си, но тя не преставаше да се усмихва на иконите.

— Татяна виждала ли е изобщо баща си? — попита я той.

— Дребен мъж наблюдаваше децата на влизане в училище — отвърна му тя. Той я изчака, но тя се спря дотам.

— И?

— От кола. Сваляше стъклото, но ме гледаше само мен.

— А ти поглеждаше ли го?

— Разбира се. Откъде иначе щях да знам, че ме гледа?

— Как изглеждаше той? Как се държеше? Усмихваше ли ти се?

— Пушеше. Запалете си и вие, ако ви се пуши. Тя и майка Фелисити от време на време запалва. Така де, какво лошо има? Разправят, че цигарите успокоявали съвестта.

Натиснала беше вече звънеца: протегна ръка и я задържа дълго върху копчето. Той пак чу как се приближават с дрънчене по голия коридор ключовете в ръката на майка Фелисити и как подметките й се отриха о пода, когато тя се спря да отключи вратата — звуци, каквито се чуват във всички затвори по света.

— Искам да ме вземете с колата си — каза Александра.

Смайли плати дължимата сума по сметката й. Александра го проследи как отброи банкнотите на светлината на лампата, точно както ги броеше и чичо Атон. Майка Фелисити прехвана съсредоточения й поглед и вероятно подуши приближаващата се неприятност, тъй като изгледа рязко Смайли, сякаш очакваше той да извърши някоя нередност. Александра го изпрати до изхода, помогна на сестра Блажена да отвори вратата, после по най-изискан маниер — с вдигнат високо настрани лакът и леко прегъване на изнесеното напред коляно — пое ръката на Смайли и понечи да я целуне, но сестра Блажена я възпря. Изпрати го с поглед до колата му и започна да му маха; автомобилът вече набираше скорост, когато той чу съвсем от близо писъка й и я видя как се опитва да отвори вратата, че да се хвърли в колата, но сестра Блажена я издърпа и я повлече, все още пищяща, обратно към сградата.

Половин час по-късно, в същото кафе в град Тун, от което седмица преди това беше наблюдавал посещението на Григориев в банката, Смайли връчи на Тоби писмото, което беше написал, с уговорката Григориев да го предаде на Краски още същата вечер или при първата им среща.

— Григориев иска още тази нощ да премине към нас — възрази Тоби.

И Смайли изкрещя. За пръв път в живота си взе, че изкрещя. Позина, викна и стресна всички присъстващи в кафенето — или ако трябва да сме по-точни, барманката вдигна глава от кратките обяви, търсещи брачни партньори, а от четиримата картаджии в ъгъла най-малко един се извърна да го погледне.

— Още не!

След което, за да демонстрира, че се е овладял напълно, повтори съвсем тихичко:

— Още не, Тоби. Извинявай. Рано е.

От самото писмо, което Смайли изпрати по Григориев до Карла, не съществува друг екземпляр и вероятно това съвпада точно с намеренията на Смайли; по отношение на същността му обаче надали има някакви съмнения, тъй като и самият Карла поначало беше отявлен привърженик на онова изкуство, което сам наричаше «упражняване на натиск». Смайли вероятно е изложил голата фактология: че, както е известно, Александра е негова дъщеря от покойна негова любовница с открити антисъветски убеждения; че е уредил тя да напусне по нелегален път Съветския съюз, под предлог, че е негов таен агент; че за тази цел е присвоил държавни суми и средства; че за да прикрие своя престъпен заговор, е организирал две убийства и вероятно и официалната екзекуция на Киров. И със сигурност Смайли е изтъкнал, че, предвид нестабилното положение на Карла в московския Център, наличните улики са предостатъчни за колегията да пристъпи към неговото ликвидиране; и че ако се стигне дотам, за бъдещето на дъщеря му на Запад — където тя пребивава незаконно, под чуждо име — няма, най-меко казано, да има никакви гаранции. След като източниците на средства пресъхнат, Александра ще я чака съдбата на доживотен боледуващ изгнаник: прехвърляния от една обществена болница в друга, без приятели, без надлежни документи и без никакви спестявания. В най-лошия случай враговете на баща й ще уредят завръщането й в Русия, където да заплати за всички негови грехове.

Приключил с размахването на тоягата, Смайли сто на сто е предложил на Карла същия онзи морков отпреди двайсет години в Делхи: спаси кожата си, мини към нас, кажи ни всичко, което знаеш, и ние ще ти уредим нов дом. «Повторение на положението», както се изрази впоследствие Сол Ендърби, който си падаше по спортните метафори. Смайли със сигурност е обещал на Карла имунитет от съдебно преследване за съучастието му в убийството на Владимир, а съществуват улики, че и Ендърби е успял да уреди чрез връзките си в германските служби подобна отстъпка и по отношение на убийството на Ото Лайпциг. Несъмнено Смайли е добавил и някои общи гаранции относно бъдещето на Александра на Запад — лечение, издръжка и — ако се наложи — гражданство. Дали, като в Делхи, се е позовал на родителския му инстинкт? Дали е апелирал към хуманността на Карла, която сега вече била изложена съвсем на показ? Или му е пуснал някоя спасителна сламка, която да му спести евентуалните унижения и да го предпази от предизвикано от гордостта му самоунищожение?

Но, така или иначе, срокът, който е дал на Карла да реши какво ще прави, със сигурност е бил кратък. Понеже, както и самият Карла е съзнавал, това също е една от аксиомите на натиска: времето за размисъл е опасно; с тази разлика, че в конкретния случай има причини да приемем, че опасност е съществувала и за Смайли, макар и по коренно различни причини, а именно че е можел да се откаже в последния момент. Ненапразно саратският фолклор гласи, че само призивът към мигновено действие може да принуди жертвата да се изхлузи от букаите си и противно на всички вродени или внушени й инстинкти, да хукне към свободата. В конкретния случай това се е отнасяло с не по-малка сила и за самия ловец.