Екипът на Смайли

3

— Вие, доколкото разбирам, сте го познавали лично, сър — изрече с уважителен и умишлено тих глас старшият инспектор на следствената полиция. — Ако ми позволите да ви попитам.

Разговаряха от петнайсет минути, но това беше първият въпрос, който инспекторът се реши да му зададе. Известно време Смайли като да не му обърна никакво внимание, но мълчанието му не беше възприето за обидно; той просто умееше да мълчи. А и поначало между двама изправени пред труп хора се създава нещо като сплотеност. В парка «Хампстед Хийт» оставаше цял час до разсъмване — мокър, мъглив ничий час, не топъл, но не и студен, с оцветен в оранжево от светлините на Лондон небосвод и дървета с мушамен блясък. Двамата стояха рамо до рамо на букова алея. Старшият инспектор — преждевременно побелял млад великан, може би леко надут, но и притежаващ характерната за едрите хора предразполагаща доброта — стърчеше с една глава над Смайли. А самият Смайли, сплел двете си ръце пред коремчето, приличаше на кмет пред паметник на незнайния воин и не отлепяше очи от покрития с найлон труп в нозете му, осветен от фенерчето на инспектора. Леко лъхтеше, явно поозорил се от темпото, с което бяха дошли дотук. От заобикалящия ги мрак се чуваше прашенето на полицейски радиостанции. Друга светлина нямаше; старшият инспектор изрично беше заповядал всичко останало да се загаси.

— Знаехме се по служебна линия — отвърна Смайли след продължителна пауза.

— И мен така ме информираха — съгласи се старшият инспектор.

Зачака обнадежден, но Смайли не наруши мълчанието. «Не се опитвай дори да разговаряш с него — предупредил го беше заместник помощник-комисарят («Углавно оперативен отдел»). — Никога не си го виждал. Дошли са други някакви двама. Просто му покажи онова, което го интересува, и го забрави напълно. На мига.» Дотук старшият инспектор беше постъпвал точно така. Задействал се беше със скоростта на светлината, по негова собствена преценка. Служебният фотограф направи снимките си, лекарят установи, че човекът не е жив, и патологът направи предшестващия аутопсията оглед на трупа на място — като всички тези процедури се изпълниха с необичайна за нормалния ход на действията бързина, с единствената цел да се освободи теренът за извънредния посетител, както благоволи да го нарече заместник помощник-комисарят («Углавно оперативен отдел»). Извънредният пристигна съвсем скромно — «като инкасатор дошъл да провери електромер», направи сравнението наум инспекторът, след което го поведе в лек галоп към местопроизшествието. Огледаха видимите следи и по пътя на възрастния мъж дотам. Доколкото му позволяваха обстоятелствата, инспекторът беше съставил реконструкция на престъплението, а той беше много добър в професията си. В момента се намираха в падината, при големия завой на алеята, където мъглата се стелеше най-гъсто. В центъра на всичко осветявано от фенерчето се намираше трупът, паднал по лице с разперени ръце, сякаш разпънат върху чакъла, а найлоновото покривало само усилваше впечатлението за безжизненост. Покойникът беше възрастен, но все още широкоплещест човек, с много препатило тяло. Белите му коси бяха остригани почти до кожа. Едната ръка — силна, с изпъкнали вени — така и не беше пуснала дебелия бастун. Облечен беше в черен балтон и гумени галоши върху обувките. На земята до него лежеше черна барета, а чакълът до главата му чернееше от кръв. Наоколо се виждаха разхвърляни дребни монети, носна кърпа и джобно ножче с вид по-скоро на вещ за спомен, отколкото на оръжие. «Предполагам, че са почнали да го преджобват, но после са се отказали, сър — вметна старшият инспектор. — Изглежда някой ги е изненадал с появата си, мистър Смайли, сър.» А Смайли се запита какво ли усеща човек, докосващ се до все още топлото тяло на жертвата си.

— Ще ми позволите ли да погледна лицето му, инспекторе? — каза Смайли.

Този път забавянето стана по причина на старшия инспектор, който, силно притеснен, попита:

— Ох, ама вие наистина ли сте сигурен, че желаете да го видите, сър? По-нататък ще ви предложим други, много по-добри начини за идентифицирането му, ако мога така да се изразя.

— Да, съвсем сигурен съм — отвърна убедено Смайли, сякаш наистина беше размишлявал най-сериозно по въпроса.

Инспекторът подвикна тихо към дърветата, където между затъмнените коли стояха хората му, все едно бяха ново поколение, изчакващо да му дойде редът.

— Ей, вие там. Хол. Сержант Пайк. Я елате по-живо да го обърнете.

На мига, както се беше изразил заместник помощник-комисарят («Углавно оперативен отдел»).

Из сенките изникнаха двамина със стигащи до лактите им призрачно сиви хирургически ръкавици, сини гащеризони и гумени ботуши до бедрата. По-възрастният, с черна брада, приклекна и внимателно отви затъкнатия под тялото найлон, а по-младият положи длан върху рамото на мъртвеца, сякаш се мъчеше да го събуди.

— Напъни се малко повечко, млади момко — подсказа му старшият инспектор със значително по-рязък тон.

Младежът задърпа, брадатият сержант му помогна и тялото неохотно се обърна по гръб с една вкочанена махаща ръка, а с другата стиснала бастуна.

— Божичко — изтърва се младото полицайче. — Ама че гадост! — И запуши с длан устата си. Сержантът го сграбчи за лакътя и го избута да се махне. В тъмното го чуха да повръща.

— Не обичам политиката — сподели ни в клин, ни в ръкав старшият инспектор със Смайли, без да вдигне поглед. — Нито политиката, нито политиците. Повечето са освидетелствани луди, мен ако ме питате. Затова и станах полицай, честно казано. — Нетрепващият лъч на фенерчето осветяваше странните валма на мъглата. — Имате ли случайно представа с какво е направено, сър? През всичките петнайсет години не съм виждал подобна рана.

— Боя се, че не съм специалист по балистика — отвърна Смайли след нова пауза за размисъл.

— И аз така предполагах. Стига ли ви толкова гледане, сър?

Смайли явно не се беше нагледал.

— Повечето хора очакват изстрелът да е в гърдите, не мислите ли, сър? — изказа се бодро старшият инспектор. Опитът му подсказваше, че в подобни случаи празните приказки помагат да се разведри атмосферата. — С ей такова куршумче, което оставя направена с изискан вкус фина дупчица. Такова е всеобщото очакване. И жертвата се свлича бавно на колене под съпровода на ангелски хор. Сигурно защото така са го гледали по телевизията. А в действителност, според военните, един съвременен куршум направо може да ви отнесе я ръка, я крак. — Изведнъж тонът му стана много по-практичен: — Той имаше ли изобщо мустаци, сър? На моя сержант му се привижда нещо като част от бял мустак на горната челюст.

— Военен мустак — отвърна след дълго мълчание Смайли и разсеяно описа формата му с палец и показалец по горната си устна, а погледът му не се отместваше от трупа на възрастния мъж. — А ще ми разрешите ли, старши инспекторе, само да огледам съдържанието на джобовете му?

— Сержант Пайк.

— Слушам!

— Завийте го пак с найлона и предайте на мистър Мърготройд да донесе в микробуса ми съдържанието на джобовете му, или поне каквото е останало там от тях. Бегом! — добави по навик старшият инспектор.

— Слушам!

— Я всъщност елате за малко — каза старшият инспектор и подхвана леко сержанта над лакътя. — Предайте на младия Хол, че не мога да му забраня да повръща, но в никакъв случай не желая да чувам как изговаря напразно името на господа. — Тъй като в своите владения старшият инспектор беше дълбоко вярващ християнин и не се притесняваше да го прокламира на глас. — Насам, мистър Смайли — добави, но с предишния, по-мек тон.

Колкото повече се изкачваха по широката алея, толкова по-тих ставаше полицейският радиообмен, а вместо него се чуваше гневното грачене на враните и ръмжането на градския трафик. Старшият инспектор крачеше бодро от лявата страна на опасания с полицейски ленти район, а Смайли го следваше забързано. Между дърветата беше паркиран микробус без прозорци. През отворените задни врати се виждаше слабо осветената му вътрешност. Влязоха и седнаха на твърдите пейки. Мистър Мърготройд имаше посивели коси и носеше сив костюм. Приклекна пред тях с пластмасово чувалче, приличащо на пристегната в единия й край прозрачна възглавница. Развърза връзките и заизважда отвътре по-малки пакетчета. Старшият инспектор ги поемаше, осветяваше с фенерчето етикетите им и ги прочиташе на глас, след което ги предоставяше на вниманието на Смайли.

— Протъркано кожено портмоне за дребни, каквито се ползват в континентална Европа. Показало се наполовина от левия джоб на сакото. Вече видяхте разхвърляните около тялото монети — седемдесет и два пенса. Други пари не се намериха у него. Той имаше ли изобщо навика да носи портфейл, а, сър?

— Не знам.

— Нашето предположение е, че са му отнели портфейла, после са посегнали към портмонето, но веднага след това са побягнали. От десния джоб на панталона: връзка домашни и други ключове… — Той продължаваше да изрежда, а Смайли не изпускаше нищо от очи. Като забеляза колко е съсредоточен, старшият инспектор си помисли: «Някои се правят, че помнят, други в действителност притежават памет». Лично той смяташе паметта за най-важната умствена способност, по-висша дори от интелигентността; и в момента усещаше как Смайли наистина я владее. — Членска карта за районната обществена библиотека в Падингтън на името на В. Милър и обикновен кибрит «Суон Веста», полупразен, в левия джоб на палтото. Лична карта за временно пребиваване на чуждестранно лице, номерът й е отбелязан в протокола, също на името на Владимир Милър. Флакон с хапове в горния ляв джоб на палтото. Да ни подскажете за какво може да е вземал хаповете, сър? На етикета им пише «Сустак» — за пръв път ги чувам — по две до три хапчета на ден.

— За сърцето — отвърна Смайли.

— И фактура за тринайсет лири от таксиметровата фирма «Стрейт енд Стеди» от Ислингтън Норт.

— Ще позволите ли да погледна? — попита Смайли, а старшият инспектор му я подаде така, че да види ясно датата и подписа на водача Дж. Ламб — старателно, по ученически изписано и плътно подчертано име.

Следващото пакетче съдържаше парче училищен тебешир — жълт и като по чудо здрав. Заостреният му край беше зацапан с кафяво, като от еднократно драсване, но другият, дебелият му край беше чист, неизползван.

— Следи от жълт тебешир има и на лявата му длан, сър — обади се за пръв път и мистър Мърготройд. На него и лицето му беше каменносиво, и гласът му беше сив, че и трагичен — като на погребален агент. — Та взехме да се питаме дали пък случайно не е учител — добави мистър Мърготройд, но или умишлено, или понеже не го чу, Смайли пренебрегна тактичния въпрос на мистър Мърготройд, а и старшият инспектор не настоя да научи отговора.

И втора памучна носна кърпа, този път извадена на показ от мистър Мърготройд: оцапана отчасти с кръв, иначе чиста, старателно огладена във формата на заострен триъгълник и предназначена за горното външно джобче на сакото.

— Рекохме си, че може да е отивал на някакво парти — спомена, но вече съвсем обезнадеждено, мистър Мърготройд.

— Имаме радиовръзка с углавно оперативния отдел, сър — извика някой от кабината на микробуса.

Старшият инспектор се скри, без дума да каже, в мрака и остави Смайли изложен на унилия поглед на мистър Мърготройд.

— Вие да не сте нещо специалист, сър? — подпита мистър Мърготройд след продължителен тъжен оглед на посетителя.

— Не. Боя се, че не съм никакъв специалист — отвърна Смайли.

— От вътрешните работи ли сте?

— Уви, не работя за нито едно министерство — завъртя любезно глава Смайли, с което окончателно озадачи мистър Мърготройд.

— Началството се притеснява от интереса на пресата, мистър Смайли — надникна в микробуса главата на старшия инспектор. — Журналистите май всеки момент ще налетят.

Смайли бързо изскочи навън и застана очи в очи с инспектора насред алеята.

— Благодаря за съдействието — каза Смайли.

— За мен беше чест — отвърна старшият инспектор.

— Случайно да си спомняте в кой точно джоб се намираше тебеширът? — попита Смайли.

— В левия на балтона — отвърна с почуда полицаят.

— А самото пребъркване… бихте ли ми описали как според вас е станало точно?

— Не са го извърнали по гръб. Или не им е стигнало времето, или не им е било необходимо. Коленичили са до него, измъкнали са му портфейла, опитали са се да му вземат портмонето. В бързината са разпилели някои неща. И тогава им се е наложило да изчезват.

— Благодаря ви — повтори Смайли.

И само след миг, с лекота, която никак не се връзваше с тантурестата му фигура, той изчезна между дърветата. Но в последната секунда старшият инспектор успя все пак да насочи фенера право в лицето му — нещо, което до този момент се беше въздържал да стори от съображения за дискретност. И беше запечатил старателно в професионалното си съзнание легендарния образ ако не за друго, то поне да може на старини да разправя на внуците си как на вече пенсионирания доскорошен шеф на Сикрет Сървис му се наложило да излезе от нафталина, за да огледа някакъв си умрял чужденец, загинал в изключително гадни обстоятелства.

При това изобщо не можеше да става дума за едно определено лице, разсъждаваше старшият инспектор. Особено ако фенерът го осветеше не пряко, а отдолу. Тогава би се получила цяла галерия от лица. И по-точно казано — сбор от най-различни възрасти, хора и професии. Та дори — мина му през ум на старшия инспектор — с различни верски убеждения.

«По-добър от него няма», разправяше му наскоро старият Мендел, бившият началник на старшия инспектор, докато си пиеха биричката. И Мендел като Смайли се беше пенсионирал. Но Мендел ги разбираше тия работи, а и се дразнеше не по-малко и от самия старши инспектор от «чудаците» — повечето от тях нескопосани аматьори, които обаче държаха във всичко да си завират носа, а на всичко отгоре и да се правят на тайнствени. Смайли обаче не беше такъв. Смайли е от друг сой, разправяше. Няма равен — категорично най-добрият оперативен работник, който Мендел познавал — а старият Мендел ги разбираше тия работи.

Направо си е стълпотворение, заключи старшият инспектор. Живо стълпотворение и нищо друго. Точно така щеше да го нарече и когато му дойдеше реда в църквата да произнесе поредната проповед. Стълпотворение, събрало в себе си какви ли не противоречащи си възрасти, стилове и убеждения. Колкото повече премисляше тази своя метафора, толкова повече му се нравеше. На всяка цена щеше първо да я изпробва върху жена си щом се прибереше: човекът като божие сътворение, скъпа, оформен постепенно през вековете, безкраен в своите стремежи и многообразия… На това място обаче старшият инспектор изведнъж положи успокоителна длан върху рамото на собственото си риторично въображение: «Ами ако изобщо не е така? — запита се. — Не се ли целиш прекалено нависоко, приятелю?».

В лицето на Смайли обаче имаше и още нещо, което старшият инспектор никога нямаше да забрави. Впоследствие сподели и това със стария Мендел, тъй като поначало имаше навика да му споделя впоследствие сума ти неща. Влагата. Първоначално си беше помислил, че е от влагата — но в такъв случай защо собственото му, на старшия инспектор, лице беше абсолютно сухо? Очевидно не беше от влагата, но не беше и от мъка, ако са верни догадките му. Не че и на самия него не му се беше случвало сегиз-тогиз, че и на най-печените от момчетата му; напротив, дебнеше ги отвсякъде, та старшият инспектор беше нащрек като някой хищен ястреб да не го допуска. И обикновено ги връхлиташе, когато жертвата беше дете и безсмислието на престъплението те сграбчваше за шията — пред пребитите деца, пред нападнатите деца, пред изнасилените невръстни дечица. В такива случаи не изпадаш в истерия, не почваш да се биеш безсилно по гърдите и въобще да правиш представление. Не. Само закриваш лицето си с длан, установяваш, че е мокра и започваш да се питаш за какво, по дяволите, му е трябвало на Христос да умира, ако изобщо приемем, че е умрял.

А изпаднеш ли в това настроение, рече си старшият инспектор и леко потръпна, най-добре си вземи два-три дни отпуск и бягай с жената на почивка в Маргейт, иначе има опасност да почнеш да се зъбиш прекалено на подчинените си, а то никак не е здравословно.

— Сержант! — викна старшият инспектор.

Брадатият изникна отпреде му.

— Пали светлините и нормализирай обстановката — заповяда старшият инспектор. — И предай на инспектор Халоус да се яви да докладва. Бегом!