Екипът на Смайли

17

Пътищата бяха не по-малко безлюдни от околния пейзаж. През пролуките в мъглата пред погледа му се мяркаше ту част от царевична нива, ту свила се срещу вятъра червена ферма. Синя табела с надпис «КЕЙ». Свърна рязко по стръмния страничен път и видя пред себе си пристанището — комплекс от ниски сиви бараки, изглеждащи съвсем миниатюрни на фона на огромните товарни кораби. Входът беше препречен с бариера на бели и червени черти, имаше и табела за митница на няколко езика, но не се виждаше жива душа. Смайли спря, излезе от колата и с бодра походка пристъпи към бариерата. Червеният бутон беше с размерите на чинийка от чаен сервиз. Натисна го, а от писъка му две чапли изпляскаха с криле и се изгубиха в бялата мъгла. Вляво стърчеше на тръбните си нозе контролна кула. Чу се трясък на врата, метален звън, и брадат мъж в синя униформа слезе до най-долното стъпало на желязната стълба.

— Какво искате? — викна му човекът, но без да дочака отговор, вдигна бариерата и махна на Смайли да мине. Пристанищната площадка приличаше на поле залято с бетон след бомбардировка, оградено с кранове и затиснато от непрозрачното бяло небе. Ниското море зад него му се стори прекалено слабо за всички тези тежкотонажни кораби. В огледалото мярна островърхите покриви на пристанищния град, напомнящи на стара гравюра в горната половина на страницата. Погледна и към морето, където през мъглата мержелееше редицата от шамандури и примигващи лампи, обозначаващи водната граница с Източна Германия и началото на прострялата се върху дванайсет хиляди километра съветска империя. «Точно натам заминаха чаплите», рече си. Колата лазеше между червено-белите пътни конуси по посока на контейнерния склад, отрупан с автомобилни гуми и дървени трупи. «При контейнерния склад свивате наляво», беше го инструктирал хер Кречмар. Смайли сви бавно и послушно, като в същото време се оглеждаше да види стара къща, при все че му се струваше физически невъзможно стара къща да съществува насред това ханзейско бунище. Но пък хер Кречмар му беше заръчал: «Ще видите стара къща с надпис «Канцелария»», а хер Кречмар никога не грешеше.

Прекоси с друсане железопътна линия и се насочи към товарните кораби. Лъчи от утринното слънце бяха успели да пробият през мъглата и се отразяваха ослепително от белите им надстройки. Навлезе в алеята с контролните зали на крановете, приличащи до една на модерни блокпостове със зелени лостове и огромни прозорци. А в края на алеята, точно както му беше обещал хер Кречмар, го очакваше старата тенекиена къща със стръмен островръх ажурно изрязан тенекиен покрив, над който сгърчеше олюпен пилон за знаме. Постройката като да се крепеше единствено от стигащите до нея жици; съвсем наблизо капеше стара водна помпа с привързано с верига към основата й калаено канче. Върху дървената врата имаше само една дума — «BUREAU» — изписана според френския правопис, а не немския, с избелял готически шрифт, а под нея — по-нова табела: «P. K. BERGEN, IMPORT-EXPORT». Той работи там като нощен дежурен чиновник — обяснил му беше хер Кречмар. — А с какво се занимава денем само един господ и дяволът знаят.

Натисна звънеца, после се отдръпна от вратата, че да го видят добре. Ръцете си държеше далеч от джобовете, които също се виждаха много добре. Палтото му беше закопчано до шията. Беше гологлав. Паркирал беше реното странично спрямо къщата, та отвътре да се вижда ясно, че в колата няма никой. Сам съм и не съм въоръжен — искаше да съобщи. — Не съм от тях, а съм от твоите. Позвъни отново и се провикна: «Хер Лайпциг!». От отворилия се на горния етаж прозорец надникна сънена хубава жена, наметнала се с одеяло.

— Извинявайте — обърна се учтиво към нея Смайли. — Търся хер Лайпциг. По важен въпрос.

— Няма го — отговори му с усмивка тя.

До нея се появи и мъж — млад и небръснат, с татуировки по ръцете и гърдите. Двамата размениха няколко думи на полски, както му се стори на Смайли.

— Nix hier — потвърди предпазливо мъжът. — Otto nix hier.

— Ние сме временните му наематели — извика отгоре момичето. — Когато остане без пари, Ото се премества на вилата и ни дава апартамента си под наем.

Повтори същото и на мъжа, който сега вече се разсмя.

— Nix hier — пак каза той. — Няма пари. Никой няма пари.

Явно се радваха на свежото утро и на новопоявилата се компания.

— Кога го видяхте за последно? — попита Смайли.

Онези се засъвещаваха. Кой точно ден беше? Смайли остана с впечатлението, че са загубили представа за времето.

— В четвъртък — обяви момичето с нова усмивка.

— Четвъртък — повтори и мъжът до нея.

— Нося му добри новини — обясни Смайли с бодър тон, който пасваше на настроението й. И потупа външния си джоб. — Парички. Всичките са за Ото. Това му е комисионата. Бях обещал вчера да му ги донеса.

Момичето преведе казаното, мъжът взе нещо да я убеждава, а тя пак се разсмя.

— Моят приятел казва да не му ги давате, защото тогава той ще се върне, а ние ще трябва да напуснем и няма да имаме къде да се любим!

После го посъветва да потърси Ото в къмпинга.

— На два километра оттук по главния път — посочи му с ръка. — Минавате прелеза и мелницата и свивате надясно — погледна ръцете си, после кокетно изви едната към своя любим, — да, надясно, значи; и карате право към езерото, макар че то се вижда едва когато стигнете дотам.

— Как се казва? — попита Смайли.

— Няма име — отвърна момичето. — Най-обикновено езеро. Попитайте къде са бунгалата под наем, а оттам свърнете по посока на лодките. И търсете Валтер. Ако Ото изобщо е тъдява, само Валтер може да ви каже къде да го намерите.

— Благодаря.

— Валтер всичко знае! — викна момичето. — Жив професор е!

И това преведе, но този път приятелят й се ядоса.

— Лош професор! — провикна се на свой ред. — Валтер лош човек!

— И вие ли сте професор? — обърна се момичето към Смайли.

— Не, за съжаление, не съм. — Засмя се, благодари им, а те, като някакви деца на парад, го гледаха, докато се качваше в колата. Всичко им доставяше радост — и денят, и греещото слънце, и посещението му. Той свали стъклото да им каже довиждане, но не успя да чуе онова, което тя му говореше.

— Не ви разбрах — извърна нагоре глава, все още усмихнат.

— Казвам, че, като никога, на Ото късметът му проработи два пъти — повтори момичето.

— Защо? — попита Смайли и угаси двигателя. — В какъв смисъл два пъти?

Момичето вдигна рамене. Одеялото се смъкваше от рамото й, а под одеялото не носеше нищо. В името на благоприличието приятелят й я прегърна и го придърпа.

— Първо онова неочаквано посещение от Източната част миналата седмица — каза тя. — А днес и пари. — И разпери ръце. — Най-после и него да го огрее.

Но като видя изражението на Смайли, смехът й моментално угасна.

— Посещение — повтори Смайли. — И кой по-точно го посети?

— Някакъв от Източната част.

Смайли забеляза уплахата й и от страх тя да не се скрие, си наложи да си възвърне добродушието.

— Да не би да е бил брат му? — попита весело и протегна ръка, все едно положи длан върху нечия глава. — Дребен на ръст? Очилат като мен?

— А, не! Едър мъж. С шофьор. Богат.

Смайли завъртя глава в израз на леко разочарование.

— Не се сещам, в такъв случай — рече. — На Ото брат му никога не е бил богат. — Успя дори да го докара до звучен смях. — Освен ако той не е бил шофьорът, разбира се — добави.

Следваше точно указанията й с онова вътрешно спокойствие, което го завладяваше по време на криза. Важното беше да се движи. Без да упражнява воля. Да върви нанякъде, да се моли и да търси поредната уговорка с господа. «Божичко, само това да не е, да не се повтори случаят с Владимир.» Слънцето вече позлатяваше кафявите поля, но потта пролазваше като студена ръка и щипеше кожата по гърба му. Докато спазваше указанията й, оглеждаше околния свят така, сякаш се сбогуваше с него за последен път, съзнавайки, че преди него оттук е минал едрият с шофьора си. Мярна фермата със стария конски плуг в сайванта, примигващата и нуждаеща се от ремонт неонова реклама на бира и сандъчетата с кървавочервено мушкато по первазите. Забеляза вятърната мелница, която му заприлича на гигантска мелничка за чер пипер, и поляната с множеството подгонени от силния вятър бели гъски. Забеляза и как чаплите се мяркаха като платноходки по повърхността на блатата. Прекалено бързо шофираше. «По-често трябва да кормувам — рече си. — Изгубил съм си навиците и не владея автомобила.» Паважът свърши, мина на чакъл, а след чакъла — в черен път, чийто прахоляк се вихреше като пясъчна буря около колата. Прекоси борова горичка, на излизане от нея видя табелата «БУНГАЛА ПОД НАЕМ» и редица азбестови постройки със спуснати кепенци, очакващи бояджиите преди откриването на курортния сезон. По някое време съзря в далечината струпване на мачти и спаднало под обичайното си ниво езеро с кафяви води. Насочи се към мачтите, налетя на дупка в пътя и нещо под колата изтрещя страховито. Реши, че му се е откачил ауспухът, тъй като шумът на двигателя рязко се засили и подплаши половината водни птици в Шлезвиг-Холщайн.

Мина покрай ферма, скри се в полумрака под короните на някакви дървета, накрая изскочи посред сияйно бял пейзаж с изпотрошен пристан и няколко бледо маслинени стръка камъш на преден план, на фона на безкрайния небесен простор. Лодките се озоваха откъм дясната му страна, пред входа на заливче. Покрай водещата нататък пътека бяха паркирани зле поддържани каравани, между чиито телевизионни антени се вееше захабено пране. Подмина вдигната насред зеленчукова градина палатка и две разбити бараки, които навремето си са приютявали военни. Върху фасадата на едната беше изрисуван психеделичен изгрев, който вече се лющеше. Редом с бараката бяха зарязани три стари автомобила и купчина боклук. Паркира и се отправи към брега по пътечката между тръстиките. В тревистото заливче стояха завързани няколко импровизирани плаващи дома, част от тях пригодени от военновременни десантни баржи. Стори му се, че на това място е по-студено, а неизвестно защо — и по-тъмно. Платноходките, които беше видял преди това, бяха скупчени по-встрани и повечето от тях бяха покрити с платнища. Чу музика от два-три радиоапарата, но в началото не видя жив човек. Чак тогава забеляза лагуната с привързаната в нея синя лодчица. А седналият в лодката старец с обветрено лице по брезентово яке и черна фуражка си разтриваше тила с вида на току-що събудил се човек.

— Вие ли сте Валтер? — попита Смайли.

Старецът като че кимна, без да спира масажа.

— Търся Ото Лайпциг. От пристанището ме упътиха насам.

Бадемовите очи на Валтер сякаш бяха вложени в наподобяващата смачкана амбалажна хартия кожа на лицето му.

— Изадора — рече.

И посочи на Смайли паянтово мостиче малко по-нататък по брега. Към края му беше привързана «Изадора» — 12-метрова моторна яхта, видяла и много по-добри времена, заприличала на нарочен за разрушаване грандхотел. Илюминаторите й бяха с перденца; единият беше разбит, друг беше ремонтиран с помощта на тиксо. Талпите на мостика поддаваха тревожно под тежестта на Смайли. В един момент насмалко не падна, а на два пъти му се наложи да прескача от талпа на талпа с много по-голям разкрач, отколкото позволяваха късите му крака. Чак когато стигна до края, установи, че «Изадора» всъщност дрейфува. Отвързала се беше откъм кърмата и беше навлязла с цели три метра във водата — най-дългото пътуване, което вероятно щеше да предприеме до края на живота си. Вратите към каютите бяха затворени и затулени с пердета. Спасителна лодка не се виждаше.

Старецът беше излязъл от лагуната с лодката си и сега седеше на петдесетина метра встрани и го наблюдаваше, облегнал се върху греблата. Смайли сви дланите си на фуния и се провикна:

— Как да му привлека вниманието?

— Извикай го и той ще се покаже — отвърна старецът, без сякаш да се напъне да повиши гласа си.

Смайли се извърна по посока на яхтата и взе да вика: «Ото» — отначало тихо, после все по-силно, но на борда на «Изадора» не се забеляза никаква реакция. Не откъсваше очи от перденцата. Гледаше как покритата с мазни петна вода шляпа по гниещия корпус. Заслуша се и му се стори, че чува музика като онази в клуба на хер Кречмар, но предположи, че тя долита от някоя от лодките. Кафявото лице на Валтер продължаваше да го наблюдава.

— Викай, викай — насърчи го старецът. — Викай, щом искаш да го видиш.

Инстинктът на Смайли обаче не му позволяваше да изпълнява командите на някакъв си старец. Понеже долавяше в тях както властност, така и подигравка, които го дразнеха до еднаква степен.

— Той там ли е изобщо? — провикна се Смайли. — Питам «там ли е?»

Старецът хич и не помръдна.

— Видял ли си го да се качва? — не се предаваше Смайли.

От това как кафявата глава се извъртя, му стана ясно, че старецът плюе във водата.

— Тоя глиган непрестанно ходи нанякъде и се връща — чу гласа му Смайли. — Майната му. Мен какво ме бърка?

— Кога за последен път го видя?

От другите лодки занадничаха да чуят разговора им. Наблюдаваха безизразно Смайли — дебеланкото на края на изпотрошения мостик. На брега също беше взела да се заформя групичка: момиче по шорти, старица, двама еднакво облечени русокоси тийнейджъри. Имаше нещо общо обаче в разнородността им: видът на затворници, на хора, подчинили се на едни и същи калпави закони.

— Търся Ото Лайпциг — провикна се Смайли към всички околни. — Може ли някой да ми каже дали изобщо е тъдява? — От един от сравнително близките плаващи домове брадат мъж пускаше кофа във водата. Смайли реши да опита първо с него. — Има ли някой на «Изадора»? — попита го.

Кофата избълбука и се напълни. Брадатият я вдигна, но нищо не каза.

— По-добре виж колата му — извика пискливо от брега жена, а може да беше и дете. — Закараха я в гората.

Гората, най-вече фиданки и брези, беше на стотина метра от брега.

— Кой? — попита Смайли. — Кой я закара там?

Но жената, съответно детето, реши да не се обажда повече. Старецът беше хванал греблата и сега се приближаваше към пристана. Смайли го проследи как подведе кърмата по посока на стълбата под пристана. Без капка колебание слезе по нея и се качи в лодката. С няколко замаха старецът го прикара до корпуса на «Изадора». От напуканите му устни стърчеше цигара, която, като очите му, блестеше неестествено на фона на злокобното му сбръчкано лице.

— Отдалеч ли идеш? — поинтересува се старецът.

— Негов приятел съм — отвърна Смайли.

Стълбата на «Изадора» беше цялата в ръжда и водорасли, а от росата палубата беше станала хлъзгава. Огледа се за признаци на живот, но не видя такива. Напразно търсеше да забележи и отпечатъци от нечии стъпки по росата. Във водата висяха две завързани за ръждясалите перила рибарски влакна, но това нищо не му говореше — някой можеше да ги е пуснал и преди седмици. Ослуша се и чу отново едва достигащите го звуци на бавен танцов оркестър. Дали пък не идеха откъм брега? Или отнякъде по-навътре във водите? И си даде сметка, че всъщност ги чува изпод нозете си: стори му се, че слуша грамофонна плоча, която е пусната на трийсет и три вместо на седемдесет и осем оборота.

Надникна през перилото и видя, че старецът се е облегнал назад в лодката, нахлупил козирката на фуражката над очите си, и дирижира бавно в такт с музиката. Вратата към каютите се оказа заключена, но му се видя доста паянтова, като всичко друго наоколо, та тръгна по палубата и по някое време намери ръждясала отвертка, която да му послужи вместо лост. Пъхна я в процепа, занапъва я наляво-надясно и изведнъж, за огромна своя изненада, усети как цялата врата поддаде, заедно с рамката, пантите, бравата и всичко останало; последва гръм като от експлозия и от изгнилата дървения го посипа червеникав облак прах. Някакво едро и бавно насекомо се удари в бузата му, от което доста време усещаше парене по кожата си и взе да се чуди дали не го беше ужилила пчела. В каютата цареше непрогледен мрак, но музиката се чуваше малко по-силно. Стъпил беше на най-горната пречка на стълбата, но въпреки светлината зад гърба му мракът в краката му си оставаше непрогледен. Напипа ключа на лампата, но той не работеше, затова отстъпи назад и се обърна към стареца в лодката:

— Кибрит.

Едва успя да овладее нервите си да не избухне. Нито фуражката помръдна, нито дирижирането спря. Викна по-силно и едва сега в краката му тупна кибритена кутия. Отнесе я в каютата, драсна клечка и моментално съзря изтощения транзисторен радиоприемник, който продължаваше да излъчва с последни сили музика и беше комай единственото здраво нещо сред царящата вътре пълна разруха.

Клечката угасна. Преди да запали следващата, дръпна пердетата, но без онова, което гледаше към брега. Не желаеше старецът да наднича отвън. На сивата странична светлина Лайпциг наподобяваше абсурдно миниатюрния си образ върху направената от хер Кречмар фотография. Беше гол, лежеше там, където го бяха оставили омотан във въжета, липсваше единствено момичето, а и Киров. Издяланото в стил «Тулуз-Лотрек» лице, покрито със синини от бой и с няколко ката омотано през устата му въже не отстъпваше по острота и изразителност на онова, което Смайли беше запомнил приживе. Най-вероятно музиката им е трябвала да заглушава виковете му, докато са го измъчвали, реши Смайли. Макар че се съмняваше музиката сама по себе си да е била достатъчна. Спря погледа си върху транзистора като предмет, към който можеше да се върне, ако се преситеше на гледката на трупа, преди да е изгаснала клечката. «Японска марка — рече си. — Което е странно. И изобщо се съсредоточавай върху странните неща. Нима не е странно за човек от нация техническа като немците да се сдобие с японско радио? И дали японците им отвръщат съответно на жеста? Продължавай да се чудиш — заповяда си свирепо, — съсредоточи се докрай върху този интересен икономически аспект на стокообмена между две от водещите индустриални държави.»

Без да отлепва очи от радиото, Смайли разтвори сгъваемо столче и седна на него. После бавно премести поглед върху лицето на Лайпциг. «Лицата на някои мъртъвци — взе да разсъждава — притежават безизразното, да не кажем глупаво изражение на пациент под упойка. Други запазват определено настроение от някогашния разностранен характер — мъртвецът в ролята на любовник, баща, шофьор, бриджор, тиранин. А трети, както в случая с Владимир, нищо не са запазили. Но дори и с всичките въжета, с които е омотано, лицето на Лайпциг беше съхранило определено настроение, и то — гняв: гняв, усилен десетократно от болката, превърнал се от болката в бяс; гняв, който е нараствал дотам, че е обзел човека като цяло, докато силите са се отцеждали от тялото му.»

Ненавист, както се беше изразила Кони.

Смайли заоглежда методично обстановката, наложи си да обмисля нещата колкото се може по-бавно и да се мъчи, изследвайки отломките, да възстанови довелите до тях събития. Първо са се били, преди да му надвият; това можеше да заключи по изпотрошените крака от масата и столовете, лампите и полиците и всичко останало, което е можело да се изскубне от мястото му и да се използва за удряне или хвърляне. После са пристъпили към претърсването, но то е станало едва след като са го омотали с въжетата и в промеждутъците на разпита, който са му провели. Че са се вбесили от безрезултатността на разпита, личеше по всичко. Изкъртили са цялата ламперия и дюшемето, изтърбушили са чекмеджетата на шкафовете, дрехите, матраците и в последна сметка всичко, което е можело да се изпотроши, да се сведе до минимална съставна част, тъй като Ото Лайпциг е продължавал да не им отговаря. Забеляза, освен това и наличието на кръв на най-неочаквани места — в мивката и по печката. Изкушаваше се да си мисли, че не всичката е била пролята единствено от Ото Лайпциг. Накрая от отчаяние са го убили, понеже такава е била заповедта им от Карла, понеже такъв е методът на Карла. «Първо убиват, после разпитват», както казваше Владимир.

И аз му имам доверие на Ото — незнайно защо се сети Смайли за думите на хер Кречмар. — Не за дреболии, а за важните неща. «Аз също», рече си. В този момент вярваше в Ото точно толкова, колкото вярваше и в смъртта, и в Сънчо. Както и за Владимир, така и за Ото Лайпциг смъртта беше постановила, че са говорели истината.

Чу откъм брега женски крясък:

— Какво намери той там? На какво попадна? Кой е той изобщо?

Върна се на палубата. Старецът беше вдигнал греблата и беше оставил лодката да дрейфува. Седеше с гръб към стълбата, сгушил глава между широките си рамене. Допушил беше цигарата си и сега пафкаше пура, сякаш беше дошла неделята. Но в мига, в който видя стареца, Смайли мярна и тебеширената черта. Дори не му се наложи да премести погледа си. Само дето чертата беше толкова наблизо, че плаваше в замъглените лещи на очилата му. За да спре движението й, му се наложи да сведе глава и да погледне над рамките. Тебеширена черта — отчетлива и жълта. И рибарско влакно — прехвърлено старателно над ръждата на перилото. А само на трийсетина сантиметра от него — рибарска макара, завързана с моряшки възел. Старецът не го изпускаше от очи; вероятно и нарастващата тълпа сеирджии на брега също, но нямаше друг избор. Дръпна влакното и усети, че на него е закачено нещо тежко. Заприбира го с две ръце, докато по някое време вместо найлоново влакно от водата взе да излиза въдична нишка, та се наложи нея да тегли. Изведнъж нишката се обтегна. Задърпа я предпазливо и въпреки разстоянието усети как любопитството на хората на брега нарастваше все повече и повече. Дори старецът беше отметнал назад глава и го наблюдаваше през черната сянка от козирката си. Най-неочаквано уловът изскочи с плясък от водата, а зрителите избухнаха в подигравателен смях: стара гуменка, зелена, навървена, провиснала от голяма кука, с каквато и акула можеше да се хване. Смехът бавно утихна. Смайли откачи гуменката. След това, с безразличието на човек, който няма повече работа навън, се скри достолепно в каютата, оставяйки вратата открехната да влиза светлина.

Но по някаква случайност беше взел със себе си и гуменката.

В нея, на мястото на пръстите, беше пришито на ръка мушамено пакетче. Смайли го извади: кесия за тютюн, зашита плътно в горния й край и сгъната няколкократно. «Московските правила — проблесна тъпо в съзнанието му. — До самия край московските правила. От колко ли още мъртъвци ми предстои да прибирам наследство? Колкото и да ни е скъп / лежащият по хоризонтала.» Успя да разшие конеца. В тютюневата кесия намери друго пакетче; този път презерватив, завързан в горния му край. А в презерватива — квадратче твърда хартия, сгъната няколкократно до размерите на рекламно кибритче. Смайли я разгъна. Беше половината от илюстрована пощенска картичка. Дори не цветна, а черно-бяла. Половината от матов шлезвиг-холщайнски пейзаж с половината от стадо фризийски говеда, пасящи под сиви слънчеви лъчи. Скъсана умишлено грубо, неравно. Нищо писано на гърба, без адрес и без марка, най-обикновена половинка от скучна, неизпратена пощенска картичка; но точно заради нея са го мъчили, а накрая са го убили, но така и не са намерили нито нея, нито съкровищата, които е можела да им отключи. Прибра я заедно с опаковката във вътрешния джоб на сакото и се върна на палубата. Старецът беше прекарал лодката до яхтата. Без да каже нито дума, Смайли се спусна бавно по стълбата. Тълпата от къмпингари беше станала още по-многобройна.

— Пиян ли е? — попита старецът. — И сега си отспива?

Смайли стъпи в лодката и докато старецът гребеше, хвърли последен поглед на «Изадора». Спря се на счупения илюминатор, сети се за опустошената каюта и за тънкия като картон корпус, през който беше чувал дори провлачените стъпки на хората по брега. Представи си как са се били и как писъците на Лайпциг са се носили из целия къмпинг. И как зяпачите са стояли безмълвно на сегашното им място, без никой да посмее да шушне, нито да се притече на помощ.

— Голяма веселба падна — каза безгрижно старецът, привързвайки лодката към кея. — То не беше музика, не бяха песни. Предупредили ни бяха, че ще са шумни. — Пристегна възела. — Може и да са се поскарали. Ама то човещина. Може ли без кавга? Повикаха, пуснаха и джаз. Какво от това? Ние тук сме музикален народ.

— Полицаи бяха — провикна се жена от бреговата група. — А когато полицията си гледа работата, ние, гражданите, сме длъжни да не се обаждаме.

— Заведете ме при колата му — каза Смайли.

Всички се придвижваха накуп, без отявлен водач. Старецът крачеше редом със Смайли — полуопекун, полубодигард — и му проправяше път с престорена официалност. Щъкаха и дечурлига, но гледаха да стоят по-далечко от стареца. Фолксвагенът беше набутан в храсталака и беше разпердушинен не по-малко от каютата на «Изадора». Таванската тапицерия висеше на ивици, седалките бяха извадени и изкормени. Липсваха и гумите с джантите, но Смайли предположи, че са ги отмъкнали впоследствие. Къмпингарите наобиколиха почтително колата, сякаш беше гордостта на местния музей. Някой беше направил неуспешен опит да я изгори.

— Гаден човек беше — обясни старецът. — Те всички поляци са такива — престъпници, получовеци.

Опелът на Смайли си стоеше там, където го беше паркирал, досами пътеката, близо до кофите с боклука, а двамата еднакво облечени русокоси младежи стояха върху багажника и блъскаха с чукове по капака му. Приближавайки се, Смайли видя как перчемите им подскачаха при всеки удар. И двамата бяха обути в джинси и черни ботуши с апликации във формата на маргаритки.

— Кажи им да не ми удрят колата — обърна се Смайли към стареца.

Къмпингарите ги следваха от разстояние. Отново ги чуваше как влачат нозе като някаква армия от бежанци. Стигна до колата с ключове в ръка, а онези двамата не спираха да блъскат с все сила. Но когато мина отзад да види какво става, установи, че са успели само да откачат капака на багажника от пантите му, да го прегънат и да го сплескат отново, та беше заприличал на захвърлен на пода нескопосан колет. Огледа и колелата, но не забеляза никаква нередност. Не се сещаше какво друго трябва да провери. Чак тогава установи, че за задната му броня е завързана с канап кофа за боклук. Като се стремеше да стои по-надалеч от двамата, Смайли дръпна канапа, но не можа да го скъса. Опита и със зъби, но пак без никакъв успех. Старецът му подаде джобно ножче и с него успя да среже канапа, като гледаше да не попадне в обсега на размахваните чукове. Къмпингарите бяха оформили полукръг и бяха вдигнали на ръце дечицата си да се сбогуват. Смайли седна зад волана, а старецът с мощен замах затръшна вратата. Смайли пъхна ключа, но докато го завърти в стартера, единият от младежите се просна върху капака на двигателя като манекенка в автомобилен салон, а другият чукаше вежливо по стъклото.

Смайли го свали.

— Какво искате? — попита.

Младежът протегна длан.

— За ремонта — обясни. — Багажникът ви не се затваряше както трябва. За труд и материали. Режийни. И такса «паркинг». — После му показа нокътя на палеца си. — Колегата нещо си увреди ръката. Може да се окаже сериозно.

Смайли огледа лицето на младежа, но не откри по него никакъв разбираем човешки инстинкт.

— Нищо не сте ремонтирали. Само щети сте причинили. Помолете приятеля си да се махне от колата.

Момчетата се засъвещаваха и се престориха, че спорят. Направиха го право пред очите на тълпата, видимо съвсем културно: бавно се удряха един друг по раменете и извършваха риторични движения, които изобщо не съвпадаха с думите им. В действителност разговаряха за природата и за политика и платоническият им диалог сигурно щеше да продължи до безкрай, ако младежът върху колата не се изправи, за да е по-убедителен, откъсна в движение чистачката, сякаш беше цвете, и я връчи на стареца. Отдалечавайки се, Смайли хвърли поглед в огледалото и видя втренчените погледи на изпращащия го полукръг от лица със застаналия в средата му старец. Никой не му помаха за довиждане.

Караше бавно, преценявайки шансовете си, а колата дрънчеше като остаряла пожарна. Изглежда бяха повредили и нещо друго по нея, което му беше убягнало. И в миналото беше напускал Германия, беше влизал и излизал нелегално, беше ловувал, докато самият той бягаше, и независимо от това, че оттогава беше остарял, а и Германия не беше вече същата, имаше усещането, че са го пуснали отново на свобода сред дивата природа. Нямаше откъде да разбере дали някой от къмпинга не се е обадил междувременно в полицията, но реши да го приеме за свършен факт. Яхтата беше вече отворена и тайната й беше излязла наяве. И онези, които досега бяха извръщали очи, сега щяха първи да се проявят като съзнателни граждани. И на това беше ставал свидетел в миналото.

Влезе в някакъв крайморски град; багажникът — поне предполагаше, че е багажникът — продължаваше да дрънчи подире му. «И от ауспуха може да е, мина му мисълта; от оная дупка по пътя за къмпинга.» На мястото на утринната мъгла се беше появило жарко, необичайно за сезона слънце. Дървета не се виждаха. Заобиколен беше отвсякъде от невероятен блясък. Първите туристи тепърва щяха да излязат и да се качат на очакващите ги файтони. Плажът беше осеян от кратерите, които плажуващите бяха изкопали в пясъка през лятото, за да се крият от вятъра. Чуваше как металните звуци на колата се отразяват от боядисаните магазини, покрай които минаваше, а слънцето като да усилваше допълнително ехото. Направи му впечатление, че малкото минувачи до един вдигаха глава и го изглеждаха, възмутени от шумния му автомобил.

«Веднага ще разпознаят колата — реши Смайли. — Дори никой от къмпинга да не е запомнил номера й, багажникът без капак моментално ще ме издаде.» Отби от главната улица. Това слънце наистина блестеше ужасно. «Дойде един, хер вахтмайстер, щяха да кажат на дежурния патрулиращ полицай. От сутринта, хер вахтмайстер. Разправяше, че му бил приятел. Огледа лодката и си тръгна. Никакви въпроси не ни зададе, господин капитан. И изобщо нямаше вид да се е затрогнал. А от водата извади обувка, хер вахтмайстер. Представяте ли си: обувка!»

Движеше се по посока на жп гарата и се мъчеше по табелите да се ориентира къде може да остави колата си за цял ден. Гаровата сграда беше масивна, от червени тухли, вероятно отпреди войната. Подмина я и видя от лявата си страна голям паркинг, разделен по средата от редица дървета, чиито окапващи листа бяха нападали по някои от колите. Автоматът прие парите му и му пусна квитанция, която да закрепи върху предното стъкло. Вкара колата на заден ход по средата на една от редиците и навря колкото можа задницата й в стръмния скат. На излизане невероятното слънце все едно му зашлеви шамар. Не се усещаше и най-лек полъх на вятър. Заключи автомобила и напъха ключовете в ауспуха; и той не знаеше защо го направи, освен от желанието да поднесе нещо като извинение на рент а кар агенцията. После с крака нарита шума и пясък, докато почти успя да скрие предния регистрационен номер. В това циганско лято само след час в паркинга щеше да има над сто коли.

Забелязал беше магазин за мъжко облекло на главната улица. Купи оттам ленено сако, но нищо друго, понеже продавачите обикновено запомнят онези, които си купуват цели костюми. И не го облече, а го сложи в найлонова торба. В изпълнена с бутици малка пряка се снабди с биеща на очи сламена шапка, а от книжарница — с туристическа карта на околията и разписание на влаковете в региона Хамбург-Шлезвиг-Холщайн-Долна Саксония. И шапката не наложи на главата си, ами я пусна в плика при сакото. Поради неочакваната жега се потеше обилно. А самата жега го разстройваше, тъй като беше не по-малко абсурдна от летен сняг. Пъхна се в телефонна кабина и пак се разрови из местните указатели. В хамбургския нямаше Клаус Кречмар, затова пък в указателя за Шлезвиг-Холщайн фигурираше Кречмар с адрес в населено място, чието име Смайли чуваше за първи път в живота си. Потърси го на картата и установи, че е малък град на главната жп линия до Хамбург. И това много го зарадва.

Стегнал всичките си останали мисли в железни обръчи, Смайли най-спокойно преизчисли шансовете си. Полицията щеше да се свърже с рент а кар фирмата в Хамбург секунди, след като откриеше автомобила. А щом се сдобиеха оттам с името му и с описание как изглежда, веднага щяха да предупредят всички летища и всякакви други гранични пунктове. Кречмар е нощна птица и вероятно става късно. До града, в който живее, се стига за един час с локален влак.

Върна се на гарата. Главният й салон беше плод на нечия вагнеровска фантазия как би изглеждал готически палат: сводест покрив и огромен витраж, през който оцветените слънчеви лъчи стигаха до керамичния под. От телефонна кабина се обади на аерогарата в Хамбург и се представи с името «Стандфаст, инициал Дж.», тъй като на това име беше и паспортът, който бе взел от лондонския си клуб. Най-близкият полет до Лондон предстоял в шест вечерта, но свободни места имало само в първа класа. Смайли си резервира място в първа класа с ангажимента да ъпгрейдне своя «икономи» билет още с пристигането си на аерогарата. «В такъв случай ще ви помоля да се явите половин час преди началото на чекирането». Смайли обеща да го направи на всяка цена — с надеждата да я впечатли дотолкова, че тя да го запомни, — но за жалост мистър Стандфаст не можел да й даде телефонен номер за контакти. Нищо в тона й не издаваше, че зад гърба й стои служител на силите за сигурност с телексен апарат в ръка, който й нашепва в ухото какво да говори, но и без това на Смайли му беше ясно, че направената от мистър Стандфаст резервация ще причини повсеместна тревога в рамките на следващите два часа, тъй като и опелът беше нает от същия този мистър Стандфаст. Върна се в главния салон и пронизващите го слънчеви лъчи. Пред всяко от двете гишета за билети стоеше малка опашка. На първото му се падна да го обслужва интелигентна млада жена, от която той си купи второкласен еднопосочен билет до Хамбург. При това създаде куп умишлени затруднения около покупката: нерешителност и притеснения, и твърдото намерение да си запише точните часове на заминаване и пристигане, за която цел му се наложи да помоли служителката да му услужи с химикалка и бележник.

Оттам отиде в мъжката тоалетна, прехвърли всичко от джобовете си — и най-вече намереното на лодката на Лайпциг скъпоценно парче от илюстрована пощенска картичка — в лененото сако, облече го и се накипри със сламената шапка, след което от втората каса си закупи най-тихо и кротко билет за локалния влак, който спираше и в градчето на Кречмар. За да направи минимално впечатление, Смайли си наложи изобщо да не погледне касиерката, а вместо това се съсредоточи изпод периферията на пъстрата капела върху самия билет и рестото. Преди да замине, предприе последна предпазна мярка. Обади се в дома на хер Кречмар, уж търсейки «грешен номер», и научи от възмутената му съпруга какво безобразие било да се звъни в такъв ранен час по хората. Накрая, за всеки случай, сгъна найлоновите торби и ги напъха в джоба си.

Тихото градче тънеше в зеленина, с просторни ливади пред отдалечените един от друг домове. Предградийните армии отдавна бяха елиминирали всякакви остатъци от провинциалния бит, но благодарение на яркото слънце градчето все пак изглеждаше красиво. Номер осем, от дясната страна на улицата, се оказа доста внушителна двуетажна резиденция с остри скандинавски скатове на покрива, гараж за две коли и богат избор на засадени прекалено нагъсто фиданки от най-различни видове. В градината се виждаше люлка столче с пластмасова седалка на цветя и уж придаващо романтика новопостроено рибно езерце. Но голямата атракция и гордостта на хер Кречмар явно беше откритият басейн в собствено дворче, облицовано с крещящо червени плочки. Именно там, в семейното лоно, го завари Смайли през този невероятен есенен ден, събрал неколцина съседи на импровизирано парти. Самият хер Кречмар, по шорти, подготвяше барбекюто, а като чу щракането на мандалото на градинската портичка, вдигна глава да види кой идва. И тъй като новата сламена шапка и лененото сако напълно го подведоха, викна на съпругата си да посрещне новия гост.

Фрау Кречмар се отправи по пътеката с чаша шампанско в ръка. Облечена беше в розова плажна рокличка с ефирна розова пелерина, която тя предизвикателно оставяше да се вее подире й.

— Я да видим кой е дошъл? Кой ни изненадва с появата си? — повтаряше със закачлив глас, с какъвто обикновено говореше и на кученцето си.

И се спря пред Смайли. И нейното загоряло и снажно тяло, като онова на съпруга й, се отличаваше с дълготрайна конструкция. Тъмните й очила с бялата пластмасова човка, за да не й изгори носа, обаче не позволиха на Смайли да огледа добре лицето й.

— Добре дошли на веселбата на семейство Кречмар — обяви не съвсем уверено тя, след като Смайли така и не й се представи. — С какво можем да сме ви полезни, сър? Какво да направим за вас?

— Налага ми се да разговарям със съпруга ви — каза Смайли. Не беше проговарял, откакто си закупи билета, та гласът му прозвуча неестествено пресипнал.

— Но Клаусхен никога не се занимава с бизнес през деня — възпря го твърдо тя, макар и с усмивка. — По силата на семейния правилник гонитбата на печалба спи през деня. Да му сложа ли белезници, за да ви докажа, че той е наш пленник до залез-слънце?

Плажната й рокличка се състоеше от две части, а гладкото й закръглено коремче лъщеше от плажното масло. Вероятно за да подсили връзката си с природата, носеше около талията си златна верижка. И беше обута в златни сандали на много високи токчета.

— Бъдете така любезна да съобщите на съпруга си, че в случая не става дума за бизнес — каза Смайли. — А за приятелство.

Фрау Кречмар отпи от шампанското и сне тъмните очила с човката, сякаш разкриваше коя е на някой бал с маски. Носът й беше чип. А лицето й, при всичката му любезност, беше значително по-старо от тялото й.

— Е, как така ще е приятелство, като дори името си не ми казахте? — настоя тя, при все че се колебаеше дали да се придържа към очарователността, или да възприеме по-обезсърчителен тон.

Междувременно обаче и самият хер Кречмар я беше последвал по пътеката, спря се и взе да мести поглед от жена си на Смайли и обратно. Вероятно смразяващото лице и поведение на Смайли и потрепващият му поглед успяха някак си да предупредят хер Кречмар за повода за посещението му.

— Върви да досготвиш — изрече рязко хер Кречмар, подхвана Смайли под лакътя и го насочи към всекидневна с месингови полилеи и широк прозорец с кактуси по перваза.

— Ото Лайпциг е мъртъв — съобщи Смайли без всякакви въведения веднага щом Кречмар затвори вратата. — Убили са го двама души в къмпинга.

Очите на хер Кречмар се разтвориха докрай, подир което той без капчица притеснение загърби Смайли и скри лице в дланите си.

— Вие притежавате и звукозапис — обяви Смайли, без да обръща внимание на представлението. — Освен снимката, която ви показах, някъде съхранявате за него и магнетофонен запис. — Нищо по гърба на хер Кречмар не подсказваше, че го е чул. — Снощи вие сам го споменахте — продължи Смайли със същия бдителен тон. — Как разговаряли за бог и за света, как Ото се смеел като самодоволен палач, говорел на три езика едновременно, пеел и разправял вицове. Не само сте ги снимали по искане на Ото, но по негово настояване сте записали и разговора им. Което ме кара да подозирам, че и адресираното до него писмо от Лондон е все още у вас.

Хер Кречмар се беше извъртял и вперил в Смайли пропит с възмущение поглед.

— Кой го е убил? — попита. — Отговорете ми по войнишки на въпроса, хер Макс!

Смайли беше извадил от джоба си скъсаната половинка на пощенската картичка.

— Кой го е убил? — не мирясваше хер Кречмар. — Държа да знам!

— Нали това очаквахте снощи да ви нося — каза Смайли, без да обърне внимание на въпроса му. — Приносителят, независимо кой е той, има правото да получи от вас записа и всичко друго, което ви е оставил да му пазите. Такава е била уговорката помежду ви.

Кречмар пое картичката.

— Той ги наричаше неговите московски правила — поясни Кречмар. — И двамата с генерала много държаха на тях, макар лично на мен да ми се струваха глуповати.

— У вас ли е другата половина на картичката? — попита Смайли.

— Да — каза Кречмар.

— В такъв случай наставете двете половини и ми предайте материалите. Ще ги използвам точно така, както щеше да желае Ото.

Наложи му се да формулира това по два различни начина, преди Кречмар да реагира.

— Обещавате ли ми? — настоя Кречмар.

— Да.

— А убийците му? Какво ще им направите?

— Предполагам, че вече са прекосили оттатък и са в безопасност — каза Смайли. — С кола са само няколко километра.

— Каква работа ще ви свършат материалите тогава?

— Материалите ще злепоставят онзи, който е пратил убийците — заяви Смайли и вероятно именно желязното му спокойствие внуши на хер Кречмар, че гостът му страда не по-малко от самия него, а може би и повече, посвоему си.

— И неговата смърт ли ще причинят? — попита хер Кречмар.

Смайли доста помълча, преди да му отговори:

— Онова, което го очаква, е по-лошо и от смъртта.

Хер Кречмар се изкуши за миг да полюбопитства кое може да е по-лошо и от смъртта, но се въздържа. Излезе от стаята, хванал безжизнено между пръстите си половината картичка. Смайли търпеливо зачака. Часовникът с махало се трудеше неспирно в клетката си, а от аквариума го наблюдаваха червени рибки. Кречмар се върна с бяла картонена кутия. Вътре, уплътнена с тоалетна хартия, лежеше пачка сгънати листа от фотокопирна хартия, изписани с познатия му вече почерк, и шест миникасети от синя пластмаса, каквито използват съвременните мъже с технически склонности.

— Повери ми ги за съхранение — отчете хер Кречмар.

— Мъдро е постъпил — рече Смайли.

Хер Кречмар положи длан върху рамото на Смайли.

— Обадете се, ако имате нужда от нещо. Имам хора. В жестоки времена живеем.

От телефонна кабина Смайли се обади повторно до хамбургската аерогара, този път, с цел да потвърди полета на Стандфаст до «Хийтроу» — Лондон. Като приключи, купи пощенски марки и дебел плик и написа отгоре му несъществуващ адрес в Аделаида — Австралия. Пъхна в плика паспорта на мистър Стандфаст и го пусна в първата изпречила му се пощенска кутия. След което, пътувайки под баналното име Джордж Смайли, чиновник по професия, се върна на жп гарата и оттам премина без никакъв проблем границата с Дания. Още във влака се заключи в тоалетната и прочете всичките седем страници от писмото на Остракова — екземплярът, произведен лично от генерала на античната, работеща с течност, копирна машина на Михел в библиотечката, съседстваща с Британския музей. Прочетеното, добавено към всичко онова, което беше видял с очите си през изминалия ден, го изпълни с все по-нарастваща и по-неудържима тревога. С помощта на влака, ферибота и накрая такси се добра максимално бързо до стокхолмската аерогара «Каструп». Излетя от «Каструп» в ранния следобед за Париж; макар и с времетраене само един час, в света на Смайли полетът го пренесе през целия му живот — през всичките му спомени, чувства и надежди. Гневът и отвращението, предизвикани от убийството на Лайпциг и до този момент потискани, сега преляха, но на свой ред бяха изместени от страховете му по отношение на Остракова: след всичко сторено спрямо Лайпциг и генерала, на нея пък какво ли са й замислили? Лудата скорост, с която прекоси Шлезвиг-Холщайн, му създаде илюзията за възвърната младост, но ето че сега патосът на бягството го заля с неизлечимото бездушие на старостта. Какъв е смисълът да продължавам борбата, след като съм толкова близо до неотлъчващата се от мен смърт? И мисълта му се фокусира отново върху Карла и неговия абсолютизъм, който, ако не друго, поне придаваше смисъл на онзи вечен хаос — живота; внасяше смисъл и в насилието, и в смъртта; Карла, за когото убийството на човек беше просто необходим придатък към друг, велик замисъл.

«Как ще го победя? — раздираше се от съмнения и от чувството за порядъчност Смайли. — Как изобщо се устоява на такъв безмилостен залпов огън?»

Снижаващият се за кацане самолет и мисълта за възобновяването на гонитбата обаче съживиха самочувствието му. «Карла е в действителност две отделни личности — разсъждаваше Смайли, припомняйки си стоическото лице, изпълнените с търпение очи и жилавото тяло, изчакващо философски собствената си гибел. — От една страна имаме професионалиста Карла, чисто самообладание му позволява да чака и десет години, ако се налага, за плодовете на провежданата от него операция: двайсет, в конкретния случай с Бил Хейдън; старият шпионин Карла — прагматикът, готов и дузина загуби да понесе в името на една ключова победа.

Но освен него съществува и друг Карла — човекът с човешко сърце; Карла, преживял огромна любов, Карла, притежателят на всички човешки недостатъци. И никакви задръжки не трябва да изпитвам, ако той защитава тази си слабост с методите на своята професия.»

Посягайки да извади сламената шапка от багажното отделение над главата му, Смайли се присети за самонадеяното обещание, което беше изказал навремето относно предстоящото все някога поражение на Карла: «Не, Карла не е брониран. Именно защото е фанатик. И някой ден, ако все още нещо зависи от мен, тъкмо тази негова липса на умереност ще доведе до краха му».

И докато крачеше забързано към опашката за такситата, Смайли се сети, че беше направил въпросното изказване не пред друг, а пред Питър Гуилъм — човек, който тъкмо сега занимаваше огромна част от мисълта му.