Спря се в самото начало на широката алея и се загледа в стройните редици на буковете, които се губеха като отстъпваща армия в далечината. Тъмнината се разсейваше с неохота и той започваше полека да вижда през привечерния мрак. А в крайградските къщи сигурно вече пиеха чая си. Уличните лампи от двете му страни не вършеха повече работа от мъждукащи свещи и всъщност нищо не осветяваха. Въздухът беше топъл и душен. Очаквал бе да завари полицията още там, а мястото — оградено с полицейски ленти. А освен тях — и журналисти и любопитни зяпачи. «Изобщо не се е случило», взе да се увещава, докато се спускаше бавно по склона. Щом си е заминал от мястото, Владимир е скочил весело на нозе с бастун в ръка, избърсал е гадния грим и е припнал игриво с колегите си актьори да пият по биричка в полицейския участък.
«С бастун в ръка», повтори си наум и се сети за нещо, което старшият инспектор беше споменал. В лявата ръка, или в дясната? «Следи от жълт тебешир има и на лявата му длан, сър — съобщил бе в микробуса мистър Мърготройд. — По палеца и първите два пръста».
Вървеше, а алеята притъмняваше наоколо му и мъглата се сгъстяваше. Напред стъпките му отекваха като от тенекия. На някакви си двайсетина метра по-нагоре кафявото слънце се губеше като тлеещ лагерен огън в собствения си дим. Но ето че тук долу, в падината, мъглата се беше сгъстила и изстинала още повече, а самият Владимир се оказваше всъщност съвсем умрял. Видя следите от гумите на паркиралите по-рано там полицейски автомобили. Отбеляза и липсата на листа и неестествената чистота на чакъла. «Това пък как го постигат? — зачуди се. — С маркуч ли мият чакъла? А листата в други найлонови калъфки за възглавници ли ги насмитат?»
На мястото на умората му се беше появила нова, загадъчна яснота. Пое нагоре по алеята, пожела пътьом на Владимир «добро утро» и «лека нощ», но вместо да се укори, че върши глупост, мислеше съсредоточено за кабарчетата, тебешира, френските цигари и московските правила, а през това време се озърташе и за тенекиен навес, гледаш към затревено игрище. «Изследвай нещата в тяхната последователност — напомни си. — Започни от началото. Остави цигарите да си седят върху шкафчето.» Стигна до място, където пътеките се пресичаха, и продължи да се катери направо. От дясната му страна се появи футболна врата, а зад нея и навес от зелена гофрирана ламарина, видимо безлюден. Тръгна напряко през прогизналото от дъжда игрище и усети как обувките му се напълниха с вода. Стръмният кален бряг зад навеса беше набразден от пързалялите се по него деца. Изкатери се до върха му, навлезе в горичка и продължи да се изкачва. Мъглата не беше успяла да се промъкне между дърветата, та от билото имаше прекрасна видимост. Все още не съзираше жив човек. На връщане се приближи към навеса откъм дърветата. Постройката имаше съвсем елементарна конструкция: най-обикновена метална кутия с едната й страна отворена към игрището. Единственото обзавеждане беше груба дървена пейка, дълбана и надписвана от безброй остриета, а единственият обитател беше се опънал отгоре й, завит презглава с одеяло, та се виждаха само кафявите му кубинки. Дисциплината изневери на Смайли само за мимолетен миг, в който той се запита дали и на този лицето му е отнесено от куршум. Дървени греди крепяха покрива. Люпещата се зелена боя на ламарината се оживяваше от сериозни философски разсъждения: «Бунтарите рушат. Обществото не се нуждае от такива хора». Твърдението породи съмнения в душата му. Идеше му да изпише в отговор: «Напротив, обществото има нужда и от тях; самото то е сбор от малцинства». Кабарчето беше точно там, където Мостин беше казал, че го е забил — на височината на очите, в унисон с изконните традиции, преподавани в Сарат, с казионна главичка точно толкова чиста и неопетнена, колкото набилият я там младеж.
Очаквам те на уреченото място — съобщаваше кабарчето. — Не съм забелязал никаква опасност.
«Московски правила», напомни си за пореден път Смайли. Москва, където на агента могат и три дни да му потрябват, докато остави писмо в явката. Москва, където всички малцинства се смятат за бунтари.
Предайте му, че притежавам две доказателства, които мога да донеса със себе си…
Направената от Владимир черта, в смисъл че съобщението е прието, се спускаше като лъкатушещ жълт червей покрай кабарчето. «Старецът вероятно се е притеснявал да не я отмие дъждът», предположи Смайли. Или е натискал с ненужна сила тебешира, понеже се е вълнувал — същата причина, поради която е зарязал и сакото си на пода. Или среща, или нищо, бил казал на Мостин… Тази вечер, или никога… Предайте му, че притежавам две доказателства, които мога да донеса със себе си… Дебелата черта или лъскавото кабарче са можели да направят впечатление само на крайно наблюдателен човек, но и той не би се учудил, тъй като народът непрестанно си оставя забучени бележки и всякакви други послания по «Хампстед Хийт», а не всички са шпиони. Правят го и деца, и бездомници, и вярващи в бога, и търсещи изгубен домашен любимец хора, та дори и такива, които се нуждаят от някакъв особен вид любов и изпитват необходимостта да обявят на всеослушание потребностите си. Да не говорим, че на повечето от тези хора най-малко пък им се случва да им отнесе от упор лицето специално изпратен от московския Център наемен убиец.
И с каква цел е оставил въпросното потвърждение? Именно в Москва, по времето, когато от своето лондонско бюро Смайли ръководеше Владимир, бяха измислили тази съвкупност от сигнали за връзка с агенти, които сега са тук, но след час може и да ги няма — счупени клонки от дърво по пътеката, която можеше да се окаже последна в живота им. Не забелязвам опасност и се отправям към назначената ми явка, гласеше последното — и съдбоносно погрешно — съобщение от Владимир до света на живите.
Смайли се отдалечи на кратко разстояние от навеса по пътеката, по която беше дошъл. И в същото време се разрови в спомените си, така както се търси в архив, за подробностите, с които старшият инспектор беше пресъздал последното излизане на Владимир.
«Самият господ сякаш го е накарал да обуе тези галоши, мистър Смайли — заявил беше благочестиво старшият инспектор. — Произведени от «Норт Бритиш Сенчъри», с ромбовидни шарки по подметките, че и почти неносени. С такива галоши и сред тълпа футболни запалянковци човек може да проследи дирите му, ако се наложи!»
«Ще ви представя оторизираната версия — беше казал забързано старшият инспектор, понеже не разполагаха с много време. — Готов ли сте, мистър Смайли?»
«Готов съм», потвърди Смайли.
Тук старшият инспектор тотално промени тона. Приказките са си приказки, а официалните показания — съвсем друго нещо. И докато говореше, шареше с фенерчето си по мокрия чакъл на отцепения район. «Лекция с магически фенер — рече си наум Смайли. — Ако бях в Сарат, щях да си водя записки.»
«Ето оттук е тръгнал да се спуска по склона, сър. Нали виждате къде е стъпвал? С нормална скорост, ясни отпечатъци и от петата, и от пръстите, напредвал е най-нормално, без нищо да го притеснява. Нали виждате, мистър Смайли?»
Мистър Смайли виждаше.
«А така също и следите от бастуна в дясната му ръка, нали, сър?»
И това виждаше мистър Смайли — как гуменият шип на бастуна е създавал дълбока кръгла дупка редом с всяка втора отпечатка от подметките.
«Макар, разбира се, бастунът да е бил в лявата му ръка, когато са го застреляли, нали така, сър? Забелязах, че и на това обърнахте внимание, сър. А случайно да знаете, сър, кой е бил болният му крак, ако изобщо е имал такъв?»
«Десният», отвърна му Смайли.
«Ясно. Значи, поначало е държал бастуна с дясната си ръка. Слезте оттук, ако обичате, сър! Продължава да е съвсем нормална походката му, забележете, моля, сър» — допусна от разсеяност нетипична за него непохватна конструкция старшият инспектор.
Фенерчето беше следило съвсем отчетливо необезпокоявания равномерен ритъм «пета — пръсти» при полагането на ромбовидните следи. Сега, на дневна светлина обаче, Смайли съзираше само някакви призрачни остатъци от тях. Голяма част беше изчезнала поради дъжда, други стъпкали ги нозе и от гумите на велосипедисти, които поначало нямаха правото да минават оттам. Но през отминалата нощ, по време на изнесеното от старшия инспектор представление с магическия фенер, ги беше виждал точно толкова ясно, колкото и завития с мушамата труп в падината под тях, където беше и краят на следите.
«Ето, гледайте — заявил беше самодоволно старшият инспектор, спрял се и заковал лъча на фенерчето върху малък участък поразровена пръст. — На колко години казахте, че бил, сър?» — попита старшият инспектор.
«Не съм споменавал, но той поне си признаваше за шейсет и девет».
«Плюс наскоро прекаран инфаркт, доколкото разбирам. Гледайте, сър. Първо спира. Рязко, при това. Не мога да ви кажа защо. Възможно е да са го заговорили. Макар лично аз да си мисля, че е чул шум. Зад гърба си. Забележете как крачките стават по-къси, вижте как се променя позицията на ходилата му, когато се извръща на деветдесет градуса и хвърля поглед през рамо или нещо такова. Но е факт, че се обръща, което ме кара да смятам, че шумът е идвал изотзад. Така или иначе, вследствие на видяното или невидяното — или може би на чутото или нечутото — той изведнъж побягва. Вижте как се променя следата! — Старшият инспектор вече говореше с нескрит ловджийски ентусиазъм. — По-дълги крачки, петите почти не стъпват на земята. Коренно различна диря, разкри ваша, че е тичал с всичка сила. На места ще забележите и как се е оттласквал с бастуна за по-голяма инерция».
Взирайки се сега, на дневната светлина, Смайли не беше съвсем сигурен, че вижда, но през нощта беше забелязал — а и в паметта му изплуваха видените сутринта следи от отчаяните резки забивания на шипа, последното, от които беше под ъгъл.
«Проблемът обаче — отчел беше тихо старшият инспектор, възвърнал си тона, с който се дават показания в съда, — е, че причинителят на смъртта му го е посрещнал отпред, нали така? И че изобщо не се е намирал зад гърба му».
«А всъщност са били и отпред, и отзад — заключи сега Смайли, след като през изминалите часове беше имал възможността да обмисли нещата. — Подгонили са го», разсъждаваше и в същото време се напъваше да си спомни точно жаргона, с който в Сарат наричаха този конкретен метод. Знаели са откъде ще мине и са го подгонили. Онзи отзад подплашва жертвата, а стрелецът я дебне отпред, скрит от погледа й до момента, в който жертвата сама му се набутва. Открай време се знаеше, включително и от изпращаните от московския Център убийци, че и най-печените в занаята с часове наред се притесняват за своя тил и флангове, за минаващите и неминаващи покрай тях коли, за улиците, които пресичат, и къщите, в които влизат. Но че дори в ключовия момент, точно когато ножът е опрял о кокала, пак пропускат да си дадат сметка за опасността, която ги гледа право в очите.
«Ето, тук все още тича — коментираше старшият инспектор, приближавайки се постепенно към трупа пред тях. — Забелязвате ли как крачките му се удължават, когато склонът става по-стръмен? И стават все по-разпилени? Вече не гледа къде стъпва. Усетил е, че идва краят. Буквално. А бастунът си остава в дясната му ръка. А пък на това място изведнъж свива рязко към ръба, нали виждате? Нищо чудно да е загубил ориентация. И тук пък какво става? Ха сега да ви видя това как ще го обясните!»
Лъчът на фенерчето беше осветил пет-шест следи от стъпки, струпани в близост една до друга на самия ръб на тревата между две високи дървета.
«И тук се е спрял — обяви старшият инспектор. — Не напълно, имам предвид, а по-скоро се е поколебал. И аз не знам защо. Може да си е объркал крачките. Или го е притеснила близостта на дърветата. Или сърцето му е прескочило, щом казвате, че не е било съвсем наред. Но после пак хуква, както преди».
«С бастуна в лявата ръка», тихичко подметна Смайли.
«А защо? Точно този въпрос си задавам и аз, сър, а вие може би знаете отговора. Защо? Пак ли е чул нещо? Или се е сетил за нещо? Кое може да го е накарало — така както бяга от смъртна опасност — да спре, да си оправи крачките, да прехвърли бастуна в другата ръка и пак да побегне? И то право в ръцете на стрелеца? Освен ако онзи, който го е преследвал отзад, не го е задминал тук, описан е дъга, да речем, и му се е явил измежду дърветата? Лично вие как бихте си го обяснил, мистър Смайли?»
И докато въпросът все още кънтеше като камбанен звън в съзнанието на Смайли, те най-сетне се бяха озовали пред трупа, плаващ като ембрион под найлоновата си завивка.
През тази следваща сутрин обаче Смайли се спря, преди да стигне падината. И най-старателно постави прогизналите си обувки в съответните следи, мъчейки се да имитира движенията, които старецът вероятно е правил. Но понеже извършваше всички тези действия със забавен каданс и видимо дълбоко съсредоточен, наблюдаващите го две обути в панталони дами, които разхождаха овчарските си песове, решиха, че е поклонник на някоя нова мода в областта на китайските бойни изкуства и съответно ненормалник.
А Смайли положи успоредно двете си ходила с носовете към долния край на хълма. После придвижи левия крак напред, а десния извъртя така, че бомбето му да сочи право към горичката от фиданки. Дясното му рамо се измести по естествен път и инстинктът му му подсказа, че тъкмо това е бил най-вероятният миг, в който Владимир е прехвърлил бастуна в лявата си ръка. Но защо? Както беше запитал старшият инспектор, кос може изобщо да му е наложило да го прехвърля? Защо именно в този най-критичен момент в живота му е тръгнал да прехвърля тържествено бастуна си от дясната ръка в лявата? Надали е било с цел самоотбрана, тъй като Смайли помнеше със сигурност, че Владимир не беше левак. За да се защити, просто е щял да стисне по-здраво бастуна. Или да го хване и с двете ръце, като тояга.
Да не би пък да е искал да освободи дясната си ръка? Но за какво да я освобождава?
Този път Смайли се усети, че е под наблюдение. Извърна се рязко и видя две момченца в ученически униформи, спрели се да гледат как очилатият дебеланко прави странни изпълнения с крака. Измери ги с най-свирепия си даскалски поглед и те забързано се отдалечиха.
«За какво му е трябвало да освобождава дясната си ръка? — повтори наум въпроса си Смайли. — И защо след миг пак е побягнал?»
«Владимир се е завъртял надясно — размишляваше, и пак подплати мисълта си с действие. — Владимир се е обърнал надясно, с лице към горичката, и е прехвърлил бастуна в лявата ръка. Според старшия инспектор за миг се е спрял. И после пак се е затичал.»
«Московските правила», взря се Смайли в дясната си длан. Бавно я пъхна в джоба на шлифера. Беше празен, точно като десния джоб на палтото на Владимир.
«Да не би да е искал да напише съобщение? — предизвикваше се сам себе си Смайли с теория, която на всяка цена възнамеряваше да не допусне. — Да напише нещо с тебешира, например? Да допуснем, че е разпознал своя преследвач и решил да напише някъде името му, или да драсне друг някакъв знак? Добре, но върху какво? Със сигурност не върху тия мокри стволове. Нито върху глинестата почва, върху нападалите листа или чакъла!» Смайли се огледа и забеляза характерната особеност на мястото, където се намираше: точно тук, почти между двете дървета, на самия ръб на алеята, където мъглата съвсем се сгъстяваше, той беше почти невидим. Да, алеята слизаше надолу, а по-нататък поемаше нагоре. А освен това правеше и плавен завой, така че оттук видимостта му и в двете посоки се запречваше от стволовете на дърветата и от гъсто засадените фиданки. Тоест, констатира с нарастващо задоволство Смайли, по целия маршрут на френетичното последно бягство на Владимир — а той, да не забравяме, му е бил добре познат, тъй като го е изминавал и при предишни срещи — точно в тази единствена точка бягащият е бил извън полезрението и на гонещия го, и на дебнещия го.
И точно тук се е спрял.
И освободил дясната си ръка.
Да предположим, че е бръкнал в джоба си.
За хапчетата за сърцето? Не. И те, както и тебеширът и кибритът, са били в левия му джоб, а не в десния.
Значи, можем да предположим, че е посегнал за друго — което вече не е било в джоба му, когато го откриват мъртъв.
И какво може да е било то?
Предайте му, че притежавам две доказателства, които мога да донеса със себе си… Тогава, надявам се, ще пожелае да се срещнем… Обажда се Грегъри да иска среща с Макс. Моля ви се, имам нещо да му предам…
Доказателства. Прекалено важни, че да се пратят по пощата. Носел е нещо. Две неща. Но не в главата си — а в джоба. И е действал по московските правила. Правилата, които му бяха втълпени още през първия ден от вербуването му като къртица. И то от самия Смайли, както и от местния му ръководещ офицер. Правилата, установени специално в името на оцеляването — неговото и на мрежата му. Смайли усети как при тази мисъл започна да му се повдига от вълнение. Московските правила гласяха, че щом носиш веществен материал, длъжен си да носиш и средство за унищожаването му! И че независимо колко добре е замаскиран или скрит — било то като микроточка, тайнопис, непроявен филм или по друг от стотиците рисковани и хитроумни способи, — задължително трябва да е поставен в първия попаднал ти най-лек предмет, който да не бие на око, след като си го изхвърлил!
«Например във флакон с таблетки — мина му през ум, след като се поуспокои. — Или кибрит.»
Обикновен кибрит «Суон Веста», полупразен, в левия джоб на палтото, беше запомнил. И то — пушачески кибрит.
«В тайната квартира — не преставаше да разсъждава Смайли, подтиквайки мисловния си процес, но нежелаещ да стигне все още до окончателното прозрение — на масата го чакаше пакет руски папироси от любимата на Владимир марка. А върху шкафчето в «Уестбърн Теръс» лежаха девет пакета «Голоаз Капорал». От първоначалните десет.»
Но в джоба му — никакви цигари. Липса на каквито и да било цигари по тялото, както би се изразил славният старши инспектор. Поне, след като го бяха намерили, имаше предвид.
«И какво следва от това, Джордж? — зададе си въпроса Смайли, имитирайки Лейкон. — Какъв е изводът? — размаха обвинително назидателния Лейконов показалец пред своя цял непокътнат нос. — Изводът, поне на този етап, Оливър е, че този пушач — този закоравял пушач — намиращ се в крайно напрегнато състояние, тръгва за изключително важна среща с кибрит, но без нито един пакет цигари — пък бил той и празен пакет от цигари — въпреки солидния си запас от такива на най-видно място. Така че или убийците му са намерили доказателството — «доказателствата», ако трябва да използваме думите на самия Владимир — и са го взели със себе си, или… Или какво? Или Владимир е успял всъщност съвсем навреме да прехвърли бастуна от дясната ръка в лявата. И е успял навреме да бръкне в десния си джоб. И да извади, също така навреме, ръката си точно на това място, където никой не е можел да го види. И да се отърве от него — съответно от тях — според изискванията на московските правила».
И едва след като успя да задоволи собственото си изискване за логическа последователност Джордж Смайли си позволи да нагази предпазливо във високата трева и да намокри до колене панталона си на път към горичката. Търсенето продължи поне половин час, ако не и повече: опипваше тревата и падналите листа, връщаше се дотам, откъдето беше тръгнал, проклинаше се за това, че не е доогледал нещата, отказваше се, започваше отначало и в същото време отговаряше на глупавите въпроси — едни направо обидни, други изпълнени с излишна любезност — на минаващите покрай него хора. А двама монаси от местната будистка семинария, пременени в техните си шафранови раса, високи боти с връзки и плетени вълнени шапки, дори предложиха да му помогнат. Смайли най-учтиво отклони предложението им. Откри две строшени хвърчила и голям брой кенове от кока-кола. Попадна и на късове от женската анатомия — някои цветни, други черно-бели, — откъснати от разни списания. А така също и на стара маратонка, черна, и парчета горяло старо одеяло. Сред находките му се включиха и четири бирени бутилки, празни, и четири празни пакета от цигари — но толкова прогизнали и стари, че от пръв поглед личеше, че не му вършат работа. Но затова пък в чатала на клон, точно там, където се залавяше за ствола на дървото, съзря петия пакет, или може би по-точно казано — десетия, който дори не беше празен: пъхнат на високо сравнително сух пакет «Голоаз Капорал», с «Filtre» и при това «Duty Free». Смайли посегна да го вземе така, сякаш се мъчеше да се добере до забранения плод, но подобно на забранения плод и пакетът остана недостижим. Скочи и усети как скъса някакви влакна на гърба си — несъмнено увреждане на мускули, което щеше тепърва да го мъчи в продължение на доста дни. Изруга на глас и взе да разтрива болното място по същия начин, по който би постъпила и Остракова. Две отиващи на работа машинописки го утешиха с кикота си. Намери подходяща пръчка, избута пакета да падне и го отвори. Останали бяха четири цигари.
А зад въпросните четири цигари, полускрито и защитено в негова си целофанена обвивка — нещо, което моментално разпозна, но в никакъв случай не посмя да докосне с мокрите си разтреперани пръсти. Нямаше дори да посмее да си помисли за подобно действие, докато не се махнеше от тази отвратителна горичка, където кикотещи се машинописки и будистки монаси тъпчеха от невежество лобното място на Владимир.
«Едното е в техни ръце, но второто е у мен — рече си. — Поделих си наследството на стареца с убийците му.»
Смайли тръгна храбро по населения тесен тротоар, водещ от хълма към китното кварталче Саут Енд Грийн, с надеждата да изпие някъде един чай. Но кафенетата все още не бяха отворили, та се принуди да седне на пейката срещу някакво кино и да посвети вниманието си на стария мраморен шадраван и двете червени телефонни кабини — едната по-мръсна от другата. Ръмеше топъл дъжд; неколцина души разпъваха брезентовите навеси над входовете на магазините си; зареждаха съседния гастроном с хляб. Така както се беше сгушил, мокрите върхове на яката на шлифера го ръгаха по бузите при всяко извъртане на главата. «Вземи да поскърбиш, за бога!», беше се вбесила навремето Ан от невъзмутимия му вид при поредната вест, че е починал негов приятел. «Ако не страдаш по мъртвите, как ще обичаш живите?» И ето че сега, седнал на пейката да обмисли следващия си ход, Смайли й изпрати мислено отговора, който тогава му беше убягнал: «Не си права — отвърна й разсеяно. — За мъртвите жалея най-искрено, а точно сега, за Владимир — и до дън душа. Затова пък понякога ми е трудно да обичам живите.»
Надникна в двете телефонни кабини и установи, че втората е в изправност. Цяло чудо беше, че и третият том на телефонния указател се оказа невредим, а като връх на всичко и таксиметровата фирма «Стрейт енд Стеди» от Ислинггън-Норт се беше изръсила да наберат рекламата й с удебелен шрифт. Докато номерът даваше «свободно», се паникьоса, понеже не успя да си спомни името на човека, подписал се под намерената в джоба на Владимир разписка. Окачи слушалката и си прибра монетата от два пенса. Не беше ли «Лейн»? Или пък «Ланг»? Набра отново.
От другата страна пропя уморен женски глас:
— «Стрейт енд Стедииии»! Кога и за къде ще обичате кола?
— Бихте ли ме свързали с мистър Дж. Ламб, ако обичате? — помоли най-учтиво Смайли.
— Съжалявааам, тази линия не е за частни разговори — пропя жената и му затвори.
Трети път навъртя номера. Изобщо не ставало дума за частен разговор, обясни той с малко по-важен тон, усетил по-здрава почва под нозете си. Ами искал да пътува с мистър Ламб и с никой друг:
— Предайте му, че го наемам за дълъг курс. До Стратфорд на Ейвън — избра напосоки. — Кажете му, че искам да отида до Стратфорд. Сампсън — отвърна й, след като тя настоя да узнае името му. — Сампсън, с «п».
И пак се върна на пейката да чака.
Дали да не се обади на Лейкон? Какъв смисъл има? Да хукне към дома, да отвори цигарения пакет и да се запознае с ценното му съдържание? «Владимир тъкмо него е изхвърлил първо — мина му през ум. — В нашия шпионски занаят се отърваваме първо от онова, което най-много обичаме. Така че в крайна сметка аз изтеглих по-голямата печалба.» Насреща му се настани възрастна двойка. Мъжът носеше колосано бомбе «хомбург» и свиреше на метално дудуче мелодии от времето на войната. А жена му се хилеше като ненормална на минувачите. За да не срещне погледа й, Смайли се сети да отвори кафявия плик от Париж. В него пък какво ли очакваше да открие? Сигурно някоя стара сметка или друга останка от тамошния живот на стареца. В най-добрия случай — извъртян на циклостил боен призив, какъвто емигрантите имаха обичая да си пращат вместо коледни честитки. Оказа се обаче, че не е нито сметка, нито циркулярен позив, а лично писмо — молба, но от крайно особен вид. Без подпис и без обратен адрес. Писано на ръка на френски, много забързано. След първото прочитане Смайли започна да го чете повторно, но в този миг пред киното наби спирачки ярко боядисан форд «Кортина», шофиран от младеж в пуловер с поло яка. Смайли върна писмото в джоба и прекоси пътя по посока на автомобила.
— Сампсън с «п»? — провикна се нахално младежът през прозореца, после се пресегна да отвори задната врата. Смайли се качи. Вътре вонеше на смес от афтършейв и застоял цигарен дим. Показа на водача банкнотата от десет лири в ръката си и го помоли да изключи двигателя.
Младежът изпълни молбата му, без да го изпуска от очи в огледалото. Кестенявата му коса беше оформена в прическа «афро». Ноктите на белите му ръце бяха старателно поддържани.
— Частен детектив съм — обясни му Смайли. — Предполагам, че не съм ви първият и че сме ужасно досадни, но с удоволствие бих заплатил за едни определени сведения. Вчера сте подписали фактура за тринайсет лири. Спомняте ли си как изглеждаше пътникът ви?
— Лицето беше висок мъж. Чужденец. С бял мустак. И куцаше.
— Млад, стар?
— Много стар. С бастун и прочее.
— От къде го качихте? — попита Смайли.
— Ресторант «Космо», Прейд стрийт, десет и трийсет, сутринта — изломоти умишлено думите младежът.
От Прейд стрийт до «Уестбърн Теръс» пеша се стига за пет минути.
— И докъде го откарахте, ако обичате?
— Чарлтън.
— Онзи Чарлтън в югоизточната част на Лондон?
— До църквата «Свети Не-знам-кой-си» на ъгъла с Батл ъф дъ Найл стрийт. Пред кръчмата «Доведеният жабар».
— Жабар ли?
— Французин.
— Там ли слезе?
— Един час престой, после обратно до Прейд стрийт.
— По пътя спирахте ли някъде?
— Веднъж на отиване, пред магазин за играчки, втори път на връщане, до телефонна кабина. Лицето купи дървено пате на колелца. — Извърна се, опря брада в облегалката и нахално разпери длани, да покаже размера на играчката. — Жълто на цвят — рече. — А телефонният разговор беше градски.
— Откъде знаете?
— Нали аз му услужих с двата пенса? Ама после се върна и взе назаем още две монети по десет, за всеки случай.
«Попитах го откъде се обажда, но той само ме увери, че имал достатъчно монети за по-дълъг разговор», беше казал Мостин.
Смайли връчи десетте лири на младежа и посегна към дръжката на вратата.
— Във фирмата кажете, че не съм се явил.
— Вас пък какво ви интересува какво ще им кажа, по дяволите?
Смайли се измъкна чевръсто и дори успя да затвори вратата, преди младежът да отбръмчи със същата ужасна скорост. Останал прав на тротоара довърши втория прочит на писмото и можеше да се каже, че вече го е запаметил подробно. «Жена — рече си, доверявайки се на първоначалния си инстинкт. — Която очаква да умре. Ами то май на всички това ни е писано.» Преструваше се, че му е ведро и безразлично. «Човек разполага само с определено количество състрадание — обичаше да казва, — а моята дневна дажба вече се изчерпа». Но независимо от това, писмото го уплаши и разпали наново усещането му, че работата е спешна.
Генерале, не желая да драматизирам нещата, но къщата ми се наблюдава от едни хора, които според мен не са нито от вашите, нито от моите приятели. Тази сутрин останах с впечатлението, че се опитаха да ме убият. Не бихте ли ми пратиш повторно своя вълшебен приятел?
Трябваше да скрие някои неща. Да ги «кашира», както държаха да се казва в Сарат. Няколко пъти се прекачи от един автобус на друг, проверяваше дали не го следи някой и попридремваше. Черният мотоциклет с кош не се появи повторно; не можа да установи и присъствието на друг съгледвач. Отби се в книжарница на Бейкър стрийт и се сдоби с голяма мукавена кутия, няколко ежедневника, опаковъчна хартия и ролка тиксо. Спря такси и се сви на пода между предната и задната седалка да оформи пакета. Сложи в кутията цигарения пакет на Владимир и писмото от Остракова и я допълни с вестници. Уви кутията, после успя да се омотае в тиксото. Открай време търпеше поражение в двубоите си с тези лепенки. Върху капака на кутията написа името си и «До поискване». Освободи таксито пред хотел «Савой», където повери кутията на обслужващия мъжкия гардероб заедно с банкнота от една лира.
— Доста леко е, за да е бомба, нали, сър? — попита служителят и на шега опря пакета до ухото си.
— Не бих бил толкова уверен — отвърна Смайли, при което и двамата се разсмяха разбиращо.
«Предайте на Макс, че става дума за Сънчо — мина му през ум. — А къде ли е второто ти доказателство, Владимир?», запита се тъжно.