Екипът на Смайли

25

Успя ли Григориев да усети как всички околни изведнъж пак застанаха нащрек — и как жестовете им дискретно замръзнаха? Дали забеляза как и Скордено, и Де Силски задържаха едновременно погледите си върху безстрастното изражение на Смайли? И как Мили Макрейг се шмугна тихо в кухнята да провери за кой ли път магнетофоните, да не би някое злоумишлено божество да е причинило повреда едновременно и в главното устройство, и в резервното? Направи ли му впечатление до каква степен Смайли се беше обезличил, почти по ориенталски — в пълен противовес на заинтересуваността му; как цялото му тяло се беше сгушило в обилните гънки на кафявото му палто от туид, докато той търпеливо слюнчеше палец и показалец, преди да прелисти страницата?

Тоби със сигурност успял да отчете всичко това. Свил се в мрачния ъгъл до телефона, Тоби имал чувството, че се намира на главната трибуна, откъдето можел да наблюдава всички, но да остава на практика невидим. И муха да пролазела по пода, нищо от цялата й одисея нямало да убегне от зоркия му поглед. Тоби дори собствените си симптоми беше регистрирал — парене под яката, стягане на гърлото и свиване на стомашните мускули; и не само ги търпял, ами ги и запомнил с голяма точност. Но дали самият Григориев се е повлиял от атмосферата, било съвсем отделен въпрос. По-скоро се бил отдал всецяло на главната си роля. Победоносното изпълнение на телефонния разговор му придало нови сили и възстановило самочувствието му; показателен бил фактът, че щом взел отново думата, първите му думи били не за «Управление «Карла»», а за любовните му подвизи с Наташка:

— На нашите години човек има нужда от такова момиче — смигнал той на Тоби. — Да го подмладява!

— Така: пътувахте сам до Москва — прекъснал го с раздразнение Смайли. — Конференцията започна, вас ви викнаха на разговор. Продължете нататък. Все пак не разполагаме с цял следобед.

— Конференцията започна в понеделник — съгласил се Григориев и послушно възобновил официалното си изявление. — В петък следобед минах през общежитието да си събера багажа и да се пренеса в апартамента на Евдокия за планираното ни съвместно уикендче. Вместо това обаче ме причакаха трима души, които ми заповядаха да се кача в колата им с още по-малко обяснения, отколкото самият вие ми дадохте одеве — тук Григориев хвърлил поглед на Тоби, — като споменаха единствено, че ме търсели във връзка с някаква специална задача. По време на пътуването ме уведомиха, че били служители на Тринайсето управление на Центъра, което, както е известно на всички в Москва, е най-елитната му част. Останах с впечатлението, че са интелигентни мъже, над средното ниво за професията им, което — нямам вас предвид, господине — не е особено високо. Изобщо ми се стори, че са от командния състав, а не редови изпълнители. Но така или иначе, не се разтревожих особено. Предположих, че просто се нуждаят от професионалния ми опит във връзка с някаква секретна дейност. Държаха се учтиво, а аз донякъде дори се чувствах поласкан…

— Колко време пътувахте? — прекъснал го Смайли, без да престава да записва.

— Прекосихме целия град — отвърнал неопределено Григориев. — После карахме до стъмване по извънградски пътища. Докато накрая ме вкараха в малка стая при дребно човече с вид на монах, което обаче изглеждаше да им е началникът.

И тук Тоби настоява да отбележи до каква уникална степен Смайли бил господар на положението. Няма по-голямо доказателство за майсторлъка на Смайли — разправя Тоби, — както и за тоталната му власт над Григориев, от това, че през целия продължителен разказ на руснака той пито веднъж не се отклони от първоначално възприетата безлична роля, било то чрез някой прибързан допълнителен въпрос, или чрез издайнически фалшив тон. С това си обезличаване — твърди Тоби — Джордж държал цялата сцена така, «сякаш в дланта си имаше яйчице на дрозд». И най-нищожната невнимателна промяна в ролята можела да срути всичко, но той така и не я допуснал. А като върховен пример Тоби обича да цитира точно този възлов момент, в който за пръв път стигнали до самата фигура на Карла. Всеки друг инквизитор, разправя Тоби, при самото споменаване на «дребно човече с вид на монах, което обаче изглеждаше да им е началникът», щеше мигновено да избълва куп уточняващи въпроси — възраст, чин, облекло, марка цигари, по какво е разбрал, че им е началник? Всеки друг — да, но не и Смайли. Той само почукал е върха на химикалката върху тетрадката с едва потиснато възклицание на досада и с мъченически тон приканил Григориев да бъде така добър и да се стреми и за в бъдеще да не пропуска фактологичните подробности.

— Позволете ми да ви задам повторно въпроса. Колко време трая пътуването ви? Моля ви да го опишете колкото се може по-точно и след това ще продължим нататък.

Съсипаният до краен предел Григориев чак почнал да се извинява. Имал чувството, господине, че пътували с голяма скорост в продължение на четири часа, може би повече. Всъщност в момента си спомнял, че на два пъти спирали да се облекчат. И че след четири часа влезли в охраняван район — «не, господине, пагони не се виждаха, охраната беше в цивилно облекло» — и още половин час се движели към вътрешността му. «Като в истински кошмар, господине».

На това място Смайли го засякъл, явно решен да не позволява градусът на разговора им да се повиши. За какъв кошмар можело да става дума, попитал, след като Григориев само до преди секунди твърдял, че изобщо не се страхувал?

Е, не съвсем кошмар, господине, по-точно като на сън. На въпросния етап Григориев останал с впечатлението, че го водят при господаря — «хозяйн» била руската дума, която Григориев използвал, та се наложило Тоби да я преведе — понеже самият той все повече се чувствал като беден мужик. Именно затова и не се бил страхувал, господине, понеже така и така не можел да контролира ставащото, и съответно нямало за какво да се самоупреква. Но в мига, в който автомобилът най-после спрял и единият от мъжете положил длан върху ръката му и го предупредил, в този миг отношението му се променило на сто и осемдесет градуса, господине. «След малко ще се срещнете с могъща личност, прославен борец за съветската власт — казал му онзи. — Ако се отнесете с неуважение към него или се опитате да го излъжете, може никога повече да не видите жена си и семейството си».

«Как се казва той?», попитал Григориев.

Мъжете най-сериозно му отвърнали, че този велик борец за съветска власт нямал име. Григориев ги попитал, да не би да е самият Карла, понеже бил чул, че Карла е прякорът на шефа на Тринайсето управление. Онези обаче повторили, че великият човек нямал име.

— Точно на това място сънят се превърна в кошмар, господине — допълнил смирено Григориев. — Понеже ми казаха и че трябвало да се откажа окончателно от мераците ми за любовен уикенд. Другаде щяла да се повесели малката Евдокия. При което единият от тях се разсмя.

Толкова силно се уплашил Григориев, че докато прекосил първата стая и застанал пред вратата на следващата, краката му вече треперели. Успял дори да се разтревожи и за любимата си Евдокия. Що за свръхестествен човек ще е този, питал се със страхопочитание, който знаел едва ли не преди и самия Григориев, че той се е бил уговорил да прекара уикенда у Евдокия?

— Вие почукахте на вратата — уточнил Смайли, без да спира да записва.

— И ми заповядаха да вляза! — подел Григориев. Изповедта му ставала все по и по-ентусиазирана, успоредно с нарастващата му зависимост от разпитващия го. Гласът му се усилил, жестовете му били вече по-свободни.

Тоби направо имал чувството, че Григориев се мъчел да примами физически Смайли да излезе от тази негова сдържаност; а в действителност тъкмо престореното безразличие на Смайли подтиквало Григориев към все повече откровеност. — Но се озовах, господине, не в голям и разкошен кабинет, какъвто би подхождал на висш чин и велик борец за съветската власт, а в абсолютно гола стая, която спокойно можеше да мине и за затворническа килия, само с най-обикновено дървено бюро в средата и един твърд стол за посетителя.

Можете ли да си представите, господине! Такъв велик борец за съветска власт и могъща личност, а само най-обикновено бюро с най-евтината настолна лампа! А зад бюрото, господине — този монах без капчица предвзетост или преструвка, а човек с огромен опит, бих казал, човек вкоренен в самата наша земя — с малки, проницателни очички, с къси бели коси и с навика да си събира шепите, когато пуши.

— И по-точно? — попитал Смайли, все още пишейки.

— Моля?

— Какво по-точно пушеше той? Съвсем прост въпрос ви задавам: лула ли, цигара ли, пура ли?

— Цигари, при това американски, и цялото помещение миришеше на тях. Все едно пак се бях озовал в Потсдам, където навремето водехме преговори с американските офицери от Берлин. И си рекох: «Щом този човек пуши през цялото време само американски цигари, значи, разполага с мощно влияние». — Силно развълнуваният Григориев пак прибягнал до Тоби, комуто повторил казаното на руски: — Американски цигари пушеше, една от друга! Представяте ли си какви пари и какво влияние са нужни, за да си набавите толкова много пакети!

Верен на педантичния си маниер, Смайли попитал Григориев какво имал предвид, като казал, че човекът «си събирал шепите, когато пушел». И продължил да гледа с безразличие как Григориев извадил от джоба си кафяв дървен молив, хванал го с палците и показалците на двете си ръце, вдигнал дебелите шепи пред лицето си и се престорил, че го засмуква по същия начин, по който някой пие от чаша, прихванал я с двете си ръце.

— Ето така! — обяснил, но в поредната внезапна смяна на настроение подхвърлил с висок смях нещо на руски към Тоби, което последният навремето не намерил за нужно да преведе, така че в протокола е записано само като «неприлично».

Монахът му заповядал да седне, след което в продължение на десет минути му описал с най-интимни подробности любовните преживявания на Григориев с Евдокия, плюс авантюрите му с други две момичета, които били по някое време негови секретарки — едната в Потсдам, другата в Бон — и които в крайна сметка споделяли, без това да стане известно на Григориева, постелята му. Ако може да му се вярва, Григориев на това място бил проявил смелостта да рипне на крака и да запита, затова ли са го довлекли от оня край на Русия — за да му четат морал: «Че кое му е новото в това, да преспиш със секретарката си, попитах аз! Дори и в Политбюро се случва! И го уверих, че нито веднъж не съм си позволил недискретност с някоя чужденка, а само с наши момичета». «Това и аз го знам — отвърна ми той, — но се съмнявам, че Григориева ще се впечатли от такава подробност».

Тук, за непреставащото безкрайно учудване на Тоби, Григориев отново се изсмял гърлесто. Де Силски и Скордено също се присъединили дискретно към смеха му, но неговият се оказал по-дълготраен от техния, та се наложило да го изчакат да се успокои.

— Разкажете, ако обичате, за какво се оказа, че ви е повикал така наричаният от вас «монах»? — попитал Смайли из дълбините на кафявото си палто.

— Уведоми ме, че от името на Тринайсето управление ми се възлагала специална задача в Берн. В никакъв случай не бивало никому да съобщавам за нея, дори на посланика, толкова тайна била. «Но на жена си ще съобщите — рекъл монахът. — Обстоятелствата на личния ви живот са такива, че не можете да участвате в конспирация без знанието на съпругата ви. В това съм убеден, Григориев. Така че на нея й кажете». И прав излезе — признал Григориев. — Много мъдро от негова страна. А и категорично доказателство до каква висока степен познава човешката психика.

Смайли обърнал на нов лист и продължил да пише.

— Продължавайте — рекъл.

Като начало, казал монахът, Григориев трябвало да си открие сметка в швейцарска банка. И му връчил хиляда швейцарски франка за първоначалната вноска. Но в никакъв случай не трябвало да открива сметката в Берн, където го познавали, нито в Цюрих, където имало клон на съветска външнотърговска банка.

— «Восход» — добави от свое име Григориев. — Банка, чрез която се извършват ред официални и неофициални операции.

Та и в Цюрих не трябвало, а в Тун — градче на няколко километра от Берн. И сметката трябвало да е на името на швейцарския гражданин Глазер.

«Но аз съм съветски дипломат! — възразил Григориев. — Какъв Глазер съм аз, като съм си Григориев!»

При което монахът, без да му мигне окото, му връчил швейцарски паспорт на името на Адолф Глазер и му казал, че всеки месец в сметката щяла да постъпва сума от няколко хиляди швейцарски франка, понякога десет, та дори и петнайсет хиляди. И сега щял да обясни на Григориев как да се разпорежда с тези пари. Всичко трябвало да се пази и най-дълбока тайна, повторил безкрайно търпеливо монахът, а самата тайнственост носела със себе си и отплата, и заплаха. И горе-долу както Смайли преди около час, и монахът изложил подробно всяка от двете страни.

— Да бяхте видели само, господине, как се владееше пред мен този човек! — каза все още дивящият се Григориев на Смайли. — Какво самообладание, каква властност, независимо от обстоятелствата! С такова спокойствие няма начин да го биете на шах!

— Но вие не играехте на шах — отбеляза сухо Смайли.

— Вярно — съгласи се Григориев, завъртя със съжаление глава и продължи да разправя.

И отплата, и заплаха — повтори.

Заплахата била, че министерството, от чието име бил изпратен зад граница Григориев, щяло да бъде уведомено за неговата ненадеждност заради любовните му авантюри и той нямало никога повече да види чужбина. А това щяло да погуби и кариерата, и брака му. Такава била заплахата.

— По-ужасно нещо не бих могъл да си представя — добави съвсем ненужно Григориев.

После станало дума за отплатата, а тя била значителна. Ако Григориев успеел да изпълни задачата, и то в условията на абсолютна секретност, го чакала бляскава кариера, а неблагоразумните му забежки щели да бъдат забравени. В Берн щели да му дадат възможност да се пренесе в по-хубава квартира, което щяло да зарадва Григориева; щял да получи и средства за закупуването на много по-представителен автомобил, който да съответствал до много по-голяма степен на предпочитанията на Григориева; освен това щял да има правото да управлява автомобила си сам, а не да го вози някой шофьор от посолството, повечето от които в действителност били кадри на «съседите», но дори и те не били посветени в тази велика тайна. И като венец на всичко, добавил монахът, щял да получи извънредно бързо повишение на длъжност «търговски представител», с което да оправдаят рязкото подобрение в жизнения му стандарт.

Григориев погледнал към купчинката швейцарски франкове върху бюрото, погледнал и швейцарския паспорт, накрая погледнал и монаха. И попитал какво можел да очаква, ако откажел да участва в тази конспиративна операция. Монахът кимнал и уверил Григориев, че и той самият се бил замислял за тази трета възможност, но за съжаление, стигнал до извода, че спешността на задачата изключвала подобен вариант.

«Обяснете ми в такъв случай какво трябва да правя с тези пари», попитал Григориев.

Съвсем обичайни действия, обяснил му монахът, и това била една от причините, поради което се били спрели именно на Григориев: «Доколкото разбирам, вие се справяте безпогрешно с обичайните дейности», рекъл. А Григориев, който вече умирал от ужас пред бъдещето, направо се почувствал поласкан от оценката на монаха.

— До него бяха стигнали положителни оценки за дейността ми — обясни Григориев на Смайли с грейнало от удоволствие лице.

След това монахът разправил на Григориев за лудото момиче.

Смайли седял абсолютно неподвижен. Очите му се били почти затворили докрай, но той не преставал да си записва — макар само един господ да знае какво пишеше, разказва Тоби, тъй като на Джордж и за миг не би му минало през ум да изложи в писмен вид и най-малката подробност, която би могла да има що-годе поверителен характер. Единствено, според Тоби, докато Григориев говорел, Смайли надигал над яката си глава да оглежда жестовете, та дори и изражението на говорещия. Иначе, във всяко друго отношение, се бил видимо откъснал от всичко и от всички в помещението. Мили Макрейг стояла на вратата, Де Силски и Скордено били замръзнали като статуи, а Тоби се молел единствено Григориев «да не млъква, да говори каквото му дойде на езика, има ли значение? Предоставяше ни невероятната възможност да слушаме от най-достоверен източник за методите на Карла».

Монахът уверил Григориев, че нямал намерение да крие от него каквото и да било — което всички в стаята, с изключение на самия Григориев, възприели като потвърждение, че някаква информация му е била спестена.

В една от швейцарските психиатрични клиники, рекъл монахът, е настанена млада рускиня, страдаща от напреднал стадий на шизофрения. «Тази форма на заболяването все още не се разбира достатъчно добре в Съветския съюз», допълнил. А Григориев добавил как някак си се трогнал от категоричността му. «Прекалено често диагностицирането и лечението й се усложняват от политически съображения — казал по-нататък монахът. — През четиригодишното й лечение в нашите болници какво ли не й приписвали лекарите ни: «параноични реформаторски идеи и делюзии», «мания за величие», «социална неприспособимост», «излишна самонадеяност», «буржоазно декадентско сексуално поведение». Да не говорим колко пъти съветските лекари са й заповядвали да се отрече от неправилните си убеждения. Що за здравеопазване с това? — въздъхнал печално монахът. — То си с жива политика. Швейцарските болници имат много по-напредничав подход по тези въпроси. Така че ни се наложи да пратим момичето Александра да се лекува в Швейцария!»

На Григориев му направило впечатление, че високопоставеният човек сякаш имат личен интерес към въпросното момиче и бил много добре запознат с проблема му. Дори самият Григориев взел да изпитва жал към девойката. Била дъщеря на съветски герой, обяснил монахът — на бивш офицер от Червената армия, който под маската на изменник на Русия живеел в оскъдица сред контрареволюционерите от царския режим в Париж.

«Името му — казал монахът, разкривайки най-най-голямата от всички тайни пред Григориев, — името му е полковник Остраков и е един от най-добрите и най-активните ни разузнавачи, на когото разчитаме изцяло да ни осведомява за контрареволюционните заговорници в Париж».

Нито един от присъстващите, отбелязва Тоби, никак не се изненадал от внезапното повишение на покойния руски дезертьор в чин «светец».

А монахът, разправял Григориев, му обрисувал накратко житието на разузнавача герой Остраков, като същевременно посвещавал и Григориев в тайнствата на нелегалната дейност. За да не бъдел разкрит от империалистическото контраразузнаване, за всеки агент трябвало да се измисли легенда, тоест фалшива биография, която да го направи приемлив за антисъветските елементи. По тази причина Остраков им се явил като дезертьор от Червената армия, който успял да «избяга» в Западен Берлин, а оттам в Париж, като зарязал жена си и дъщеря си и Москва. Но за да се затвърдят позициите на Остраков сред парижката емиграция, логично било съпругата му да заплати със страдания предателството на мъжа й.

«Представете си само — рекъл монахът — как моментално би рухнало доверието в Остраков в момента, в който шпионите на империализма съобщят, че Остракова — съпругата на дезертьора и беглеца — си живее най-спокойно и Москва, получава например заплатата на мъжа си или се шири в общия им някога апартамент!»

Григориев се съгласил, че много добре си го представя. Самият монах — обяснил той в скоби на присъстващите — не проявявал и капка авторитарност, а по-скоро третирал Григориев като равнопоставен, несъмнено от уважение към академичните му заслуги.

— Несъмнено — потвърдил Смайли и си взел бележка.

По тази причина, казал някак си неочаквано монахът, Остракова и дъщеря й Александра били прехвърлени със съгласието на съпруга в отдалечена провинция, където им било осигурено не само жилище под чуждо име, а и наложеният им по необходимост скромен и всеотдаен начин на живот бил подплатен със съответните легенди. Такава изобщо била болезнената действителност за всички, които се посвещавали на нелегална дейност. «И си представете, Григориев — натъртил монахът, — какъв може да е ефектът от подобно изгнание, от подобна тайнственост, че дори и двуличност, върху едно чувствителна и вероятно вече доста неуравновесена дъщеря; при това лишена от баща, чието име буквално е било заличено от живота й! С майка, която, преди да я отведат на безопасно място, е била принудена да понесе цялото бреме на общественото порицание! Представете си вие, който също сте баща — настоявал монахът, — на какво е била подложена тази млада и крехка съзряваща девойка!»

Григориев се преклонил пред това убедително красноречие и побързал да каже, че в качеството му на баща не му било никак трудно да си представи нанесените на момичето травми; в същия миг май не само Тоби, но и всички останали в помещението били готови да отчетат, че Григориев може и наистина да е бил такъв, за какъвто се представял — хуманен, свестен човек, попаднал в мрежата на събития, които нито разбирал, нито можел да направлява.

През последните няколко години, продължил монахът с натежал от скръб глас, девойката Александра — или както тя държала да се нарича Татяна — се била отдала на разпътен антиобществен начин на живот в съветската провинция, където била настанена. Под влияние на обстановката извършила ред разнородни престъпления, сред които подпалвачество и джебчийство. Общувала с престъпни псевдоинтелектуалци и с най-долнопробни антисоциални елементи. Отдавала се безразборно на мъже, дори на по неколцина в един и същи ден. В началото, ако се случело да я задържат, монахът и помощниците му успявали някак си да повлияят на нормалния ход на правосъдието. С течение на времето обаче, поради съображения за сигурност, се принудили да оттеглят закрилата си, при което Александра наново попаднала в държавните психиатрии, специализирани в лечението на пациенти с вродено недоволство от обществения строй — което породило вече изброените от монаха отрицателни последствия.

«В няколко отделни случая дори попадала в затвора — добавил съвсем тихо монахът. След което според Григориев обобщил цялата потресаваща история със следните думи: — Представете си вие, драги ми Григориев — учен, баща и човек с широк жизнен опит, — какво трагично влияние е оказвал този поток от вести за съдбата на нещастната му дъщеря върху полезността на нашия храбър самозаточил се разузнавач Остраков в Париж».

И за кой ли път Григориев се впечатлил от съпричастността, би казал дори — от чувството за пряка лична отговорност, които монахът внушавал.

При което Смайли отново го прекъснал с неизменно сухия си тон:

— А според вашия монах, самата майка къде се намирала в момента, господин търговски представител?

— Била починала — отговорил Григориев. — В провинцията. В онази провинция, където я преселили. И, естествено, била погребана под чуждото име. Според онова, което той ми разправи, сърцето й не издържало от мъка. Съответно това се явило тежко бреме за храбрия ни агент в Париж — добавил. — А и за властите в Русия.

— Естествено — казал Смайли, а четирите неподвижни фигури се съгласили безмълвно със заключението му.

И едва тогава, разправял Григориев, монахът стигнал до същността на причината, поради която пратил да го доведат. Смъртта на Остракова в съчетание с ужасната съдба на Александра, довела до сериозна криза в живота на храбрия московски задграничен разузнавач. Дотолкова, че за известно време тон дори се замислил дали да не се откаже от жизненоважната си мисия в Париж, за да се върне в Русия да се грижи за своето психически неуравновесено и лишено от майка дете. В крайна сметка успели да намерят взаимно приемливо решение. Понеже било изключено Остраков да се върне в Русия, предлагали да настанят дъщеря му в частна западна клиника, където той щял да може да я посещава, когато си поиска. Франция не била подходяща за тази цел, но от другата страна на границата, в Швейцария, можели да я лекуват далеч от подозрителните очи на контрареволюционните му сподвижници. Благодарение на френското си поданство Остраков щял да поиска попечителство върху момичето и да изкара необходимите му документи. Вече били намерили подходяща клиника доста близо до Берн. От Григориев засега се искало да поемел битовите грижи по престоя й от момента на пристигането. Да й ходел на свиждане, да плащал на клиниката и да докладвал ежеседмично за състоянието й, та да можело информацията да се препредава моментално на бащата. Именно за тази цел трябвало да се открие банковата сметка на швейцарското име на Григориев, както се изразил монахът.

— И вие се съгласихте — казал Смайли в мига, в който Григориев направил пауза, и всички чули как писалката му заскърца делово по хартията.

— Не веднага. Първо му зададох два въпроса — обявил Григориев в странен изблик на суета. — Ние, учените, не се подвеждаме толкова лесно, нали ме разбирате? Естествено, от самото начало го попитах защо не възложат задачата на някой от многобройните представители на нашата Държавна сигурност в Швейцария.

— Чудесен въпрос — казал Смайли с необичайно похвален тон. — И какво отговори той?

— Че било извънредно секретно. И при тайната имало различни степени на градация, каза. Не желаел името на Остраков да се свързва с редовите кадри на московския Център. А при сегашното положение, ако нещо се разчуело, вината щяла да падне лично върху Григориев и никой друг. Така отредената ми уникалност не ме зарадва особено — добавил Григориев и погледнал с леко самодоволство Ник де Силски.

— А вторият ви въпрос какъв беше, господин търговски представител?

— Във връзка с баща й в Париж: колко често щял да я посещава. Защото, ако се канеше да идва начесто, това щеше да обезсили моята роля като сурогат баща. Предположих, че няма да представлява никаква трудност плащанията в полза на клиниката да се извършват директно, а бащата да идва на свиждане по веднъж месечно от Париж и лично да следи състоянието на дъщеря си. При което монахът ми отговори, че бащата щял много рядко да има възможност да я посещава и че ми било забранено изобщо да го споменавам в разговорите ми с момичето Александра. Тук добави нещо, което ми се стори доста непоследователно: темата за дъщерята била изключително болезнена и за самия неин баща, така че не било изключено той изобщо да не пожелаел да я вижда. И пак ми подчерта каква огромна чест трябвало да е за мен да извършвам толкова важна услуга в полза на един таен герой на Съветския съюз. Накрая с много остър тон ми направи забележката, че не било моя работа да прилагам любителската си логика към изкуството на професионалистите. Извиних му се. Изтъкнах му, че съм крайно признателен за оказаната ми чест. И че се гордея с дадената ми възможност да се влея според силите си в антиимпериалистическата борба.

— Всичко това го казахте, въпреки че противоречи на вътрешните ви убеждения? — подсказал му Смайли, вдигайки поглед и спирайки да записва.

— Точно така.

— Защо?

В началото и самият Григориев се озадачил какво да отговори, вероятно защото за пръв път му се случвало някой да се заинтересува от действителните му чувства.

— Нима изпитвахте някакви съмнения в искреността на монаха? — подсказал му Смайли.

— Цялата история изобилстваше от непостоянства — повторил със смръщено чело Григориев. — Допускам, че в нелегалната дейност това е неизбежно. И въпреки това ми звучеше малко вероятна, че и направо измислена.

— Бихте ли обяснили защо?

Изживявайки изповедален катарзис, Григориев пак забравил за миг опасната ситуация, в която се намирал, и се засмял в израз на превъзходство.

— Беше разчувстван. И това ме подтикна към размисъл. На другия ден, у Евдокия, докато лежах до нея и обсъждах с нея случилото се, си зададох въпроса: Какво общо има този монах с Остраков? Брат ли му е? Стари бойни другари ли са? Този велик човек, при когото ме заведоха, тази властна и тайнствена личност, плетяща заговори, оказваща натиск и предприемаща нелегални действия по целия свят. Този безжалостен човек с неговата безжалостна професия. Защо, питам се, когато аз, Григориев, седя пред него и си говорим за нечия ненормална дъщеря, защо оставам с усещането, че чета най-интимните любовни писма на този човек. Та нали дори му казах: «Другарю. Прекалено много споделяте с мен. Кажете ми само онова, което ми е необходимо да зная. Избройте ми само какво искате от мен». А той ми отвърна: «Григориев, вие трябва да станете истински приятел на това дете. И тогава ще ви смятам и за свой приятел. Превратното минало на баща й й се е отразило пагубно до такава степен, че тя не съзнава коя е и къде й е мястото в живота. Говори за свобода, но без да влага никакъв смисъл в това понятие. Станала е жертва на зловредни буржоазни фантасмагории. Използва нецензурни изрази, които никак не подхождат на възрастта й. Дори лъжите й са изпълнени с гениалността на лудия. Но най-малко тя има някаква вина за всичко това». Което ме накара да го попитам: «А вие, другарю, виждали ли сте някога това момиче?». Той обаче само каза: «Григориев, вие трябва да се превърнете в неин баща. Майка й също не беше лесна жена в много отношения. Вие, доколкото усещам, разбирате как стават тези неща. През последните години майката се беше озлобила и дори насърчаваше дъщерята в някои нейни противообществени фантазии».

Тук Григориев млъкнал за малко, за най-голямо облекчение на Тоби Естерхази, който бил буквално сразен от мисълта, че само часове по-късно Григориев седнал да обсъжда направеното му от Карла предложение с някаква случайна любовница.

— Останах с впечатлението, че този човек разчита на мен — подел отново разказа си Григориев. — И че крие от мен не само факти, но и чувства.

Накрая уточнили някои практически подробности, разправял Григориев. Монахът му ги изложил. Клиниката се управлявала от беларуска монахиня — добра жена, дошла там от руската православна общност в Йерусалим. При подобни случаи не се съобразяваме особено с политическите скрупули, обяснил монахът. Тази жена посрещнала лично Александра в Париж и я съпроводила до Швейцария. Клиниката ползвала и услугите на лекар, който владеел руски. Покрай произхода на майка й момичето говорело и немски, но често се заинатявало и не щяло. Мястото било избрано в крайна сметка именно заради изброените дотук фактори, плюс това, че било откъснато от света. Парите по сметката в Тун щели да са достатъчно, че да покриват таксата за клиниката, медицинското обслужване в размер на не повече от хиляда франка месечно и за тайното финансиране на новия начин на живот на Григориев. При необходимост можели да му осигурят и допълнителни средства; от Григориев не се искали никакви разписки, нито отчети; монахът щял много бързо да разбере дали Григориев не го мами. От него се искало да посещава клиниката всяка седмица, за да плаща сметката и да се осведомява за състоянието на момичето; съветският посланик в Берн пък щял да бъде уведомен, че семейство Григориеви са ангажирани в някаква секретна мисия, та да не се бъркал много в живота им.

Оттам монахът пристъпил към въпроса как Григориев щял да осъществява връзка с Москва.

— Попита ме: «Познавате ли куриера Краски?». Естествено, че го познавам, викам; той посещава посолството веднъж, понякога и два пъти седмично, заедно със своя придружител. «Дръжте се приятелски с него и той може някой ден да ви донесе директно от Москва самун черен хляб».

В бъдеще, казал монахът, по време на редовните му посещения в Берн, Краски щял задължително да се среща насаме с Григориев всеки четвъртък вечер или в дома на Григориев, или в кабинета му в посолството, но за предпочитане било да се срещат в домашни условия. Нямало да обсъждат никакви конспиративни въпроси; Краски щял само да предава на Григориев плик, който уж съдържал лично писмо от московската леля на Григориев. След като куриерът си заминел, Григориев трябвало да се усамоти на сигурно място с писмото, което да обработел на предписаните температурни стойности с три вида химически разтвори, които можело да се закупят свободно от всяка аптека. Монахът ги изброил поименно и Григориев сега ги издиктувал на Смайли. Така проявеното писмо, казал монахът, щяло да съдържа списък с въпроси, които Григориев трябвало да зададе на Александра при следващото им седмично свиждане. А на съответната му среща с Краски Григориев следвало да му връчи писмо до въпросната леля, в което щял да й опише подробно какво прави жена му Григориева, а всъщност щял да докладва на монаха за състоянието на девойката Александра. Това се било наричало словесен код. В случай на нужда монахът можело да предостави в бъдеще на Григориев и материали за по-тайна кореспонденция, но засега било достатъчно да използва писмото със словесен код до леля си.

После монахът връчил на Григориев медицинско свидетелство, подписано от виден московски лекар.

«Вследствие на изживян стрес и преумора — казал монахът, — по време на престоя ви в Москва сте прекарал микроинфаркт. Препоръчано ви е да карате редовно велосипед с цел подобряване на физическото ви състояние. Съпругата ви ще ви придружава».

Влизането в клиниката с велосипед или пеш, обяснил монахът, щяло да позволи на Григориев да скрие от нежелани погледи дипломатическите номера на автомобила си.

Монахът дал на Григориев разрешение да закупи на старо два велосипеда. Оставало да уточнят през кой ден от седмицата щяло да е най-удобно на Григориев да посещава клиниката. Поначало денят за свиждания бил събота, но това представлявало и известна опасност: имало няколко пациентки от Берн, така че не било изключено някой евентуално да разпознае «Глазер». Точно поради тези съображения уведомили управителката, че съботите са нецелесъобразни, и тя се съгласила, по изключение, да допусне редовни посещения от негова страна в петъчните следобеди. Посланикът нямало да възрази, но оставал проблемът как щял да съчетава Григориев петъчните си отсъствия с редовните си задължения в посолството?

И това не било проблем, отвърнал Григориев. Поначало било позволено петъчната работа да се върши в събота, така че щяло да е достатъчно Григориев да поиска да му бъде разрешено да ходи на работа в събота, та петъците да му останели свободни.

Приключил своята изповед, Григориев възнаградил публиката си с бърза, прекалено сияйна усмивка.

— А в съботите случайно идваше на работа и една млада дама от визовия отдел — смигнал Григориев на Тоби. — Благодарение на което можехме да се усамотяваме заедно.

Този път всеобщият смях не бил толкова бурен, колкото можел да бъде. И времето, като изповедта му, изтичало.

Върнали се били на изходно положение и единствена грижа им бил останал самия Григориев: как да се разпоредят с него, как да осигурят безопасността му. Той седял със самодоволно изражение на дивана, но личало как арогантността постепенно го напуска. Преплел бил покорно пръстите на двете си ръце и оглеждал подред присъстващите, сякаш очаквал следващата им заповед.

— Жена ми не кара колело — отбелязал с печална усмивчица руснакът. — Въпреки че няколко пъти опита да се научи. — Неуспехът й явно значел много за него. — Монахът ми писа от Москва: «Заведете и жена си при нея. Може би Александра се нуждае и от майка». — И озадачено завъртял глава. — А тя не може — обърнал се към Смайли. — При цялата конспиративност на операцията, как да обясня на Москва, че Григориева не може да кара колело?

Надали новата роля на Смайли, тази на отговорен ръководител, е можело да се подложи на по-голямо изпитание от това как той почти без усилие превърнат Григориев от еднократен източник на сведения във внедрен в противниковата среда изменник:

— Независимо от всичките ви дългосрочни планове, господин съветник, бъдете така добър да останете на работа в посолството в продължение на поне още две седмици — обявил Смайли и прилежно затворил бележника. — Ако спазите препоръката ми, евентуалното ви решение да поведете нов живот в Западния свят ще бъде посрещнато най-радушно. — И пуснал бележника в джоба си. — Но не бива в никакъв случай да ходите при Александра идния петък. На жена си кажете, че днешната ви среща с Краски е била тъкмо по този въпрос. Когато куриерът ви донесе в четвъртък следващото писмо, приемете го най-нормално, но след това продължете да твърдите пред съпругата ви, че няма да има никакво свиждане с Александра. Говорете й със загадъчност. Заслепете я с тайнственост.

Григориев кимнал притеснено в знак, че е приел нарежданията.

— Държа да ви предупредя обаче, че и при най-дребна грешка от ваша страна, и при най-малкия опит да ни изиграете някой номер, монахът ще ви излови и ще ви унищожи. Да не говорим, че това ще сведе до нула и шансовете ви да бъдете добре приет на Запад. Ясен ли съм?

Дали на Григориев телефонните номера, чрез които да се свързва, обяснили му техниката за свръзка чрез обществени телефонни кабини и противно на всички правила на занаята, Смайли разрешил на Григориев да си запише всичко, защото просто нямало начин да го запомни. Накрая Григориев си заминал в състояние на мрачна потиснатост. Тоби го откарал до безопасно място, после се върнал в конспиративната квартира и провел кратко прощално съвещание.

Смайли продължавал да седи на същия си стол, сплел пръсти в скута си. Останалите, под ръководството на Мили Макрейг, разчиствали най-старателно следите от престоя си — бършели прах, лъскали мебели, изхвърляли пепелниците и кошчетата за боклук. Всички, освен самия него и Смайли трябвало да си тръгнат още същия ден, обявил им Тоби. Включително и наблюдателските екипи. Не вечерта, не на другия ден, а сега. Моментално. Седели върху огромна бомба с часовников механизъм, казал. Така както още бил в настроение да се изповядва, нищо чудно дори в момента Григориев вече да преразказвал целия преживян епизод на гадната си жена. Щом на Евдокия е разправил за Карла, каква била гаранцията, че нямало да разкаже на Григориева, та дори и на Наташка, за днешната си раздумка с Джордж? Никой обаче не бил освободен, нито трябвало някой да се чувства излишен, казал им Тоби. Дотук били свършили чудесна работа, но тепърва предстояло да се срещнат отново в най-скоро време и да поставят последната точка. Последвали ръкостискания, отронила се по някоя и друга сълза, но общо взето, всички си заминали ободрени от мисълта, че ги очаква и заключителното действие на пиесата.

Интересно обаче какво ли чувстваше Смайли, заседял се съвсем неподвижен и безмълвен сред заминаващите си съучастници? Реално погледнато, беше отбелязал ново сериозно постижение. Постигнал беше всички предварително набелязани цели, че и отгоре, макар да се беше възползвал до голяма степен от методите на самия Карла. При това го беше постигнат абсолютно сам; и както щеше да бъде отразено в архивите, беше съумял в продължение на някакви си два часа да пречупи и обърне лично подбран от Карла агент. Без да разчита на ничия помощ — напротив, въпреки поставяните отпреде му пречки от онези, които го бяха призовали да се върне в строя, — беше успял със зъби и нокти да се добере дотам, че да може с чиста съвест да заяви, че е разбил и последната важна защита на съперника. Вярно, вече беше в напреднала възраст, но професионалното му майсторство беше достигнало своя връх; за пръв път в цялата си кариера беше постигнал предимство пред своя стар съперник.

Но пък от друга страна, въпросният съперник се беше сдобил с тревожно ясен човешки образ. Смайли не преследваше вече с всичките си умения някакъв жесток скот, невеж фанатик или робот, а жив човек — човек, чийто крах, ако Смайли решеше да го докара дотам, щеше да е причинен не от някакво неописуемо зло, а от прекалена обич — слабост, която беше до болка позната и на самия Смайли, плод на целия му объркан живот.