Екипът на Смайли

14

Шофираше през ранната вечер на същия ден по плато, което явно се намираше над дървесния пояс, тъй като само ниската част на долинния процеп беше залесена е борове. В равнината първите запалени лампи пробождаха влажния сумрак. А на хоризонта се виждаше Оксфорд, плаващ над ниската мъгла като някакъв академичен Йерусалим. Това, че за пръв виждаше града откъм тази му страна, правеше гледката още по-нереална и му създаваше усещането, че натам го носи свръхестествена сила, а не собствената му воля; че в главата му влияят неподвластни на разума му мисли. До известна степен посещението му при Тоби Естерхази можеше да се приеме като част от възложената му в най-общи линии от Лейкон мисия; затова пък сегашното му пътуване попадаше — за хубаво или лошо — в забранената област на личните му тайни интереси. Самият той обаче нито виждаше някаква алтернатива, нито се нуждаеше от такава. Подобно на археолог, посветил целия си живот на безплодни разкопки, и Смайли се беше молил да му се падне само още един — последен ден и накрая молбата му се беше сбъднала.

В началото следеше непрестанно огледалото за обратно виждане и носещият се в него като чайка над вълните познат му вече мотоциклет. Но след като излезе от последното кръгово движение, мъжът на име Фъргюсън не го последва, а когато спря уж да погледне картата, не го задмина никакво превозно средство; или бяха се досетили накъде се е запътил, или някакво неизвестно му служебно правило забраняваше на човека им да влиза в друг окръг. На моменти, докато караше, го обземаше безпокойството. «Остави я на мира — говореше си сам на себе си. Беше подочул туй-онуй — не кой знае колко, но достатъчно, за да си представи останалото. — Остави я на мира, да намери някъде тъй нужния й покой.» Но в същото време си даваше сметка, че покоят й изобщо не зависи от него и че битката, която е повел, трябва да е непрестанна, за да не загуби изцяло смисъла си.

Табелата на кучкарника му заприлича на изрисувана с блажни бои усмивка: «МЕРИЛИЙ ПАНСИОН ЗА ВСЯКАКВИ ДОМАШНИ ЛЮБИМЦИ ЯЙЦА». Нарисувано криво-ляво жълто куче с цилиндър на главата сочеше с лапа към отбиващия се от шосето коларски път; а самият път, след като пое по него, така рязко се спусна, че му създаде усещането за свободно падане. Вятърът виеше между винкелите на стълба за високо напрежение, покрай който мина; след малко навлезе и в разсадника — първо млади дървета, после над главата му сплетоха клони старите и съживиха спомените от детството му в германската планина Шварцвалд, заедно с чувството, че пред себе си има неизследван район. Запали фаровете, взе един остър завой, след него втори и трети, и пред очите му се появи хижата — почти такава, каквато си я беше представял — нейната «дача», както тя я наричаше. Навремето беше притежавала и къща в Оксфорд, и дачата, която й служеше за уединение. Но след окончателното си оттегляне от градския живот беше оставила само дачата, която стоеше насред изсечена площадка, заобиколена от дънери и утъпкана кал, с паянтова веранда, покрив от дървени плоскости и димящ тенекиен комин. Дъсчената обшивка на стените беше почерняла от импрегниращи разтвори, а предният вход беше почти препречен от поцинковано корито. Върху нещо като полянка стоеше домашно скована хранилка за птици с толкова хляб, колкото щеше да стигне за изхранването на целия Ноев ковчег; а цялата площадка беше осеяна от азбестови градински барачки и мрежести клетки за носачките и за всички приети без дискриминация домашни любимци.

«Карла — рече си наум, — точно на такова място ли трябва да те търся?»

Паркира и се озова в истинска лудница: кучета виеха жално и блъскаха отчаяно тела в тънките стени. Отправи се към хижата с пазарска чанта в ръка; бутилките дрънчаха при всеки удар в крака му. Над цялата дандания чу как собствените му нозе изтрополяха по шестте стълби на верандата. На вратата стоеше надпис: «Ако ме НЯМА, не оставяй животни БЕЗ предплата». А отдолу, явно ядосано, беше добавено: «И никакви проклети маймуни».

От звънеца вместо въженце висеше найлонова магарешка опашка. В мига, в който посегна да я дръпне, вратата се отвори и от тъмната вътрешност на колибата в него се взряха плахите сиви очи на симпатична слаба жена със старовремска английска красота, каквато навремето беше притежавала и Ан: доброжелателна и сериозна. В мига, в който го разпозна, жената се закова на място.

— О, божичко — прошепна. — Ти ли си!

Сведе поглед към алпинките си, отметна с пръст кичура от челото си, а кучетата зад мрежите се съдираха да лаят.

— Извинявай, Хилари — каза с всичката възможна благост Смайли. — Няма да стоя повече от час, обещавам ти. Нито миг повече. Само един час.

Из мрака зад гърба й долетя мъжествено плътен, много бавен глас:

— Сега пък какво са донесли, Хилари? — изръмжа гласът. — Бръмбар хоботник, папагал или жираф?

Въпросът беше последван от бавно тупкане, като от удар с нещо облечено в плат върху кух предмет.

— Човек е, Кони — викна през рамо Хилари, след което пак се загледа в алпинките си.

— От женски род или от другия? — настоя да разбере гласът.

— Джордж е, Кони. Не се ядосвай, Кони.

— Джордж ли? Кой Джордж! Джордж камионджията, дето ми полива въглищата, или Джордж месаря, дето ми трови кучетата?

— Само ще попитам за туй-онуй — увери Смайли Хилари със същия крайно състрадателен тон. — По много старо дело. Съвсем незначителни неща, обещавам ти.

— Няма значение, Джордж — отвърна Хилари с все още сведен надолу поглед. — Честно ти казвам. Няма проблем.

— Престани да флиртуваш! — заповяда гласът из вътрешността. — Който и да си ти там, пусни я!

С постепенното приближаване на тупкането Смайли се приведе покрай Хилари и се обади от рамката на вратата:

— Аз съм, Кони. — И пак направи всичко по силите си гласът му да предаде добрите му намерения.

Първо дотърчаха палетата — четири хрътчици. След тях се появи опърпан стар мелез, чиито жизнени сили му стигнаха точно толкова, колкото да се добере до верандата и да се пльосне отгоре й. И чак тогава вратата се разтвори докрай и пропусна през себе си жена канара, опряла се накриво на две дебели дървени патерици, които — поне видимо — не държеше с ръце. Белите й коси бяха подстригани късо, по мъжки, а воднистите й проницателни очи го приковаваха на място. Огледът — на сериозната му физиономия, провисналия костюм, провисналата в лявата му ръка найлонова пазарска торба и цялата му поза на очакващ да го приемат смирен просител — беше толкова продължителен, неприбързан и подробен, че накара Смайли да се почувства едва ли не в присъствието на кралска особа, чиято власт се подсилваше допълнително от нейната неподвижност, затруднено дишане и осакатеност.

— Ох, поразата да те порази — съобщи новопоявилата се и изпусна струя въздух, без да престава да го оглежда. — Мътните да те вземат. Проклет да си Джордж Смайли. И ти, и всичките ти дяволи. Добре дошъл в Сибир.

И взе, че се усмихна — толкова внезапно, непринудено, по момичешки, че буквално отми впечатленията от току-що приключилия дълготраен оглед.

— Здравей, Кони — каза Смайли.

Независимо от усмивката бледите й като у новородено очи не се откъсваха от него.

— Хилс — изрече по някое време. — Казах «Хилс»!

— Слушам те, Кони.

— Ходи да нахраниш кученцата, мила. А като приключиш с тях, дай храна и на гадните пилци. Да се натъпчат до пръсване дано. Като свършиш и с тях, забъркай им кърмата за утре, а когато и тя е готова — донеси ми хуманната отрова за хора, че да отпратя преждевременно в Рая това нахално същество. Влизай, Джордж.

Хилари се засмя, но изобщо не се помръдна, докато Кони не я сръга с лакът да върви.

— Изчезвай, мила. Той вече не е в състояние с нищо да ти навреди. Изгърмял си е мълнията така, както и ти твоята, и — слава богу — аз моята.

В колибата цареше едновременно и ден, и нощ. По средата, върху скована от чамови дъски маса, осеяна с останки от препечени филии и пастет от бирена мая, стара газена лампа разпръсваше глобус жълта светлина, от която околният мрак ставаше още по-непрогледен. Отвъд френските прозорци на задната стена тъмнееха дъждовни облаци, пронизвани тук-там от лъчите на залязващото слънце. И докато следваше мъчително придвижващата се Кони, Смайли постепенно осъзна, че колибата представлява единствено тази дървена стая. За офис служеше отрупано със сметки и прах против бълхи бюро с извит сгъваем капак; ролята на спално помещение се изпълняваше от двойно легло с месингови табли и куп меки играчки, натръшкали се като мъртви войници между възглавниците; всекидневната се свеждаше до люлеещия се стол на Кони и разнебитения диван от плетена ракита; кухнята се състоеше от газов котлон с бутилка, а украшенията не бяха нищо друго, освен неподдаващи се на изхвърляне, съпътствали старостта, вещи.

— Кони няма да се върне, Джордж — викна му тя през рамо, докато го водеше, куцукайки. — Ако ще с диви коне да я теглят, дето сърцето им ще се пръсне от блъскане с копита и пара да струи из ноздрите им, старата глупачка окончателно окачи шпайковете на гвоздея. — Добра се до стола си и се захвана с мъчителната задача да се извърти с гръб към него. — Така че, ако за това си дошъл, кажи на Сол Ендърби да си гледа работата. — Протегна ръце и Смайли за миг си помисли, че тя очаква той да я целуне. — Не това бе, секс маниак такъв. Дръж ме за ръцете!

Смайли й помогна да се отпусне върху люлеещия се стол.

— За друго съм дошъл. Кони — отвърна Смайли. — Обещавам ти и дума да не обеля за твое завръщане.

— Ако не за друго, то поради това, че тя е на път да умре — обяви категорично Кони, все едно изобщо не го беше чула. — Пък и крайно време е да пуснат дъртата глупачка през шредера. Местният кръвопиец все гледа да ме забаламоса, ама то е, понеже е глупак. Бронхит било. Ревматизъм било. От времето било. Глупости на търкалета. Умирачката ме е хванала, това е истината. Оня с косата се приближава методично. Какво носиш в тая торба? Нещо за пиене ли?

— Да. Това нося — каза Смайли.

— Чудесно. Дай да се насвяткаме. Какво прави онова чудовище Ан?

Върху плота на мивката, сред постоянната купчина от измити съдове, Смайли намери две чаши и ги напълни до половината.

— Процъфтява, доколкото схващам — отвърна.

В отговор на явната радост, която посещението му й създаваше, той сам й пусна сърдечна усмивка и й подаде чашата, която тя пое жадно с двете си облечени в ръкавици ръце.

— Схващал той — скара му се тя. — Да я беше хванал по-добре. И да си я прибереш най-после. А ако се опъва, пусни й стъклен прах в кафето. Добре. Казвай сега какво те води насам? — изрече на един дъх тя. — Не си спомням някога да си правил нещо ей така, без повод. Наздраве, значи.

— И за твое здраве, Кони — рече Смайли.

За да отпие, й беше необходимо да наклони целия си торс напред към чашата. А щом огромната й глава попадна в обсега на светлината от фенера, Смайли се убеди — дотолкова поне можеше да разчита на прекалено големия си натрупан опит, — че му е казала самата истина: смъртта беше положила върху плътта й своя бял, като у болните от проказа, отпечатък.

— Хайде, не се стискай — заповяда му тя с цялата си строгост. — Макар да не обещавам да ти помогна, имай предвид. Откакто напуснах, открих любовта. А тя нарушава хормоните. И кара зъбите да омекнат.

Трябваше му повече време, за да я опознае отново. Все още се чувстваше неуверен пред нея.

— Става дума за една стара история, Кони, нищо повече — изрече с извинителен тон. — Нали знаеш как понякога оживяват повторно. — Постара се да внесе в гласа си бодър тон, да звучи по-небрежно. — Та възникна нужда да уточним някоя и друга подробност. А по-добър деловодител от теб никога не сме имали — допълни закачливо.

Погледът й не се отместваше от лицето му.

— Киров — произнесе съвършено бавно името Смайли. — Киров, собствено име Олег. Говори ли ти нещо? Съветското посолство в Париж, преди три-четири години, втори секретар? Ние поне от самото начало го подозирахме, че е човек на московския Център.

— А той точно такъв си беше — потвърди тя и се пооблегна назад, но без да го изпуска от очи.

Посочи му кариочката върху масата. Той пъхна цигара между устните й и я запали, но погледът й така и не се отмести.

— Сол Ендърби изпрати това дело «към кошче» — изду тя устните си така, сякаш се канеше да засвири на флейта, и издуха мощната струя дим право надолу, че да не го удари в лицето.

— Нареди да зарежем случая — поправи я Смайли.

— Има ли някаква разлика?

Смайли най-малко беше очаквал да се озове в положението да защитава Сол Ендърби.

— Занимавахме се известно време, но в прехода между моя мандат и неговия той, съвсем разбираемо, постанови, че от него нищо няма да излезе — подбираше с огромно старание думите си Смайли.

— А сега е променил мнението си — констатира тя.

— Разполагам само с откъслеци, Кони. А ми е нужно всичко да узная.

— Кога ли не е било така — рече тя. — Джордж — изрече като че на себе си. — Джордж Смайли. Боже мой. Господ да ни опази. Джордж. — Погледът й стана полумайчински, полунеодобряващ, все едно имаше пред себе си обожаван, макар и раз пътен син. Задържа го за известно време върху му, преди да го отмести към френските прозорци и притъмняващото навън небе.

— Киров — напомни й той и зачака, питайки се дали пък и мозъкът й не отмираше заедно с тялото й и това отпреде му беше всичкото, което й беше останало.

— Киров, Олег — повтори тя замислено. — Роден в Ленинград през октомври 1929 година или поне така пишеше в паспорта му, което най-вероятно означава, че през живота си не е стъпвал в проклетия Ленинград. — И се усмихна, сякаш ставаше дума за най-общоприето явление в света на злото. — Пристига в Париж на 1 юни 1974 година на длъжност и в качеството си на втори секретар — търговски представител. Преди три-четири години, казваш? Боже мили, понякога имам чувството, че оттогава са минали поне двайсет. В едно си прав, скъпи: наистина беше разбойник. Че как иначе? Разпознаха го от парижкото отделение на горката стара «Група «Рига»», макар да нямахме почти никаква полза от това, най-вече ние, на петия етаж. Как беше истинското му име? Курски. Точно така. Да. Май добре съм го запомнила въпросния Олег Киров, по рождение Курски. — Усмивката й се възвърна и отново я разхубави. — Ако не се лъжа, беше едва ли не последната акция на Владимир. Какво прави тоя дърт пръч? — попита тя, а влажните й умни очи зачакаха да чуят отговора му.

— Във върхова форма е — отвърна Смайли.

— Продължава ли да плаши девиците около «Падингтън»?

— Сто на сто.

— Жив да си ми, миличък — каза Кони и извърна главата си така, че той да я вижда в профил — много черен, ако не се смята единственият тесен лъч от газената лампа, — а тя пак се загледа навън през френските прозорци. — Я надникни да видиш какво прави оная луда кучка, сърце мое? — помоли го нежно. — Дано идиотката не се е хвърлила във воденичната вада и не е изпила универсалната отрова против плевели.

Смайли излезе на верандата и успя в мрака да разпознае фигурата на Хилари, която се местеше непохватно от един кокошарник на друг. Чу в нощния въздух как лъжицата трака в кофата, а и откъслеци от произнасяните с образования й акцент нежни имена на кокошки:

— Кът-кът-кът Уайти, Флопси, Бо.

— Нищо и няма — докладва при завръщането си Смайли. — Храни пилците.

— Най-добре ще е да й кажа да се чупи, не мислиш ли, Джордж? — отбеляза тя, без да обърне и нула внимание на думите му. — «Върви по широкия свят, Хилс, скъпа моя». Това трябва да й река. «За какво ти е да се обвързваш с гниещ стар труп като Кони. Омъжи се за някой безхарактерен глупак, народи му куп дечурлига, изпълни гадната си женска мисия». — «Тя наистина умееше да имитира какви ли не гласове, включително и собствения си — сети се Смайли. — И още го умее». — Но пъкъла да ме погълне, ако го сторя, Джордж. Желая я. До последното късче на разкошното й тяло. Ако можех, направо щях да я взема със себе си. Опитай и ти при възможност. — Смяна на ритъма. — Как я карат там всички момчета и момичета?

За миг той не успя да схване въпроса й, понеже мислите му продължаваха да се занимават с Хилари, а и с Ан.

— Доколкото разбирам, Негова Светлост Сол Ендърби продължава да е най-отгоре, права ли съм? И се храни правилно, надявам се. Но не се е проскубал съвсем, нали така?

— О, не. Сол става все по-силен и по-силен.

— Ами оня плазмодий Сам Колинс още ли е начело на оперативния отдел?

Въпросите й съдържаха известна заядливост, но на него не му оставаше друго, освен да й отговаря.

— И Сам е добре — рече.

— А Тоби Естерхази? Продължава ли да се влачи мазно по коридорите?

— Всичко си е горе-долу като едно време.

Лицето й вече толкова беше почерняло, че Смайли не можеше да усети дали тя изобщо възнамерява да разговаря повече с него. Чуваше я как диша и как гърдите й свирят. Но и съзнаваше, че тя не е спряла да го наблюдава.

— Ти никога не би приел да работиш за подобен екип, Джордж — отбеляза тя по някое време, сякаш произнасяше най-очебийна баналност. — Не и ти. Налей ми още едно.

Зарадван от възможността да се размърда, Смайли пак прекоси стаята.

— Киров ли каза одеве? — провикна се подире му Кони.

— Точно така — отговори развеселено Смайли и се върна с пълната чаша.

— Първото препятствие беше оня малък пор Ото Лайпциг — отбеляза тя с наслада, след като отпи яка глътка. — На петия етаж никак не му вярваха, нали помниш? Кой, оня, малкия Ото ли — остави го тоя! Отписали го бяха като ненадежден, и край!

— Според мен обаче Лайпциг никога не ни лъжеше по отношение на московския му обект — каза Смайли, присъединявайки се към спомените й.

— Никога, дарлинг, в това си абсолютно прав — каза тя с одобрителен тон. — Не че и той нямаше своите недостатъци. Но когато работата опреше до сериозните неща, винаги играеше честно. А за теб ще отбележа, че ти единствен от цялото ваше племе успя да проумееш този факт. Само дето останалите барони не те подкрепяха кой знае колко, наш?

— И на Владимир никога не е разправял лъжи — отбеляза Смайли. — Нали тъкмо благодарение на изградените от Владимир канали е успял да избяга от Русия.

— Дааа, дааа — проточи Кони след поредната дълга пауза. — Киров, по рождение Курски; «Рижавото прасе».

Пак използва същия израз — «Киров, по рождение Курски» — като мобилизиращ призив към феноменалната й памет. В същия миг в съзнанието на Смайли изплува отново стаята в хотела до аерогарата и седналите пред него двама необичайни конспиратори в черни палта — единият огромен като канара, другият дребен; как старият генерал използваше цялата си масивност в подкрепа на своите пламенни молби; и как дребният Лайпциг стоеше до него като някое зло кутре на повод.

Заревото на газената лампа се беше превърнало в изпълнена с дим топка светлина, на чийто ръб в люлеещия се стол седеше Кони — «Матушка Россия», както й викаха в Цирка, — а опустошеното й лице се огряваше от спомените й за едно конкретно дете от безбройното й семейство непослушници. Каквито и подозрения да беше хранила относно мотивите за посещението на Смайли, те вече бяха без значение: тъкмо към сегашния миг се беше стремила цял живот; сега тя пееше, макар това да беше лебедовата й песен; гениалността й се състоеше именно в тази нейна монументална памет. Навремето, мислеше си Смайли, тя щеше да го дразни, да флиртува с гласа си, да прави безкрайни привидно ненужни отклонения в историята на московския Център, с една-единствена цел: да го примами все по-близо към себе си. Тази вечер обаче повествованието й се отличаваше с поразителна трезвост, сякаш и тя самата съзнаваше с колко малко време разполага.

— Олег Киров пристига в Париж директно от Москва — повтори Кони — през същия онзи юни, за който ти споменах, дарлинг, когато не спря да вали като из ведро, та се наложи за три поредни недели да отлагаме ежегодния мач по крикет в Сарат. По документи Олег Дебелия се води неженен и не идва на ничие място. Работното му място е на втория етаж и гледа към улица «Сен Симон» — оживена, но приятна, дарлинг, — докато резидентурата на московския Център се беше разпростряла върху целия трети и четвърти етаж, което вбесяваше посланика им, който се чувстваше като наврян в килер от невъзлюбените си съседи. Поне на пръв поглед, значи, Киров създава впечатлението, че е едно от онези редки същества в съветската дипломатическа общност, а именно — чист дипломат. В Париж обаче по онова време — а Кони не би се учудила, ако и сега да е така, сърце мое — съществуваше практиката, щом в съветското посолство се появеше ново лице, снимката му се разпращаше до всички племенни вождове на емиграцията. Съответно и фотографията на Брат Киров стига своевременно до групите и почти моментално оня стар дявол Владимир започва да блъска в състояние на висша развълнуваност по вратата на водещия го офицер — в ония дни Париж се ръководеше от Стив Макълвор, бог да го прости, понеже скоро след това той се спомина от инфаркт, но това е друга история — и обявява, че «хората му» били разпознали в Киров бившия агент-провокатор на име Курски, който по време на следването си в Талинския политехнически институт бил създал кръжок от дисидентстващи естонски докери, нарекъл го «неформален дискусионен клуб» и предал членовете му на тайната полиция. Сред тези нещастници бил и източникът на Владимир, който точно тогава се намирал в Париж и който бил личен приятел с Курски до самия момент на предателството.

— И всичко щеше да е чудесно, ако не беше налице фактът — каза Кони, — че източникът на Владимир се явяваше не кой да е, а малкият палавник Ото, от което работата неминуемо щеше да се разсмърди.

Докато Кони говореше, спомените на Смайли взеха отново да допълват нейните. Представи си последните няколко месеца, през които беше изпълнявал длъжността шеф на Цирка: как слизаше уморено всеки понеделник по паянтовото дървено стълбище от петия етаж, стиснал подмишница куп оръфани папки за ежеседмичното им съвещание. В онези дни Циркът му приличаше на пострадала от бомбардировките сграда: разпръснати служители, орязан бюджет, поголовно разкрити, убити или съкратени агенти. Предателството на Бил Хейдън беше отворило кървяща рана в съзнанието на всички останали: наричаха го «грехопадението» и споделяха до един усещането за първороден срам. Нищо чудно някъде дълбоко и тайно в себе си да вменяваха вината на самия Смайли, понеже тъкмо той беше разкрил вероломството на Бил. Представи си как ръководеше съвещанието, заобиколен от изпълнените им отсега с враждебност лица; как докладваше една по една новите преписки за седмицата, които биваха подложени на обичайните разбори: Да я разработваме ли по-нататък или не? Дали да не изчакаме още една седмица? Или месец? Или година? Ами ако е клопка? Подлежи ли на опровержение? Попада ли в правомощията ни? Какви средства ще са нужни и не е ли по-добре да бъдат пренасочени към друго? Кой ще даде разрешението? Кои ще са в кръга на осведомените? Колко ще струва? Помнеше невъздържаните изблици, което самото споменаване на името — или на псевдонима — Ото Лайпциг предизвикваше моментално сред ненадеждните съдници от рода на Лодър Стрикланд, Сам Колинс и сие. Напъна се да се сети кои други присъстваха, освен Кони и кохортата й от секцията за проучване на СССР. Финансовият директор, директорът на «Западна Европа», директорът на «Съветско проникване» — повечето вече в лагера на Сол Ендърби. Както и самият Ендърби — все още водещ се към Външно министерство, внедрен на новата длъжност от собствената му дворцова стража под предлог да подобри взаимоотношенията с Уайтхол, — чиято усмивка вече ги подсещаше да се смеят, а намръщването му — да изразят и собственото си неодобрение. Представи си и как самият той изслуша изложението — на същата тази Кони, — което тя сега повтаряше почти дума по дума, заедно с резултатите от предварителните й проучвания.

В разказа на Ото всичко се връзвало, настояваше тя навремето. Дотук не успели да намерят нито една пробойна. И беше изброила предприетите от нея действия:

Ръководената от нея секция за проучване на СССР беше намерила в печатни източници потвърждения на това, че през въпросния период в Талинския политехнически институт наистина е имало студент по право с името Олег Курски.

В архивите на британското Министерство на външните работи в действителност се споменавало за вълнения сред пристанищните работници.

В сводка на американските «братовчеди» за преминали на тяхна страна агенти се споменаваше, че някой си Курски (евентуално Карски), юрист с малко име Олег, завършил през 1971 г. в Киев подготвителен курс към московския Център.

Същият източник, макар и съмнителен, предполагал, че Курски сменил впоследствие името си по препоръка на своите ръководители «заради участието му в предходна оперативна дейност».

А текущи сведения от прословутите със своята ненадеждност техни френски колеги отбелязваха, че в Париж Киров в действителност се радвал на привилегии, каквито поначало не се полагали на втори секретар — търговски представител: да пазарува самостоятелно и да присъства на приеми на страни от Третия свят без обичайните петнайсет придружители.

Или, казано накратко — заключила бе Кони доста по-енергично, отколкото беше по вкуса на хората от петия етаж, — всичко досега потвърждава казаното от Лайпциг и подозрението, че Киров принадлежи към разузнаването. Плесна папката върху масата и пусна да обикалят снимките, с които разполагаше — тъкмо онези, с които френските екипи за наблюдение се бяха сдобили в хода на обичайната си работа и които бяха причинили първоначалната врява в щаба на «Група «Рига»» в Париж. Киров се качва в автомобил на съветското посолство. Киров излиза с куфарче в ръка от парижкия клон на лондонската «Москоу Народни Банк». Киров пред витрината на порнографска книжарница разглежда намръщено кориците на списанията.

«Но на нито една от тях — разсъждаваше завърналият се към настоящето Смайли — не фигурират разголените Олег Киров и някогашната му жертва Ото Лайпциг в компанията на две дами.»

— Та в това се заключаваше случаят, дарлинг — обобщи Кони, след като опъна жадно от чашата. — Разполагахме със сведенията от малкия Ото, потвърдени от куп подробности в досието. Имахме и допълнителни доказателства от други източници; не кой знае колко наистина, но достатъчни за начало. Киров беше разбойник, при това новоназначен, но никой не можеше да изчисли в какво се състоеше бандитлъкът му. И точно това привличаше интереса ни, нали, дарлинг?

— Да — каза разсеяно Смайли. — Точно така беше, Кони. И аз си спомням.

— Още от първия ден ни беше ясно, че не е редови кадър на резидентурата. Не се возеше в техните коли, не даваше нощни дежурства и не се движеше в двойки с вече известни ни разбойници, не използваше шифровъчната им стая, не присъстваше на седмичните им молитвени сбирки, не хранеше резидентската котка и изобщо не вършеше нищо от този род. Но пък, от друга страна, Киров не беше и човек на Карла, нали, сърце мое? И точно това беше гвоздеят.

— Защо мислиш така? — попита Смайли, без да я погледне.

Кони обаче не отместваше очи от него. Направи поредната си продължителна пауза, че да го прецени хубаво, а навън накацалите по умиращите брястове врани решиха, че точно през това неочаквано затишие е моментът да се разврякат злокобно в Шекспиров стил.

— Защото Карла вече си имаше човек в Париж, дарлинг — обясни му с безкрайно търпение тя. — Който ти беше много добре известен: онзи стар педант Пудин — помощник военният аташе. Нима не помниш, че Карла постоянно си падаше по военните. Сигурно и досега не се е променил. — Пак млъкна, за да изучи отново безизразното му лице. Смайли беше опрял брадичка в двете си длани, а полузатворените му очи бяха сведени към пода. — Да не говорим, че самият Киров беше пълен идиот, а ако Карла открай време е мразел нещо, това са идиотите, нали? Не че и ти ги долюбваше кой знае колко, ако трябва да сме точни. Олег Киров беше простак, потеше се и вонеше, а на всичко отгоре, където и да отидеше, биеше на очи като кацнала на клон риба. Карла бягаше на километри от такива тъпи служители. — Нова пауза. — Както и ти впрочем — добави.

Смайли вдигна длан и я прилепи с пръстите нагоре към челото си, като дете на изпит.

— Ами ако — каза.

— Ами ако кое? Да не намекваш, че е бил загубил разсъдъка си! Много ще имаш да чакаш, докато стане това.

— По онова време върлуваха какви ли не слухове — напомни й Смайли от дълбините на мислите си.

— Слухове ли? Че кога е нямало слухове, глупчо?

— Е, само сведения за преминаващи на наша страна изменници, нищо повече — рече с престорено пренебрежение Смайли. — Приказки за странни работи в двора на Карла. От втора ръка, естествено. Но все пак…

— Все пак какво?

— Все пак не ни ли подсказваха, че Карла е взел да включва във ведомостта си някои доста странни хора? Дето събеседвал с тях по нощите? Не е кой знае колко качествена информация, но смятам, че е редно да я спомена.

— А на нас ни беше наредено изобщо да не й обръщаме внимание — заяви най-категорично Кони. — Да сме се съсредоточали върху Киров. А не върху Карла. Такава беше заповедта от петия етаж, Джордж, в която и ти имаше пръст. «Престанете да блеете по луната, ами се заемете със земните дела», разправяше. — Кони изкриви устни, отметна назад глава и пресъздаде по притеснително реалистичен начин и самия Сол Ендърби: — «Задачата на тази служба е да събира разузнавателни данни — изрече провлечено Кони. — А не да влиза в сблъсъци с противника». Само не ми казвай, че е запял нова песен, дарлинг. Как мислиш? Джордж? — прошепна тя. — Ох, колко си лош, Джордж!

Той наля отново чашата й, а като се върна, забеляза палав блясък в очите й. Пръстите пак опъваха кичури от бялата й коса, както навремето, когато я носеше дълга.

— Работата е там, че ние разрешихме провеждането на операцията, Кони — констатира с премерен тон Смайли, явно стремящ се да я озапти. — Надделяхме над онези, които изпитваха разни съмнения, и ти позволихме да изпробваш Киров на първи етап. И какво стана по-нататък?

Пиенето, спомените и пробудилата се ловна треска я тласкаха напред със скорост, която той нямаше как да контролира. Дишането й се ускори. Захриптя като стара машина, оставена неблагоразумно без предпазни ограничители. Смайли успя само да осъзнае, че тя му разправя историята с Лайпциг точно по онзи начин, по който Лайпциг я беше разправил на Владимир. До този момент си беше представял, че е все още с нея в Цирка преди самото начало на операцията против Киров. А въображението й всъщност я беше пренесло в древния град Талин четвърт век преди това. Тя, с нейната невероятна мисъл, все едно наистина беше познавала и Лайпциг, и Киров през онзи период, когато са другарували. Чиста любовна история, твърдеше Кони: малкият Ото и дебелият Олег. Тук е ключът, разправяше Кони: остави старата глупачка да ти разкаже кое точно как е било, а докато говоря, Джордж, ти преследвай своите си злонамерени цели.

— Те двамата бяха точно като костенурката и заека, дарлинг. Киров — едрото тъжно бебе, забил нос в читанките по право в политехниката под «бащинската опека» на мръсната тайна полиция; и дребничкият Ото Лайпциг — истински дявол, забъркан във всички рекетьорски истории, излежал вече кратка присъда, трудещ се по цял ден на пристанището и проповядващ нощем противодържавна дейност пред неформалите. Запознали се в някакъв бар и се влюбили един в друг от пръв поглед. Ото привличал момичетата, Олег Киров го следвал в попътната му струя и обирал останките. Ти какво всъщност целиш, Джордж? Да ме превърнеш в Жана д'Арк ли?

Беше й запалил нова цигара и я беше пъхнал между устните й с надеждата да я успокои, но трескавият й говор я беше изсмукал за нула време и огънчето беше почнало да й пари. Смайли бързо дръпна угарката и я угаси в металния капак, който й служеше за пепелник.

— По едно време даже имали общо гадже — почти викайки обяви Кони. — И ако щеш вярвай, но един ден малката глупачка взела, че отишла и предупредила дребния Ото: «Дебелият ти приятел ме ревнува от теб, а на всичко отгоре е и доносник на тайната полиция — рекла му. — На дискусионния клуб на неформалите му предстоят големи неприятности. Пази се от Мартенските Иди!»

— Успокой се, Кони — предупреди я разтревожено Смайли. — Не се вълнувай!

Гласът й обаче стана още по-силен:

— Ото изгонил момичето, а само след седмица задържали цялата група. Включително и дебелия Олег, разбира се, който ги подвел — но на тях вече им било ясно. Съвсем, съвсем ясно! — На това място се заколеба, сякаш беше изтървала нишката на мисълта си. — А момичето, което се опитало да го предупреди, загинало — продължи Кони. — Изчезнало най-вероятно с хода на разпитите. Ото обърнал света наопаки, докато накрая открил някаква, която била в съседна ютия. Изнесли оттам момичето мъртво. Абсолютно мъртво. Каквато и аз ще бъда в най-скоро време.

— Дай да направим почивка — предложи Смайли.

Готов беше на всичко, за да я спре — да запари чая, да си побъбрят за времето — каквото и да било, само и само да понамали все по-нарастващото темпо на приказките й. Но тя беше направила втори скок, който я беше върнал в Париж, където Ото Лайпциг, с неохотното одобрение на петия етаж и пламенно съдействие от страна на стария генерал, подготвял почвата за дружеската му среща след всичките изгубени години с втория секретар Киров, когото тя наричаше «Рижавото прасе». Смайли предположи, че с този псевдоним го е обозначавала навремето. Лицето й беше поруменяло, въздух не й стигаше да изкаже всичко, което й беше на ума, та през цялото време гърдите й хриптяха, но тя и дума не даваше да се издума за спиране.

— Кони — примоли й се повторно Смайли, но и това се оказа недостатъчно; надали изобщо имаше начин да бъде спряна.

В началото, разправяше, малкият Ото се надявал да попадне на Рижавото прасе в някое от дружествата за френско-съветска дружба, които Киров периодически навестявал.

— Горкичкият Ото. Сигурно поне петнайсет пъти изгледал «Броненосецът Потьомкин», но така и не зърнал Рижавото прасе нито веднъж.

Разчу се, че Киров проявявал сериозен интерес към емигрантите, дотам, че дори се представял за таен техен поддръжник, и все подпитвал дали в качеството си на младши сътрудник към посолството не можел да помогне по някакъв начин на близките им в Съветския съюз. С помощта на Владимир Лайпциг направи нов опит да се изпречи на пътя на Киров, но късметът пак му изневери. После Киров взе да пътува — ама до къде ли не, скъпи, като истински Летящ холандец — та Кони и момчетата й почнаха да се чудят дали изобщо не е оперативен работник, а е по-скоро някакъв администратор към московския Център — ревизор например на резидентурите в Бон, Мадрид, Стокхолм и Виена, със седалище в Париж.

— Работещ за Карла или за основната организация? — попита тихо Смайли.

— Приказки всякакви — отвърна Кони, но лично тя била готова да се обзаложи, че бил човек на Карла. Въпреки наличието на Пудин още преди появата му. Въпреки това, че Киров бил идиот, а не военен; нямаше начин да не работи за Карла, повтори Кони, оборвайки перверзно предишното си твърдение в противен смисъл. — Ако Киров посещаваше резидентурите на основната организация, щяха да го посрещат и да уреждат престоя му известни нам офицери от разузнаването. Той обаче се придържаше строго към прикритието си и отсядаше единствено при колегите си от съответните търговски представителства.

— Но тъкмо пътуванията по въздуха разрешиха проблема ни — каза Кони. — Малкият Ото изчака Киров да си закупи билет до Виена, убеди се, че онзи ще пътува без придружители, а после хвана същия самолет и дружбата им се възобнови.

— Целта ни беше да му устроим класически меден капан — пропя Кони, и то доста силно. — Най-обикновен старомоден шантаж. На някой печен агент и окото нямаше да му трепне, но не и на Брат Киров, още по-малко пък, ако наистина беше човек на Карла. На нас точно това ни трябваше — неприлични фотографии и сведения, с които да го сплашим. А след като го изцедяхме докрай — след като научехме какви задачи изпълнява, кои са гадните му приятели и кой му осигурява всичката главозамайваща свобода, щяхме или да го купим да мине към нас, или да го хвърлим обратно в езерото, в зависимост от това колко е останало от него!

На това място Кони млъкна. Отвори уста, пак я затвори, пое въздух и му подаде чашата си.

— Дарлинг, налей бързо на старата бабка още мъничко, ако обичаш. На Кони й се обаждат 'лергиите. Всъщност недей. Стой си на мястото.

За една фатална секунда Смайли загуби ориентация.

— Джордж?

— Тук съм, Кони! Какво ти е?

Задейства се мигновено, но не достатъчно бързо. Забеляза как лицето й се вкамени и как разкривените й ръце се вдигнаха пред разкривените й от отвращение очи, сякаш наблюдаваше кошмарна катастрофа.

— Хилс, бързо! — викна тя. — Почна се!

Смайли я прегърна и усети как дланите й се сплетоха на тила му, да не го изпусне. Кожата й беше студена и тя цялата трепереше, но от ужас, а не от студа. Притисна я още по-силно към себе си, надуши миризмата на уиски, талк и старост и се опита да я успокои. Вкуси и солените сълзи, които мокреха лицето му, но в този миг тя го отблъсна от себе си. Отвори чантата й и й я подаде, после изскочи на верандата и викна Хилари. Тя се появи на бегом от тъмното с полустиснати юмруци, въртейки лакти и хълбоци по онзи начин, който мъжете намират за комичен. Втурна се с притеснена усмивка покрай него, а той остана на верандата сред щипещия бузите му нощен студ, вперил поглед в струпващите се дъждовни облаци и посребрените от изгряващата луна борове. Кучешкият лай бе утихнал. Само кръжащите врани не преставаха да грачат злокобно. «Тръгвай — заповяда си. — Махай се оттук. Изчезвай.» До колата със започналия да се заскрежава покрив нямаше повече от трийсетина метра. Представи си как скача в нея и подкарва нагоре по хълма, през разсадника, за да не се върне никога повече. Но в същото време усещаше, че не е в състояние да го стори.

— Тя каза да се върнеш вътре, Джордж — повика го строго от вратата Хилари с безпрекословния тон на човек, който се грижи за умиращ пациент.

Но когато влезе, всичко вече беше наред.