Екипът на Смайли

15

Всичко беше наред. Кони седеше напудрена и строга на своя люлеещ се стол, а очите й пак бяха вперени в него точно така, както и при първоначалната му поява. Хилари беше успяла да я успокои, да я отрезви, и сега стоеше зад Кони с обърнати навътре палци на дланите и внимателно масажираше тила й.

— Лек rigor mortis, дарлинг — обясни Кони. — Кръвопиецът ми е предписал валиум, но старата глупачка предпочита пиячката. Надявам се да не споменеш тази подробност в доклада си до Сол Ендърби, сърце мое.

— Няма, разбира се.

— И кога по-точно се предполага да му докладваш, дарлинг?

— Скоро — отвърна Смайли.

— Довечера ли? Като се прибереш?

— Зависи какво ще имам да му кажа.

— Кони навремето изложи всичко в писмен вид, Джордж. Отчетът на старата глупачка беше съвсем завършен, според мен. Крайно подробен. И изключително обстоятелствен, за разлика от друг път. Но ти така и не си го прочел. — Смайли мълчеше. — И ето че и този отчет вече го няма. Изяли са го листните въшки. А ти така и не си намерил време. Какво да се прави? Хем толкова държеше на документацията. По-нагоре, Хилс — заповяда, без да отклонява блесналия си поглед от Смайли. — По-високо, дарлинг. Там, където прешлените прищипват сливиците.

Смайли приседна на стария плетен диван.

— Страшно си падах по игрите с обърнатите двойни агенти — сподели замечтано Кони, като в същото време въртеше главата си, за да гали с нея дланите на Хилари. — Нали така беше, Хилс? Целият човешки живот пред очите ти. Но ти вече нямаш нищо общо с тях, нали? Поне откакто ти изби балансът.

И пак се върна към Смайли.

— Да продължавам ли, миличък? — попита го с гласа на проститутка от Ийст Енд.

— Съвсем сбито, ако обичаш — каза Смайли. — Стига това да не…

— Докъде бях стигнала? Сетих се. До съвместния полет с Рижавото прасе. Пътувал за Виена и успял по някое време да се накваси порядъчно с бира. Вдигнал очи и кого да види пред себе си, сякаш го гледа собствената му виновна съвест? Старото си приятелче отпреди двайсетина и пет години, малкия Ото, нахилен като Дядо Мраз. И какво изпитва в този момент Брат Киров, по рождение Курски, питаме ние, ако приемем, че изобщо е способен да чувства? Задава си въпроса: подозира ли Ото, че аз съм онзи палавник, който го е продал да го пратят в ГУЛАГ? И какво, мислиш, предприема?

— Какво предприема? — отказа да се предаде пред закачката й Смайли.

— Решава да го раздава дружелюбно, скъпи. Нали така, Хилс? Подсвирва да им донесат хайвер и казва: «Слава тебе, господи! — Прошепна нещо, Хилари приведе глава да я чуе, после се разкикоти. — И шампанско дайте!» — заръчва. И шампанско им сервират, ей богу! Рижавото прасе плаща сметката, изпиват го, вземат общо такси до центъра на града, та дори им остава време да гаврътнат по още едно в някакво кафене, преди Рижавото прасе да се отправи по своите си тъмни дела. Киров обича Ото — настоя Кони. — Обожава го, нали така, Хилс? Истинска двойка разюздани психопати, също като нас двете. Ото е сексапилен, Ото е веселяк, Ото е пич и мрази да го командват, Ото е оправен и… и изобщо всичко, което Рижото прасе не може да бъде, ако ще и още хиляда години да живее! Защо на петия етаж си бяха внушили, че хората се ръководят само от една подбуда?

— Аз поне никога не съм мислел така — обяви разпалено Смайли.

Кони обаче пак беше започнала да говори на Хилари и изобщо не на Смайли.

— Киров скучаел, сърце мое. Ото му вдъхнал нов живот. Така, както ти на мен. Нима ти не ме вдъхновяваш да пристъпвам по-напето, любов моя? Което не му пречело навремето да предаде Ото, но тя, човешката природа, си е такава, нали?

Поклащащата се зад гърба й Хилари кимна вяло в знак на съгласие.

— А Ото Лайпциг как възприемаше Киров? — попита Смайли.

— С омраза, дарлинг — отвърна, без да се подвоуми Кони. — С чиста, неподправена омраза. С най-обикновена и откровена омраза. Омразата и парите — това бяха двете най-хубави черти на Ото. Открай време беше убеден, че някой трябва да плати за всичките прекарани в пандиза години. Освен дето копнееше да отмъсти и за загиналото момиче. Великата му мечта беше някой ден той да продаде Киров, по рождение Курски, за купища пари. Ама не какви да е, а огромни купища. След което да ги профука.

«Сервитьорски гняв», спомни си отново Смайли за копираната по контактния метод снимка. И пак се сети и за тапетите на шотландски карета в близост до аерогарата, и за тихия немски, на който говореше Ото с галеща нотка в гласа; и за кафявите му немигащи очички, през които можеше да се надникне в кипящата му от омраза душа. След виенската им среща, разправяше Кони, двамата се уговорили да се видят повторно в Париж и Ото благоразумно решил да не форсира събитията. Във Виена не задал дори един въпрос, който можел да предизвика някакви съмнения у Рижавото прасе; «понеже Ото беше истински професионалист», подчерта Кони. Женен ли е Киров, попитал Ото? Киров посрещнал въпроса му с бурен смях и вдигнати ръце, с което подсказал, че бил готов по всяко време да ергенува. «Женен е, но жена му е в Москва», доложил Ото — а това щяло да гарантира успеха на медения капан. Киров пък попитал Ото с какво той се занимава напоследък, а Лайпциг му отговорил великодушно: «С внос-износ», и му се обрисувал като спекулант — днес във Виена, утре в Хамбург. В случая Ото изчакал да мине цял месец — «така или иначе, вече бил чакал двайсет и пет години», допълни Кони, — а през въпросния месец френските служби наблюдавали как Киров пускал пипала към трима възрастни руснаци от парижката емиграция — шофьор на такси, магазинер и съдържател на ресторант, — чиито семейства все още живеели в Съветския съюз. Предложил им да им пренесе писма, съобщения, адреси; и пари можел да пренесе, че и подаръци, стига да не бъдели обемисти. А на връщане да донесе и на тях от същото. Никой от тримата обаче не се бил навил. Едва през петата седмица Ото се обадил по телефона в апартамента на Киров, казал му, че току-що се бил прибрал от Хамбург и го поканил да се повеселят заедно. Ото избрал подходящ момент да спомене, че каквото и да правели през тази вечер, той щял да черпи, понеже току-що бил отбелязал голям удар с продажбата на определен вид стока до определена страна.

— Тази стръв ние му я измислихме, дарлинг — обясни Кони, обръщайки се най-сетне директно към Смайли. — И Рижавото прасе, като всички други, господ да ги поживи, моментално клъвна, нали разбираш? Като сьомга на муха — безотказно.

«Какъв вид стока? — попитал Киров. — За какъв вид страна?» Вместо отговор, Лайпциг изобразил във въздуха гърбав нос върху своя и се разсмял на глас. И Киров не пропуснал да се разсмее, но любопитството му очевидно било разпалено до краен предел. «За Израел ли? — попитал. — И каква стока по-точно?» А Лайпциг насочил същия пръст към Киров и се престорил, че дърпа спусък. «Оръжия за Израел?», не можел да повярва Киров, но Лайпциг се проявил като истински професионалист и отказал да му даде повече обяснения. Пили, ходили на стриптийз и се впуснали в спомени от миналото. Киров дори споменал някогашното им общо гадже и попитал Лайпциг дали знае какво е станало с нея. Лайпциг казал, че няма представа. В малките часове Лайпциг предложил да си намерят компания и да отидат в апартамента му, но за негово най-голямо разочарование Киров му отказал: другаде можело, но не и в Париж; там било опасно. Да били във Виена или Хамбург — като нищо. Но в Париж — в никакъв случай. Разделили се пияни в часа, в който хората вече закусвали, а Циркът мина стоте лири към перо «загуби».

— И тъкмо тогава започнаха проклетите междуособици — промени неочаквано посоката на разговора Кони. — Великите дебати сред ръководството. «Дебати», ама друг път. Теб те нямаше, Сол Ендърби тропна с маникюрираното си копитце, всички изпоприпадаха от страх — и край на дебатите. — И пак възприе аристократичния тон: — «Ото Лайпциг ни будалка… Не сме съгласували операцията с жабарите… Форин Офис се притеснява от последствията… Киров е мюрѐ… «Група «Рига»» е абсолютно несигурна база за осъществяването на такова мащабно стратегическо мероприятие». А ти къде беше всъщност тогава? В проклетията Берлин, нали?

— В Хонконг.

— А, да — съгласи се неопределено тя, отпусна се на стола и затвори клепачи.

Смайли беше изпратил Хилари да направи чай и сега я чуваше как трака с посудата в другия край на стаята. Погледна я и се подвоуми дали да я викне, но изведнъж я видя как стои — по същия начин, по който я беше видял да стои в Цирка през онази нощ, когато го бяха привикали: притиснала към устата кокалчетата на пръстите си, да възпре надигащия се ням писък. Беше останал да работи до късно — горе-долу по тези часове беше; точно така, приготвяше се да замине за Хонконг — но изведнъж вътрешният телефон иззвъня и до ушите му стигна крайно напрегнат мъжки глас и го помоли да прескочи на мига до шифровъчната стая: «Много е спешно, мистър Смайли, сър». Само след секунди Смайли вече се движеше забързано по голия коридор, съпровождан от двама притеснени «чистачи» от охраната. Бутнаха вратата пред него, за да може да мине, и останаха отвън. А той видя разбитата апаратура, разпилените по пода досиета, картотеки и телеграми, като боклук по трибуните на стадион, а така също и псувнята, изписана с червило върху стената. В центъра на всичко стоеше самата Хилари — причинителката, точно както беше застанала и сега, — втренчила поглед през дебелите мрежести завеси към свободното небе отвън: Хилари — изключително добре възпитаната весталка на службата; Хилари — невестата на Цирка.

— Какво, по дяволите, се туткаш, Хилс? — озъби се Кони от своя люлееш се стол.

— Чай запарвам, Кони. Джордж помоли за чаша чай.

— Да вървят на майната си молбите на Джордж — избухна Кони. — Джордж е от петия етаж. Джордж прекрати операцията с Киров, а сега се мъчи да оправи нещата чрез самостоятелна акция на стари години. Нали така, Джордж? Не съм ли права? Нали и за това ме излъга, както и за оня стар дявол Владимир, дето посрещнал куршума на «Хампстед Хийт», както писаха във вестниците. Ама ти и тях май ги четеш точно толкова, колкото четеше отчетите ми!

Взеха да пият чай. Навън наближаваше буря. Първите тежки капки забарабаниха по дървения покрив. Смайли беше опитал с очарование, с ласкателство, с волева принуда. И тя беше изтеглила нишката наполовина. На него обаче му се щеше да я издърпа докрай.

— На всяка цена трябва всичко да науча, Кони — повтори й. — Да го чуя докрай така, както ти си го запомнила, независимо че краят може да е болезнен.

— Проклетият край е наистина болезнен — сопна му се тя.

Но и в гласа й, и в изражението, че и в услужливостта на паметта й вече личеше умората и Смайли си даваше сметка, че е изпаднал в цайтнот.

— Дошъл ред на Киров да изиграе класическата карта — подхвана със сетни сили тя. — На следващата им среща, месец по-късно в Брюксел, Киров пак отворил дума за пратката оръжия за Израел, като подметнал, че случайно бил споменал за разговора им пред свой приятел от търговския отдел към посолството, който участвал в специално проучване на израелската военна икономика и дори разполагал с определени фондове за научни изследвания. Дали нямало Ото да се съгласи — «Най-сериозно ти говоря, Ото!» — да разговаря с човека или ако предпочете, още тук и сега да разправи всичко на старото си приятелче Олег и евентуално да поприпечели някоя и друга сума? «Стига да платят и да не навреди никому», съгласил се Ото. И най-сериозно наговорил на Киров куп плява, която му била съчинена от Кони и секцията «Близък изток» — абсолютно верни данни, разбира се, които в крайна сметка можело да се проверят, но никому нямало да свършат работа, — а Киров от своя страна най-сериозно си записал всичко, макар — както се изрази Кони — и двамата да били съвсем наясно, че нито Киров, нито господарят му — който и да бил той — нямали — поне в конкретния случай — дори капка интерес нито към Израел, нито към оръжейните пратки, нито към израелската икономика. Единствената цел на Киров била да придаде конспиративен характер на връзката им и това проличало още на следващата им среща в Париж, когато Киров изказал безкраен възторг от получените сведения и настоял Ото да приеме за тях петстотин долара срещу дребната формалност да му подпише разписка. И след като Ото му я подписал и вече нямало накъде да мърда, Киров му налетял с цялата си безпардонност — «а тя хич не била малка», допълни Кони — и взел да разпитва Ото за отношенията му с местните руски емигранти.

— Дръж се, Кони — прошепна Смайли. — Вече стигаме до най-важното! — Тя все още беше пред него, но той я усещаше как бавно се отдалечава.

Хилари седеше на пода, опряла глава в коленете на Кони, а самата Кони почти беше затворила очи, докато ръкавиците й се бяха вкопчили неволно в косата на Хилари в търсенето на някаква опора.

— Кони! — повтори той.

Кони отвори очи и му пусна уморена усмивка.

— Оставало им само да изпълнят танца с ветрилата, дарлинг: «Той знае, че аз знам, че ти знаеш». Най-обикновен танц с ветрила — обясни му търпеливо и пак притвори очи.

— И какво му казал Лайпциг? Кони!

— Постъпил точно така, както бихме постъпили и самите ние, дарлинг — промърмори тя. — Отговорил му уклончиво. Признал само, че има солидни контакти сред емигрантските групи и че е много гъст с генерала. Оттам насетне взел да шикалкави. Обяснил, че не посещавал Париж чак толкова често. «Що не наемеш някой местен човек?», подсказал. И изобщо се правел на неразбиращ, нали така, Хилс, дарлинг? Повторно поискал да получи уверение, че никой нямало да пострада. Но за всеки случай се поинтересувал и какво ще очакват от него. И колко ще му плащат? Налей ми нещо за пиене, Хилс.

— Няма — отвърна й Хилари.

— Действай.

Смайли й сипа два пръста уиски и я изчака тя да отпие.

— Какво поискал Киров от Лайпциг да свърши сред емигрантите? — попита.

— Киров имал нужда от легенда — отвърна тя. — Трябвала му легенда за някакво момиче. Нищо в поведението на Смайли не подсказваше, че само преди няколко часа беше чул същата фраза и от Тоби Естерхази. Преди четири години Киров е търсел легенда, потвърдила беше Кони. «Така както днес, според Тоби и генерала — даде си сметка Смайли, — и Сънчо търсел същото». Киров имал нужда от прикритие за жена агент, която да бъде внедрена във Франция. В това се заключавала цялата работа, беше казала Кони. Киров не го казал точно с тези думи, естествено; ако трябва да сме точни, описал го по съвсем различен начин. Разправил на Ото, че всички посолства били получили тайни нареждания от Москва, с които се допускало при определени обстоятелства събирането на разделени руски семейства зад граница. И ако се намерели достатъчно на брой желаещи семейства, Москва била готова да обяви публично тази своя инициатива, с цел да издигне в очите на световното обществено мнение имиджа на Съветския съюз в областта на човешките права. В най-идеалния случай това щели да бъдат семейства, които можели да предизвикат съчувствие: например дъщери в Русия откъснати от живеещите на Запад техни родители, особено ако ставало дума за пораснали девойки на брачна възраст. Но всичко това трябвало задължително да остане в тайна, подчертал Киров, до съставянето на списъка с подходящи семейства: «Представяш ли си какъв вой ще се нададе, ако работата се разчуе предварително!».

— Толкова нескопосана била увертюрата на Киров — разправяше Кони, — че в името на достоверността Ото се видял принуден от самото начало да се изгаври с предложението: шантава идея, излишна тайнственост, поверителни списъци — що за щуротии! Какво му пречи на Киров да се свърже сам с емигрантските организации и да ги убеди да пазят тайна? За какво му е абсолютно външен човек да му върши черната работа? И колкото повече Лайпциг го бъзикал, толкова повече се разпалвал Киров. От Лайпциг не се очаквало да се надсмива над тайните укази от Москва, озъбил се Киров. Взел да крещи на Ото. — На това място и Кони успя някак си да се сдобие със сила и тя да се развика или поне да повиши гласа си над изтощеното му ниво, а и да му придаде онзи гърлест изказ, какъвто според нея притежавал Киров: — «Къде ти е състрадателността — гълчал. — Не искаш ли да помогнеш на тези хора? Защо се подиграваш на един хуманен жест само защото идва от Русия!» И Киров добавил, че и сам се бил обърнал към няколко семейства, но не успял да спечели доверието им и доникъде не стигнал. Опитал се да въздейства на Лайпциг първо на лична основа — «Нима не искаш да ми помогнеш в кариерата?», — а като видял, че няма полза, подсказал на Лайпциг, че след като вече бил предоставил сведения на посолството срещу заплащане, вероятно би предпочел да продължи, ако не искал западногерманските власти да подушат някак си връзката му и да го изхвърлят от Хамбург, а като нищо — и изобщо от Германия. Това ли целял Ото? В крайна сметка — допълни Кони — Киров предложил на Лайпциг пари, и точно това беше най-голямата изненада. По десет хиляди щатски долара за всяко успешно семейно обединение — обяви Кони. — А за всяка успешна кандидатура, независимо дали щяло да се стигне до обединение, или не — по хиляда долара. Пак в кеш.

— Разбира се — каза Кони, — на петия етаж окончателно решиха, че Киров е превъртял, и наредиха цялата операция да приключи моментално.

— А аз се завърнах от Далечния изток — добави Смайли.

— Точно така, дарлинг. Крал Ричард се завърна от кръстоносния си поход! — съгласи се Кони. — И какво завари? Разбунтувано селячество, а на трона — гадният ти брат. Така ти се пада! — Разчекна устати си в мощна прозявка. — Цялото дело «към кошче» — провъзгласи Кони. — Швабската полиция ревна Лайпциг да бъдел екстрадиран от Франция; не че не можехме да им се примолим да не го правят, но не пожелахме. Никакви медени капани, никакви дивиденти, нищичко. Край на представлението.

— И как реагира Владимир на всичко това? — поинтересува се Смайли, сякаш не знаеше отговора.

Кони едва-едва повдигна клепачи.

— На кое?

— На края на представлението.

— Че как да реагира, освен с гневен вой. С мощен лъвски рев. Изпуснали сме били най-голямата плячка на века. И се закле, че щял да продължи сам да води войната с други средства.

— Плячка от кой вид?

Тя не долови точния смисъл на въпроса му.

— В тази война вече не се стреля, Джордж — каза и отново затвори очи. — И точно в това е проблемът. Всичко е сиво. Полуангели се бият срещу полудяволи. Никой не знае къде е фронтовата линия. И няма повече бум-бум.

А Смайли пак се сети за тапетите на шотландско каре; и за стоящите редом две черни палта; и за отчаяните увещания на Владимир да подновят делото: «Изслушай ни за последно, Макс. Чуй какво се случи, след като ни заповяда да спрем!». Долетели бяха на собствена сметка от Париж, за да му съобщят тези неща, понеже Ендърби беше наредил на счетоводството да прекрати финансирането на операцията. «Изслушай ни, Макс — умоляваше го Владимир. — Късно снощи Киров привика Ото в апартамента си. Двамата — Ото и Киров — проведоха нова среща. Киров се напил и му разправил куп изумителни неща!»

И си спомни как самият той се върна в бившия си кабинет в Цирка, където зад бюрото му вече се беше настанил Ендърби. Същия ден, само няколко часа по-късно.

— Малкият Ото май прави последно усилие да не попадне в лапите на швабите — каза Ендърби, след като изслуша Смайли. — За какво са го емнали? За кражба или за изнасилване?

— За измама — отвърна му изпълненият с безнадеждност Смайли, което си беше печалната истина.

Кони си тананикаше нещо тихичко. Опита се да го обърне на песен, а като не успя — на епиграма. Поиска и още пиене, но Хилари й беше прибрала чашата.

— Време е да си вървиш — каза Хилари, гледайки го право в очите.

Облегнал се на плетения диван, Смайли постави последния си въпрос. Човек можеше да си помисли, че го задава с неохота, почти с отвращение. Мекото му лице се беше втвърдило от решителност, но и тя не беше достатъчна, за да прикрие признаците на неодобрение.

— Спомняш ли си, случайно, онази история, която старият Владимир ни разправяше, Кони? Онази, която с никого не споделихме? Дето я кътахме като някакво наше си, лично съкровище? Че Карла си имал любовница, жена, която обичал?

— Неговата си Ан — произнесе вяло тя.

— Че от всичко на света единствено нея обичал и само тя можела да го подтикне към безумства?

Главата й бавно се вдигна, той видя как лицето й се проясни, а говорът й се забърза и засили.

— Как такъв слух се носел из московския Център… сред посветените в тайните му? Как Карла я бил създал, как я бил сътворил, Кони? Как я открил като дете, докато се скитала из опожареното от войната село? И как я осиновил, отгледат я и накрая се влюбил в нея?

Наблюдаваше я и — въпреки уискито, въпреки смъртната й умора — забеляза как последното вълнение, като последна капка от бутилката, бавно оживи изражението й.

— Намирал се в тила на немците — каза Кони. — През четирийсетте години. Били цяло звено и подстрекавали прибалтийците към съпротива. Изграждали агентурни мрежи, бойни групи зад фронтовата линия. Изобщо мащабна операция. Ръководел я Карла. А тя станала техният талисман. Мъкнели я навсякъде със себе си. Това дете. О, Джордж!

Смайли не смееше да диша, да не би да пропусне някоя нейна дума. Капките барабаняха все по-силно по покрива, воят на гората нарастваше от падащия отгоре й дъжд. Наврял беше лицето си току в нейното; възбудата му се равняваше на нейната.

— А след това? — попита я.

— След това я гръмнал, дарлинг. Ей така.

— Защо? — Съвсем се прилепи към нея, сякаш се боеше тя да не изгуби дар слово в ключовия момент. — Защо, Кони? Защо му е трябвало да я убива, след като я е обичал?

— Направил бил всичко за нея. Намерил семейство, което да я осинови. Осигурил й образование. Изобщо я подготвил да бъде неговата идеална булка. Бил неин баща, неин любовник, неин господ. А тя била играчката му. Докато един ден не си навирила носа и не взела да му развива разни идеи, които не съответствали на положението й.

— От какъв вид идеи?

— Отстъпления от революцията. Под влияние на разни проклети интелектуалци. Мечти за постепенно отмиране на държавата. Задавала големия въпрос «Защо?» и не по-малкия «А защо не?». Креснал й да млъкне. Но тя не спряла. Хванали я били дяволите. Наредил да я хвърлят в единочка. Което още повече я озлобило.

— Но е имала дете — подсети я Смайли, обхванал с дланите си едната й облечена в ръкавица ръка. — Нали помниш, че я бил дарил е рожба? — Ръката й се намираше между двама им, между лицата им. — Нали ти проучи случая, Кони? Беше ни обзело вдъхновението и аз ти дадох пълна свобода. «Разрови тази работа, Кони — рекох ти тогава. — Проследи я до края й». Не помниш ли?

Подтиквана усилено от Смайли, Кони вложи в разказа си такава страст, сякаш описваше своята последна любов. Думите й се лееха, сълзите й се лееха. Връщаше се в миналото, луташе се из паметта си.

— Карла се беше хванал с тази вещица… Да, дарлинг, точно такъв беше случаят. Слушаш ли ме?

— Да, Кони, продължавай нататък. Слушам те.

— Чуй ме тогава. Той я отгледал, направил я своя любовница, появило се отрочето и точно то станало повод за разправиите им. Джордж, дарлинг, нали не си престанал да ме обичаш като преди?

— Давай нататък, Кони, разбира се, че те обичам.

— Обвинил я, че размътва скъпоценното му детско съзнание с опасни идеи от рода на «свобода» например. Или «любов». А детенцето било момиченце, одрало било кожата на майка си, красиво като нея. Накрая любовта на стария деспот се превърнала в омраза и той заповядал да откарат нанякъде идеала му и да я очистят. Край на историята. Чухме я първо от Владимир, после разни откъслечни сведения, но така и не успяхме да си изясним всичко докрай. Дори името й не успяхме да научим, понеже той не само унищожил досието й, но и избил всички, които можели да знаят нещичко за случая. Но това е типично за Карла, господ да го поживи, нали, дарлинг? Той открай време си е такъв. Но имаше хора, които твърдяха, че тя изобщо не била убита, а историята с екзекуцията й била чиста дезинформация, която да прекъсне следата. Уф, старата глупачка все пак се справи, а? Успя всичко да си спомни!

— А детето? — попита Смайли. — Момиченцето, което било одрало кожата на майка си? Нямаше ли там някакви сведения от изменник, който беше минал на наша страна?

Тя не спираше да говори. И това помнеше, мисълта й изпреварваше словото по същия начин, по който гласът й не я изчакваше да си поеме дъх.

— Бил някакъв преподавател в Ленинградския университет — разправяше Кони. — Твърдял, че имал заповед да се занимава вечер с политическото възпитание на някакво тайнствено момиче, един вид частна пациентка, проявяваща антиобществени тенденции, която била дъщеря на високопоставен началник. И се казвала Татяна — само това име му било дадено. Тя вършела какви ли не щуротии из града, но понеже баща й бил от голямото московско добрутро, никой не можел с пръст да я пипне. Момичето било направило опит да го прелъсти, вероятно е успяло, а след това му разправило някаква история как баща й заповядал да убият майка й заради недостатъчната й вяра в историческия материализъм. На другия ден го привикал висшестоящият му професор и го предупредил, че ако посмеел да повтори дори една думичка от състоялия се предишния ден разговор, щял да се подхлъзне върху много мазна бананова кора…

Мислите на Кони блуждаеха диво, предлагаха ключове към загадката, които нищо не отключваха, и източници, които изчезваха в мига, в който биваха произнесени. Степента, до която изтерзаното й и накиснато с алкохол тяло се беше мобилизирало, направо изглеждаше невъзможна.

— О, Джордж, дарлинг, вземи ме със себе си! Нали тъкмо затова си дошъл? Кой уби Владимир и защо? Прочетох го върху грозното ти лице в мига, в който влезе. Тогава не ми стана ясно, но вече знам. Възвърнал си си физиономията на човек, тръгнал на лов за Карла! Влади е успял да отвори наново тази вена и Карла е наредил да го убият! И ти точно това знаме развяваш сега, Джордж. И ти вече си тръгнал в бой. Вземи ме със себе си, Джордж, ради бога! Ще зарежа Хилс, ще зарежа всичко останало, дори капка няма да близна, кълна ти се. Вземи ме със себе си в Лондон и аз ще ти намеря тази вещица, дори тя изобщо да не съществува, та ако ще и да пукна след това!

— Откъде му е прякорът «Сънчо», с който Владимир го наричаше? — попита Смайли, макар да знаеше вече отговора.

— Това си беше лично негова измишльотина. От немска детска приказка, която Влади бил чул в Естония от швабските си предци. «Карла е нашият Сънчо. Приспива всеки, който го доближи». Откъде можехме да знаем ние, дарлинг? В «Лубянка» някой си се запознал с човек, който познавал жена, която я познавала. Друг пък познавал човек, който бил участвал в заравянето й. Карла боготворял тази вещица, а тя го предала. Нали помниш, че вас двамата с Карла ви наричахме «побратимените градове» — двете половинки от една и съща ябълка. Недей, Джордж, дарлинг! Моля те!

Тя млъкна, при което Смайли осъзна, че тя го гледа с ужас и че лицето й се намира някак си под неговото; че се е надвесил отгоре й с гневен поглед. Хилари се беше залепила към стената и викаше: «Спри! Спри!». А той се извисяваше над нея, вбесен от евтиното й и несправедливо сравнение, тъй като тя много добре знаеше, че той не споделя нито методите на Карла, нито абсолютизма му. Чу как собственият му глас се извиси: «Не, Кони!», и установи, че е вдигнал ръце на нивото на гърдите си, с вдървени обърнати надолу длани, сякаш мъчещ се да натика нещо обратно в земята. И едва тогава си даде сметка, че я е уплашил с яростта си; че тя никога дотогава не беше виждала у него подобен изблик на убеденост, нито на чувства.

— Остарявам — измърмори и сконфузено й се ухили.

Отдръпна се, в същото време и тялото на Кони се отпусна и мечтата й умря. Ръцете, които само допреди секунди го стискаха, сега лежаха в скута й като трупове в окоп.

— Пълни глупости — пророни мрачно тя. Обзе я дълбока, безизходна апатия. — Скучаещи емигранти, ронещи сълзи във водката си. Откажи се, Джордж. Карла те победи по всички показатели. Подлъга те, накара те да си губиш времето заради него. Всички ни накара да си губим времето. — Отпи от чашата си; вече й беше все едно какво ще му каже. Главата й пак увисна надолу и той за миг си помисли, че наистина е заспала. — Теб те подмами, мен ме подмами, а когато надуши нещо гнило, пусна проклетия Бил Хейдън да подмами Ан и да те отклони по фалшива следа. — Макар и с голямо усилие, вдигна глава да го погледне за сетен път право в очите. — Върви си у дома, Джордж. Карла няма да ти върне миналото. Постъпи и ти като тази стара глупачка. Намери си малко любов и чакай да дойде второто пришествие.

Кони се закашля неудържимо — един пристъп подир друг.

Дъждът беше престанал. Загледал се през френските прозорци, Смайли видя отново как лунните лъчи докосват заскрежените телени клетки; как заледените върхари на елите се катерят по хълма към черния небосвод; видя превърнатия в негатив външен свят — светлите му части потъмнели като сенки, а тъмните блеснали като маяци върху бялата земя. Видя и как луната се измъкна внезапно иззад облаците и взе да го мами със своите кипящи пропасти. Видя и тичащата по алеята черна фигура с гумени ботуши и шал на главата и осъзна, че е Хилари, която се беше измъкнала от колибата, без да я забележи. Чак сега се сети, че всъщност беше чул затръшването на вратата. Върна се при Кони и седна до нея на дивана. Кони плачеше и се унасяше, и му говореше за любов. Любовта била положителна сила, разправяше му едва разбираемо — да питал Хилс. Но Хилари я нямаше, та нямаше как да я попита. Любовта била като хвърлен във водата камък и ако имало достатъчно камъни и всички сме се обичали едновременно, произведените вълнички щели да се насложат и да добият достатъчно мощ, че да прекосят океана и да надвият ненавистниците и циниците — «включително и онзи злодей Карла, дарлинг», увери го тя.

— Така поне твърди Хилс. Глупости говори, нали? Това са глупости, Хилс! — провикна се.

После Кони пак затвори очи и след време май заспа, ако се съдеше по дишането й. Или само се преструваше, че спи, за да не й се налага да изживее болката от раздялата си с него. Той излезе на пръсти в студената вечер. Като по чудо двигателят на колата заработи от раз; той тръгна нагоре по алеята, като през цялото време се взираше да мерне Хилари. След един от завоите я видя осветена от фаровете. Скрила се беше сред дърветата и го чакаше да си замине, че да се върне при Кони. Пак беше обхванала лицето си с длани и на Смайли му се стори, че вижда кръв; нищо чудно да се беше одрала с ноктите си. Подмина я и успя да я види в огледалото, вперила поглед в стоповете на автомобила. За миг му заприлича на всички онези оваляни в кал призраци, които са истинските жертви на конфликтите; които излизат залягайки от пушеците на войната — пребити и прегладнели и лишени от всичко, което някога са имали или са обичали. Изчака да я види как слиза по хълма, към светлините на дачата.

На аерогара «Хийтроу» си купи билет за един от сутрешните полети, после се опъна върху леглото в хотела, чудейки се дали случайно не беше същото онова, макар тапетите да не бяха на шотландски карета. Хотелът през цялата нощ не заспа, а заедно с него не мигна и Смайли. Нямаше как да се унесе при всичкото това ръмжене на водопроводните тръби, телефонния звън и ритмичното скърцане на креватите на влюбените, които или не можеха, или не желаеха да заспят.

«Изслушай ни за последно, Макс — преговаряше си наум. — Самият Сънчо е изпратил Киров при емигрантите да осигури легендата.»